Дмитрий Шостакович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Дмитрий Шостакович
Дмитрий Шостакович
руски композитор
Dmitri Shostakovich credit Deutsche Fotothek adjusted.jpg
Роден
Починал
9 август 1975 г. (68 г.)
Музикална кариера
Стил Класическа музика
Активни години 1915 – 1975 г.
Семейство
Съпруга Нина Варзар (1932 – 1954)
Маргарита Кайнова (1956 – 1959)
Марина Супинска (1962 – 1975)
Деца Галина (р. 1936)
Максим (р. 1938)

Подпис Shostakovich signature.svg
Уебсайт www.shostakovich.ru
Страница в IMDb
Дмитрий Шостакович в Общомедия

Дмѝтрий Дмѝтриевич Шостако̀вич (на руски: Дми́трий Дми́триевич Шостако́вич, [ˈdmʲitrʲɪj ˈdmʲitrʲɪɪvʲɪtɕ ʂəstɐˈkovʲɪtɕ] Loudspeaker.svg) е руски композитор и пианист от съветската ера и един от най-знаменитите композитори на XX век.[1]

След първоначалните успехи в началото на кариерата си Шостакович преживява десетилетия на сложни и на моменти тежки отношения с тоталитарния комунистически режим. Неговата музика е на два пъти официално отхвърляна и осъждана, през 1936 и 1948 година, докато в други периоди той получава признание и държавни награди, както и почетни постове в руския и съветския парламент.

Шостакович разработва хибриден стил, съчетавайки в работата си разнообразни музикални техники. Музиката му се характеризира с остри контрасти, елементи на гротеска и амбивалентна тоналност. Той е и силно повлиян от неокласическия стил, популяризиран от Игор Стравински, както и, особено в симфониите си, от късния Романтизъм, свързван с Густав Малер.

Оркестралните произведения на Шостакович включват 15 симфонии и шест концерта. Неговата музика за камерни ансамбли включва 15 струнни квартета, пиано квинтет и две пиано триа, както и две пиеси за струнен октет. За пиано той композира две солови сонати, един ранен набор от прелюдии, а по-късно и набор от 24 прелюдии и фуги. Други произведения са три опери, няколко цикъла песни, балети и значително количество филмова музика. Особено популярни са сюитите му, базирани на музиката към филмите „Първият ешелон“ и „Стършел“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и детство[редактиране | редактиране на кода]

Родният дом на Шостакович, днес превърнат в училище

Дмитрий Шостакович е роден в Санкт Петербург на 25 септември (12 септември стар стил) 1906 година като второто от трите деца на Дмитрий Болеславович Шостакович и съпругата му София Кокулина. Дядо му по бащина линия е поляк, участник в Полското въстание,[2] който през 1866 година е заточен в Нарим,[3] а след освобождаването си се занимава с банкова дейност в Иркутск. Бащата на композитора е роден в Нарим, но завършва Санктпетербургския университет през 1899 година и остава да работи в столицата като инженер в Бюрото за мерки и теглилки. През 1903 година се жени за София Кокулина, рускиня, която също е дошла в града от Сибир.[3]

Дмитрий Дмитриевич Шостакович показва значителни музикални заложби веднага след като започва да взима уроци по пиано от майка си на деветгодишна възраст. Прави впечатление със способността си бързо да запомня музиката от един урок и да я свири по памет на следващия.[4] През 1918 година пише сам погребален марш в памет на двама лидери на Конституционно-демократическата партия, убити от болшевиките.[5]

След занимания в частно музикално училище, през 1919 година тринадесетгодишният Шостакович е приет в Петроградската консерватория, ръководена по това време от Александър Глазунов, който следи отблизо напредъка му.[6] Шостакович учи пиано при Леонид Николаев след година в класа на Елена Розанова, композиция при Максимилиан Щайнберг и контрапункт и фуга при Николай Соколов.[7] Посещава и курса по история на музиката на Александър Осовски.[8] Щайнберг се опитва да насочи Шостакович по пътя на големите руски композитори, но остава разочарован, смятайки че „пилее таланта си“ и имитира Игор Стравински и Сергей Прокофиев. Той страда и от липсата на политически ентусиазъм и първоначално се проваля на изпита по марксизъм през 1926 година. Дипломната му работа става неговата Симфония № 1, която е и първото му значително музикално постижение.

Първи постижения в музикалната кариера[редактиране | редактиране на кода]

Шостакович през 1925 г.

След дипломирането си Шостакович първоначално започва да работи като концертиращ пианист и композитор, но сухият му стил на изпълнение често остава неоценен. Все пак той получава „почетно споменаване“ на първия Международен конкурс за пианисти „Фредерик Шопен“ във Варшава през 1927 година. Самият той обяснява разочароващото си представяне с болки от апендицит и със съставеното изцяло от поляци жури.[9] След конкурса Шостакович се среща с германския диригент Бруно Валтер, който е толкова впечатлен от Симфония № 1, че я дирижира в премиерата ѝ в Берлин по-късно през същата година. Впечатлен е и Леополд Стоковски, който поставя симфонията във Филаделфия през следващата година и дирижира нейния първи аудиозапис.

