История на Чехия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Етническа карта на Австо- унгарската империя (1911)

Историческа Чехия заема област в Централна Европа, лежаща между Силезия, Саксония, Бавария, Австрия и Моравия, в междуречието на Одер и Дунав, североизточно от Алпите.

Праистория и Древност[редактиране | редактиране на кода]

През Каменната и Бронзовата епоха районът е населяван от граветски кроманьонци, за което археологическо свидетелство е Вестоницката Венера. След тях там се установяват общностите култура на фуниевидните чаши и Култура на шнуровата керамика и бойни брадви, последвани от унетицката и кновизската култура. Разкрити са находки, датиращи от Желязната епоха, които говорят за поселения от типа на Халщатската култура.

Античност и Ранно средновековие[редактиране | редактиране на кода]

Историческите данни за стопанството, политиката и културата на чешките земи са оскъдни за периода преди X век, който неслучайно е наричан Тъмните векове. Авторитетни и обосновани източници датират след християнизацията и след мисията на Кирил и Методий във Великоморавия.

До VVI век териториите на днешна Чехия са населени последователно от келти (бойи), маркомани, квади и лангобарди. Последните три племена са от групата на германските племена, а германски колнисти продължават да се заселват в чешките земи в следващите столетия, което оставя траен белег върху политическите събития и културата на района. Той е масово заселен с преобладаващо славянски племена, като първи данни затова има от 535 г.

През периода 623–658 г. в чешките земи преживява закратко т.нар. Държава на Са̀мо - своеобразен родово-общинен и търговски съюз, основан от полулегендарен франкски търговец на име Са̀мо.

За истинска държавност по поречието на Морава може да се говори с възникването на Моравското княжество и Великоморавия, просъществували в периода 833–907 г. Тогава с Кирило-Методиевата мисия започва и приобщаването на чехите към християнската култура.

Още от края на IX век на територията на бъдещото Чешко княжество възникват две племенни обединения:

Периодът на X и XI век е белязан от опитите на князете наложат хегемонията си над родовата аристокрация. Борбата се изостря особено по времето на князете Болеслав I Страшни (935 - 967) и Болеслав II Благочестиви (967 - 999) и като резултат от нея към 999 г. бива изтребен целият род на Славниковичите, а Либице е разрушен. През същия период расте натискът от страна на Източнофранкското кралство и последователно князете Вацлав I и Болеслав Страшни признават зависимостта си съответно от Хайнрих I и Отон I. През 973 г. епископството в Прага е подчинено на германската митрополия в Могунция.

По времето на княз Бржетислав I (1034 - 1055) е законово формулирано чешкото обичайно право и са фиксирани принципите на сеньориалните отношения между чешкия княз и германо-римския император като през 1086 г. император Хайнрих IV дарява пожизнена кралска титла на Вратислав II (1061 - 1092).

Към края на XI в. старата родова аристокрация (лѐхите) са окончателно заменени с нова военно-служебна и постепенно феодализираща се аристокрация, тясно свързана с княжеската власт. От втората половина на 12 век Бохемия става кралство в състава на Свещената Римска империя. Важни моменти от историята на Чехия са национално-освободителното, реформаторско и антикатолическо движение — Хусизъм (виж Ян Хус) в първата половина на 15 век. Тогава Бохемия става жертва на няколко последователни кръстоносни кампании.

Хабсбурги[редактиране | редактиране на кода]

Двете монархии обаче поемат по различен път на развитие, който предопределя обособяването на словашка и чешка нация. Словашките земи стават център на унгарския политически и културен живот, но населението им се състои предимно от крепостни селяни, които нямат участие в политиката. Техните задължения се изчерпват до плащане на данъци и ангария под формата на военна служба или труд за унгарските сеньори. Кралство Бохемия има ясно определени съсловия, които са готови да защитават своите свободи. Те влизат в дълготраен конфликт с хабсбургската монархия, която се стреми към централизация.

Тя започва под крал Фердинанд I (1526–1564), който се възползва от неспособността на бохемските съсловия да изберат свой монарх и установява наследствена власт на хабсбургите. Управлението му е белязано от дълбоки религиозни сблъсъци между хуситите и бохемските католици (чехи и немци). С началото на Реформацията голяма част от немското градско население възприема лютеранската и калвинистката доктрина, което усложнява този вътрешен конфликт и предизвиква разцепление сред хуситите, част от които се съюзяват с немците-протестанти. През 1546 протестантите в цяла Германия образуват съюз срещу свещения римски император Карл V, брат на Фердинанд. Чехите и протестантите в Бохемия симпатизират на съюза и през 1547 влизат във въоръжен конфликт с краля. Въстанието им обаче е смазано, цялата собственост на хуситите е конфискувана, а водачите на бунта биват затворени. Фердинанд започва усилено да налага католицизма чрез изпращането на йезуитски мисионери и отварянето на йезуитска школа в Прага.

В началото на 17 век противопоставянето между чехите и хабсбургите, както и между католици и реформираната църква, започва да се разгаря отново. През 1618 година двама католически имперски съветници са хвърлени от прозорец на Пражкия замък (Втора пражка дефенестрация), с което е дадено началото на нов бунт срещу хабсбургите, както и на опустошителната Тридесетгодишна война. Бохемските съсловия събират армия, разпореждат изгонването на йезуитите и обявяват бохемския престол за избираем. Съсловията са сразени от имперско-испанската войска в Белогорската битка на 8 ноември 1620. Разгромът в този сблъсък има дълбоки последици за Бохемия. Много чешки благородници са екзекутирани, почти всички останали напускат Бохемия, а имотите им са конфискувани. Голяма част от протестантите също емигрират, Карловият университет е слят с йезуитската школа, всички некатолически свещеници за изгонени, събранията на Бохемия и Моравия са разтурени, и всички чешки земи стават наследствена собственост на хабсбургската фамилия. По този начин Бохемското кралство е практически ликвидирано. С приключването на Тридесетгодишната война през 1648 е юридически потвърден статутът на Бохемия като част от хабсбургска монархия със седалище във Виена, и така автономната чешка аристокрация, реформирана църква и обособена култура биват почти изцяло загубени.

В периода на просветен абсолютизъм при Мария Терезия (1740–1780) се провежда германизация на образованието и са отнети последните привилегии на оцелялата аристокрация. Императрицата обаче провежда и редица реформи, които повишават социалната мобилност и икономическите дейности в Бохемия. Образованието започва да обръща повече внимание на науките, отколкото на религията, съкратени са феодалните структури и аристокрацията започва да инвестира печалбите от своите земи в производството на текстил, въглища и стъкло. Хабсбургският абсолютизъм непреднамерено създава условията за зараждане на чешко национално движение.

Нова история[редактиране | редактиране на кода]

През 1867 г. Чехия влиза в австрийската част на Австро-Унгария.

С разпадането на Австро-Унгария през 1918 г. Чехия влиза в състава на Чехословакия. В началото на 1938 г. Чехия отстъпва на Германия т. нар. Судетска област, а през 1939 Германия окупира цяла Чехия (протекторат Бохемия и Моравия).

На 9 май 1945 г Съветската армия нахлува в Прага, с което започва период на комунистическо марионетно управление. Чехия и Словакия отново се обединяват в Чехословакия.

След промените от 1989 г. през 1993 г. Чехословакия се разделя на двете си части и от тогава Чехия е самостоятелна държава.

През 1999 г. Чехия е приета в състава на НАТО, а от 1 май 2004 г. е пълноправен член на Европейския съюз.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]