Правителство на Александър Малинов 3 и 4: Разлика между версии
мРедакция без резюме |
м допълване |
||
Ред 1: | Ред 1: | ||
Третото и четвъртото '''правителство на Александър Малинов''' са тридесет и шесто и тридесет и седмо правителство на [[Царство България]], назначени с Укази № 4 и № 11 от [[21 юни]] [[1918]] г.<ref name="Gazette">Указ № 4 от 21 юни 1918 г. |
Третото и четвъртото '''правителство на Александър Малинов''' са тридесет и шесто и тридесет и седмо правителство на [[Царство България]], назначени с Укази № 4 и № 11 от [[21 юни]] [[1918]] г.<ref name="Gazette">ДВ. Указ № 4 от 21 юни 1918 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 138 от 22 юни 1918 г.</ref> и [[17 октомври]] [[1918]] г.<ref name="Gazette1">ДВ. Указ № 11 от 17 октомври 1918 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 235 от 18 октомври 1918 г.</ref> на цар [[Фердинанд I|Фердинанд Сакскобургготски]]. Управлява страната до [[28 ноември]] [[1918]] г., след което е наследено от [[Правителство на Теодор Теодоров|правителството на Теодор Теодоров]]. |
||
== Политика == |
== Политика == |
||
=== Продължение на военните действия === |
=== Продължение на военните действия === |
||
Въпреки че е образувано от политически дейци на съглашенофилски партии, новото правителство обявява, че ще продължи войната „до победен край“. Тази позиция е продиктувана от твърдото решение на държавите от [[Антанта|Съглашение]]то да водят мирни преговори с [[България]] едва при безусловната й [[капитулация]]. В началото на септември 1918 г. положението в [[Българската армия]] на [[Солунски фронт|Южния фронт]] рязко се влошава. Не достигат дрехи, храна и [[Боеприпаси|боеприпаси]], засилва се болшевишката пропаганда. [[Германия]] не изпраща предварително обещаните подкрепления. Съотношението в сила и бойна техника в повечето участъци от [[фронт]]а е два до три пъти в полза на съглашенските войски. |
Въпреки че е образувано от политически дейци на съглашенофилски партии, новото правителство обявява, че ще продължи войната „до победен край“. Тази позиция е продиктувана от твърдото решение на държавите от [[Антанта|Съглашение]]то да водят мирни преговори с [[България]] едва при безусловната й [[капитулация]]. В началото на септември 1918 г. положението в [[Българската армия]] на [[Солунски фронт|Южния фронт]] рязко се влошава. Не достигат дрехи, храна и [[Боеприпаси|боеприпаси]], засилва се болшевишката пропаганда. [[Германия]] не изпраща предварително обещаните подкрепления. Съотношението в сила и бойна техника в повечето участъци от [[фронт]]а е два до три пъти в полза на съглашенските войски<ref name="Encyclopedy"/>. |
||
На [[18 септември]] с.г. след продължителна подготовка и неколкодневни боеве те успяват да пробият българската отбрана при [[Пробив при Добро поле|Добро поле]] и да заплашат с обръжение българските войски на запад от река [[Вардар]]. Воените неуспехи и тежкото положение в тила стават основна причина за избухването на [[Владайско въстание|войнишко въстание]]. На [[24 септември]] с.г. въстанически отряди завземат Главната картира на действащата армия. За да върнат войниците на фронта, от затвора са освободени лидерите на [[БЗНС]] [[Александър Стамболийски]] и [[Райко Даскалов]]. Убедили се в безнадежността на мисията, те застават начело на въстанието и на [[27 септември]] с.г. в [[Радомир]] обявяват България за република. През следващите два дни въстаниците правят опит да превземат [[София]], но лошата им организация и бавното придвижване позволяват на правителството с германска помощ да ги разгроми. Раненият военен ръководител на въстанието д-р Даскалов и обявеният за министър-председател на републиката Стамболийски минават в нелегалност. |
На [[18 септември]] с.г. след продължителна подготовка и неколкодневни боеве те успяват да пробият българската отбрана при [[Пробив при Добро поле|Добро поле]] и да заплашат с обръжение българските войски на запад от река [[Вардар]]. Воените неуспехи и тежкото положение в тила стават основна причина за избухването на [[Владайско въстание|войнишко въстание]]. На [[24 септември]] с.г. въстанически отряди завземат Главната картира на действащата армия. За да върнат войниците на фронта, от затвора са освободени лидерите на [[БЗНС]] [[Александър Стамболийски]] и [[Райко Даскалов]]. Убедили се в безнадежността на мисията, те застават начело на въстанието и на [[27 септември]] с.г. в [[Радомир]] обявяват България за република. През следващите два дни въстаниците правят опит да превземат [[София]], но лошата им организация и бавното придвижване позволяват на правителството с германска помощ да ги разгроми. Раненият военен ръководител на въстанието д-р Даскалов и обявеният за министър-председател на републиката Стамболийски минават в нелегалност<ref name="Encyclopedy"/>. |
