Вампир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

̀Тази статия се отнася за митичните вампири от легенди и предания. Ако търсите информация за прилепите, наричани вампири вижте Голям плодояден вампир


Вампирите (Въпир, Кръвник, Упир) са зли възкръснали мъртъвци, които пият човешка или животинска кръв. Освен в митологията те са известни в киното и фантастиката. Популярния в киното вампир носи дълго черно наметало с висока яка. Има дълги остри зъби, които забива във врата на жертвата си. Не понасят слънчева и ултравиолетова светлина. Могат да бъдат убити със дървени куршуми или трепетликов кол в сърцето.

В легендите на много народи присъстват вампири. Смята се обаче, че образът на вампира, какъвто го познаваме от съвременната литература и кино е бил създаден в Западна Европа, където легендите за подобни същества, населяващи различни източноевропейски страни са много разпространени.

Някои народи вярват във вампири, които не са подобни на човека, а имат животинска форма, като прилепи, паяци и кучета.

Вампиризмът се практикува от хора или животни, които пият кръв. Във фолклора е често срещано вярването, че кръвта дава свръхчовешки сили на този, който я е изпил. В исторически план вампиризмът може да бъде срещнат като вид канибализъм. В биологията терминът „вампиризъм“ се използва за хранещи се с кръв животни — пиявици, комари, прилепи вампири и др.

Вампирите в различните култури[редактиране | edit source]

Лилит - Джон Колиер

Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу са споменати още в ранния Вавилон а кръвосмучещите Акхару, още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината, в търсене на поредните си жертви — новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология, под името Лилит.

В Индия имало истории за Ветала, вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловим Ветала. Историите за Ветала са събрани в книгата „Байтал Пахиси“. Ветала е немъртъв, който като прилепите, виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.

Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).

В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадност, по-късно заради многото ѝ убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.

В Омировата „Одисея“, когато сянката на Одисей преминава през отвъдното е примамена от кръвта на скоро пожертвани овни.

Стригите, нощни птици които се хранят с човешка плът и кръв са споменавани в румънските легенди. Румънската дума за вампир, стригой (вампири, станали такива след смъртта на човека), произлиза от името на албанския Стригида, но легендите и за двете същества са създадени от славяните.

Като пример за по-късна вяра във вампирите може да се посочи 12-ти век в Англия, историкът и хроникьорът Валтер Мап и Уилям Нюбърг записват разказ за човек върнал се от отвъдното, с някои прилики с добре познатите източно-европейски вампири.

Митовете за вампири са най-силни в Източна Европа и в славянския фолклор, където вампирите са възкръснали мъртъвци, които причиняват смъртта на хора, често пият кръвта им, или ги душат. Тези митове гласят „Вампирът може да бъде унищожен чрез отрязване на главата, стрела напоена с прясна човешка кръв или чрез изгаряне. Пряката слънчева светлина ги забавя, но не може да ги убие“. Според други разпространени версии, вампирите могат да бъдат убити само като бъдат залети със светена вода, набучени със сребърен или дървен кол в сърцето или изгарят от пряка слънчева светлина. Счита се също, че вампирите отбягват или се страхуват от разпятие или чесън.

Вампирът в славянските вярвания[редактиране | edit source]

Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство, боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.

Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт.

Суеверия[редактиране | edit source]

Древните славяни изпитвали голям страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от труповете, за които вярвали, че са вампирясали:

  • Режели главите им и ги слагали между краката, за да не могат да си ги открият;
  • Режели ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да пакостят с тях;
  • Овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни;
  • Забивали в сърцето дървен кол от трепетлика или дрян, нажежен шиш, или гвоздей;
  • Слагали гарванов нокът — зад дясното ухо.
  • В края ня 18-ти и началото на 19-ти век хората започнали да взимат и други предпазни мерки.Смятало се,че среброто,светената вода,кръстовете, тестото от нафора и чесънът държали на страни опасните същества.
  • Билката върбинка е отровна за тях т.е. отслабва ги, при допир то кожата вампират получава изгаряния.
  • Ухапване от върколак убива вампир в периода 1 до 3 дена.

