История на Словения

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Словенски землища през 1848 г.

Първата държава на словенците, Карантания, е образувана през 7 век. През 745 година Карантания губи своята самостоятелност и пада под властта на баварците. Повече от 1200 години словенците нямат независимост. Съвременната словенска държава възниква на 25 юни 1991 година, след разпада на бивша Югославия.

Праистория[редактиране | edit source]

Най-старите доказателства за присъствието на човека на територията на днешна Словения са две каменни сечива от преди около 250 000 години, открити в пещерата Яма у Лози край Орехък. От времето на Вюрмския ледников цикъл, когато на територията на днешна Словения живеят неандерталци, най-важната находка е една свирка от пещерата Дивие бабе над долината на Идрия. През неолита и халколита жителите тези земи вече се занимават с животновъдство и земеделие. В прехода между бронзовата и желязната епоха съществува т.нар. култура на урновите гробове. За периода на халщатската култура са важни укрепените селища върху възвишения, наречени градища, и красиво изработените железни предмети и оръжия, намерени при археологически разкопки в Мост на Сочи, Ваче, Рифник, Шентвид при Стични. Етническата принадлежност на обитателите на тези места не е определена.

Келти и римляни[редактиране | edit source]

През 4 и 3 век пр.н.е. територията на днешна Словения е населена от келтите, които основават първата държава тук, наречена Норикско кралство. От този период водят началото си и много от днешните топоними, напр. Бохин, Тухин, както и имената на реки: Сава, Савиня, Драва. Около 10-та година пр.н.е. Норикското кралство е присъединено към Римската империя и по тези места започват да възникват и римски градове, сред които Емона (Любляна), Целея (Целие) и Петовия (Птуй).

През територията на днешна Словения преминават добре изградени търговски и военни пътища от Италия за Панония. Местното население постепенно се романизира и приема християнството.

Карантания[редактиране | edit source]

Карантания

През 5 и 6 век днешните словенски земи са изложени на нашествията на хуни и германски племена при техните набези в Италия. След напускането и на последното германско племе, лангобардите, което се прехвърля в Италия през 568 г., тези земи са завладени от славянски племена, за които не се знае кога точно идват тук. След успешното отблъскване на аварите в периода от 623 до 626 г., тези славянски племена се включват в племенен съюз, известен като държава на Само, чийто център е в днешна Чехия.

Племенният съюз се разпада през 658 г. и славяните от днешна Корошка (Каринтия) установяват самостоятелното княжество Карантания, чийто център е в замъка Крън, северно от Целовец (Клагенфурт).

От времето на Карантания се съхранява чак до 1414 г. специален обред по коронясване на князете на Каринтия, който се извършва на словенски език.

Държавата на франките[редактиране | edit source]

Към средата на 8 век Карантания става васално княжество на баварците, които започват да разпространяват в нея християнството. През 788 г. жителите на Карантания, заедно с баварците, попадат под властта на франките. В началото на 9 век франките отнемат властта на местните славянски князе и ги заместват със свои графове. По словенските земи започва да се разпростира феодалната система на франките.

В края на 9 век в Панонската низина проникват маджарите, които прекъсват връзката на словенската територия със земите на западните славяни.

Така изолирани, славяните в Карантания и на юг от нея, в Крайна, започват да се развиват в отделен славянски народ, словенците. След победата на император Отон I над маджарите през 955 г., словенската територия е разделена на различни погранични области на Свещената Римска империя, от които най-важната, Карантания, е издигната през 976 г. в ранг на херцогство Велика Карантания. От този период са и Брижинските паметници, първите писмени паметници на словенски език. От тези погранични области през късното средновековие се образуват държавите Щирия, Каринтия, Крайна (Карниола), Гориция, Триест и Истрия, включени в средновековната немска държава.

Хабсбурги[редактиране | edit source]

През 14 век по голямата част от словенските земи попада под властта на Хабсбургите. Техни силни съперници са графовете от Целие, словенска феодална династия от тези земи, която през 1436 г. получава титлата държавни князе. Последният представител на тази последна голяма словенска династия, имаща влияние върху европейската политика, умира през 1456 и техните многобройни и обширни имения стават собственост на Хабсбургите, които запазват контрола върху тази територия чак до началото на 20 век. Мощната вълна на немската колонизация от 11 век нататък, към края на 15 век свива територията, населена със словенци, до граници, малко по-големи от тези на съвременната словенска етническа територия.

