Дмитрий Шостакович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дмитрий Шостакович
Дмитрий Шостакович
руски композитор
Dmitri Shostakovich credit Deutsche Fotothek adjusted.jpg
Роден
Починал
9 август 1975 г. (68 г.)
Музикална кариера
Стил Класическа музика
Активни години 1915 – 1975 г.

Подпис Shostakovich signature.svg
Уебсайт http://www.shostakovich.ru/
Страница в IMDb
Дмитрий Шостакович в Общомедия

Дмѝтрий Дмѝтриевич Шостако̀вич (на руски: Дми́трий Дми́триевич Шостако́вич, [ˈdmʲitrʲɪj ˈdmʲitrʲɪɪvʲɪtɕ ʂəstɐˈkovʲɪtɕ] Loudspeaker.svg) е руски композитор и пианист от съветската ера и един от най-знаменитите композитори на XX век.[1]

След първоначалните успехи в началото на кариерата си Шостакович преживява десетилетия на сложни и на моменти тежки отношения с тоталитарния комунистически режим. Неговата музика е на два пъти официално отхвърляна и осъждана, през 1936 и 1948 година, докато в други периоди той получава признание и държавни награди, както и почетни постове в руския и съветския парламентит.

Шостакович разработва хибриден стил, съчетавайки в работата си разнообразни музикални техники. Музиката му се характеризира с остри контрасти, елементи на гротеска и амбивалентна тоналност. Той е и силно повлиян от неокласическия стил, популяризиран от Игор Стравински, както и, особено в симфониите си, от късния Романтизъм, свързван с Густав Малер.

Оркестралните произведения на Шостакович включват 15 симфонии и шест концерта. Неговата музика за камерни ансамбли включва 15 струнни квартета, пиано квинтет и две пиано триа, както и две пиеси за струнен октет. За пиано той композира две солови сонати, един ранен набор от прелюдии, а по-късно и набор от 24 прелюдии и фуги. Други произведения са три опери, няколко цикъла песни, балети и значително количество филмова музика. Особено популярни са сюитите му, базирани на музиката към филмите „Първият ешелон“ и „Стършел“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Родният дом на Шостакович, днес превърнат в училище

Дмитрий Шостакович е роден в Санкт Петербург на 25 септември (12 септември стар стил) 1906 година като второто от трите деца на Дмитрий Болеславович Шостакович и съпругата му София Кокулина. Дядо му по бащина линия е поляк, участник в Полското въстание,[2] който през 1866 година е заточен в Нарим,[3] а след освобождаването си се занимава с банкова дейност в Иркутск. Бащата на композитора е роден в Нарим, но завършва Санктпетербургския университет през 1899 година и остава да работи в столицата като инженер в Бюрото за мерки и теглилки. През 1903 година се жени за София Кокулина, рускиня, която също е дошла в града от Сибир.[3]

Дмитрий Дмитриевич Шостакович показва значителни музикални заложби веднага след като започва да взима уроци по пиано от майка си на деветгодишна възраст. Прави впечатление със способността си бързо да запомня музиката от един урок и да я свири по памет на следващия.[4] През 1918 година пише сам погребален марш в памет на двама лидери на Конституционно-демократическата партия, убити от болшевиките.[5]

След занимания в частно музикално училище, през 1919 година тринадесетгодишният Шостакович е приет в Петроградската консерватория, ръководена по това време от Александър Глазунов, който следи отблизо напредъка му.[6] Шостакович учи пиано при Леонид Николаев след година в класа на Елена Розанова, композиция при Максимилиан Щайнберг и контрапункт и фуга при Николай Соколов.[7] Посещава и курса по история на музиката на Александър Осовски.[8] Щайнберг се опитва да насочи Шостакович по пътя на големите руски композитори, но остава разочарован, смятайки че „пилее таланта си“ и имитира Игор Стравински и Сергей Прокофиев. Той страда и от липсата на политически ентусиазъм и първоначално се проваля на изпита по марксизъм през 1926 година. Дипломната му работа става неговата Симфония № 1, която е и първото му значително музикално постижение.