След международния успех на Симфония № 1 Шостакович се концентрира върху композирането и не след дълго ограничава изпълненията си главно до свои собствени работи. През 1927 година пише своята Симфония № 2 „На Октомври“, завършваща с грандиозен просъветски хорален финал. Поради своя експериментален характер тя, както и следващата Симфония № 3, не получава ентусиазираното одобрение на критиката, която получава Симфония № 1.

От 1927 година датира и запознанството на Дмитрий Шостакович с критика Иван Солертински, който остава негов най-близък приятел до смъртта си през 1944 година. Солертински го запознава с музиката на Густав Малер, който оказва силно влияние върху работата на Шостакович от неговата Симфония № 4.

Постановка на операта „Нос“ в Метрополитън опера, 2013 г.

Докато композира Симфония №2, Шостакович започва да работи и върху сатиричната опера „Нос“ („Нос“) по едноименния разказ на Николай Гогол. През юни 1929 година, въпреки желанието на самия автор, операта е показана пред публика, след което е подложена на жестока критика от казионната Руска асоциация на пролетарските музиканти.[10] Официалната премиера на 18 януари 1930 година предизвиква отрицателни отзиви и масово неразбиране в музикалните среди.[11]

В края на 20-те и началото на 30-те години Дмитрий Шостакович е на щат в Театъра на работническата младеж. Макар да не върши много работа на този пост, той го предпазва от потенциални идеологически нападки. През този период той работи главно върху своята опера „Лейди Макбет от Мценска околия“ („Леди Макбет Мценского уезда“), която е показана на сцена за пръв път през 1934 година. Операта има успех сред публиката и е посрещната одобрително от официалната критика, която я описва като „резултат на общия успех на социалистическото строителство, на правилната политика на Партията“ и като опера, която „може да бъде написана само от съветски композитор, израснал в най-добрите традиции на съветската култура“.[12]

През 1932 година Шостакович се жени за първата си съпруга Нина Варзар. Първоначалните трудности в брака им водят до развод през 1935 година, но малко по-късно двамата се женят отново, тъй като Нина е бременна с първото им дете.[13]

В немилост и по време на Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

През 1936 година Дмитрий Шостакович внезапно изпада в немилост пред официалните власти. Годината започва с поредица нападки срещу него в официоза на комунистическата партия „Правда“, чиято кулминация е редакционна статия под заглавието „Мътилка вместо музика“. В този момент Шостакович се намира в Архангелск на концертно турне. Два дни преди публикацията на статията на 28 януари[14] негов приятел му дава съвет да посети представлението на „Лейди Макбет“ в Болшой театър. При пристигането си авторът заварва там лично диктатора Йосиф Сталин с други членове на Политбюро. В писма до своя приятел Иван Солертински Шостакович описва ужаса, с който наблюдава как Сталин потръпва всеки път, когато духовите и ударните свирят твърде силно. Също толкова плашещ е и начинът, по който Сталин и компанията му се смеят на любовната сцена между Сергей и Катерина. Очевидци свидетелстват, че Шостакович е „бял като платно“, когато излиза да се поклони на сцената след третото действие.[15]

Статията в „Правда“ заклеймява „Лейди Макбет“ като формалистична, „груба, примитивна и вулгарна“.[16] В следващите седмици дори критици, които преди това са хвалили операта, сега са принудени да се разкайват публично, че не са успели да забележат нейните недостатъци, посочени от „Правда“.[17] Малко след „Мътилка вместо музика“ „Правда“ публикува нова статия, критикуваща балета на Шостакович „Светъл ручей“, въпреки че преди това той е определян от критиката като „демократичен“, т.е. мелодичен и достъпен за широката публика. Според „Правда“ балетът представя неправилно селския живот в колхозите.[18]

При излизането на статиите в „Правда“ Дмитрий Шостакович работи върху своята Симфония № 4. Тя отбелязва промяна в стила на композитора, дължаща се на значително влияние от Густав Малер и усвояване на редица елементи на западния стил, която му създава творчески затруднения. Въпреки критичните статии, той продължава да работи по симфонията и планира тя да бъде представена пред публика в края на 1936 година. Репетициите започват през декември, но малко по-късно Шостакович се отказва от представянето, по неизяснени и до днес причини. Според негови приятели и колеги, като Исак Гликман, постановката е на практика забранена от властите, които убеждават автора да представи забраната като доброволен отказ.[19] Въпреки това Шостакович не се отрича от произведението си, което запазва номера си сред неговите симфонии. Редуциран аранжимент за пиано е публикуван през 1946 година, а цялата симфония е поставена през 1961 година, дълго след смъртта на Сталин.

