Артемида

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Артемис)
Артемида
Ἄρτεμις
древногръцка богиня на лова, плодородието, женското целомъдрие, покровителка на всичко живо на земята
Артемида на Леохар, Лувър
Семейство
БащаЗевс
МайкаЛето
Братя/сестриАполон
Артемида в Общомедия

Артемида (на старогръцки: Ἄρτεμις) е древногръцката богиня на лова и богиня на женското целомъдрие (класическата представа за Артемида е като за девица), покровителка на всичко живо на Земята. За неин еквивалент в древноримската митология се счита Диана.

Легенди за Артемида[редактиране | редактиране на кода]

Артемида е сестра-близначка на бога на изкуствата и мъдростта Аполон. Техни родители са титанката от второ поколение Лето (Латона) и Зевс - богът на гръмотевиците.

В мита, докато е бременна, Лето е тормозена от свръхестествено същество, известно като Питон/Делфиний. Впоследствие отношенията между него и новите богове са враждебни. Освен това, преследвана от ревността на Хера/Юнона (съпругата на Зевс/Юпитер), Лето ги ражда на единственото място, на което й е позволено - остров Делос, който се носи, според легендата, свободно по морските вълни до момента, в който тя не идва на него. Диана се ражда първа и помага в израждането на брат си.

Богинята е прочута, както със своята красота, така и с агресивността си, особено когато чувства своето или на някоя от спътничките си целомъдрие застрашено. Тя е въоръжена със сребърен лък, който използва - подобно на Аполон - за да сее смърт, сред разгневилите я. Така загива потомството на Ниоба, царицата на Тива в Беотия. В други случаи Диана си служи с проклятия и магии - например срещу осмелилия се да я съзерцава гола ловец Актеон и срещу нимфата Калисто, нейна съперница по хубост и нарушителка на обета за девственост, даван от дружките й. Също така, тя използва и разни чудовищни и демонични създания, като Киринейската кошута и Калидонския глиган. Понякога нейни жертви стават хора, в които е влюбена - например великанът Орион.

По време на Троянската война, боговете-близнаци воюват на страната на троянците. Тя е - като Артемида Ефеска - покровителка на амазонките.

Култ към Артемида[редактиране | редактиране на кода]

Светилищата на Артемида Лимнатис („блатна“) често се намирали в близост до извори и блата (свързан митологията пример за това е храмът, край обиталището на Стимфалийските птици) и символизирали плодородието. Култът към Артемида е разпространен повсеместно в Гърция, но вероятно отначало среща съпротива, във връзка с което са и легендите за хора, които се осмеляват да оспорват значимостта й, като царица Ниоба или царя на Калидон Ойней или да отнемат моминството на девите-ловджийки, като Мелеагър/Меланион, който се жени за Аталанта.

В Пелопонес е почитана Артемида Ортия. Установяването на общ култ към богинята спомага за единството на четирите градчета, - Лимнай, Кинсура и Питана, - които всъщност образуват Древна Спарта.[1] Най-известен е Ефеският храм (построен вместо изгорения от Херострат и считан за едно от Седемте чудеса на света), в град Ефес, Мала Азия, където почитат Артемида, като многогърда богиня, покровителка на раждането. Тази форма на богинята е известна и с организираната около нейния образ ритуална проституция.

На Артемида е приписвана роля на причинителка на естествената смърт на жените (както Аполон - на мъжете), но е считана и за благодетелка на жените. Според митологията, тя дарява щастие в брака. Преди сватба ѝ принасят изкупителна (явно - за химена на булката) жертва . Жертвени животни са свещените за богинята диво прасе, елен, козел, коза и токачка. Други животни, явяващи се елемент от култа й са животните, ползвани от хората при лов, като кучета или сами известни, като умели ловци, като мишелови. На Артемида Таврическа/Тавриола са се принасяли човешки жертви. Пример за това в митологията е съдбата на Ифигения - щерка на микенския цар Агамемнон, който - убеден от гадателя Калхас - се съгласява да я убие в угода на богинята. Все пак тя оцелява и става нейна жрица. По-късно нейният брат Орест я посещава в далечната страна Таврида, където той получава и пренася в Гърция ксоанон (примитивен идол, издялан от парче дърво) на Артемида (наричана от местните жители и Дева), а самата Ифигения се мести в Браурон.

Неин символ е Луната. Във връзка с това е отъждествявана с богинята й - Селена. Артемида е отъждествявана и с Потния Терон - повелителката на зверовете на остров Крит. Етимологията на името ѝ води до – „меча (като мечка) богиня“, „убийца“. Древната Артемида не е само ловджийка, но и мечка. В Браурон/Браврон (Атика) жриците на Артемида Браврония в ритуалните си танци надяват мечи кожи, наричайки се „мечки“. Също така е имало и ритуал, практикуван от малки момичета (5-10 годишни), в който те са били оприличавани на малки мечета. Друга богиня, с която Артемида е свързвана е Ищар. Освен това тя има и много епитети, ползвани на местно ниво, които отбелязват близостта и с различни регионални култове, например - към критската богиня Бритомартис/Диктина, към Дафне (любимата на Аполон), Пейто (богинята на убеждаването и благосклонността), Синтия (лунната богиня на остров Делос). Наричана е и с имена като Агорея, Арицина, Ангелос, Базилея, Делия, Делфиния, Мелиса, Сотерия, Сарония, Феба, Ферея, Пития - изтъкващи високата степен, в която в Древността хората са разчитали на нея за своето благополучие.

Фигурки от слонова кост на Артемида Ортия, Национален археологически музей, Атина

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Апулей, „Метаморфози“, 11.2
  • Павзаний, Beschreibung Griechenlands 10.32.13 – 17
  • Ch. Augè, P. Linat de Bellefonds, Artemis in peripheria orientali. In: Lexicon Iconographicum Mythologiae Classicae (LIMC). Band 0002II, Zürich/München 1984, S. 766 – 771.
  • Eoin Colfer, Artemis Fowl – der Geheimcode. List Taschenbuch, Berlin 2004, ISBN 3-548-60485-4; S. 278
  • Theodor Schreiber, Artemis. In: Wilhelm Heinrich Roscher (Hrsg.): Ausführliches Lexikon der griechischen und römischen Mythologie. Band 1,1, Leipzig 1886, Sp. 558 – 608.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Полиняк, Франсоа дьо. Раждането на гръцкия град. Култове, пространство и общество VІІІ-VІІ век пр. Хр. София, издателство на Нов български университет, 2009. ISBN 978-954-535-572-1. с. 120.