Дмитрий Шостакович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дмитрий Шостакович
Дмитрий Шостакович
руски композитор
Dmitri Shostakovich credit Deutsche Fotothek adjusted.jpg
Роден
Починал
9 август 1975 г. (68 г.)
Музикална кариера
Стил Класическа музика
Активни години 1915 – 1975 г.

Подпис Shostakovich signature.svg
Уебсайт http://www.shostakovich.ru/
Страница в IMDb
Дмитрий Шостакович в Общомедия

Дмѝтрий Дмѝтриевич Шостако̀вич (на руски: Дми́трий Дми́триевич Шостако́вич, [ˈdmʲitrʲɪj ˈdmʲitrʲɪɪvʲɪtɕ ʂəstɐˈkovʲɪtɕ] Loudspeaker.svg) е руски композитор и пианист от съветската ера и един от най-знаменитите композитори на XX век.[1]

След първоначалните успехи в началото на кариерата си Шостакович преживява десетилетия на сложни и на моменти тежки отношения с тоталитарния комунистически режим. Неговата музика е на два пъти официално отхвърляна и осъждана, през 1936 и 1948 година, докато в други периоди той получава признание и държавни награди, както и почетни постове в руския и съветския парламентит.

Шостакович разработва хибриден стил, съчетавайки в работата си разнообразни музикални техники. Музиката му се характеризира с остри контрасти, елементи на гротеска и амбивалентна тоналност. Той е и силно повлиян от неокласическия стил, популяризиран от Игор Стравински, както и, особено в симфониите си, от късния Романтизъм, свързван с Густав Малер.

Оркестралните произведения на Шостакович включват 15 симфонии и шест концерта. Неговата музика за камерни ансамбли включва 15 струнни квартета, пиано квинтет и две пиано триа, както и две пиеси за струнен октет. За пиано той композира две солови сонати, един ранен набор от прелюдии, а по-късно и набор от 24 прелюдии и фуги. Други произведения са три опери, няколко цикъла песни, балети и значително количество филмова музика. Особено популярни са сюитите му, базирани на музиката към филмите „Първият ешелон“ и „Стършел“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Дмитрий Шостакович е роден в Санкт-Петербург на 12 (25 по нов стил) септември 1906 година. Баща му е инженер-химик, почитател на музиката, а майка му – талантлива пианистка. След заниманията си в частно музикално училище през 1919 г. Шостакович е приет в Петроградската консерватория в класа по пиано. По-късно започва да се занимава с композиция. Още студент работи като изпълнител пианист в киносалони.

През 1923 година Шостакович завършва в консерваторията класа по пиано (при Л. В. Николаев), а през 1925 – композиция (при М. О. Щайнберг). Дипломната му работа става неговата Първа симфония, която донася на автора ѝ световна известност. През 1927 г. получава почетна диплома на Първия Международен конкурс за пианисти „Фредерик Шопен“ във Варшава, на който изпълнява собствено произведение.

Ранна кариера[редактиране | редактиране на кода]

В немилост и Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

Първият балет на Шостакович – „Златен век“ има голям успех, но операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ по повестта на Лесков (1936) се подлага на пълен разгром в официалния съветски печат.

От 1937 година Дмитрий води класа по композиция в Ленинградската консерватория (преди „Петроградска“). През 1939 г. става професор. През първите години на Втората световна война Шостакович остава в блокирания от немците Ленинград (1941 – 1944) и там започва да работи над 7-мата си симфония. По време на същата блокада, на 29 март 1942 година симфонията се изпълнява в Колонната зала на московския Дом на Съюза. За това произведение композиторът получава Сталинска премия.

През 1943 година Дмитрий Шостакович се мести в Москва и до 1948 г. преподава в Московската консерватория. При него се обучават – Р. С. Бунин, А. Д. Гаджиев, Г. Г. Галинин, О. А. Евлахов, К. А. Караев, Г. В. Свиридов, Б. И. Тищенко, К. С. Хачатурян, Б. А. Чайковски.

Отново в немилост[редактиране | редактиране на кода]

Отношенията на Шостакович със съветската власт са много крайни, което му струва скъпо по отношение на здравето – съвременниците му забелязват в него признаци на притеснение и постоянна неувереност.

Размразяването[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки това става Герой на социалистическия труд през 1966 и Член на КПСС от 1960.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Шостакович умира в Москва на 9 август 1975 година. Погребан е в московското Новодевическо гробище.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Многопланово и разнообразно с жанровете си, творчеството на Шостакович става класика на съветската и световната музикална култура на XX век. Особено значим е Шостакович като симфонист – в неговите 15 симфонии са въплътени дълбоки философски концепции, преживяванията на сложния човешки вътрешен свят, остри трагически конфликти, звучи гласът на художника хуманист, на бореца против злото и социалната несправедливост. Продължавайки най-добрите традиции от руската и западната класическа музика (Йохан Себастиан Бах, Л. Бетховен, Г. Малер, П. И. Чайковски, М. П. Мусоргски), Шостакович създава своя неповторим и уникален стил, с който изразява тенденциите на модернизма в музиката. Динамиката в музикалното развитие, неочакваните контрасти и образни превъплъщения на тематичното, фината лиричност, нерядко украсена с хумор или ирония, полифонизирането на музикалната фактура – всички тези особености на неговия стил се появяват още с Първата му симфония (1925), и всъщност стават причина за огромния успех на Шостакович.