В по-широк план през 1936 година в Съветския съюз започва Големият терор, при който много приятели и близки на композитора са арестувани или убити. Сред тях са неговия покровител маршал Михаил Тухачевски (застрелян месеци след ареста), зет му, физикът Всеволод Фредерикс (освободен години по-късно, но починал на път за дома), близкият му приятел и музиколог Николай Жиляев (застрелян малко след арестуването си), тъща му, астрономката София Варзар (изпратена в лагер), приятелката му Галина Серебрякова (изпратена в лагер), чичо му Максим Кострикин (загинал) и колегите му Борис Корнилов (осъден на смърт и екзекутиран) и Адриан Пиотровски (застрелян след арестуването си).[20] Единствената му утеха през този период е раждането на дъщеря му Галина през 1936 година и на сина му Максим две години по-късно.

През 1936 и 1937 година, опитвайки се да не се набива на очи между своите Четвърта и Пета симфонии, Шостакович композира главно филмова музика – жанр, харесван от Сталин, и обикновено лишен от потенциално опасни прояви на лични възгледи.[21]

Отговорът на Шостакович на критиките към него става Симфония № 5, която в музикално отношение е много по-консервативна от предходните му работи. Нейната премиера на 21 ноември 1937 година в Ленинград се превръща в голям успех, довеждайки мнозина слушатели до сълзи и бурни емоции.[22] В приписваната на Шостакович мемоарна книга „Свидетелство“ той казва: „Никога няма да повярвам, че човек, който не разбира нищо, би могъл да почувства Пета симфония. Разбира се, че те разбираха, разбираха какво се случва около тях и разбираха за какво се отнася Петата.“[23]

Успехът на Пета симфония възстановява положението на Шостакович – както музикалните критици, така и властите, включително мнозина, които доскоро го обвиняват във формализъм, обявяват, че той се е поучил от грешките си и е станал истински съветски човек на изкуството. В статия, публикувана от името на Шостакович, Пета симфония е определена като „творчески отговор на един съветски човек на изкуството към справедливата критика“.[24] Композиторът Дмитрий Кабалевски, който публично се разграничава от Шостакович след критичната статия на „Правда“, сега оценява високо Пета симфония и поздравява автора ѝ за това, че „не се е поддал на изкушенията на своите предишни грешки“.[25]

По това време Дмитрий Шостакович композира и първия от своите струнни квартети. Камерната музика му дава възможност да експериментира и да проявява своите идеи по-свободно, отколкото в получаващите широк обществен отзвук симфонични произведения. През септември 1937 година той започва да преподава композиция в Ленинградската консерватория, което му дава известна финансова сигурност, но затруднява собствената му творческа дейност. Въпреки това, през 1939 година той става редовен професор консерваторията.

В навечерието на съветското нашествие във Финландия в края на 1939 година Андрей Жданов, местният комунистически лидер в Ленинград, възлага на Шостакович композиция, която да се изпълнява при парада след влизането на Червената армия в Хелзинки. За няколко дни композиторът пише „Сюита на фински теми“, но настъплението на съветските войски е спряно и Хелзинки така и не е превзет. Сюитата не е включвана в списъците с произведения на Шостакович[26] и е изпълнена за пръв път през 2001 година. В началото на Съветско-германската война, започнала през лятото на 1941 година, Шостакович остава в Ленинград. Той се опитва да се запише като доброволец в армията, но е отхвърлен, заради лошото му зрение. Включва се в доброволната пожарникарска група на Ленинградската консерватория и участва в пропагандни радиопредавания и публикации в печата.[27]

Най-известното военновременно произведение на Дмитрий Шостакович е неговата Симфония № 7, наречена „Ленинградска“. Той пише първите три действия в обсадения Ленинград и довършва произведението в Куйбишев (днес Самара), където е евакуиран със семейството си. Остава неясно дали Шостакович наистина замисля симфонията във връзка с Ленинградската блокада, но тя е обявена официално за изобразяваща смелата съпротива на народа на Ленинград срещу германските нашественици и автентична проява на патриотизъм във време, когато нацията има нужда от повдигане на духа. Седма симфония е представена за пръв път от оркестъра на Болшой театър в Куйбишев, а малко след това е поставена и в Лондон и Съединените щати. Най-драматичната постановка е ленинградската премиера на симфонията от Оркестъра на радиото в обсадения град – тъй като в оркестъра са останали само четиринадесет музиканти, диригентът Карл Елиасберг го попълва с любители, които могат да свирят на липсващите музикални инструменти.[28] За това произведение композиторът получава Сталинска награда.