За някои вампири се е смятало, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии — техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху тях. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва: „Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу…“ или: „Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века“.

Семейни вярвания[редактиране | edit source]

Съгласно тези вярвания, някои вампири се връщат при семействата си и се опитват да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда, така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата ѝ. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.

Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общо разпространена черта на древнославянските суеверия. Идеята за вампира произхожда от древнославянската вяра в световния зъл дух Упир. Друго вярване е за вампирите е , че можеш да станеш вампир ако докато стои пред своята къща в ковчега над покойника се подаде нещо или премине някакво животно , най-често котка или пък сянка мине над мъртвеца . Според тази легенда това обезпокоява душата на мъртвия и го кара да скита из света на жиивте докато не намери покой .Душата му може да се успокои само ако се направи молитва която да му посочи пътя към одвъдното.

Вампирология[редактиране | edit source]

Предмет на изследването[редактиране | edit source]

Легендите описват много видове вампирообразни същества, но предмет на това изследване се явява не всяко същество, пиещо кръв (от типа на ламиите, асуанга или чупакабра), и не всякакви неживи или безтелесни неспокойни духове, подобно на ревенантите, отмъщаващия за своята смърт на конкретен човек. Затова ще започнем с определението за понятието вампир.

Определение[редактиране | edit source]

Онлайн „Митическа енциклопедия“ трактува това като „неживи, които стават от гробовете през нощите, за да пият кръвта на живите“. Съгласно мнението на оксфордския тълковен речник вампирът е „свръхестествено същество със злобна природа, изглеждащи обикновено като трупове и хранещи се с кръвтта на спящите“. В друг речник, на Колинс, това е „същество от филмите на ужасите, които съгласно вярванията напускат могилите си и пият кръвта на живите“. При Дал това название се прeписва на приказни „същества сменящи формата си, и бидейки мъртви летят като кръвопийци, ядейки хората“ и се явяват, като разновидност на неспокоен покойник. Други определения го наричат „немъртъв кръвопиец, нападащ живите“ или „мъртво тяло, което продължава да живее в гроба“.През деня те обикаляли като духове а през ноща като вампири търсещи своята мишена за кръв.

Упирите[редактиране | edit source]

Упир е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването единствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатаната. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир.

Етимологични данни[редактиране | edit source]

ЕТИМОЛОГИЯ: от англ. vampire, фр. vampire, или нем. Vampire, които са заети от унг. vampir, където вероятно идва от старобългарското "ВѪПИРЪ" [vɔ̃pirə] (и "въпиръ" [vəpirə]), с предполагаем произход от авестийски, където се среща понятието vyāmbura – враждебна, опасна вода, водоем обитаван от зъл дух, което е най-вероятният и най-древен първоизточник на „вампир” (Корш, Вайан). (МФ-ЭСРЯ-4,стр.165)[1] < слав. *ǫpyrъ, заета с добавяне на носов инфикс от тюрк. *opur (чув. вăпăр „вещица, върколак“, тат. убыр „митично същество, което души хората нощем, върколак“, тур. obur „лаком, ненаситен“) от сег. осн. на гл. *op- „гълтам“. Франц Миклошич предполага, че упир произлиза от uber, тюркска дума, означаваща „злодей” докато Andre Waillant предполага точно обратното, че тюркското uber е иранска заемка, от *var, *avar – разбойник.)[2] Формата (*ǫpyrъ), 'упир' [upir] 'оупиръ' [upirə], която се среща при повечето славянски езици, с изключение на български и белоруски, показва тюркско влияние и е възможно паралелно навлизане от някой тюркски език: кумански, татарски. Старобългарското 'въпиръ' [vəpirə], показва точна аналогия с чувашкото вупар. По-старата старобългарска форма "ВѪПИРЪ" [vɔ̃pirə], посредством унгарски се разпространява в Западна Европа, затова и там се среща форма с начално „в”, а не с „у”, както е в повечето славянски езици.

