Емануил Филиберт (Савоя)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Eмануил Филиберт I Савойски
Emanuele Filiberto I di Savoia
10-и херцог на Савоя
Emmanuel Philibert of Savoy (1580).jpg
Портрет в палат Ескориал, Испания
Управление 1553 – 1580
Наследил Карл II (III) Савойски
Наследник Карл Емануил I Савойски
Лични данни
Роден
Починал
Погребан в Катедрала на Торино, преместен в Параклис на Светата Плащаница в Торино
Други титли Принц на Пиемонт
граф на Аоста
Граф на Мориен
Граф на Ница
Титулярен крал на Йерусалим, Кипър и Армения
Принц и постоянен викарий на Свещената Римска империя
Върховен принц на Херцогство Аоста и херцог на Аоста
Маркиз на Ивреа
Маркиз на Суза
Маркиз в Италия
Маркиз на Жекс
Граф на Асти
Граф на Брес
Граф на Шабле
Граф на Женева
Граф на Ромон
Барон на Во
Барон на Фосини
Господар на Пинероло и Верчели
Венециански патриций
Господар на господства Маро, Прела и Порнасио (с Боргето и Монтегросо)
Религия Католик
Подпис Firma di emanuele filiberto di savoia.jpg

Отличия
  • Генерал на ескадрон в Имперската армия (1546)
    Командант на кавалерия (1547)
    Боен и армейски генерал във Фландрия (1522)
    Кавалер на Ордена на Златното руно (1546)
    Кавалер на Ордена на жартиерата (1554)
    Велик майстор на Висшия орден на Пресветото Благовещение
    Велик майстор на Ордена на Св. Св. Лазар и Маврикий
    Кавалер на Ордена на Св. Михаил (1574)
Семейство
Династия Савойска династия
Баща Карл III (II) Савойски
Майка Мария Беатрис Португалска
Брак Маргарита дьо Валоа
Потомци Карл Емануил I Савойски
Извънбрачни:
Амедей
Ото
Беатрис
Матилда
Мария
Франциска
Филип (Филипино)
Маргарита
Герб Armoiries Savoie 1563.svg
Eмануил Филиберт I Савойски
Emanuele Filiberto I di Savoia
в Общомедия

Eмануил Филиберт I Савойски, нар. още „Желязната глава“ (Емануеле Филиберто Примо ди Савоя, на италиански: Emanuele Filiberto I di Savoia detto anche “Testa 'd Fer“ (на пиемонтски); на френски: Emmanuel-Philibert de Savoie, dit Tête de fer; * 8 юли 1528 Шамбери, † 30 август 1580 Торино) e 10-и херцог на Савоя, принц на Пиемонт, граф на Аоста, Мориен и Ница (1553 – 1580), титулярен крал на Йерусалим, Кипър и Армения (от 1553).

Освен това е принц и постоянен викарий на Свещената Римска империя, върховен принц на Херцогство Аоста и херцог на Аоста, маркиз на Ивреа, маркиз на Суза, маркиз в Италия, маркиз на Жекс, граф на Асти, граф на Брес, граф на Шабле, граф на Женева, граф на Ромон, барон на Во, барон на Фосини, господар на Пинероло и Верчели, венециански патриций (утвърден от Сената на Републиката на 22 юли 1574). Купува с акт от 15 ноември 1575 господства Маро, Прелà и Порнасио (с Боргето и Монтегросо) от братовчедка си Рената Савойска-Танд, давайки ѝ в замяна феодалното владение на Риволи с графска титла и баронство Божè[1], издигнато в случая в графство. Генерал на ескадрон в Имперската армия през 1546, командант на кавалерия през 1547, боен и армейски генерал във Фландрия през 1522, кавалер на Ордена на Златното руно през 1546, кавалер на Ордена на жартиерата от 1556, известен испански генерал, победител в битката при Сен Кантен.[2]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Той е трети син на херцог Карл III Савойски, нар. още „Добрия“ (* 10 октомври 1486 Замък на Шазе он Бюже † 17 август 1553 Верчели) – 9-и херцог на Савоя (от 1504), принц на Пиемонт, граф на Аоста, граф на Мориен, граф на Ница (15041553), граф на Асти (от 1531), титулярен крал на Йерусалим, Кипър и Армения (от 1504), хранител на Пресветата плащаница и на инфанта доня Мария Беатрис Португалска (* 31 декември 1504 Лисабон, † 8 януари 1538 Ница) – графиня на Асти (1531), дъщеря на португалския крал Мануел I (* 31 май 146913 декември 1521) и на втората му съпруга доня Мария де Кастиля и Арагон (* 1482 † 1517).

