Правителство на Константин Стоилов 3

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Правителство на Константин Стоилов
България 17-о правителство на България
Период
Сформирано 9 декември 1894
Разпуснато 18 януари 1899
Личности и партии
Председател Константин Стоилов
Партия(и) Народна партия
Държавен глава Фердинанд I
Първоначален състав
Министри 7
~ мъже 7
~ жени 0
Хронология
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Стоилов 2
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Греков

Третото правителство на Константин Стоилов е седемнадесето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 14 от 9 декември 1894 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски[2]. Управлява страната до 18 януари 1899 г., след което е наследено от правителство на Димитър Греков[2].

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

По негово време е преодолян 10–годишният конфликт с Русия, а Фердинанд е международно признат за български княз. Вътрешнополитическата либерализация след свалянето на Стамболов води до съживяване и укрепване на основните политически партии в Княжеството – Либерална, Прогресивно-либерална и Демократическа, наред с управляващата Народна партия[3].

Правителството на Стоилов насърчава индустрията и земеделието с данъчни облекчения и кредит, увеличава облагането на вносните стоки и развива мащабно железопътно строителство, но не успява да компенсира нарасналите държавни разходи и изпада в зависимост от чуждестранните (австрийски и френски) кредитори.[4][3]

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът, оглавен от Константин Стоилов, е съставен от представители на Народната партия и руски офицер, начело на Военното министерство.

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 7 министри и един председател[3].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Константин Стоилов Народна партия  
външни работи и изповедания Григор Начович Народна партия  
вътрешни работи Константин Стоилов Народна партия  
народно просвещение Константин Величков Народна партия  
финанси Иван Евстатиев Гешов Народна партия  
правосъдие Димитър Минчевич Народна партия  
военен Рачо Петров военен  
търговия и земеделие Иван Евстатиев Гешов (упр.) Народна партия  
обществени сгради, пътища и съобщения Михаил Маджаров Народна партия  

Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]

от 13 ноември 1895[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
правосъдие Константин Стоилов (упр.) Народна партия  

от 10 февруари 1896[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
външни работи и изповедания Константин Стоилов (упр.) Народна партия  
правосъдие Теодор Теодоров Народна партия  
търговия и земеделие Григор Начович Народна партия  

от 31 юли 1896[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
търговия и земеделие Иван Евстатиев Гешов (упр.) Народна партия  

от 1 ноември 1896[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
вътрешни работи Найден Бенев Народна партия  
външни работи и изповедания Константин Стоилов Народна партия  

от 17 ноември 1896[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
военен Никола Иванов (упр.) военен  

от 29 ноември 1896[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
военен Никола Иванов военен  

от 26 август 1897[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
финанси Теодор Теодоров Народна партия  
търговия и земеделие Константин Величков Народна партия  
народно просвещение Иван Вазов Народна партия  
правосъдие Георги Згурев Народна партия  

от 23 ноември 1898[редактиране | редактиране на кода]

министерство име партия
търговия и земеделие Найден Бенев (упр.) Народна партия  

Събития[редактиране | редактиране на кода]

Помирение с Русия и русофилите[редактиране | редактиране на кода]

  • 20 декември 1894 – Обявена е частична политическа амнистия за водачите на опозицията. Петко Каравелов е освободен от затвора, а на Драган Цанков е позволено да се върне от изгнание. От амнистията са изключени стамболовите министри и офицерите, емигрирали след преврата от 1886 година.[5]
  • 3 юли 1895 – Убийство на Стефан Стамболов.[6]
  • 2 февруари 1896 – Престолонаследникът Борис е покръстен от католическо в православно вероизповедание. В отговор Русия възобновява дипломатическите си отношения с България, прекъснати през 1886 година. Великите сили признават княз Фердинанд за законен български владетел.[7]
  • 21 декември 1896 – Народното събрание приема нов закон за амнистията, който позволява на политическите емигранти, напуснали страната по време на размириците от 1886-1887 година, да се завърнат в България.[8]
  • 22 януари 1898 – Споразумение с Русия за приемане на българските офицери-емигранти, преминали на руска служба след 1886, обратно в българската армия.[9]

Политика по Македонския въпрос[редактиране | редактиране на кода]

Финансово и стопанско управление[редактиране | редактиране на кода]