През пролетта на 1943 година Шостакович се премества от Куйбишев в Москва. Към края на годината, при премиерата Симфония № 8, обратът в хода на войната е видим и публиката, а най-вече властите, очакват от композитора нова триумфална композиция. Вместо това Осма симфония е вероятно най-мрачното и яростно произведение в творчеството на Шостакович. Отчитайки популярността му в страната и сред съюзниците, режимът нарича симфонията „Сталинградска“, приписвайки настроението ѝ на траур по жертвите на кръвопролитната Сталинградска битка. Въпреки това авторът е подложен на критика, като по думите му симфонията е открито определяна като контрареволюционна и антисъветска с изявления, като: „Защо Шостакович написа оптимистична симфония в началото на войната, а трагична сега. В началото ние отстъпвахме, а сега настъпваме, унищожавайки фашистите. А Шостакович е трагичен, това означава, че е на страната на фашистите.“[29] Симфонията не е официално забранена, но на практика не се изпълнява до 1956 година.[30]

Следващата Симфония № 9, точно обратното, е с много леко настроение. Композиторът Гавриил Попов я определя като „бляскава в своята радост от живота, веселие, великолепие и изразителност“.[31] През 1946 година обаче и това става причина за критики. Критикът Израел Нестиев задава въпроса дали времето е подходящо за „лека и забавна интерлюдия между значимите творби на Шостакович, временно отхвърляне на големите, сериозни проблеми за сметка на игриви, филигранни дреболии“.[32] Американският вестник „Ню Йорк Уърлд Телеграм“ също излиза с отрицателен отзив: „Руският композитор не трябваше да изразява чувствата си за поражението на нацизма по толкова детински начин“. Шостакович продължава да композира камерна музика, като най-значимо през този период е Трио за пиано № 2, посветено на паметта на Солертински, и завършващо с горчив „танц на смъртта“ с еврейски фолклорни мотиви.

След пристигането си в Москва до 1948 година Шостакович преподава в Московската консерватория. При него се обучават музиканти като Револ Бунин, Ахмед Гаджиев, Герман Галинин, Орест Евлахов, Кара Абулфаз огла Караев, Георгий Свиридов, Борис Тишченко, Карен Хачатурян, Борис Чайковски.

Отново в немилост[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 година Дмитрий Шостакович, наред с други известни композитори, като Сергей Прокофиев и Арам Хачатурян, отново е обвинен във формализъм. Андрей Жданов, вече секретар на Централния комитет на Комунистическата партия, им отправя нападки за създаването на неподходяща и формалистична музика. Това е част от цяла кампания за изкореняване на западното влияние в музиката, обявявано за „неруско“. Централният комитет излиза с официална позиция срещу операта на Вано Мурадели „Великата дружба“, която е адресирана към всички съветски композитори и изисква от тях да пишат само „пролетарска“ музика за масите. Критикуваните композитори, сред които и Шостакович, са привикани да поднасят публични извинения пред Централния комитет.[33][34]

Решението на Централния комитет е последвано от административни мерки срещу засегнатите композитори. Повечето произведения на Шостакович са забранени и всички привилегии за семейството му са отменени. Той е уволнен от Консерваторията, което го лишава от редовни доходи. Според режисьора Юрий Любимов по това време „той чака ареста си нощем на площадката пред асансьора, за да не бъде засегнато поне семейството му“.[35]

През следващите няколко години Шостакович композира три вида произведения – филмова музика, с която се прехранва, официални композиции, с които се опитва да получи политическа реабилитация, и сериозни произведения, които не публикува. Сред последните са Концерт за цигулка № 1 и песенния цикъл „Из еврейската народна поезия“. Цикълът е писан във времето на следвоенните антисемитски кампании в Съветския съюз, свързани с масови арести, включително на Добрушин и Идицки, съставителите на сборника с текстове, използван от Шостакович.[36]

Шостакович през 1950 година

Ограниченията за музиката на Шостакович и условията му на живот са разхлабени през 1949 година, когато Сталин решава да изпрати съветски представители на Културния и научен конгрес за световен мир в Ню Йорк и композиторът е включен в делегацията. За него пътуването се превръща в унизително преживяване, кулминация на което е пресконференция, на която трябва да прочете предварително написан текст. Според присъствалия Николай Набоков Шостакович започва да чете „с нервен и треперещ глас“, след което спира и речта е довършена на английски от записан предварително говорител.[37] След като получава утвърдителен отговор на въпроса си, дали подкрепя публичното отричане на музиката на Игор Стравински, Набоков пише, че Шостакович показва, че „не е свободен човек, а послушен инструмент на своето правителство“.[38] През същата година Шостакович композира кантатата „Песен за горите“, в която прославя Сталин като „велик градинар“. През 1951 година става депутат в парламента на Руската съветска федеративна социалистическа република.