Ранна кариера[редактиране | редактиране на кода]

След дипломирането си Шостакович първоначално започва да работи като концертиращ пианист и композитор, но сухият му стил на изпълнение често остава неоценен. Все пак той получава „почетно споменаване“ на първия Международен конкурс за пианисти „Фредерик Шопен“ във Варшава през 1927 година. Самият той обяснява разочароващото си представяне с болки от апендицит и със съставеното изцяло от поляци жури.[9] След конкурса Шостакович се среща с германския диригент Бруно Валтер, който е толкова впечатлен от Симфония № 1, че я дирижира в премиерата ѝ в Берлин по-късно през същата година. Впечатлен е и Леополд Стоковски, който поставя симфонията във Филаделфия през следващата година и дирижира нейния първи аудиозапис.

След международния успех на Симфония № 1 Шостакович се концентрира върху композирането и не след дълго ограничава изпълненията си главно до свои собствени работи. През 1927 година пише своята Симфония № 2 „На Октомври“, завършваща с грандиозен просъветски хорален финал. Поради своя експериментален характер тя, както и следващата Симфония № 3, не получава ентусиазираното одобрение на критиката, която получава Симфония № 1.

От 1927 година датира и запознанството на Дмитрий Шостакович с критика Иван Солертински, който остава негов най-близък приятел до смъртта си през 1944 година. Солертински го запознава с музиката на Густав Малер, който оказва силно влияние върху работата на Шостакович от неговата Симфония № 4.

Докато композира Симфония №2, Шостакович започва да работи и върху сатиричната опера „Нос“ („Нос“) по едноименния разказ на Николай Гогол. През юни 1929 година, въпреки желанието на самия автор, операта е показана пред публика, след което е подложена на жестока критика от казионната Руска асоциация на пролетарските музиканти.[10] Официалната премиера на 18 януари 1930 година предизвиква отрицателни отзиви и масово неразбиране в музикалните среди.[11]

В края на 20-те и началото на 30-те години Дмитрий Шостакович е на щат в Театъра на работническата младеж. Макар да не върши много работа на този пост, той го предпазва от потенциални идеологически нападки. През този период той работи главно върху своята опера „Лейди Макбет от Мценска околия“ („Леди Макбет Мценского уезда“), която е показана на сцена за пръв път през 1934 година. Операта има успех сред публиката и е посрещната одобрително от официалната критика, която я описва като „резултат на общия успех на социалистическото строителство, на правилната политика на Партията“ и като опера, която „може да бъде написана само от съветски композитор, израснал в най-добрите традиции на съветската култура“.[12]

През 1932 година Шостакович се жени за първата си съпруга Нина Варзар. Първоначалните трудности в брака им водят до развод през 1935 гтодина, но малко по-късно двата се женят отново, тъй като Нина е бременна с първото им дете.[13]

В немилост и Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

Първият балет на Шостакович – „Златен век“ има голям успех, но операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ по повестта на Лесков (1936) се подлага на пълен разгром в официалния съветски печат.

От 1937 година Дмитрий води класа по композиция в Ленинградската консерватория (преди „Петроградска“). През 1939 г. става професор. През първите години на Втората световна война Шостакович остава в блокирания от немците Ленинград (1941 – 1944) и там започва да работи над 7-мата си симфония. По време на същата блокада, на 29 март 1942 година симфонията се изпълнява в Колонната зала на московския Дом на Съюза. За това произведение композиторът получава Сталинска премия.

През 1943 година Дмитрий Шостакович се мести в Москва и до 1948 г. преподава в Московската консерватория. При него се обучават – Р. С. Бунин, А. Д. Гаджиев, Г. Г. Галинин, О. А. Евлахов, К. А. Караев, Г. В. Свиридов, Б. И. Тищенко, К. С. Хачатурян, Б. А. Чайковски.

Отново в немилост[редактиране | редактиране на кода]

Отношенията на Шостакович със съветската власт са много крайни, което му струва скъпо по отношение на здравето – съвременниците му забелязват в него признаци на притеснение и постоянна неувереност.

