История на евреите по българските земи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Историята на евреите по българските земи започва още през II век, когато след втората юдейско-римска война евреи се заселват по българските земи, като вероятно са били разселени от римляните на Балкана от района на Близкия изток.

Балканска предистория[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранното споменаване за евреи на Балканите се съдържа в надпис, датиран в периода 300-250 г. пр.н.е. и намерен в Оропос, малко крайбрежно градче между Атина и Беотия. От 140 г. пр.н.е. датират първите данни за еврейски поселения в Солун и по крайбрежието на Тракия, днес Северна Гърция. Основния поток евреи се заселва по балканските земи след обсадата и превземането на Йерусалим, предшествано от подпалването и разрушаването на Втория храм.[1]

Късна римска античност[редактиране | редактиране на кода]

Първите археологически находки свързани с еврейски поселения в българските земи са от местност в близост до село Гиген край град Никопол на река Дунав, където е разкрит надгробен паметник (мраморен стълб) от II век върху който има надпис споменаващ за евреина Iose Sarcisinao. Надпис от II-III век в християнска базилика край село Стоби, удостоверява, че Клавдий Тиберий Поликарам е преминал към юдаизма, като е увенчал своя праведен живот с подигането на синагога в Стоби. Във Филипопол е разкрита Антична синагога от началото на III век.

Прокопий Кесарийски в съчинението си "За строежите" споменава кулата "при евреите" която кула се отнася за VI век и се намира източно от Дортикум, на десния бряг на Тимок, в близост до вливането му в Дунав при село Раховица.[2]

Стара Велика България на Кан Кубрат[редактиране | редактиране на кода]

Първа българска държава[редактиране | редактиране на кода]

Данните за евреи в Първата българска държава са фрагментарни. От значение по темата е и обстоятелството, че в края на X век и началото на XI век (когато престава да съществува и българската държава) е разгромен под комбинираните удари на Киевска Рус и съседите Хазарския хаганат, чиято управляваща върхушка и съсловие приемат близо два века по-рано юдаизма.

Върху археологически материали от Плиска Страхил Гичев открива силно повреден надпис, който определя като еврейски — на иврит. Надписът отпраща към еврейски цар от 7 век пр.н.е..[3]

Византийско владичество[редактиране | редактиране на кода]

По време на византийското владичество над българските земи настъпват значими размествания на население (от североизток нахлуват печенеги, узи и кумани), като вероятно по това време се заселват романьотите, които изграждат известния еврейски квартал в Търново. Кварталът се е намирал на южния склон на хълма Трапезица, като е бил защитен от запад с напречен зид /Васил Стоянов-Берон слага еврейския квартал северозападно от Трапезица, археоложката Я. Николова го локализира в местността "Черничака", а Димитър Ангелов го намира в района на църквата "Св. Димитър Солунски", като съществуват и други мнения по въпроса за местоположението на еврейския квартал в старопрестолната българска столица/. В плановете на средновековно Търново има нанесено еврейско гробище, принадлежало на квартала. Археологически проучвания в района на еврейския квартал в Търново не са правени.[4][5]

През 1093 г. главния равин на Охрид (по това време най-големите еврейски общности са тези в Охрид и Костур) раби Товия Бар Елиазар пише най-старата еврейска книга от българските земи - "Lekach-tov".

В хрониката на Бенямин от 1185 г. се цитират еврейски общини по българските земи.[6]

Втора българска държава[редактиране | редактиране на кода]

Царица Сара-Теодора, втора съпруга на цар Иван Александър, майка на цар Иван Шишман

Във Втората българска държава евреите са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове на страната — Видин, Търново, Плевен, София, Пловдив, Одрин, Охрид, Битоля, Костур. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати. От историческите сведения може да се направи извода, че броя на евреите в тогавашната българска столица е бил значителен.[7]

В периода непосредствено преди завоюване на столицата Търново от османските турци се случва едно събитие от решаващо значение за престолонаследието и определянето на държавен глава - цар Иван Александър сключва втори брак с еврейката Сара, приела християнството и християнското име Теодора. Сара-Теодора е майка на престолонаследника и последен Търновски цар - Иван Шишман. Случаят е явно неодобряван в царското семейство и сред останалите роднини на царя, понеже сестра му царица Елена Българска, заедно с първата съпруга на Иван Александър — влахинята Теодора Басараб, женят синовете си и царе Стефан Урош V и Иван Срацимир за сестрите с майка католичка - Анна Анка Басараб и Анка Басараб.[8]

Втората съпруга и царица на Иван Александър — Сара спасява от смърт тримата осъдени жидовстващи на Втория църковен събор по времето на Иван Александър (първия е насочен срещу богомилите, а втория — срещу евреите), като според някои отделянето на Видинското царство от Търновското, е по внушение на втората царица.[9][10]

Османско владичество[редактиране | редактиране на кода]

Най-голямото заселване на евреи по българските земи датира след изгонването им от Испания. По времето на Баязид II по българските земи се заселват сефарадите. Тези евреи говорят ладино и съставляват впоследствие над 90% от българските евреи. По-късно по време на османското владичество по българските земи се преселват и евреи-ашкенази, които идват предимно от германските земи, а езикът им е диалект на немския - идиш.[11]


Трета българска държава[редактиране | редактиране на кода]

Паметник в чест на българския народ, спасителят на българските евреи по време на холокоста, Яфо, Израел

В годините на Втората световна война някои български евреи се включват на страната на комунистите и другите съюзници в антихитлеристката коалиция, извършвайки диверсии (Леон Таджер), убийства (Виолета Якова), и участвайки в партизанското движение в Българияотряд "Антон Иванов" 28 партизани са евреи, от които 21 загиват)[12].

Далеч преди включването на България във Втората световна война, в българското законодателство е въведен Закон за защита на нацията (ЗЗН), който е насочен изключително срещу евреите. От 1 март 1941 г. България е съюзник на Германия в Тристранния и Антикоминтерновския пакт, от участието в които за страната произтичат и съответните задължения. Едно от тях е сътрудничество и съдействие за т.нар. "окончателно решение на еврейския въпрос". Евреите в България вече са били с ограничени граждански права по ЗЗН (носене на давидовата звезда под формата на значка, изпращането им в трудови лагери, както и изселването им от големите градове и въдворяването им в други населени места, и т.н.

През март 1943 г. започва и планираната депортация на еврейското население в България, организирана от правителството на Богдан Филов чрез Комисарството по еврейския въпрос, като 11343 български евреи са отправени в нацисткия концлагер Треблинка. Последващата депортация е спряна под натиска на Българската православна църква и с инициативата за отправяне на писмо от тогавашния заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев до министър председателя Филов.

Към края на Втората световна война броят на евреите в България възлиза на около 48 хиляди. След 1948 г. по-голямата част от българските евреи се изселват в новосъздадената държава Израел.[13]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Стара и антична история, стр. 419-431. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  2. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Стара и антична история на България, стр. 432-433. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  3. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Археология, стр. 418-419. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  4. История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  5. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 436. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  6. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 434. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  7. История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  8. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 433-436. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  9. История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  10. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 435. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  11. Евреите по българските земи (анотирана библиография), История на България под турско робство, стр. 437-441. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  12. Страници от живота на партизанския отряд "Антон Иванов". в годишник на на обществената културно-просветна организация на евреите в Н.Р.България — от Йосиф Илел, 1981.
  13. Кацаров, Константин. 60 години живяна история. ИК "Прозорец", 1970, швейцарско издание.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]