Смъртта на Сталин през 1953 година е решаваща за връщането на Дмитрий Шостакович към активна творческа работа. За това свидетелства неговата Десета симфония, съдържаща множество музикални цитати и кодове,[39] за чието значение още се спори, а яростното второ действие изглежда представлява музикален портрет на самия Сталин. Симфонията, наред с Петата и Седмата, е сред най-популярните произведения на композитора. През 1953 година са показани пред публика за пръв път и редица писани през предходните години композиции.

През този период Шостакович има близки връзки с две свои ученички – Галина Устволская и Елмира Назирова. Това става на фона на неговия първи отворен брак с Нина Варзар, продължил до нейната смърт през 1954 година. Той преподава на Устволская от 1937 до 1947 година. Характерът на отношенията им е неясен – Мстислав Ростропович ги описва като „нежни“, а след смъртта на Нина Устволская отхвърля предложение на Шостакович за брак.[40][41] Отношението към Назирова изглежда е еднопосочно, изразено главно в негови писма до нея в периода 1953 – 1956 година. През 1956 година Шостакович се жени за комсомолската функционерка Маргарита Каинова, но двамата не се разбират и се развеждат три години по-късно.

Размразяването[редактиране | редактиране на кода]

В годините на Размразяването заменилият Сталин съветски диктатор Никита Хрушчов се стреми да получи подкрепата на водещи фигури на съветската интелигенция, което се отразява и на положението на Дмитрий Шостакович.[42] Той получава предложение да оглави казионния Съюз на композиторите – тази позиция изисква членство в Комунистическата партия на Съветския съюз, поради които той бързо става и партиен член.[42] Това действие е разглеждано по различен начин от изследователите – като демонстрация на солидарност с новата политика на относителна либерализация след смъртта на Сталин, като знак на страхливост, като резултат от политически натиск или като свободно решение. Според сина на композитора тези събития го довеждат до сълзи и че е изнудван, за да приеме.[43] Музикологът и негов приятел Лев Лебедински дори твърди, че Шостакович е обмислял самоубийство.[44] След като става партиен член, официозът „Правда“ публикува под негово име няколко статии, осъждащи „индивидуализма“ в музиката. По същото време той се посвещава на писането на произведение, посветено на Ленин, което е обещал по-рано. Дванайста симфония, която описва Октомврийската революция и е завършена през 1961 година, е посветена на Ленин и има подзаглавие „1917-та година“.[45] По това време и здравето му започва да се влошава.

Музикалният отговор на Шостакович на тези лични кризи е Осми струнен квартет, композиран само за три дни. Подзаглавието му е „На жертвите на фашизма и войната“,[46] изглежда в памет на бомбардировките на Дрезден през 1945 година. В същото време, подобно на Десета симфония, квартетът включва цитати от предишни произведения и неговия музикален монограм. Шостакович споделя със своя приятел Исак Гликман: „Започнах да мисля, че ако някой ден умра, вероятно никой няма да напише произведение в моя памет, така че по-добре да го направя сам“.[47] Колеги на Шостакович, сред които Наталия Вовси-Михоелс и челиста Валентин Берлински,[48] също говорят за автобиографичния замисъл на квартета. Питър Рабиновиц открива в него препратки към „Метаморфози“ на Рихард Щраус.[49]

През 1962 година Дмитрий Шостакович се жени за трети път, за Ирина Супинска. В писмо до Гликман той пише: „Единственият ѝ недостатък е, че е на 27 години. Във всички други отношения тя е блестяща: умна, весела, пряма и много приятна.“[50] Според Галина Вишневска, която познава добре Шостакович, този брак е много щастлив: „Едва с нея Дмитрий Дмитриевич най-накрая постигна домашно спокойствие... Тя със сигурност удължи живота му с няколко години.“[51] През ноември той прави единствения си опит за дирижиране, при представянето на няколко свои произведения в Горки.[52] По принцип Шостакович отказва да дирижира, позовавайки се на изнеревеността и лошото си здраве.

През същата година Шостакович отново се връща към темата за антисемитима със своята Тринайста симфония, озаглавена „Бабий Яр“. Тя включва няколко стихотворения от Евгений Евтушенко, първото от които в памет на избитите през Втората световна война украински евреи. Спорно е доколко това е свързано с политически риск – стихотворението е публикувано в съветски издания и не е забранено, но остава противоречиво. След премиерата на симфонията Евтушенко е принуден да добави към стихотворението си куплет, според който руснаци и украинци умират наред с евреите при клането в Бабий Яр.

През 1965 година Шостакович се обявява публично в защита на поета Йосиф Бродски, който е осъден на пет години каторга, като подписва открито писмо, заедно с Корней Чуковски, Анна Ахматова, Самуил Маршак и Жан-Пол Сартр. В резултат на протестите присъдата е отменена и Бродски се връща в Ленинград.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Мстислав Ростропович, Дмитрий Шостакович и Святослав Рихтер, 1 ноември 1968 г.