Размразяването[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки това става Герой на социалистическия труд през 1966 и Член на КПСС от 1960.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Шостакович умира в Москва на 9 август 1975 година. Погребан е в московското Новодевическо гробище.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Многопланово и разнообразно с жанровете си, творчеството на Шостакович става класика на съветската и световната музикална култура на XX век. Особено значим е Шостакович като симфонист – в неговите 15 симфонии са въплътени дълбоки философски концепции, преживяванията на сложния човешки вътрешен свят, остри трагически конфликти, звучи гласът на художника хуманист, на бореца против злото и социалната несправедливост. Продължавайки най-добрите традиции от руската и западната класическа музика (Йохан Себастиан Бах, Л. Бетховен, Г. Малер, П. И. Чайковски, М. П. Мусоргски), Шостакович създава своя неповторим и уникален стил, с който изразява тенденциите на модернизма в музиката. Динамиката в музикалното развитие, неочакваните контрасти и образни превъплъщения на тематичното, фината лиричност, нерядко украсена с хумор или ирония, полифонизирането на музикалната фактура – всички тези особености на неговия стил се появяват още с Първата му симфония (1925), и всъщност стават причина за огромния успех на Шостакович.

За творческата му зрялост обаче свидетелстват Четвъртата (1936) и Петата (1937) симфонии. За Петата композиторът споделя, че идеята се състои в „оформянето на личността“, а това ясно проличава в развитието на музикалната тема – от сумрачните размишления, борбата и накрая до жизнеутвърждаването. Седмата симфония (1941), започната в обсадения Ленинград и посветена на този град, изразява героизма на руския народ през годините на Втората световна война. Драматургията на тази симфония се основава на резкия образен конфликт от една страна с темата за родината и от друга с тази за фашисткото нашествие. Изпълнена със страстен патос в изобличението на съществуващия милитаризъм, симфонията има голям политически отзвук по цял свят.

Осмата симфония (1943) е също така свързана с военната тематика, вдъхновена от движенията за борба и мир. Десетата (1953) се отличава с внедряването на певчески интонации и всякакви способи за музикално преплитане. Единадесетата (1957) и Дванадесетата (1961) симфонии са посветени на Революцията от 1905 и Октомврийската от 1917, ознаменуващи завръщането на Шостакович към програмното. 11-тата симфония е построена върху мелодии от революционите песни, опирайки се на музикалната традиция в историческите филми от 30-те години, както и на произведението „Десет поеми“ за хор върху текст на руски революционни поети. 12-тата симфония е посветена на В. И. Ленин и разкрива идеите на революционната борба на народа, борещ се за свобода и щастие.

В Тринадесетата си симфония-оратория (по стихове на Е. А. Евтушенко, 1962) Шостакович изразява отношението си към актуалните проблеми на гражданската нравственост, осъждайки кървавите расистки престъпления по онова време. В същото време симфонията издига народния хумор, душевната красота и дълготърпение на руската жена и като че ли нищо общо – безкористното служение на истината.

Четиринадесетата симфония (отново по стихове, върху Федерико Гарсия Лорка и други поети, 1969) е камерна по състав и с мащабите на части, не отстъпващи на монументалните симфонии – по широтата на обхващане на житейските явления и философското им осмисляне. Това произведение, прототип на което (от признанието на автора) се явяват „Песни и танци на смъртта“ на Мусоргски, концентрира в себе си трагедийната и проникновена лиричност, гротескност и драматизъм.

Последната му симфония – 15 (1971) прекъсва еволюцията на късния симфонизъм при Шостакович, отчасти завръщайки се към някои ранни негови произведения. В тъканта на симфонията се включват органично цитати от увертюрата „Вилхелм Тел“ на Росини и мотив от „Пръстенът на нибелунга“ на Рихард Вагнер.

