История на евреите по българските земи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Историята на евреите по българските земи започва още през II век, когато след втората юдейско-римска война се появяват първите сведения[източник?] за заселили се евреи по българските земи, които вероятно са били разселени от римляните на Балкана от района на Близкия изток.

Балканска предистория[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранното споменаване за евреи на Балканите се съдържа в надпис, датиран в периода 300-250 г. пр.н.е. и намерен в Оропос, малко крайбрежно градче между Атина и Беотия. Презумира се[източник?], че първите еврейски колони на Балканите са от времето на Александър Македонски. От 140 г. пр.н.е. датират първите данни за еврейски поселения в Солун и по крайбрежието на Тракия, днес Северна Гърция. Основния поток евреи се заселва по балканските земи след обсадата и превземането на Йерусалим, предшествано от подпалването и разрушаването на Втория храм.[1]

Историята на евреите по българските земи се отнася не само до територията на съвременна България, а до цялото българско землище, обхващащо историко-географските области Добруджа Мизия, Тракия и Македония, включително Северен Епир и Северна Тесалия с Отвъддунавска България ( Влашко и Богданско ) на която територия[източник?] се е формирала българската народност през средните векове.

Късна римска античност[редактиране | редактиране на кода]

Първите археологически находки свързани с еврейски поселения в българските земи са от местност в близост до село Гиген край град Никопол на река Дунав, където е разкрит надгробен паметник (мраморен стълб) от II век върху който има надпис споменаващ за евреина Iose Sarcisinao. Надпис от II-III век в християнска базилика край село Стоби, удостоверява, че Клавдий Тиберий Поликарам е преминал към юдаизма, като е увенчал своя праведен живот с подигането на синагога в Стоби. Във Филипопол е разкрита Антична синагога от началото на III век.

Прокопий Кесарийски в съчинението си "За строежите" споменава кулата "при евреите" която кула се отнася за VI век и се намира източно от Дортикум, на десния бряг на Тимок, в близост до вливането му в Дунав при село Раховица.[2]

Стара Велика България на Кан Кубрат[редактиране | редактиране на кода]

Първа българска държава[редактиране | редактиране на кода]

Данните за евреи в Първата българска държава са фрагментарни. От значение по темата е и обстоятелството, че в края на X век и началото на XI век (когато престава да съществува и българската държава) е разгромен под комбинираните удари на Киевска Рус и съседите Хазарския хаганат, чиято управляваща върхушка и съсловие приемат близо два века по-рано юдаизма.

Върху археологически материали от Плиска Страхил Гичев открива силно повреден надпис, който определя като еврейски — на иврит. Надписът отпраща към еврейски цар от 7 век пр.н.е..[3]

Византийско владичество[редактиране | редактиране на кода]

По време на византийското владичество над българските земи настъпват значими размествания на население (от североизток нахлуват печенеги, узи и кумани), като вероятно по това време се заселват романьотите, които изграждат известния еврейски квартал в Търново. Кварталът се е намирал на южния склон на хълма Трапезица, като е бил защитен от запад с напречен зид /Васил Стоянов-Берон слага еврейския квартал северозападно от Трапезица, археоложката Я. Николова го локализира в местността "Черничака", а Димитър Ангелов го намира в района на църквата "Св. Димитър Солунски", като съществуват и други мнения по въпроса за местоположението на еврейския квартал в старопрестолната българска столица/. В плановете на средновековно Търново има нанесено еврейско гробище, принадлежало на квартала. Археологически проучвания в района на еврейския квартал в Търново не са правени.[4][5]

През 1093 г. главния равин на Охрид (по това време най-големите еврейски общности са тези в Охрид и Костур) раби Товия Бар Елиазар пише най-старата еврейска книга от българските земи - "Lekach-tov".