||
=== Примирие === |
=== Примирие === |
||
Въстанието принуждава българското правителство да иска примирие от съглашенското командване. То е подписано на [[29 септември]] [[1918]] г. в [[Солун]] от [[Андрей Ляпчев]] и френския генерал [[Луи Франше д'Еспере|Франше д'Еспре]]. България се задължава незабавно да изтегли войските си от [[Гърция]] и [[Сърбия]] (границите от 1914 г.), да демобилизира и обезоръжи армията си с изключение на три пехотни дивизии и четири полка кавалерия, да принуди германските, австро-унгарските и труските войски в срок от четири седмици да напуснат територията й. В плен попадат около 100 хиляди български войници и [[офицер]]и, заемали по време на военните действия позиции на запад от река Вардар. Държавите от Съглашението недвусмислено декларират, че оставането на цар [[Фердинанд I|Фердинанд]] на престола само ще влоши позициите на България при мирните преговори. Затова на [[3 октомври]] с.г. с [[манифест]] „към българския народ“ княза обявява своята абдикация. На престола се възкачва първородният му син цар [[Борис III]]. |
Въстанието принуждава българското правителство да иска примирие от съглашенското командване. То е подписано на [[29 септември]] [[1918]] г. в [[Солун]] от [[Андрей Ляпчев]] и френския генерал [[Луи Франше д'Еспере|Франше д'Еспре]]. България се задължава незабавно да изтегли войските си от [[Гърция]] и [[Сърбия]] (границите от 1914 г.), да демобилизира и обезоръжи армията си с изключение на три пехотни дивизии и четири полка кавалерия, да принуди германските, австро-унгарските и труските войски в срок от четири седмици да напуснат територията й. В плен попадат около 100 хиляди български войници и [[офицер]]и, заемали по време на военните действия позиции на запад от река Вардар. Държавите от Съглашението недвусмислено декларират, че оставането на цар [[Фердинанд I|Фердинанд]] на престола само ще влоши позициите на България при мирните преговори. Затова на [[3 октомври]] с.г. с [[манифест]] „към българския народ“ княза обявява своята абдикация. На престола се възкачва първородният му син цар [[Борис III]]<ref name="Encyclopedy"/>. |
||
Непосредствено след подписването на примирието в Солун България е окупирана от войски на Съглашението (без сръбски, румънски и гръцки, за да се избегнат изстъпления), които използват територита й за военни действия срещу [[Турция]] и Германия. Два месеца по-късно [[Румъния]] окупира [[Южна Добруджа]]. В знак на протест правителството на [[Александър Малинов]] подава оставка. |
Непосредствено след подписването на примирието в Солун България е окупирана от войски на Съглашението (без сръбски, румънски и гръцки, за да се избегнат изстъпления), които използват територита й за военни действия срещу [[Турция]] и Германия. Два месеца по-късно [[Румъния]] окупира [[Южна Добруджа]]. В знак на протест правителството на [[Александър Малинов]] подава оставка<ref name="Encyclopedy"/>. |
||
== Съставяне == |
== Съставяне == |
||
Ред 16: | Ред 16: | ||
=== Кабинет === |
=== Кабинет === |
||
Сформира се от следните 10 министри<ref name="Encyclopedy"> |
Сформира се от следните 10 министри<ref name="Encyclopedy">{{цураков|125-131}}</ref>. |
||
{{министър2 начало}} |
{{министър2 начало}} |
||
{{министър2|[[министър-председател на България|министър-председател]]|[[Александър Малинов]]||Демократическа партия}} |
{{министър2|[[министър-председател на България|министър-председател]]|[[Александър Малинов]]||Демократическа партия}} |
Версия от 12:13, 26 август 2015
Третото и четвъртото правителство на Александър Малинов са тридесет и шесто и тридесет и седмо правителство на Царство България, назначени с Укази № 4 и № 11 от 21 юни 1918 г.[1] и 17 октомври 1918 г.[2] на цар Фердинанд Сакскобургготски. Управлява страната до 28 ноември 1918 г., след което е наследено от правителството на Теодор Теодоров.