Съвременната дума „вампир“ в модерния български език може да произлиза и директно от старославянската форма онпыр, с характерното за старобългарския добавяне на звук „в“ пред голяма носова гласна (он), както свидетелства и традиционната българска форма въпир. (други наименования: онпыр, вопир, въпир, upir, upierz), но е вероятно и да се е появила като заемка от френски, немски или английски, като парадоксът е, че във тези западноевропейси езици е възможно да е заемка от старобългарски през унгарски.

Тук обаче трябва да се отбележи, че в славянските езици думите за неговото обозначаване са много повече — в Европа в понятието vampire влиза почти всеки оживяващ мъртвец. Там не се разделят понятията вампир и упър (рус., пол. и укр. упырь), което съществува при славяните и ще го използваме често, за да отделяме оживелия мъртвец от фолклора от аристократичното чудовище в плащ с висока яка — онзи образ който си представяме, като чуем думата „вампир“.

Но освен бледото лице, маниерите и зъбите, има нещо друго — определението трябва да е относително научно. Вампирът може да се разглежда като съвкупност от следните признаци. Съществуват множество „чудовища, пиещи кръв“ и множество „похитители на жизнена енергия“ — изследвания от нас образ на вампира лежи на пресечната точка на няколко множества и представлява човек, който после смъртта или някаква странна трансформация не прекъсва съществуването си, а продължава да „живее“, хранейки се със жизнената енергия на околните, предимно под формата на кръв.

Естествено, дори това определение е относително и условно, тъй като в последно време образът на вампира донякъде е излязъл от тези рамки — представата за вампирите като друга раса, или вариантът за вампир, който не се храни с кръв. Но тези нововъведения все пак имат за отправна точка вече сформирания образ и затова се явяват не изключения, а допълнения към него.

Сега малко за произхода на термините и за това, какво ще разбираме под тях. Упър или Вупир е ливонска дума, разпространена във Великото Литовско Княжество. Първата поява на тази дума се среща през 1047 и се отнася до един руски княз, наречен „Upir Lichy“, или „Зъл упир“. Вероятно тази дума означава фолклорен вариант на чудовище, което се явява пра-прототип на класическия вампир.

Думата „вампир“ е унгарска, но със западно славянски или цигански произход и се е разпространила в Европа чрез преводите на немските записи за случаите на вампирски истерии. Първото използване на тази дума в английския език се отнася към 1732, когато в статия в едно списание, посветена на финансовите въпроси алчните длъжностни лица били наречени „политически вампири“, стремящи се със своята данъчна политика да пресушат обществените доходи. С две думи — кръвопийци на обществото.

Френското носферату, втори по разпространение термин за обозначаване на вампир, се възприема като „по-висш стил“ и се смята за произлязъл от гръцкото nosophoros (носещ чумата). Представата за това, че то е свързано с латинската дума „немъртъв“ е неправилна, латинското фералис означава погребан или погубен и съчетанието на тази дума с отрицателна частица не дава нужния смисъл.

Вампирология през Средните векове[редактиране | edit source]

Тъй като християнската митология и нейната система за строежа на душата и тялото не оставя място за съществуването на жив мъртвец, систематично изследване на въпроса не се е водело, въпреки че различни хроники периодически включвали разкази за вампироподобни същества. Това са работите на Уолтър Меп „De Nagis Curialium“ — 1190, или „Хроники“ (11361198) на Уилям Нюрбургски. Тези работи включват разкази за няколко същества (включително покварен свещеник) действащи в рамките на поведението на класически упир, включвайки изтеглянето на силите от представители на своето семейство и разпространението на болести, обаче за тяхното обозначаване се използвала думата „revenant“. След това живият мъртвец само рядко се мярка в текстовете от 12-ти — 13-ти век, а след това практически изчезва и се обявява отново вече под влиянието на разказите от времето а 18-ти век от Източна Европа.