Той има пет братя и три сестри, повечето починали като малки:

  • Адриан Йоан Амадей Савойски (11 декември 1522, † 10 януари 1523 Ивреа), принц на Пиемонт, умира като бебе;
  • Лудвиг Савойски (* 4 декември 1523, † 25 ноември 1536 Мадрид), принц на Пиемонт, умира като дете;
  • Катерина Савойска (* 25 ноември 1529 † май 1536), умира като дете;
  • Мария Савойска (* 12 юни 1530 † 1531), умира като бебе;
  • Изабела Савойска (* май 1532 † 24 септември 1533), умира като бебе;
  • Емануил Савойски (* март 1533), умира като дете;
  • Емануил Савойски (* май 1534), умира като като дете;
  • Джанмария Савойски (* 3 декември 1537 † 8 януари 1538 Ница), умира като бебе.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Като дете Емануил Филиберт е подготвян за духовна кариера. Възпитателите му са Клод-Луи Аларде – каноник на Женева и впоследствие – епископ на Лозана и Жан-Батист Прована дьо Лейни – епископ на Ница. Негов гувернант е Аймон Женевски – барон на Люлин, считан за отличен възпитател.[3]

Двамата му по-големи братя Адриан и Лудвиг – наследници на Савойския трон, умират преждевременно, първият на годинка през 1529 г. в Ивреа, където дворът oтива, да за избяга от чумата, а вторият през 1536 г., на 13-годишна възраст в двора в Мадрид. След смъртта на Лудвиг съдбата на Емануил Филиберт се променя, както и неговото образование, и на 8-годишна възраст той става принц на Пиемонт и единствен наследник на херцогската корона. Това е годината и на анексиране на голяма част от териториите на Савойското херцогство към Кралство Франция.

През юли 1545 г. Емануил Филиберт е изпратен да потърси помощ от чичо си – императора на Свещената Римска империя, крал на Испания (Кастилия и Арагон) и принц на Нидерландия Карл V Хабсбургски, който го посреща сърдечно и подчертава подкрепата си за Савойското херцогство.

В услуга на Имперската корона[редактиране | редактиране на кода]

През 1546 г., на 18-годишна възраст, е назначен от Карл V за комендант на Кавалерията на Фландрия и Бургундия. Воден от желанието да върне на Савоя отнетите от французите земи, Емануил Филиберт участва в редица имперски битки като тези при Инголщат (1546) и Мюлбург (24 април 1547). При Мюлбург е под командването на херцога на Саксония Мориц и изпълнява заповедите с такава точност и бързина, че допринася за окончателната победа.

Това е и период на финансови лишения за младия принц и на сближаване с кралица Мария Унгарска, с краля на Португалия Жуау III, с Дука на Ферара, Модена и Реджо Ерколе II д'Есте и с кардинала на Тренто Христофор Мадруцо, които го подкрепят и впоследствие.

През 1548 – 1550 г. той е в Брюксел, където се сближава с братовчед си Филип II, крал на Испания. През 1551 г. участва в защитата на Барселона от френска морска атака. През същата година е под командването на Феранте I Гонзага, по онова време губернатор на Милано, в борбата му срещу французите в Пиемонт.

През октомври 1552 г. в ролята си на Комендант на Фландърската кавалерия взима участие в трагичната обсада на църковното княжество Мец, което остава окончателно във френски ръце. Вследствие на военния неуспех мястото за командир на Императорската армия в Нидерландия се овакантява и на 27 юни 1553 г. Емануил Филиберт е назначен за неин върховен главнокомандващ с императорски декрет. Изборът му е приветстван от испанци, италианци, немци и фламандци.

