Есперанто

Есперанто Esperanto
Регион	Централна и Източна Европа, Китай и др.
Брой говорещи	1 000 (като майчин език) 100 000 (като втори език)
Систематизация по Ethnologue
Изкуствени Есперанто
Официално положение
Официален в	---
Контролиран от	Академия за есперанто
Кодове
ISO 639-1	eo
ISO 639-2	epo
ISO 639-3	epo

Есперанто ( Esperanto ) е най-разпространеният изкуствен език. Първоначалното име на езика е Internacia Lingvo, а днешното му наименование идва от Doktoro Esperanto, псевдонимът, под който полският филолог Людвик Заменхоф публикува „Първа книга“ („Unua Libro“), първото описание на новия език, издадено през 1887 година.

Намерението на Заменхоф е да създаде лесен за научаване и политически неутрален език, който да служи като помощно средство в международното общуване, насърчавайки мира и разбирателството между народите. Първият международен есперантистки конгрес се провежда в Булон сюр Мер през 1905 година. Той е последван от ежегодни международни конференции и срещи в различни части на света.

В България есперанто се разпространява почти веднага след излизането на „Първа книга“. Още в края на 19 век се появяват първите есперантски дружества, а през 1907 година в Търново е основан Българският есперантски съюз. Негов официален орган е списание „Български есперантист“, което излиза от 1919 година.

По различни оценки в наши дни броят на говорещите есперанто е между 30 хиляди и 2 милиона души, като за около 1000 души езикът е роден. Макар че езикът няма официален статут в никоя страна, през 1954 година той получава признание от ЮНЕСКО, която установява официални отношения със Световната есперантска асоциация.

История

Първият учебник по есперанто, публикуван във Варшава през 1887 година

Езикът есперанто е създаден в края на 70-те и началото на 80-те години на 19 век от Людвик Заменхоф, офталмолог и любител филолог от еврейски произход, жител на град Бялисток, днес в Полша, а по това време част от Руската империя. Стремежът му е да намали напрежението между хората от различни култури, създавайки неутрално средство за общуване между тях. Според думите му, той е мотивиран за това от положението в Бялисток, където съжителстват четири големи и враждебно настроени една към друга общности - руснаци, поляци, немци и евреи.

След 10-на год. работа, през които Заменхоф превежда книги на есперанто и пише оригинална проза и стихове, през 1887 г. той публикува във Варшава „Първа книга“ („Unua Libro“). Начинанието му предизвиква интерес, първоначално главно в Руската империя и Източна Европа, а по-късно и в Западна Европа, Америка, Китай и Япония. Първоначално изучаващите есперанто общуват главно чрез лична кореспонденция и периодични издания, но през 1905 година е проведен първият световен есперантистки конгрес в Булон сюр Мер, Франция. Оттогава подобни световни конференции се провеждат ежегодно, с изключение на годините на двете световни войни. От средата на 20 век те са посещавани от средно 2 хиляди души, като максималният брой достига 6 хиляди.

Фонология

Фонологията на есперанто се основава на тази на славянските езици и включва 22 съгласни, 5 гласни и 2 полугласни звука, които се съчетават с гласните, образувайки 6 дифтонга. Не се използват тонове за разграничаване на смисъла, а ударението пада върху предпоследната гласна, с изключение на случаите на елизия на крайно „o“, използвана главно в поезията, когато ударението пада върху последната сричка, както и на някои заемки.

Съгласни звуци

22-та съгласни звука в есперанто са:

	Двубърнени		Устнено-зъбни		Венечни		Задвенечни		Небни		Заднонебни		Глотални
Носови	m				n
Преградни	p	b			t	d					k	ɡ
Преградно-проходни (африкатни)					ts		tʃ	dʒ
Проходни			f	v	s	z	ʃ	ʒ			x		h
Трептящи					r
Апроксимантни					l				j

Звукът [r] понякога се произнася и като [ɾ], а [v] - като [ʋ] или [w], в зависимост от родния език на говорещия. Обичайно, макар и спорно, е произнасянето на съчетанията nk като [ŋk] и kz като [ɡz].

Често е групирането на няколко съгласни - до 3 в началото на думата (например, stranga, „странен“) и до 4 в средата (например, instrui, „обучавам“). Крайните групи съгласни не са обичайни, освен в случаите на чужди имена, поетична елизия на крайното „o“ и няколко основни думи, като cent („сто“) и post („след“).

Гласни звуци

В есперанто има 5 базови гласни:

	Предни	Задни
Затворени	i	u
Средни	e	o
Отворени	a

Двата полугласни звука [i̯] и [u̯] служат за образуване на 6 падащи дифтонга: aj, ej, oj, uj, aŭ, и eŭ.

Тъй като гласните звуци в есперанто са само 5, за допустимо се приема широко вариране в тяхното произношение. Например, e може да се произнася в целия диапазон от [e] до [ɛ]. Начинът на произнасяне обикновено зависи от родния език на говорещия.

При произнасянето на някои думи, най-често с две съседни гласни, се допуска появата на глотална пауза (например, heroo, „герой“ може да се произнася [he.ˈro.o] или [he.ˈro.ʔo]), а praavo, „прадядо“ - [pra.ˈa.vo] или [pra.ˈʔa.vo]).

Други

Остров Есперанто край о. Ливингстън, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на езика есперанто.

Източници

• Byram, Michael. Routledge Encyclopedia of Language Teaching and Learning. Routledge, 2001. ISBN 0-4153-3286-9.
• Hana, Jirka. Esperanto. // Посетен на 11 март 2010.
• Lewis, M. Paul (ed.). Esperanto. // Ethnologue: Languages of the World, Sixteenth edition. SIL International, 2009. Посетен на 11 март 2010.
• Lindstedt, Jouko. Native Esperanto as a Test Case for Natural Language (PDF). // Helsingin yliopisto, 2006. Посетен на 11 март 2010.
• Matthias, Ulrich. Esperanto - The New Latin for the Church and for Ecumenism. // Flandra Esperanto-Ligo, 2002. Посетен на 11 март 2010.
• Esperanto Island. // Composite Gazetteer of Antarctica. SCAR. Посетен на 11 март 2010.
• An Update on Esperanto. // UEA, 2008. Посетен на 11 март 2010.

Външни препратки

• a,b,c ...Esperanto
• a,b,c ... Fundamento Esperanto
• Уикипедия на есперанто
• Информация и учебни материали за есперанто на български език
• Какво е есперанто?
• esperanto.net на български
• (mul) Esperantomondo - Esperanto portalo kaj koresponda servo
• Paĝo de Paweł Nowosielski - esperantisto kun Pollando