В последните години от живота си Дмитрий Шостакович страда от постоянно влошено здраве. Още от 1958 година той страда от отслабване на дясната ръка, което го принуждава да се откаже от свиренето на пиано, а през 1965 година е диагностициран с полиомиелит. През следващата година получава инфаркт, който се повтаря през 1971 година, а междувременно претърпява няколко падания, при които чупи двата си крака.[53]

Вниманието към собствената му смъртност се отразява в последните работи на Шостакович, сред които са последните му квартети и Четиринайста симфония от 1969 година (песенен цикъл, базиран на поредица стихотворения, чиято тема е смъртта). В тази симфония той използва екстремен музикален език, насищайки я с дванайсеттонови теми и плътна полифония. Композицията е посветена на неговия приятел Бенджамин Бритън, който дирижира нейната западна премиера. В контраст с нея, неговата Петнайста симфония от 1971 година е мелодична и с ретроспективен характер, включваща цитати от Рихард Вагнер, Джоакино Росини и собствената му Четвърта симфония.

Дмитрий Шостакович умира от рак на белия дроб на 9 август 1975 година в Москва. Погребан е в московското Новодевическо гробище.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Многопланово и разнообразно с жанровете си, творчеството на Шостакович става класика на съветската и световната музикална култура на XX век. Особено значим е Шостакович като симфонист – в неговите 15 симфонии са въплътени дълбоки философски концепции, преживяванията на сложния човешки вътрешен свят, остри трагически конфликти, звучи гласът на художника хуманист, на бореца против злото и социалната несправедливост. Продължавайки най-добрите традиции от руската и западната класическа музика (Й. С. Бах, Л. Бетховен, Г. Малер, П. И. Чайковски, М. П. Мусоргски), Шостакович създава своя неповторим и уникален стил, с който изразява тенденциите на модернизма в музиката. Динамиката в музикалното развитие, неочакваните контрасти и образни превъплъщения на тематичното, фината лиричност, нерядко украсена с хумор или ирония, полифонизирането на музикалната фактура – всички тези особености на неговия стил се появяват още с Първата му симфония (1925), и всъщност стават причина за огромния успех на Шостакович.

Бюст на Шостакович в Килце, Полша

За творческата му зрялост обаче свидетелстват Четвъртата (1936) и Петата (1937) симфонии. За Петата композиторът споделя, че идеята се състои в „оформянето на личността“, а това ясно проличава в развитието на музикалната тема – от сумрачните размишления, борбата и накрая до жизнеутвърждаването. Седмата симфония (1941), започната в обсадения Ленинград и посветена на този град, изразява героизма на руския народ през годините на Втората световна война. Драматургията на тази симфония се основава на резкия образен конфликт от една страна с темата за родината и от друга с тази за фашисткото нашествие. Изпълнена със страстен патос в изобличението на съществуващия милитаризъм, симфонията има голям политически отзвук по цял свят.

Осмата симфония (1943) е също така свързана с военната тематика, вдъхновена от движенията за борба и мир. Десетата (1953) се отличава с внедряването на певчески интонации и всякакви способи за музикално преплитане. Единадесетата (1957) и Дванадесетата (1961) симфонии са посветени на Революцията от 1905 и Октомврийската от 1917, ознаменуващи завръщането на Шостакович към програмното. 11-тата симфония е построена върху мелодии от революционните песни, опирайки се на музикалната традиция в историческите филми от 30-те години, както и на произведението „Десет поеми“ за хор върху текст на руски революционни поети. 12-тата симфония е посветена на В. И. Ленин и разкрива идеите на революционната борба на народа, борещ се за свобода и щастие.

В Тринадесетата си симфония-оратория (по стихове на Е. А. Евтушенко, 1962) Шостакович изразява отношението си към актуалните проблеми на гражданската нравственост, осъждайки кървавите расистки престъпления по онова време. В същото време симфонията издига народния хумор, душевната красота и дълготърпение на руската жена и като че ли нищо общо – безкористното служение на истината.

Четиринадесетата симфония (отново по стихове, върху Федерико Гарсия Лорка и други поети, 1969) е камерна по състав и с мащабите на части, не отстъпващи на монументалните симфонии – по широтата на обхващане на житейските явления и философското им осмисляне. Това произведение, прототип на което (от признанието на автора) са „Песни и танци на смъртта“ на Мусоргски, концентрира в себе си трагедийната и проникновена лиричност, гротескност и драматизъм.

Последната му симфония – 15 (1971) прекъсва еволюцията на късния симфонизъм при Шостакович, отчасти завръщайки се към някои ранни негови произведения. В тъканта на симфонията се включват органично цитати от увертюрата „Вилхелм Тел“ на Росини и мотив от „Пръстенът на нибелунга“ на Рихард Вагнер.