Събитията, които характеризират края на средновековието по тези земи, са турските нашествия през 15 и 16 век. Недоволството от прекалено слабата отбрана срещу турците и въвеждането на нови, преди всичко, натурални данъци и ангария, стават причина за избухване на селски бунтове по словенските земи, най-големият от които, през 1515 г., обхваща почти цялата словенска територия. През 1572 и 1573 г. в общо въстание се обединяват словенските и хърватските селяни. Бунтовете с кървави поражения продължават чак до първата половина на 18 век.

Възраждане[редактиране | edit source]

В средата на 16 век в Словения взема размах Реформацията, която е предимно с лутеранска ориентация. В този период се поставят основите на словенския книжовен език. Примож Трубар издава през 1550 г. първите две книги на словенски език: Абецедар и Катехизис. протестантите издават още около 50 други книги на словенски език, сред които е и първата словенска граматика и превода на Библията на Юрий Далматин от 1584 г.

В началото на 17 век княжеският абсолютизъм и Католическата църква унищожават протестантството и литературата на словенски език задълго замира. Просветителското цивилизационно дело в Централна Европа, особено в хабсбургската монархия, има изключително положително влияние и върху словенския народ – ускорява икономическото развитие и създава условия за създаване на градско съсловие в Словения.

По време на царуването на Йосиф II (17651790), когато се въвежда и задължително общо образование, а в Словения – основно образование на словенски език (1774), заедно с културно-езиковото дело на словенските просветители започва словенското национално възраждане и раждането на словенската нация в модерния смисъл на думата.

По време на войните на Наполеон, през 1809 г. той откъсва от Хабсбургската монархия югозападните словенски области и образува Илирийските провинции (18091813) на френската държава, включваща територията на Каринтия, Крайна (Карниола), Гориция, Триест, Истрия, Далмация и Хърватско южно от Сава, с главен град Любляна. Краткотрайната френска власт отменя данъците и подобрява положението на словенския език в училищата, но не премахва феодалната система.

Австро-Унгария[редактиране | edit source]

В т. нар. предмартенски период продължава модернизацията на селото и започва първата индустриализация.

Големият словенски поет Франце Прешерн спомага за преодоляване на езиковите регионализми и утвърждава единен книжовен език за всички словенци, като го защитава от опитите за сливането му с другите южнославянски езици в някакъв изкуствен илирийско-южнословенски език. По време на европейската "Пролет на народите" през март и април 1848 г. възниква първата словенска политическа програма, наречена „Обединена Словения“, която настоява за обединяване на всички населени със словенци области в една страна – Словения.

На изборите през 1867 г. провинциалните словенски народни представители печелят мнозинство. През същата година възниква Австро-Унгария, разделена на две равноправни части. По-голямата част от днешната словенска територия остава в австрийската част на монархията, а областта Помурие преминава към унгарската част. Още през 1866 г. венецианските словенци гласуват за преминаване към Италия.

Програмата „Обединена Словения“ остава като червена нишка през следващите 60 години в национално-политическите борби на словенския народ в хабсбургската монархия. От този период стават международно известни мнозина словенци, като напр. Иван Цанкар, Франц Миклошич, Рудолф Майстер и др., макар и националната им принадлежност да остава до голяма степен неизвестна по света.

Първа световна война[редактиране | edit source]

По времето на Първата световна война, която тежко засяга Словения, особено с кървавия фронт при Исонцо и политиката на великите сили, която застрашава с разпокъсване на словенските земи между няколко държави (Лондонски пакт, 1915), словенците опитват да уредят своето национално положение в обща държавна формация с хървати и сърби в хабсбургската монархия.

Искането, известно като Майска декларация, внасят словенските, хърватските и сръбските народни представители във виенския парламент през пролетта на 1917 г. Управляващите кръгове в хабсбургската монархия отхвърлят това искане.

Периодът между двете световни войни[редактиране | edit source]

(вж. също Югославия между двете световни войни)

След поражението на Австро-Унгария и Централните сили, на 29 октомври 1918 г. хърватският Сабор в Загреб и словенският народен Сход в Любляна обявяват националното освобождение и създаването на независима Държава на словенци, хървати и сърби с център в Загреб. Опасността от страна на Италия, която окупира Словенското Приморие и Истрия, както и части от Далмация, а също и натискът от страна на сърбите за обединяване в обща държава, става причина на 1 декември 1918 г. Държавата на словенци, хървати и сърби да се обедини с Кралство Сърбия в Кралство на сърби, хървати и словенци, която от 1929 г. се преименова в Кралство Югославия. Словенците считат сега това държавно формирование за историческа грешка, макар че тогава няма друга възможност, понеже италианската политика на пренебрегване решенията на великите сили представлява сериозна заплаха.