  • 20 декември 1894 – Правителството прокарва през VIII Обикновено народно събрание Закон за насърчаване на местната промишленост, който се отнася до текстила, производството на фаянс, хартия, тухли и други отрасли и предвижда безмитен внос на суровини и машини, намалени железопътни тарифи и данъчни облекчения за по-големите предприятия.[21]
  • 20 декември 1894 – На мястото на десятъка и емляка е въведен поземлен данък.[22]
  • 20 декември 1894 (1 януари 1895 по нов стил) – Гласуван е и Закон за акцизите и повишаване на вносните мита, който задължава правителството да договори с Великите сили промени в търговските им привилегии по Берлинския договор и го вкарва в конфликт с Австро-Унгария.[23]
  • 20 юни 1895 – Железопътната линия Каспичан – Шумен, част от проектираната жп връзка на София и Варна, е въведена в експлоатация.[24]
  • 30 юли 1896 – Правителството на Стоилов и международен банков синдикат начело с Париба сключват „Земеделски заем“. България получава 30 милиона лева (при 5 % лихва) за капитализиране на земеделските каси, инвестиране в инфраструктурата (жп линиите от София за Каспичан и Кюстендил) и обслужване на стари дългове.[25]
  • октомври 1896 – Правителството започва „паралелната“ жп линия СаранбейПловдивНова Загора, която трябва да направи търговията в Южна България независима от Компанията на Източните железници. Проектът засяга интересите на Дойче банк и Париба, които блокират строежа с финансов натиск върху България.[26]
  • края на 1896 – Търговски договор с Австро-Унгария урежда двустранния митнически конфликт, въвежда увеличени и специфични мита за австро-унгарските стоки в България.[27]
  • 6 февруари 1897 – Тръгват първите влакове между Перник и Радомир. Линията е част от проекта за свързване на София с Кюстендил и Македония.[24]
  • 20 февруари 1897 – Открита е жп линията през Искърското дефиле от София до Роман.[24]
  • ноември 1898 – Споразумение за конверсионен заем от обединение на френски, австрийски и германски банки намалява лихвата на българските задължения от 6 на 5 % при размер от 290 милиона лева. Част от заема е за наемане на Източните железници в Южна България от българското правителство. Тези условия са отхвърлени от Народното събрание през декември.[28]
  • 14/26 януари 1899 – Стоилов и останалите министри подават оставка вследствие от провала на конверсионния заем.[29]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 14 от 9 декември 1894 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 266 от 9 декември 1894 г.
  2. а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 02.05.2015)
  3. а б в Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 61-66.
  4. Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 132-133, 140-142, 153-155.
  5. Стателова 1999, с. 135.
  6. Стателова 1999, с. 140.
  7. Стателова 1999, с. 141.
  8. Стателова 1999, с. 150.
  9. Стателова 1999, с. 151.
  10. Мичев, Добрин (ред.). Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878–1944. Том 2. София, Македонски научен институт, 1995. ISBN 954-8187-25-6. с. 66-69.
  11. Мичев 1995, с. 74-83.
  12. Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония. Том 1. София, „Наука и изкуство“, 1983. с. 56-59. Посетен на 25.04.2015.
  13. Попов, Радослав и др. История на Българската дипломация 1879–1913 г.. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 223. Посетен на 26.04.2015.
  14. Попов 1994, с. 228.
  15. Попов 1994, с. 238-239.
  16. Попов 1994, с. 241.
  17. Стателова 1999, с. 147-150.
  18. Силянов 1983, с. 65.
  19. Попов 1994, с. 242-250.
  20. Попов 1994, с. 249.
  21. Стателова 1999, с. 138.
  22. Стателова 1999, с. 136.
  23. Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878-1990 г. Част 1. София, Българска народна банка, 2009. ISBN 978-954-8579-18-6. с. 54. Посетен на 29.04.2015.
  24. а б в Доклад до Негово величество Фердинанд I, цар на българите, по случай 25-годишнината от възшествието му на българския престол, 1887–1912. От Министерския съвет, с. 700-701. София, Държавна печатница, 1912. Онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“. Посетена на 15.07.2015.
  25. Тодорова 2009, с. 58-59.
  26. Тодорова 2009, с. 59-62.
  27. Стателова 1999, с. 153.
  28. Тодорова 2009, с. 69-71.
  29. Тодорова 2009, с. 71.