Сцена от постановка на „Лейди Макбет от Мценска околия“, Общински театър на Болоня, реж. Дмитрий Бертман, 2014

Шостакович допринася за развитието на музикалния театър, въпреки че неговата работа в тази област грубо се прекъсва от появата на редакционните статии на вестник „Истина“ – „Хаос вместо музика“ (от 28 януари 1936) и „Балетен фалш“ (6 февруари 1936). Забележимо влияние върху сценичните произведения на Шостакович оказва В. Е. Майерхолд. Операта „Нос“ е оригинално музикално въплъщение на едноименната повест на Н. В. Гогол – бързо редуване на епизоди, смела употреба на сложни средства от съвременната композиторска техника, многопланов контрапунктичен строеж на масови и ансамблови сцени. Но най-важно място в творчеството на Шостакович и в историята на оперното изкуство заема операта „Лейди Макбет от Мценска околия“ – 1932 г. (върху „Катерина Измайлова“ на Н. С. Лесков). В нея сатиричната острота в обрисуването на отрицателните персонажи се съчетава с одухотворена лиричност и суров възвишен трагизъм. Правдивостта и сочността на музикалните портрети, психологическата задълбоченост, обобщението на народно-песенните интонации особено във финала, в картината на каторгата, свидетелстват за близостта на Шостакович до творчеството на М. П. Мусоргски.

Идейно-естетическото наследство на Мусоргски намира отражение и в други произведения на Шостакович: в епичната широта на вокално-симфоничната му поема „Екзекуцията на Степан Разин“ – 1964 (върху текст на Евтушенко), в разкриването на темата за „малкия човек“ във вокалния цикъл „Из еврейската народна поезия“ (1948). Шостакович извършва оркестровата си редакция на оперите „Борис Годунов“ (1940) и „Хованщина“ (1959), отново използвайки оркестровката на вокалния цикъл „Песни и танци на смъртта“ (1962) на Мусоргски.

Значителни събития в съветския музикален живот става появата на няколко концерти за пиано, за цигулка, за виолончело с оркесър и много камерни произведения на Шостакович: клавирен квинтет, трио в памет на И. И. Солертински, 15 струнни квартета, 24 прелюдии и фуги за пиано (последните са първият подобен цикъл в руската музика), цикъл от романси върху текстове на Александър Пушкин, Александър Блок, Марина Цветаева, Микеланджело Буонароти.

Дмитрий Шостакович често се обвинява в „антинароден формализъм“, но творческото му наследство доказва друго. Композиторът е една от значимите фигури на класическата музика през XX век и оказва силно влияние върху по-нататъшното развитие на руското и въобще световното музикално изкуство.

Основни произведения[редактиране | редактиране на кода]

  • 15 симфонии
  • Оперите: „Нос“ (1928), „Лейди Макбет от Мценска околия“ („Катерина Измайлова“) (1932), „Играчи“
  • Балети: „Златният век“ (1930), „Болт“ (1931), „Светлият ручей“ (1935)
  • 15 струнни квартета
  • Квинтет за пиано и струнни
  • Оратория „Песен за горите“
  • Кантата „Екзекуцията на Степан Разин“
  • Концерти и сонати за различни инструменти
  • Романси и песни за глас с пиано или симфоничен оркестър
  • Оперета „Москва, Черьомушки“
  • Музика за филми

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Награда Сонинг, 1973 г.

Наследство[редактиране | редактиране на кода]