Той налага строга военна дисциплина веднага след встъпването си в длъжност: забранени са неоправданите отсъствия, проститутките и просяците са изгонени от военните лагери, въведено е смъртното наказание за изнасилване и други видове насилие и грабежи срещу цивилни. Разпорежданията му започват да се прилагат веднага, но това не намалява популярността му сред военните. Непоколебимата му увереност в неговите решения му спечелва прозвището „Желязната глава“.[4]

Emanuele Filiberto von Savoyen.jpg

На 19 юли 1553 г. Емануил Филиберт, начело на императорските войски, завзема крепостта на Хесдин. Той се опитва да договори с краля на Франция Анри II мирен договор, но без успех поради липсата на споразумение относно връщането от французите на Савойските държави на легитимния им суверен.[5]

Херцог на Савоя и мирен договор от Като Камбрези[редактиране | редактиране на кода]

През август 1553 г. във Верчели умира бащата на Емануил Филиберт – Карл III и на 15 юли 1554 г. той е официално коронясан за Херцог на Савоя. Целта на Емануел Филиберт е да работи с всички сили, за да възстанови отнетите на Дом Савоя земи.[6] Уверен в своя късмет и силен в правата си, той приема за военен девиз латинската фраза Spoliatis arma super sunt, която подчертава факта, че онези, които са лишени от притежанията си и са измамени в правата си, нямат друга възможност освен военната: херцогът завладява своите територии с меч.

Военното положение в Пиемонт е тежко. Френската окупация на страната, която през 1536 г. става провинция на Кралство Франция, се оказва доста интелигентна: и първият губернатор Гийом Дю Беле – просветен приятел на Рабле, и Шарл дьо Косе дьо Брисак – губернатор и военен командир през 50-те год. забраняват грабежите и кражбите, облекчават данъчната тежест, насърчават търговията с Франция, подпомагат най-бедните хора с храна и милостиня. Често жителите на местата, подчинени на херцогството, по-точно – на испанското управление, емигрират, за да се поставят под френска закрила. Самият Емануил Филиберт е принуден да признае способността на такава политика в сравнение с много по-твърдата линия на испанско управление. При новината за смъртта на баща му принцът назначава Рене дьо Шалан за генерален губернатор на Савойското херцогство и за ръководител на Херцогския съвет. Савоя притежават единствено Верчели, Асти, Чева, Фосано, Кунео, Ница, Ивреа и Вале д'Аоста. Това са изолирани помежду си владения, чиято отбрана зависи повече от ангажираността на отделните командири, отколкото от испанските войски, малко склонни към военна офанзива и привикнали на отбранителна война. През есента на 1553 г. напр. едва не пада Верчели, окупиран само за два дни от Брисак; защитен и спасен от Асти, градът е отново окупиран и междувременно французите взимат в плен Рене дьо Шалан и други савойски лидери.

Портрет на Емануил Филиберт на 50-годишна възраст

Емануил Филиберт, притеснен от възможността французите, благодарение на Шалан, да окупират или да нахлуят във Вале д'Аоста, праща в Пиемонт адмирал Андреа Прована ди Лейни със задачата да осигури отбраната на долината и да реорганизира херцогската власт във все още савойските територии. Посещението на Лейни и най-вече малкото пари, които успява да си осигури, са доказателство за безопасността на долината, както и пътуването му до други градове на Пиемонт и преди всичко до Ница, чиято защита внимателно пренарежда. Военното положение обаче не се подобрява: опитният Брисак успява да превземе Сантия, а след това и Алесандрия. В Северна Италия херцогът на Алба Фернандо Алварес де Толедо се оказва лош командир на бойното поле и жесток грабител в провинцията, с което провокира гнева на французите и отчаянието на местните жители. За щастие през 1555 г. херцогът е назначен за Вицекрал на Неапол и на негово място в Ломбардия са изпратени кардинал Кристофоро Мадруцо – епископ на Тренто, от години близък с Емануил Филиберт и маркизът на Пескара Франческо Фердинандо д'Авалос като военен командир.

През 1555 г. херцог Емануил Филиберт I е назначен за управител на Хабсбургска Нидерландия, на чийто пост остава до 1559 г.