Шостакович допринася за развитието на музикалния театър, въпреки че неговата работа в тази област грубо се прекъсва от появата на редакционните статии на вестник „Истина“ – „Хаос вместо музика“ (от 28 януари 1936) и „Балетен фалш“ (6 февруари 1936). Забележимо влияние върху сценичните произведения на Шостакович оказва В. Е. Майерхолд. Операта „Нос“ е оригинално музикално въплъщение на едноименната повест на Н. В. Гогол – бързо редуване на епизоди, смела употреба на сложни средства от съвременната композиторска техника, многопланов контрапунктичен строеж на масови и ансамблови сцени. Но най-важно място в творчеството на Шостакович и в историята на оперното изкуство заема операта „Лейди Макбет от Мценска околия“ – 1932 г. (върху „Катерина Измайлова“ на Н. С. Лесков). В нея сатиричната острота в обрисуването на отрицателните персонажи се съчетава с одухотворена лиричност и суров възвишен трагизъм. Правдивостта и сочността на музикалните портрети, психологическата задълбоченост, обобщението на народно-песенните интонации особено във финала, в картината на каторгата, свидетелстват за близостта на Шостакович до творчеството на М. П. Мусоргски.

Идейно-естетическото наследство на Мусоргски намира отражение и в други произведения на Шостакович: в епичната широта на вокално-симфоничната му поема „Екзекуцията на Степан Разин“ – 1964 (върху текст на Евтушенко), в разкриването на темата за „малкия човек“ във вокалния цикъл „Из еврейската народна поезия“ (1948). Шостакович извършва оркестровата си редакция на оперите „Борис Годунов“ (1940) и „Хованщина“ (1959), отново използвайки оркестровката на вокалния цикъл „Песни и танци на смъртта“ (1962) на Мусоргски.

Значителни събития в съветския музикален живот става появата на няколко концерти за пиано, за цигулка, за виолончело с оркесър и много камерни произведения на Шостакович: клавирен квинтет, трио в памет на И. И. Солертински, 15 струнни квартета, 24 прелюдии и фуги за пиано (послените са първия подобен цикъл в руската музика), цикъл от романси върху текстове на Александър Пушкин, Александър Блок, Марина Цветаева, Микеланджело Буонароти.

Дмитрий Шостакович често се обвинява в „антинароден формализъм“, но творческото му наследство доказва друго. Композиторът е една от значимите фигури на класическата музика през XX век и оказва силно влияние върху по-нататъшното развитие на руското и въобще световното музикално изкуство.

Основни произведения[редактиране | редактиране на кода]

  • 15 симфонии
  • Оперите: „Нос“ (1928), „Лейди Макбет от Мценска околия“ („Катерина Измайлова“) (1932), „Играчи“
  • Балети: „Златният век“ (1930), „Болт“ (1931), „Светлият ручей“ (1935)
  • 15 струнни квартета
  • Квинтет за пиано и струнни
  • Оратория „Песен за горите“
  • Кантата „Екзекуцията на Степан Разин“
  • Концерти и сонати за различни инструменти
  • Романси и песни за глас с пиано или симфоничен оркестър
  • Оперета „Москва, Черьомушки“
  • Музика за филми

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Награда Сонинг, 1973 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Fanning 2014.
  2. Fay 2000, с. 7.
  3. а б Wilson 2006, с. 4.
  4. Fay 2000, с. 9.
  5. Fay 2000, с. 12.
  6. Fay 2000, с. 17.
  7. Fay 2000, с. 18.
  8. Fairclough 2008, с. 73.
  9. Fanning 2001.
  10. Wilson 2006, с. 84.
  11. Wilson 2006, с. 85.
  12. Shostakovich 1981, с. 33.
  13. Fay 2000, с. 80.
Цитирани източници
  • ((en)) Fairclough, Pauline и др. The Cambridge Companion to Shostakovich. Cambridge University Press, 2008. с. 73.
  • ((en)) Fanning, David. Dmitry Shostakovich. London, Macmillan Publishers, 2001.
  • ((en)) Fanning, David. Shostakovich, Dmitry. // oxfordmusiconline.com. oxfordmusiconline.com, 2014. Посетен на 2014-04-30.
  • ((en)) Fay, Laurel. Shostakovich: A Life. Oxford University Press, 2000. ISBN 0-19-513438-9.
  • ((en)) Shostakovich, Dmitrii. Shostakovich: About Himself and His Times. Moscow, Progress Publishers, 1981.
  • ((en)) Wilson, Elizabeth. Shostakovich: A Life Remembered (revised edition). Faber and Faber, 2006. ISBN 0-571-22050-9.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за