Още докато е жив, на Шостакович е наречен полуостров Шостакович на остров Александър в Антарктика.[54]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Fanning 2014.
  2. Fay 2000, с. 7.
  3. а б Wilson 2006, с. 4.
  4. Fay 2000, с. 9.
  5. Fay 2000, с. 12.
  6. Fay 2000, с. 17.
  7. Fay 2000, с. 18.
  8. Fairclough 2008, с. 73.
  9. Fanning 2001.
  10. Wilson 2006, с. 84.
  11. Wilson 2006, с. 85.
  12. Shostakovich 1981, с. 33.
  13. Fay 2000, с. 80.
  14. Telegraph 2004.
  15. Wilson 2006, с. 128 – 129.
  16. McBurney 2002, с. 287.
  17. Downes 1936, с. X5.
  18. Wilson 2006, с. 130.
  19. Wilson 2006, с. 143 – 144.
  20. Wilson 2006, с. 145 – 146.
  21. Volkov 1979, с. 59.
  22. Volkov 2004, с. 150.
  23. Volkov 1979, с. 135.
  24. Taruskin 2009, с. 304.
  25. Wilson 2006, с. 152.
  26. Edwards 2006, с. 98.
  27. Wilson 2006, с. 171.
  28. Blokker 1979, с. 31.
  29. Shostakovich 2000, с. 162.
  30. Wilson 2006, с. 203.
  31. Fay 2000, с. 147.
  32. Fay 2000, с. 152.
  33. Blokker 1979, с. 33 – 34.
  34. Wilson 2006, с. 241.
  35. Wilson 1994, с. 183.
  36. Wilson 2006, с. 269.
  37. Nabokov 1951, с. 204.
  38. Nabokov 1951, с. 205.
  39. Wilson 2006, с. 304.
  40. Fay 2000, с. 194.
  41. Wilson 2006, с. 297.
  42. а б Wilson 1994, с. 373 – 380.
  43. Ho 1998, с. 390.
  44. Wilson 1994, с. 340.
  45. MacDonald 2006, с. 247.
  46. Blokker 1979, с. 2.
  47. Shostakovich 2001, с. 90 – 91.
  48. Wilson 2006, с. 263, 281.
  49. Rabinowitz 2007, с. 239 – 256.
  50. Shostakovich 2001, с. 102.
  51. Vishnevskaya 1985, с. 274.
  52. Wilson 2006, с. 426 – 427.
  53. Shostakovich 2001, с. 147.
  54. Shostakovich Peninsula USGS 01-JAN-75
Цитирани източници
  • ((en)) Blokker, Roy и др. The Music of Dmitri Shostakovich: The Symphonies. Tantivy Press, 1979. ISBN 9780838619483.
  • ((en)) Downes, Olin. Shostakovich Affair shows shift in point of view in the U.S.S.R.. // select.nytimes.com. The New York Times, 1936. Посетен на 2017-09-04.
  • ((en)) Edwards, Robert. White Death: Russia's War on Finland 1939 – 40. London, Weidenfeld & Nicolson, 2006. ISBN 0-297-84630-2.
  • ((en)) Fairclough, Pauline и др. The Cambridge Companion to Shostakovich. Cambridge University Press, 2008. с. 73.
  • ((en)) Fanning, David. Dmitry Shostakovich. London, Macmillan Publishers, 2001.
  • ((en)) Fanning, David. Shostakovich, Dmitry. // oxfordmusiconline.com. oxfordmusiconline.com, 2014. Посетен на 2014-04-30.
  • ((en)) Fay, Laurel. Shostakovich: A Life. Oxford University Press, 2000. ISBN 0-19-513438-9.
  • ((en)) Feofanov, Dmitry. Shostakovich Reconsidered. Toccata Press, 1998. ISBN 0-907689-56-6.
  • ((en)) MacDonald, Ian. The New Shostakovich. Pimlico, 2006. ISBN 978-184595064-4.
  • ((en)) McBurney, Gerard. Whose Shostakovich?. // A Shostakovich Casebook. Indiana University Press, 2002. ISBN 0-253-21823-3.
  • ((en)) Nabokov, Nicolas. Old Friends and New Music. Hamish Hamilton, 1951.
  • ((en)) Rabinowitz, Peter J. The Rhetoric of Reference; or, Shostakovich's Ghost Quartet. // Narrative 15 (2). May 2007. с. 239 – 256.
  • ((en)) Shostakovich, Dmitrii. Shostakovich: About Himself and His Times. Moscow, Progress Publishers, 1981.
  • ((en)) Shostakovich, Dmitri. Testimony: The Memoirs of Dmitri Shostakovich. 7. Proscenium, 2000. ISBN 0-87910-021-4.
  • ((en)) Shostakovich, Dmitri и др. Story of a Friendship: The Letters of Dmitry Shostakovich to Isaak Glikman. Cornell University Press, 2001. ISBN 0-8014-3979-5.
  • ((en)) Taruskin, Richard. On Russian Music. University of California Press, 2009. ISBN 978-0-520-24979-0.
  • ((en))  When opera was a matter of life or death. // telegraph.co.uk. Telegraph, 8 March 2004. Посетен на 2011-11-07.
  • ((en)) Vishnevskaya, Galina. Galina, A Russian Story. 1st. Harcourt Brace Jovanovich, 1985. ISBN 978-0156343206.
  • ((en)) Volkov, Solomon. Testimony: The Memoirs of Dmitri Shostakovich. Faber and Faber, 1979. ISBN 0-571-11829-1.
  • ((en)) Volkov, Solomon. Shostakovich and Stalin: The Extraordinary Relationship Between the Great Composer and the Brutal Dictator. Knopf, 2004. ISBN 0-375-41082-1.
  • ((en)) Wilson, Elizabeth. Shostakovich: A Life Remembered. Princeton University Press, 1994. ISBN 978-069102971-9.
  • ((en)) Wilson, Elizabeth. Shostakovich: A Life Remembered (revised edition). Faber and Faber, 2006. ISBN 0-571-22050-9.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за