С Мирния договор от Восел между Франция, Испания и Свещената Римска империя (5 февруари 1556 г.), който запазва военната ситуация de facto, намаляват и надеждите на Емануил Филиберт да си върне загубените територии. През същата година Карл V абдикира в полза на сина си Филип II – крал на Испания, Неапол и Нидерландия, който препотвърждава позицията му на Губернатор на Нидерландия. Единственият забележителен резултат, който Емануил Филиберт успява да постигне в Хабсбургска Нидерландия, е намаляването на извънредните военни данъци, тежащи почти изцяло върху страната, и приносът на испанската хазна за изплащане на военните ѝ дългове.

Примирието от Восел е нарушено същата година. На 10 август 1557 г. Емануил Филиберт се отличава в победоносната за Императора битка при Сен Кантен (Пикардия) между френската армия, начело на която стоят маршал херцог Ан дьо Монморенси и адмирал барон Гаспар дьо Колини, и испанската армия на Филип II и нейните савойски части. Победата е забележително военно-политическо събитие. Пленени са маршалът и най-добрите френски командири, 16 броя артилерия, 200 кавалеристи и 4000 пехотинци.

Емануил Филиберт I на картина на Паоло Веронезе, XVI век

Въпреки че Емануил Филиберт I и Филип II по-късно са упреквани, че не са възползвали достатъчно от нея, като не са организирали победоносен поход към Париж, със сигурност походът не би им осигурил онова, което се постига с последвалия Мирен договор от Като Камбрези (3 април 1559 г.), подписан между Франция, Англия и Испания. Споразумението урежда конфликта между Хабсбургите и Френското кралство, и предвижда връщането на голяма част от заграбените територии на Савойското херцогство. Изключение правят Торино, Кивасо, Виланова д'Асти, Киери и Пинероло, които остават във френски ръце за още 3 години (но реално остават френски чак до 1574 г.), и Асти и Сантия, които са предостъпени на краля на Испания.

Херцогът се заклева в абсолютен неутралитет в случай на война между Франция и Испания и подкрепя това с обещанието да се ожени за Маргарита дьо Валоа, херцогиня дьо Бери – сестра на френския крал Анри II. Тази клауза, касаеща брака им, крие прецизно политическо изчисление: Маргарита е по-възрастна с 4 г. от херцога и има голяма вероятност двойката да не зачене наследник. В този случай при смъртта на Емануил Филиберт като единственият пряк наследник на Савойския дом земите на херцогството биха се върнали под влиянието на Франция чрез Жак Савойски-Немур – херцог на клона на Савоя-Немур, братовчед на Емануил Филиберт, но тясно свързан с Париж. Сватбата е на 10 юли 1559 г. в Париж в тесен кръг и се провежда няколко часа преди смъртта на агонизиращия френски крал Анри II, ранен в предсватбения турнир от господаря на Монтгомъри и шотландски капитан на Кралската гвардия. Анри II настоява сватбата на сестра му да се отпразнува, опасявайки се, че херцог Емануил Филиберт ще се оттегли от споразумението. Друга клауза на предбрачния договор гласи, че кралят ще плати зестра от 60 хил. скуди на Мария Савойска – дъщерята на Емануил Филиберт I, родена през 1556 г. от любовницата му Лаура Кревола.

Бракът на Емануил и Маргарита е солиден и на него се дължи политика на толерантност към протестантите и към различния културен избор на херцогството. Големите откупи, които плащат пленените при Сен Кантен французи, заедно с богатата зестра на Маргарита успокоява проблема за вечно недостигащите финансови средства на Савойския херцог. Херцогиня Маргарита Френска е известна със своите политически и дипломатически таланти, които поставя в услуга на Савойските държави: при нейната смърт през 1574 г. тя е оплаквана от жителите на Савоя, Ница и Торино.[7]

В противовес на Дововора от Като Камбрези Филип II и Еманул Филиберт подписват тайни споразумения в манастира Грунендал край Брюксел. Херцогът се ангажира с това да поддържа два ценни за испанския флот гарнизона в Ница и във Вилфранш сюр Мер с парите на краля на Испания и с верни на двамата управители, и да му ги остави, в случай че умре без наследници. Освен това се ангажира с това да застане на испанска страна в случай на война между Испания и Франция.[8]

Начело на Савойското херцогство[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално положение в Савойското херцогство[редактиране | редактиране на кода]

Като Велик майстор на Висшия орден на Пресветото Благовещение

По пътя към своите владения Емануил Филиберт остава в Ница до септември 1560 г. Докато е в града, към него се присъединява и съпругата му, принудена да се задържи в Лион заради болест. Той посреща делегации от Пиемонт и по-специално – от Торино, по онова време все още във френски ръце, на която казва, че не възнамерява да стъпи в града, докато французите не си тръгнат от там.

