Уикипедия:Избрани статии

Първи стъпки

Правна рамка

Енциклопедично
съдържание

Уикиетикет

Редактиране
на страници

Портал на
общността

Навигация

Водещи принципи:

Препоръки за съдържанието:

Препоръки за редактиране:

Избрани статии:

Съкращение: У:ИС

Какво са и какво не са избраните статии

Избраните статии са енциклопедични статии, признати от участниците в проекта за едни от най-добрите статии в Уикипедия на български език. В момента българоезичната Уикипедия разполага с 155 избрани статии от общо 269 386 статии. В добавка към изискванията за енциклопедичност, избраните статии допълнително трябва да покриват и още някои критерии.

ДА

Избраните статии са „лицето на Уикипедия“. Често са първото впечатление, което добиват от Уикипедия новодошлите потребители, тъй като те поне по веднъж престояват на Начална страница в продължение на една седмица.
Избраните статии в Уикипедия са енциклопедични статии, които участниците в проекта са признали за образци на работата и сътрудничеството си.
Избраните статии в Уикипедия би трябвало да са добре написани, фактологически коректни, изчерпателни и неутрални, а съдържанието им да демонстрира относителна устойчивост във времето.
Всеки редактор може да допринася към избраните статии, но всяка статия трябва да е лесна за четене и с разумна дължина.
Избраните статии в Уикипедия спазват препоръките за стил и форматиране.

НЕ

Избраните статии не трябва да се оценяват по количествени, а по качествени параметри.
Статутът на избрана не може да бъде награда, компенсация или благодарност към съавторите за положените от тях усилия по създаване и подобряване на дадена статия.
Избраните статии не са начин за оказване на почит към отделни потребители или към обекта/обектите на статията
Избраните статии не са начин за популяризиране на обекта/обектите на статията, нито служат за отразяване на актуално събитие.

Уикипедия има специален портал „Избрани статии“, който изглежда така :

Актуални избрани статии

Котката на Жофроа (Leopardus geoffroyi) е дребен хищник от семейство Котки. Видът е разпространен единствено в Южна Америка и е един от деветте съвременни южноамерикански котки. Заедно с пумата и кодкода се нарежда и сред котките, които обитават най-южните части на Земята. Котката на Жофроа е представител на мъркащите котки, които се отличават с по-дребни размери на тялото – наподобява едър породист представител на домашната котка. Единствено наличието на лъжливи очи по задната повърхност на ушите подсказва за това, че котката принадлежи към отделен вид. Пригодена е за живот както в сравнително откритите пространства, характерни за Патагония, пампасите и полупустинните райони на Северозападна Аржентина, така и за местности, обрасли с ниска дървесна и храстова растителност, характерни за подножието на Андите и Гран Чако. Подобно на всички дребни котки се храни с дребни гризачи, птици, влечуги, земноводни, риби и насекоми.

До средата на 20-ти век плътността на котките в ареала е била значителна, но поради красивото оцветяване на космената покривка в последните десетилетия става жертва на човешката суета и броят им рязко намалява. Само за няколко десетилетия южноамериканските страни се превръщат в износител на кожи от котки на Жофроа, които се използват в кожухарската промишленост. Така видът е поставен на ръба на оцеляването в дивата природа и днес уловът му е забранен. Въпреки това котките продължават да стават жертва на хората в резултат на бракониерство, пътни произшествия и унищожаване на естествените им местообитания. Затова Международният съюз за защита на природата класифицира вида като почти застрашен.

Котката на Жофроа е разпространена в южната част на континента Южна Америка, източно от Андите. Нейният ареал обхваща Югоизточна Боливия, обширни райони от Парагвай, част от южния бразилски щат Рио Гранди до Сул, и западната част на щата Мато Гросо до Сул, почти целите Уругвай и Аржентина с изключение на провинциите Мисионес и Огнена земя, както и централната и южната част на Чили – крайните източни части на регионите Араукания (националния резерват Алто Биобио), Лос Лагос, Айсен и Магалянес и Чилийска Антарктика. На юг ареалът му достига до Магелановия проток, а в Андите се среща до 3300 метра надморска височина. Общият обхват на разпространение на вида обхваща територия с площ над 4,2 милиона km². Вижте още »

Суперхетеродинен радиоприемник, произведен в Япония, 1955 г.

Суперхетеродинният радиоприемник е вид радиоприемник, който служи за приемане и преобразуване на енергията на радиовълните и посредством електронни устройства произвежда електрическо напрежение, достатъчно за задействане на възпроизвеждащи устройства за създаване на достъпна за потребителите звукова енергия. Той използва принципа за честотно преобразуване (еднократно или многократно) на приетия в антената радиосигнал в електрически сигнал с друга постоянна носеща честота, наричана междинна честота, и нейното поетапно последващо усилване и демодулиране. Намаляването на честотата на входа на много по-ниската междинна честота преди демодулацията се използва поради факта, че ниските честоти се филтрират по-лесно и тяхната амплитуда може многократно да се усили.

Основното му предимство пред линейния радиоприемник е, че най-важните му части, отговорни за качеството при обработката на приемания сигнал – теснолентов филтър, усилвател и демодулатор, не трябва да се настройват на различни честоти по време на експлоатацията му.

Основната принципна схема на суперхетеродинния радиоприемник се използва в много устройства в радиопредаването, телекомуникациите, телевизията и GPS. Съвременните приемници, ползващи мрежата за радиоразпръскване, се произвеждат предимно по суперхетеродинната схема с еднократно преобразуване на честотата. Този принцип за обработка на информация чрез ефирно разпространяваните електромагнитни вълни, е изобретен почти едновременно от немеца Валтер Шотки и американеца Едуин Армстронг през 1918 година.

Радиоприемниците с пряко преобразуване, наричани още хетеродини, се основават на принципа на преобразуване на напрежението на приетия радиосигнал чрез наслагването му (биене) с напрежението на електрическото трептене, създадено от спомагателен вграден генератор в радиоприемника, наричан хетеродин (на гръцки: ἕτερος – друг; δύναμις – сила, мощ). На детектора се подават едновременно двете напрежения. Честотата на хетеродинното напрежение е почти равна (разлика от 500 до 1000 Hz) или кратна на честотата на приемания от антената сигнал. По този начин при приемане на телеграфен сигнал например, директно се чуват биенията със звукова честота, равна на разликата от честотата на хетеродина и честотата на сигнала. Основното усилване и селекция на приемника с пряко преобразуване се осъществява само на ниска честота. Времетраенето на звуковия сигнал съответства на времетраенето на предаването на телеграфните знаци от точки и тирета. Качеството на приетия сигнал не е високо, поради високото ниво на шум, съпровождащ основния сигнал. В началото на 20-ти век първите хетеродинни осцилатори са машинни електрогенератори. Използването на въздушното пространство (ефир, етер) като физическа среда за канал за телекомуникации и предаването на съобщения с телеграф на значителни разстояния е безспорен успех, независимо от качеството на връзката. При тази принципна електрическа схема обаче постигане на добро качество на приемане е трудно дори за усилвател с радиолампи с висока чувствителност и малък коефициент на шум. Въпреки това, прослушването само на телеграфни сигнали е с приемливо качество в първите 20 години на 20-ти век. Вижте още »