За творческата му зрялост обаче свидетелстват Четвъртата (1936) и Петата (1937) симфонии. За Петата композиторът споделя, че идеята се състои в „оформянето на личността“, а това ясно проличава в развитието на музикалната тема – от сумрачните размишления, борбата и накрая до жизнеутвърждаването. Седмата симфония (1941), започната в обсадения Ленинград и посветена на този град, изразява героизма на руския народ през годините на Втората световна война. Драматургията на тази симфония се основава на резкия образен конфликт от една страна с темата за родината и от друга с тази за фашисткото нашествие. Изпълнена със страстен патос в изобличението на съществуващия милитаризъм, симфонията има голям политически отзвук по цял свят.

Осмата симфония (1943) е също така свързана с военната тематика, вдъхновена от движенията за борба и мир. Десетата (1953) се отличава с внедряването на певчески интонации и всякакви способи за музикално преплитане. Единадесетата (1957) и Дванадесетата (1961) симфонии са посветени на Революцията от 1905 и Октомврийската от 1917, ознаменуващи завръщането на Шостакович към програмното. 11-тата симфония е построена върху мелодии от революционите песни, опирайки се на музикалната традиция в историческите филми от 30-те години, както и на произведението „Десет поеми“ за хор върху текст на руски революционни поети. 12-тата симфония е посветена на В. И. Ленин и разкрива идеите на революционната борба на народа, борещ се за свобода и щастие.

В Тринадесетата си симфония-оратория (по стихове на Е. А. Евтушенко, 1962) Шостакович изразява отношението си към актуалните проблеми на гражданската нравственост, осъждайки кървавите расистки престъпления по онова време. В същото време симфонията издига народния хумор, душевната красота и дълготърпение на руската жена и като че ли нищо общо – безкористното служение на истината.

Четиринадесетата симфония (отново по стихове, върху Федерико Гарсия Лорка и други поети, 1969) е камерна по състав и с мащабите на части, не отстъпващи на монументалните симфонии – по широтата на обхващане на житейските явления и философското им осмисляне. Това произведение, прототип на което (от признанието на автора) се явяват „Песни и танци на смъртта“ на Мусоргски, концентрира в себе си трагедийната и проникновена лиричност, гротескност и драматизъм.

Последната му симфония – 15 (1971) прекъсва еволюцията на късния симфонизъм при Шостакович, отчасти завръщайки се към някои ранни негови произведения. В тъканта на симфонията се включват органично цитати от увертюрата „Вилхелм Тел“ на Росини и мотив от „Пръстенът на нибелунга“ на Рихард Вагнер.

Шостакович допринася за развитието на музикалния театър, въпреки че неговата работа в тази област грубо се прекъсва от появата на редакционните статии на вестник „Истина“ – „Хаос вместо музика“ (от 28 януари 1936) и „Балетен фалш“ (6 февруари 1936). Забележимо влияние върху сценичните произведения на Шостакович оказва В. Е. Майерхолд. Операта „Нос“ е оригинално музикално въплъщение на едноименната повест на Н. В. Гогол – бързо редуване на епизоди, смела употреба на сложни средства от съвременната композиторска техника, многопланов контрапунктичен строеж на масови и ансамблови сцени. Но най-важно място в творчеството на Шостакович и в историята на оперното изкуство заема операта „Лейди Макбет от Мценска околия“ – 1932 г. (върху „Катерина Измайлова“ на Н. С. Лесков). В нея сатиричната острота в обрисуването на отрицателните персонажи се съчетава с одухотворена лиричност и суров възвишен трагизъм. Правдивостта и сочността на музикалните портрети, психологическата задълбоченост, обобщението на народно-песенните интонации особено във финала, в картината на каторгата, свидетелстват за близостта на Шостакович до творчеството на М. П. Мусоргски.

Идейно-естетическото наследство на Мусоргски намира отражение и в други произведения на Шостакович: в епичната широта на вокално-симфоничната му поема „Екзекуцията на Степан Разин“ – 1964 (върху текст на Евтушенко), в разкриването на темата за „малкия човек“ във вокалния цикъл „Из еврейската народна поезия“ (1948). Шостакович извършва оркестровата си редакция на оперите „Борис Годунов“ (1940) и „Хованщина“ (1959), отново използвайки оркестровката на вокалния цикъл „Песни и танци на смъртта“ (1962) на Мусоргски.

Значителни събития в съветския музикален живот става появата на няколко концерти за пиано, за цигулка, за виолончело с оркесър и много камерни произведения на Шостакович: клавирен квинтет, трио в памет на И. И. Солертински, 15 струнни квартета, 24 прелюдии и фуги за пиано (послените са първия подобен цикъл в руската музика), цикъл от романси върху текстове на Александър Пушкин, Александър Блок, Марина Цветаева, Микеланджело Буонароти.

Дмитрий Шостакович често се обвинява в „антинароден формализъм“, но творческото му наследство доказва друго. Композиторът е една от значимите фигури на класическата музика през XX век и оказва силно влияние върху по-нататъшното развитие на руското и въобще световното музикално изкуство.

Основни произведения[редактиране | редактиране на кода]

  • 15 симфонии
  • Оперите: „Нос“ (1928), „Лейди Макбет от Мценска околия“ („Катерина Измайлова“) (1932), „Играчи“
  • Балети: „Златният век“ (1930), „Болт“ (1931), „Светлият ручей“ (1935)
  • 15 струнни квартета
  • Квинтет за пиано и струнни
  • Оратория „Песен за горите“
  • Кантата „Екзекуцията на Степан Разин“
  • Концерти и сонати за различни инструменти
  • Романси и песни за глас с пиано или симфоничен оркестър
  • Оперета „Москва, Черьомушки“
  • Музика за филми

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Награда Сонинг, 1973 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Цитирани източници
  • ((en)) Fanning, David. Shostakovich, Dmitry. // oxfordmusiconline.com. oxfordmusiconline.com, 2014. Посетен на 2014-04-30.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за