В началото на юни 1560 г. той ръководи експедиция от 300 мъже срещу група турски пирати, водени от Улук Али Паша. Експедицията е неуспешна и мнозина са хванати в плен, след това освободени при откуп, и самият херцог рискува да бъде заловен.[9]

Завръщането на Емануил Филиберт в Пиемонт се осъществява в доста трудни условия. Пиемонт през 1560 г. е разделен от Маркграфство Монферат от едната страна и от Маркграфство Салуцо от другата. Достъпът до Ница се контролира от Графство Тандимперски феод, притежание на второстепенен савойски клон, свързан с Франция. Торино, Киери, Пинероло, Кивасо и Виланова д'Асти се охраняват от френски войски, а Асти и Сантия – от испански. Към Женева кантоните Берн и Фрибур продължават да заемат териториите, окупирани през 1536 г.: Во, Жекс, Шабле и долно Вале с Ромон. Страната е силно изтощена поради тежките военни разходи и е с предимно селскостопанска икономика. Обществото е все още разделено на френски и на испански привърженици, а населението е силно свързано с предишното френско управление, което се оказва много по-умерено и просветлено от савойското. Религиозният въпрос се изостря, както поради женевското и френското влияние (Дофинè и Лангедок), така и заради валденския въпрос, възроден в долините Пеличе и Кисоне.

В тази обстановка Емануил Филиберт се стреми да води неутрална външна политика, като поддържа баланса между Франция и Испания, мира с Швейцария и връзките с Венеция и с Папството. Заедно с това се стреми към постигане на мир и в собственото си херцогство. В Ница оставя знамената, завладени в битката при Сен Кантен; към Кунео щедро раздава отстъпки и привилегии; към съдебните и управленчески длъжности се опитва да привлече представители на феодалните благородници и канцеларии, които вече са служили в страната или извън нея.

Французите в противовес на установеното с Мира от Като Камбрези възпрепятстват връщането на териториите на херцога. Въпреки подкрепата на съпругата му Маргарита Френска и на Катерина де Медичирегентка на Франция реституцията на окупираните земи се проточва. През ноември 1561 г. във Франция се взима решение да се разгледа въпросът за Савойската държава на конгрес в Лион и Емануил Филиберт праща делегация, съставена от юристи от калибъра на Пиетрино Бели, Касиано Дал Поцо – първият президент на Сената на Торино и Джироламо дела Ровере – бъдещ архиепископ на Торино.[10] И при този повод французите не връщат нищо, изчаквайки да видят дали Маргарита Френска е в състояние да зачене наследник. През януари 1562 г. се ражда Карл Емануил – наследникът на Емануил Филиберт. Виждайки, че краят на окупацията идва, френските войски с разрешение на командира им Шарл дьо Брисак започват да грабят и изнудват, с което предизвикват омразата на цялото население на Пиемонт към тях, и то призова към завръщането на херцога.[11] Благодарение на избухването на Гражданските войни между католиците и хугенотите във Франция се стига до споразуменията от Блуа, с които Катерина де Медичи нарежда останалата част от херцогството да бъде върната на Емануил Филиберт, а той се ангажира с това да изплати заплатите на войските, окупирали Пиемонт.[12]

Емануил Филиберт I влиза в Торино на 14 декември 1562 г. и отпразнува това с голяма помпозност на 7 февруари 1563 г., когато показва на народа едногодишния си син и наследник. До построяването на новия Кралски дворец херцогът отсяда в Епископския дворец близо до Катедралата Сан Джовани, а дворът му отсяда в Палацо Мадама.