В хрониката на Бенямин от 1185 г. се цитират еврейски общини по българските земи.[6]

Втора българска държава[редактиране | редактиране на кода]

Царица Сара-Теодора, втора съпруга на цар Иван Александър, майка на цар Иван Шишман

Във Втората българска държава евреите са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове на страната — Видин, Търново, Плевен, София, Пловдив, Одрин, Охрид, Битоля, Костур. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати. Известно е[източник?], че по времето на цар Теодор Светослав палачи в столицата Търново са евреи-романьоти.

В средата на XIV век в престолния Търновград на два пъти са свиквани общонародни църковни събори[източник?] срещу ширещите се по това време в българските земи ереси, които засягат в една или друга степен и евреите (обвинявани в светотатство срещу християнски реликви)[източник?]. От значение в тези случаи за евреите в частност е осъждането на ереста на жидовстващите. Ереста е осъдена и предадена на анатема на църковния събор провел се през 1360 г. в Търново и председателстуван от цар Иван Александър.[източник? (Поискан преди 14 дни)] Осъдени на смърт са трима жидовстващи за оскърбяване на християнската религия[източник?]. От историческите сведения може да се направи извода, че броя на евреите в тогавашната българска столица е бил значителен.[7]

В периода непосредствено преди завоюване на столицата Търново от османските турци се случва едно събитие от решаващо значение за престолонаследието и определянето на държавен глава - цар Иван Александър сключва втори брак с еврейката Сара, приела християнството и християнското име Теодора. Това историческо събитие е най-коментираното и разисквано[източник?] в историята на евреите по българските земи, понеже Сара-Теодора е майка на престолонаследника и последен Търновски цар - Иван Шишман. Случаят е своеобразен прецедент за християнска Европа[източник?] през средновековието, като е явно неодобряван в царското семейство и сред останалите роднини на царя, понеже сестра му царица Елена Българска, заедно с първата съпруга на Иван Александър — влахинята Теодора Басараб, женят синовете си и царе Стефан Урош V и Иван Срацимир за сестрите с майка католичка - Анна Анка Басараб и Анка Басараб.[8]

Българският средновековен правен корпус забранява[източник?] бракове на християни с еретици, езичници, мюсюлмани и евреи. Изключения се допускат само след покръстване на иновереца. Такъв е случая и с втората съпруга и царица на Иван Александър — Сара, приела името на първата му съпруга-християнка от Влашко с името Теодора. Според еврейския изследовател Бенямин Ардити[източник?], Сара спасява от смърт тримата осъдени жидовстващи на Втория църковен събор по времето на Иван Александър (първия е насочен срещу богомилите, а втория — срещу евреите), като по негово мнение отделянето на Видинското царство от Търновското, е по внушение на втората царица.[9][10]

Османско владичество[редактиране | редактиране на кода]

Най-голямото заселване на евреи по българските земи датира след изгонването им от Испания. По времето на Баязид II по българските земи се заселват сефарадите. Тези евреи говорят ладино и съставляват впоследствие над 90% от българските евреи. По-късно по време на османското владичество по българските земи се преселват и евреи-ашкенази, които идват предимно от германските земи, а езикът им е диалект на немския - идиш.[11]


Трета българска държава[редактиране | редактиране на кода]

След Руско-турската война много от евреите се изселват заедно с голяма част от турското население в Османсата империя[източник?].

По време на освобождението на България, в българските земи евреите живеят предимно в по-големите градове[източник?] — главно в София, Пловдив, Русе, Бургас, Видин, Дупница, Кюстендил. Те са дюкянджии, сарафи и амбулантни търговци, но има също така много занаятчии, дори хамали. Като цяло отношението на българите към евреите по това време е резервирано по политически причини, свързани с отношението на евреите към освободителката на България - Русия и поведението им по време на войната[източник?], а също така и от проявите на най-злостния османски военен предводител- Сюлейман паша, който е дьонме ( ислямизиран евреин)[източник?].