Политика
Продължение на военните действия
Въпреки че е образувано от политически дейци на съглашенофилски партии, новото правителство обявява, че ще продължи войната „до победен край“. Тази позиция е продиктувана от твърдото решение на държавите от Съглашението да водят мирни преговори с България едва при безусловната й капитулация. В началото на септември 1918 г. положението в Българската армия на Южния фронт рязко се влошава. Не достигат дрехи, храна и боеприпаси, засилва се болшевишката пропаганда. Германия не изпраща предварително обещаните подкрепления. Съотношението в сила и бойна техника в повечето участъци от фронта е два до три пъти в полза на съглашенските войски[3].
На 18 септември с.г. след продължителна подготовка и неколкодневни боеве те успяват да пробият българската отбрана при Добро поле и да заплашат с обръжение българските войски на запад от река Вардар. Воените неуспехи и тежкото положение в тила стават основна причина за избухването на войнишко въстание. На 24 септември с.г. въстанически отряди завземат Главната картира на действащата армия. За да върнат войниците на фронта, от затвора са освободени лидерите на БЗНС Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Убедили се в безнадежността на мисията, те застават начело на въстанието и на 27 септември с.г. в Радомир обявяват България за република. През следващите два дни въстаниците правят опит да превземат София, но лошата им организация и бавното придвижване позволяват на правителството с германска помощ да ги разгроми. Раненият военен ръководител на въстанието д-р Даскалов и обявеният за министър-председател на републиката Стамболийски минават в нелегалност[3].
Примирие
Въстанието принуждава българското правителство да иска примирие от съглашенското командване. То е подписано на 29 септември 1918 г. в Солун от Андрей Ляпчев и френския генерал Франше д'Еспре. България се задължава незабавно да изтегли войските си от Гърция и Сърбия (границите от 1914 г.), да демобилизира и обезоръжи армията си с изключение на три пехотни дивизии и четири полка кавалерия, да принуди германските, австро-унгарските и труските войски в срок от четири седмици да напуснат територията й. В плен попадат около 100 хиляди български войници и офицери, заемали по време на военните действия позиции на запад от река Вардар. Държавите от Съглашението недвусмислено декларират, че оставането на цар Фердинанд на престола само ще влоши позициите на България при мирните преговори. Затова на 3 октомври с.г. с манифест „към българския народ“ княза обявява своята абдикация. На престола се възкачва първородният му син цар Борис III[3].
Непосредствено след подписването на примирието в Солун България е окупирана от войски на Съглашението (без сръбски, румънски и гръцки, за да се избегнат изстъпления), които използват територита й за военни действия срещу Турция и Германия. Два месеца по-късно Румъния окупира Южна Добруджа. В знак на протест правителството на Александър Малинов подава оставка[3].
Съставяне
Кабинетът, оглавен от Александър Малинов, е образуван от дейци на Демократическата и Радикалдемократическата партия.
Кабинет
Сформира се от следните 10 министри[3].
Промени в кабинета
от 17 октомври 1918
След назначаване на новото правителство на 17 октомври 1918 г. министерския съвет претърпява следните промени;
Събития
- 27 септември 1918 – Обявена е Радомирската република, начело с министър-председател Александър Стамболийски.
Литература
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки
- ↑ ДВ. Указ № 4 от 21 юни 1918 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 138 от 22 юни 1918 г.
- ↑ ДВ. Указ № 11 от 17 октомври 1918 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 235 от 18 октомври 1918 г.
- ↑ а б в г д Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 125-131.