През 1574 г. Емануил Филиберт I успява да получи от краля на Франция Анри III градовете Савиляно и Пинероло, а през 1575 г. получава Асти и Сантия от Испания. Той се опитва дълго време, но без успех да се сдобие с Маркграфства Монферат и Салуцо, първото принадлежащо на Гонзага, а второто – на Франция.

Преустройство на държавата[редактиране | редактиране на кода]

От този момент Еманул Филиберт се посвещава на възстановяването на страната, която се стреми да модернизира. Убеден, че единственият шанс за оцеляване за херцогството е политическо-военното обединение на безбройните го съставляващи феоди и централизирането на властта на короната, Емануил Филиберт премахва генералните конгрегации (вид провинциални държави, които понякога ограничават властта на предшествениците му), реформира общинските и феодалните устави чрез потискане на древните автономии и централизира финансовия контрол в един единствен сметен съд. Той поверява реорганизацията и законодателното обединение на държавата на Пиетрино Бели, комуто възлага задачата да реорганизира държавното правосъдие.

Портрет на неизв. художник активен в Пиемонт през XVI век

Военният му и управленчески опит, придобит в Хабсбургска Нидерландия, вкоренява в него твърдото убеждение, че само силна армия, подкрепена от солидна финансова структура, ще позволи да се запази държавата. Оттук и грижата му още от първите месеци на завръщането му в Пиемонт в Ница и след това във Верчели да реформира данъчната система и да създаде постоянна военна структура.

Увеличаването на митото за солта, въвеждането на мита за консумация на вино и месо, както и за експорт и транзитна търговия водят до значително увеличение на данъчните приходи, като по този начин дават на херцога необходимите ресурси за неговата реформи. След няколко години общата съкровищница на Пиемонт, благодарение на разумното управление на херцога, може да се похвали с активен баланс, който се използва за увеличаване на паричния резерв. Докато френската окупация се характеризира с големи военни разходи, благоразумното финансово управление на новия херцог силно ограничава съдебните и военните разходи.

Емануил Филиберт I се опитва с всички средства да даде тласък на икономиката на херцогството, влошена от опустошенията и чуждестранните окупации. Той благоприятства развитието на канализацията, насърчава имиграцията на занаятчии и заселници, премахва крепостното право (чрез Едикта от Риволи от 25 октомври 1561 г.) насърчава развитието на манифактурите чрез освобождаване от данък и чрез субсидии, умножава кредитни институции и създава качествена държавна пощенска услуга.

В религиозно отношение Емануил Филиберт следва посоката на Контрареформацията, като съвестно прилага постановленията на Трентския събот, но не се отказва от това да защитава правата на държавата срещу намесата на църквата. С Мира от Кавур от 1561 г. той предоставя на валденсите в Алпийски долини относителна свобода на култа.

Проблемът с армията[редактиране | редактиране на кода]

Портрет, вероятно дело на Джакомо Виги „Л'Арджента“, XVI век

Истинският проблем за съдбата на херцогството е неговият военен компонент. Още през 1517 г. бащата на Емануил Филиберт – Карл III безуспешно моли Генералните щати на Пиемонт да отделят ресурсите, необходими за създаването на войска от 10 хил. мъже. След отказа им той се обръща безуспешно към феодалите с молба всеки от тях да въоръжи войник на кон, за да може да събере войска от 7 хил. мъже. Пиемонтците не обичат войната, за което свидетелстват доклади на чуждестранни посланици.[13]

Резултатите от държавната политика на Емануил Филиберт са частични, но му дават ресурсите, необходими за създаването на малка, но дисциплинирана армия, базирана на провинциални военни части, а не на феодални служби или на наемни войски.