След двете национални катастрофи на България в междусъюзническата и Първата световна война, вътрешнополитическото положение в страната се изостря. Политическият климат е влошен и заради[източник?] избухналата в Русия Октомврийска революция, която докарва на власт болшевиките. През годините 1923/25 България изпада в двукратно вътрешно кръвопролитие, като главен организатор и подбудител[източник?] на атентата в църквата „Света Неделя“ се оказва евреинът Марко Фридман. И по тази причина, поради която на евреите е погледнато от страна на властта с подозрение[източник?], жертва на последвалата разправа на властите става евреинът Йосиф Хербст, известен журналист и първи директор на държавната Българска телеграфна агенция.

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

Паметник в чест на българския народ, спасителят на българските евреи по време на холокоста, Яфо, Израел

В годините на Втората световна война евреите по българските земи се включват масово[източник?] на страната на комунистите и другите съюзници в антихитлеристката коалиция, извършвайки диверсии (Леон Таджер), убийства (Виолета Якова), и участвайки в партизанското движение в Българияотряд "Антон Иванов" 28 партизани са евреи, от които 21 загиват)[12].

Далеч преди включването на България във Втората световна война, в българското законодателство е въведен Закон за защита на нацията (ЗЗН), който е насочен изключително срещу евреите. От 1 март 1941 г. България е съюзник на Германия в Тристранния и Антикоминтерновския пакт, от участието в които за страната произтичат и съответните задължения. Едно от тях е сътрудничество и съдействие за т.нар. "окончателно решение на еврейския въпрос". Евреите в България вече са били с ограничени граждански права по ЗЗН (носене на давидовата звезда под формата на значка, изпращането им в трудови лагери, както и изселването им от големите градове и въдворяването им в други населени места, и т.н.

През март 1943 г. започва и планираната депортация на еврейското население в България, организирана от правителството на Богдан Филов чрез Комисарството по еврейския въпрос, като 11343 български евреи са отправени в нацисткия концлагер Треблинка. Последващата депортация е спряна под натиска на Българската православна църква и с инициативата за отправяне на писмо от тогавашния заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев до министър председателя Филов.

Комунистическа България[редактиране | редактиране на кода]

Към края на Втората световна война броят на евреите в България възлиза на около 48 хиляди. След 1948 г. по-голямата част от българските евреи се изселват в новосъздадената държава Израел.[13]

Демократична България[редактиране | редактиране на кода]

Според официалното преброяване на населението в България от края на 1992 г., като евреи се самоопределят 3461 души. Според източници от еврейската организация "Шалом", евреите заедно с родените от смесени бракове български граждани с еврейски произход са около 6000.[източник?]

Евреите масово подкрепят настъпилите демократични промени в България, включвайки се активно в политическия живот на страната. Редица представители на еврейската общност заемат в Република България ръководни държавни и обществени постове, участвайки във вземането или вземайки редица управленски решения свързани с настъпилите политически и икономически процеси в страната, като приватизацията на държавно и общинско имущество (Илко Ескенази, Александър Божков, Лидия Шулева и др.).[източник?]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Стара и антична история, стр. 419-431. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  2. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Стара и антична история на България, стр. 432-433. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  3. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Археология, стр. 418-419. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  4. История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  5. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 436. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  6. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 434. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  7. История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  8. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 433-436. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  9. История на Велико Търново (в три тома): Праистория, античност и средновековие. изд. на Отечествения фронт, 1986, София, ред. акад. Димитър Косев.
  10. Евреите по българските земи (анотирана библиография), Средновековна история на България, стр. 435. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  11. Евреите по българските земи (анотирана библиография), История на България под турско робство, стр. 437-441. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
  12. Страници от живота на партизанския отряд "Антон Иванов". в годишник на на обществената културно-просветна организация на евреите в Н.Р.България — от Йосиф Илел, 1981.
  13. Кацаров, Константин. 60 години живяна история. ИК "Прозорец", 1970, швейцарско издание.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]