Литература, трудове, книги[редактиране | edit source]

Корица от първо издание на романа Дракула от Брам Стокер 1897 г.

Първият труд, пряко посветен на вампирите, De Graecorum hodie quirundam openationabus, бил завършен през 1645 г. Неговият автор Леоне Алаци е бил пазител на библиотеката на папа Александър VI и грък по националност. В неговия труд се анализират основно гръцките вриколкас и вампироподобните същества от типа на калакинцари, които по своята същност са по-близко до гоблините. При него за пръв идеята за вампир, който е слаб, докато не се напие с кръв, тогава той става румен и сит, с очи изпълнени с кръв. Френският автор Франсуа Ришар в труда си „Разказ за това, което е станало в Архипелага, на остров Сан-Ерени“1657 г. засяга темата за вампиризма, но я свързва с магията.

Първото произведение на немски език по тази тема е „Masticatione Mortuorum“ (За мъртвото живеене), е написано през 1679 г. от Филип Рор (Rohr). Тази работа отбелязва началото на немския принос към легендата, тъй като редица псевдонаучни трактати за вампиризма са били издадени от учените в Лайпциг, и се смята, че тъй като Рор не е бил свещеник, с тази публикация вампирите били приети в научния свят.

Книгата е наречена така, защото по мнението на автора грухтящите и мляскащите звуци, донасящи се от могилите показват че в нея се крие вампир. Според думите на Рор, вампирът изяжда собствената си плът и зловонната пръст, и се готви по този начин да сее чума:

„По времето на чумните епидемии дяволът се отдава на ужасните си игри на дъното на могилите тогава забелязват, че устните на мъртвите, особено на жените, издават грухтене подобно на това на прасетата когато преживят храната; от това грухтене заразата се разпространява по-надалеч щом се чуе този звук, чумата почва да се развихря с двойна сила обикновено тя отнася жените една по една.“

Парацелз[редактиране | edit source]

Парацелз - немски лекар

Не особено много, но с вампири се е занимавал и Парацелз. Вампирите, по неговото мнение, са астралните тела на хора, живи или мъртви (обикновено мъртви). Те се опитват да продължат съществуването си във физическата плоскост, отнемайки от живите хора тяхната жизнена енергия и използвайки я за своите цели.

XVII-XVIII век[редактиране | edit source]

Нов бум на интереса към вампирите се състои в края на XVII век и в първата половина на XVIII и е бил най-вероятно свързан със серия епидемии, развилнели се по Европа в този момент, както и с това, че по време на войната с турците към Европа се присъединява част от Балканите, с чиято митология европейците се запознават. Освен това XVIII век е преломен в развитието на европейската култура - тя открива за себе си цялата прелест на народните суеверия. Устните предания започнали активно да се записват и издават. Разказите за вампири се появяват не само в сборниците с народни предания, но и във вестникарските новини и официални донесения. Всъщност повечето от документираните данни за упирите се отнасят именно към този период. По това време се появяват и други митове за вампирите. Според тези митове вампирите са същества с човешки облик. Кожата им обаче е значително бледа, студена и слънчевите лъчи я изгарят. Подобно на останалите вярвяния те са кръвопийци с изключителна мощ.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Вампириада. Градски легенди, ужасяващи истории, поверия и страхове. Съст. Драгомир Стойчев. С., Милениум, 2011.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Ж.Войников, Етимология на старобългарски, староруски (староцърковнославянски) думи..., стр. 28)
  2. Ж.Войников, Етимология на старобългарски, староруски (староцърковнославянски) думи..., стр. 27)


Вижте също[редактиране | edit source]