Пропагандният ефект е забележителен: макар и скептично настроен към стойността на тези военни части, всички венециански, френски и испански посланици се състезават да открият техния брой и съдържание. Регламентът е отпечатан и разпространен в Италия и в чужбина, дори стига до Португалия и всеки официален повод е използван от херцога, за да демонстрира и да пропагандира редовата военна част. През 1566 г. хиляда мъже са изпратени при император Максимилиан във войната срещу турците; на следващата година още 6000 мъже са изпратени във Франция да се бият срещу хугенотите ; през 1574 г. по случай преминаването през Пиемонт на новия крал на Франция Анри III Емануил Филиберт кара да го ескортират 10 хил. пехотинеца и 2000 конника, от които 5000 служат на краля на Франция при обсадата на Ливрон.[14]

Подобно внимание херцогът оказва и на укрепителната система за защита на ключови места в херцогството. В Ница, Бург ан Брес, Сен Жулиен, Монмелиан са построени нови крепости, а нови цитадели – в Торино, Мондови и Сантия.[15]

Емануил Филиберт участва в Свещената лига срещу турците, както и в битката при Лепанто през 1571 г. с три мореплавателни съда под командването на адмирал Андреа Прована ди Лейни.

Укрепване на пиемонтския елемент[редактиране | редактиране на кода]

Възпоменателна марка за 400 г. от рождението на Емануил Филиберт I, 1928 г.

Като сменя историческата и политическа линия на Савоя, ориентирана към Франция, Емануил Филиберт укрепва пиемонтския елемент в херцогството. Това е видно в налагането на италианския език в законодателството (официално през 1562 г., но заложено още в Едикта от Риволи през 1561 г.) и в пренасянето на столицата от Шамбери в Торино на 7 февруари 1563 г., което бива отразнувано с приготвянето на първата чаша горещ шоколад в историята.[16]

Една от първите разпоредби на Емануил Филиберт още преди да влезе в Торино е да се премахне използването на латинския език в съдилищата и бюрокрацията в полза на френския в областите западно от Алпите и във Вале д'Аоста и на италианския в районите на изток (Пиемонт) и на юг (провинция Ница). Следователно е налице първият официален тласък към използването на италиански език.[17]

Новият Торино[редактиране | редактиране на кода]

По онова време град Торино има между 20 и 30 хил. жители и в плановете на херцога е да го превърне в новата столица на съвременната Савойска държава. Поради това е необходимо градът да бъде снабден с всичко необходимо, за да се превърне в център на новия исторически курс на херцогството и в една напредничава столица – модел.

Херцогът се погрижва да гарантира обществения ред на града дори преди да влезе в него. На първо място са премахнати термините „Гвелфи“ и „Гибелини“, използвани в този период за идентифициране на двете воюващи в града фракции. Херцогът постановява, че те са извън закона и тези, които продължават да се определят като такива, ще бъдат подложени на имуществени и телесни наказания. Освен това според някои закони определени престъпления, дори и тежки, са наказвани със затвор или с парична гаранция, от което се възползват богатите. Емануил Филиберт премахва това. Той също забранява огнестрелното оръжие в града, по-специално огнестрелното оръжие, обикновено носено от благородници, като позволява използването му само за охрана и в армията.[18]

При неговото управление Торино претърпява доста промени. На първо място се изгражда Цитаделата. Първоначалният проект за нея е осъществен от архитекта от Урбино Франческо Пачото, който по-късно става известен, когато с проекта за цитаделата в Антверпен изнася в Северна Европа италианските фортификационни техники, систематизирани от архитекти като Франческо ди Джорджо Мартини и сем. Сангало. Основният камък е положен през 1564 г., но работата, извършена от около 2 хил. мъже под ръководството на ген. Николис ди Робилан – експерт в подземните отбранителни системи, е завършена едва през 1577 г.

За да финансира икономическите инициативи, особено в областта на селското стопанство и на минното дело, Емануил Филиберт I възнамерява да създаде организация, която да отпуска заеми при лихва под 12%, но това е безуспешно.[19] През 1563 г. се ражда религиозното братство Compagnia di San Paolo,[20] което през 1579 г.[21] основава заложната къща в Торино в сътрудничество с него.

Херцогът се погрижва и за развитието на образованието, като основава повторно Торинския университет: през 1566 г. Studium-ът е преместен от Мондови в Торино и в него са поканени чуждестранни преподаватели. Университетът, който започва да приема модерна форма по модела на Болонския университет, се отличава от останалите по отличните си преподавателски заплати.

