Правителство на Кимон Георгиев 3

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Правителство на Кимон Георгиев 3
Flag of Bulgaria.svg 64-то правителство на България
Период
Сформирано 31 март 1946
Разпуснато 22 ноември 1946
Личности и партии
Председател Кимон Георгиев
Коалиция Отечествен фронт
Държавен глава Регентски съвет 2
(Симеон II)
Първоначален състав
Министри 17
~ мъже 17
~ жени 0
Хронология
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Георгиев 2
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Г. Димитров 1

Третото правителство на Кимон Георгиев е шестдесет и четвърто правителство на Царство България, назначено с Указ № 6 и 7 от 31 март 1946 г.[1]. Управлява страната до 22 ноември 1946 г., след което е наследено от първото правителство на Георги Димитров[2].

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Третото правителство на Кимон Георгиев е образувано с промени на неговото второ правителство – добавени са две министерства, намален е броят на подпредседателите и са извършени персонални промени и промени в съотношението на партиите от коалицията. Това става по нареждане на Йосиф Сталин, който критикува българските комунисти за бавното налагане на тоталитарния режим в страната. Той иска засилване на присъствието на БКП и БЗНС в кабинета, отстраняването на външния министър Петко Стайнов и прочистване на персонала на външното министерство, както и смяната на финансовия министър Станчо Чолаков.[3]

Кабинетът, оглавен от Кимон Георгиев, е образуван от политически дейци на Отечествения фронт (Народен съюз „Звено“, БРП (к.), БЗНС (казионен) и Радикалната партия) и безпартийни интелектуалци.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Вътрешна политика[редактиране | редактиране на кода]

Новото правителство концентрира цялата изпълнителна власт в ръцете на комунистите. От висшите учебни заведения са изгонени преподавателите – противници на ОФ, и студенти – деца на осъдени от Народния съд. Започва прием на млади комунисти в университетите и военните училища без изпит и необходимо образование. Част от бившите съпротивници на бившите дейци на нелегалната съпротива, заели високи постове в армията, милицията и държавния апарат, са „удостоени“ с висше образование, без дори да са влизали в университет. По подобие на съветските лагери, в Ловеч, Белене, Скравена и др. са организирани трудови „колонии“ за противниците на режима. Наследниците на осъдените от Народния съд са насилствено изселени в провинцията[2].

По пряко указание на Йосиф Сталин към Георги Димитров, през лятото на 1946 година започва чистка в армията, съпътствана от публични показни процеси срещу предполагаеми офицерски организации – „Цар Крум“, „Неутрален офицер“ и др., както и срещу опозиционни лидери, като Г. М. Димитров и Кръстьо Пастухов. Те са синхронизирани с паралелния монтиран процес в Югославия срещу Дража Михайлович, по време на който са обявени връзки на Михайлович с български общественици, като Г. М. Димитров, Асен Стамболийски и Дамян Велчев.[4]

Макар че официално продължава да е военен министър, на 29 юли Дамян Велчев е фактически поставен под домашен арест и интерниран в провинцията, а адютантът му подполковник Златев е арестуван и убит няколко дни по-късно. Ръководството на военното министерство на парктика е поето от Крум Лекарски. На 25 септември министър-председателят Георгиев номинално става управляващ военното министерство, а Велчев е изпратен като посланик в Швейцария, избягвайки за момента показен съдебен процес.[5]

Премахване на монархията[редактиране | редактиране на кода]

В края на лятото на 1946 г. ръководството на ОФ преценява, че разполага с необходимата политическа помощ да пристъпи към унищожаване на монархията. За 8 септември 1946 г. е насрочен референдум, резултатите от който са обявени на 14 септември с.г. Официалната статистика твърди, че над 95% от подадените бюлетини подкрепят републиканската форма на управление. Допитването е предшествано от мощна пропагандна кампания, която трябва да убеди българските граждани, че зад всички политически и икономически неуспехи на България стои монархическата институция. Изопачени са редица исторически факти, свързани с войните за национално обединение, протекционистичната политика, отношенията с Великите сили и дори въпросът със спасяването на българските евреи. На 15 септември с.г. България официално е обявена за Народна република. Един месец по-късно в страната са проведени избори за Велико народно събрание, което трябва да изработи нова конституция[2].

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

Укрепвайки политическата си власт правителството на ОФ трябва да решава и редица важни икономически проблеми. Разрухата в стопанството, предизвикана от световната икономическа криза и войната, се задълбочава поради репресивните мерки на властта срещу собственици на предприятия и едри стопанства. На 1 април с.г. е гласуван Законът за трудовата поземлена собственост, който ограничава собствеността върху земята на едно семейство до 200 декара, а в Добруджа – до 300 декара. На същата година е гласуван и „Законът за конфискация на придобитите чрез спекула и по незаконен начин имоти“. Държавата установява застрахователен монопол. Огромни средства са изразходвани за издръжката на съветските войски в България и за участието на армията в заключителната фаза на войната. Неблагоприятните климатични условия през периода 1945 – 1948 г. допълнително усложняват икономическата обстановка в страната. За да излезе от кризата, кабинетът сключва със СССР ново съглашение за взаимни доставки на стоки, което предвижда за кратко време внос в България на над 40 хиляди тона руска пшеница и царевица[2].

1946, разпускане на правителството[редактиране | редактиране на кода]

Унищожаването на монархията и успехите на комунистите в изборите за ВНС водят до образуването на ново правителство, в което имат половината министерски кресла. Една от основните задачи на кабинета е да се ликвидират опозиционните политически формации, както и партиите в ОФ, представляващи опасност за комунистическия монопол върху властта[2].

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 17 министри и един председател[2].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Кимон Георгиев Звено  
подпредседател на Министерския съвет,
електрификация, води и природни богатства1
Трайчо Костов БРП (к.)  
подпредседател на Министерския съвет,
земеделие и държавни имоти
Александър Оббов БЗНС  
външни работи и изповедания Георги Кулишев Звено  
вътрешни работи Антон Югов БРП (к.)  
народно просвещение Стоян Костурков Радикална партия  
финанси Иван Стефанов БРП (к.)  
правосъдие Любен Коларов БЗНС  
война Дамян Велчев Звено  
търговия и продоволствие Димитър Нейков БРСДП  
обществени сгради, пътища и благоустройство Георги Драгнев БЗНС  
железници, пощи и телеграфи Стефан Тончев БЗНС  
народно здраве Рачо Ангелов БРП (к.)  
социална политика Георги Попов БРСДП  
информация и изкуствата Димо Казасов безпартиен  
индустрия и занаяти1 Христо Лилков Звено  
председател на Върховния стопански съвет Добри Терпешев БРП (к.)  
министър без портфейл Кимон Георгиев Звено  
  • 1: – създадено е с Указ № 3 от 11 март 1946 г.

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 25 септември 1946[редактиране | редактиране на кода]

  • Военният министър Дамян Велчев подава оставка. Назначен е за пълномощен министър в Берн и напуска България. На негово място е назначен:
министерство име партия
война Кимон Георгиев Звено  

Събития[редактиране | редактиране на кода]

1946[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Българските политически водители 1879 – 1994. ИК „Хераклит А & Н“, 1994. ISBN 954-573-005-6.
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 6 и 7 от 31 март 1946 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 74 от 1 април 1946 г.
  2. а б в г д е Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 236-239.
  3. Недев 2007, с. 705-707.
  4. Недев 2007, с. 728-731.
  5. Недев 2007, с. 738-739, 771-772.
Цитирани източници