След наложения през 1920 г. каринтски плебисцит словенска Каринтия бива присъединена към Австрия. Обединена Словения остава далеч от замисъла. По-голямата част от словенската нация остава в границите на югославската държава, която има изцяло централистично управление, но не се ползва от никаква конституционна и юридическа автономия. Въпреки това, поради компактното население и силното влияние на Словенската народна партия, застъпваща се за автономия, на практика словенците живеят в автономия, която централистичното белградско законодателство не може да им отнеме. Словения се развива добре в културно и икономическо отношение. За вътрешнополитическия живот е характерно острото, но културно съперничество между консервативната християнско-социална Словенска народна партия и Либералната партия на Словения.

Втора световна война[редактиране | edit source]

По време на Втората световна война Кралство Югославия се разпада и словенската територия е разделена между Германия, Италия и Унгария.

На 26 април 1941 г. в Любляна се създава Освободителен фронт на словенския народ, който започва въоръжена съпротива срещу окупаторите, наречена Народоосвободителна борба. От 1 март 1943 г., след подписване на Доломитската декларация, ръководната роля в Освободителния фронт поема Комунистическата партия на Словения, която в края на войната завзема цялата власт. Партизанската войска на Освободителния фронт установява контрол върху цялата словенска етническа територия.

Федеративна Югославия[редактиране | edit source]

Събранието на словенските народни представители в Кочевие през октомври 1943 г. решава словенците да се включат в новата Югославия, създаването на която бива обявено на заседанието на АВНОЙ в Яйце на 29 ноември 1943. През 1945 г. на тази държава бива дадено името Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ). Словения, като нейна съставна част, бива преименувана в Народна република Словения. До 1947 г. бива национализирана цялата частна дейност.

След прекъсване на отношенията със Съветския съюз през 1948 г. Югославия се опитва да въвежда по-мека форма на социализъм, основан върху обществена собственост и самоуправление. Град Триест и неговите околности биват дадени на Италия. През 1963 г. ФНРЮ бива преименувана в Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ), а Словения – в Социалистическа република Словения.

Икономически Словения се развива бързо, особено през 1950-те, когато бива значително индустриализирана. След икономическа реформа и последвалата я икономическа децентрализация на Югославия през 1965 и 1966 г., Словения най-бързо започва да се приближава към пазарната икономика от всичките шест републики на СФРЮ. Въпреки ограничителното икономическо и социално законодателство, което бива налагано предимно от най-големия народ в СФРЮ – сръбския, и въпреки тенденциите към централизация на управлението, подкрепяна от неразвитите републики, Словения запазва по-доброто си икономическо развитие чрез по-добра структура на квалификация, по-добра трудова дисциплина и организация на труда.

Словения създава обществен продукт, по-висок около 2,5 пъти от средния за СФРЮ, което крепи националното самосъзнание на словенците. Това самосъзнание се изявява както в икономическата, така и в културната област.

Независима Словения[редактиране | edit source]

След смъртта на Йосип Броз Тито през 1980 г., икономическите и политически условия започват да се влошават, което за десет години довежда до края на СФРЮ. Първото ясно искане за независимост на Словения поставя група интелектуалци през 1987 г. в бр. 57 на списанието Нова ревия. Искания за демократизация и съпротива срещу централистична Югославия стават причина за ареста на трима сътрудници на политическия седмичник Младина и на един подофицер от ЮНА.

През 1988 и 1989 г. възникват първите опозиционни политически партии, които с Майската декларация от 1989 г. настояват за суверенна държава на словенския народ. През април 1990 г. в Словения се провеждат първите демократични избори, на които побеждава опозицията, обединена в ДЕМОС. На 23 декември същата година, на плебисцит над 88% от гласувалите подкрепят независимостта на Словения. На 25 юни 1991 г. словенският парламент приема конституционен закон за утвърждаване на Основните конституционни документи за самостоятелност и независимост на Словения, Декларацията за независимост на Словения и много закони, с които Словения поема компетенциите на федерацията на своя територия. На следващия ден югославската армия напада новата държава. След десетдневната война за независимост на Словения на 7 юли с Брионската декларация се сключва примирие. На 18 юли председателството на СФРЮ приема решение ЮНА да се изтегли с въоръжението си от Словения и през октомври 1991 г. последният войник на ЮНА напуска Словения. През ноември 1991 г. бива приет закон за реституцията, а през декември – нова конституция. Европейският съюз признава Република Словения в средата на януари 1992 г., а ООН я приема за свой член през май 1992 г.

Словения в Европейския съюз[редактиране | edit source]

През февруари 1999 г. влиза в сила споразумение за асоцииране с Европейския съюз и от 1 май 2004 г. Словения става пълноправна страна-членка на Европейския съюз, а от 29 март 2004 става член на НАТО.

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]