В края на 1568 г. Емануил Филиберт, в желанието си да разшири своите резиденции отвъд северните стени, купува няколко километра гори от собственици на земя в зоната на вливане на реките Дора Рипария и Стура ди Ланцо в По, давайки начало на Кралския парк, унищожен от французите по време на Обсадата от 1706 г. Според тогавашните хроники паркът включва алеи, водопади, оранжерии, статуи, цветни лехи, редки растения, но също и ферми – модел за месо– и млекопроизводство, както и черничени плантации (херцогът вижда бъдещата им промишлена употреба за производството на коприна).[22] Друга много обичана от него резиденция в близост до града е Замъкът Валентино.

Той е и основател на т. нар. Херцогски театър (Teatro Ducale) или Театър Галерия – кръстоска между библиотека и музей, където поставя книги, научни инструменти, картини, природни рядкости и много различни предмети с особено внимание към Античността. Благодарение на широка мрежа от посредници той успява да придобие от 1572 г. нататък цели колекции от древни находки, по-специално от Рим и Венеция. От първоначалното си седалище в Епископския дворец библиотеката-музей „на всички науки“, след като е значително разширена, е прехвърлена в сграда в съседство с църквата на Сан Мартиняно, специално създадена с цел „консервация и излагане“.

През 1578 г. Емануил Филиберт донася от Шамбери Плащеницата в Торино, където се пази и към 2020 г.

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

Основа на външнополитическата стратегия на Емануил Филиберт I е споразумението с швейцарските кантони, с което осигурява техния неутралитет в случай на война, набирането на добре обучени професионални войски и търговските договори, осигуряващи износа на основните продукти на страната, особено земеделските. През 1560 г. херцогът започва преговори с католическите кантони, като подписва с тях първи договор в Люцерн, гарантиращ свободата на движение между двете подписали го страни, забраната за транзит на евентуални вражески войски и набирането на малък контингент телохранители за херцога. Преговорите с Берн и Фрибург се въртят около спора за херцогските територии, окупирани от двата кантона, и около исканията за реституцията им на Савоя. Въпреки легитимността на претенциите Емануил Филиберт предпочита да преотстъпи западните територии на Берн, вкл. Во и Лозана, като си възвърне Женева, Жекс и Шабле. Въпросът за Женева е оставен настрана, а херцогът гарантира религиозна толерантност към реформаторите във възвърнатите територии. Тази последна клауза от договора, подписана в Лозана през 1564 г., предизвиква протестите на Светия престол и на самия Филип II, които дълго време отказват да ратифицират споразумението. Това се случва през 1567 г. по повод искането за транзит на испанските войски, изпратени от Милано във Фландрия. През 1577 г. в Торино Емануил Филиберт I подписва мирен договор с Фрайбург и с Католическата лига, според който в случай на война Савоя може да наеме 12 хил. швейцарски пехотинци и поема ангажимента да предостави 1500 пехотинци и парични субсидии на кантоните.

Гравюра от XVI – XVII век в библиотеката на принц Arolsen

Херцогът поддържа еднакво благоразумна политическа линия с италианските държави. Той поддържа добри отношения с родовете д'Есте и Дела Ровере. Отношенията му с херцога на Мантуа Гулиелмо Гонзага са обтегнати поради стремежа на Емануил Филиберт към наследяването на Маркграфство Монферат. Той подклажда подривните идеи на жителите му срещу репресивното управление на Гонзага, опитващ се да ограничи местната автономия и да подчини Монферат изцяло на двора в Мантуа. Сред бежанците от Монферат, които отиват в херцогския двор, е и Фламиний Палеолог – последният потомък на рода на Палеолозите. Дипломатическите връзки между дворовете на Торино и Мантуа са студени и подозрителни, предизвикани от една непрестанна амбиция, която кара много савойски херцози (чак до Виктор Амадей II) да претендират с насилие към териториите на Монферат в Пиемонт. Териториите са взети от рода Гонзага чак в нач. на XVIII век, когато Гонзага падат като суверен на Мантуа и Савоя успяват да завладеят Херцогство Монферат.

Още преди да се върне в Пиемонт Емануил Филиберт изпраща постоянна делегация в Република Венеция, с която Савоя са прекъснали отношенията си в края на XV век заради претенциите им към Кралство Кипър. Тогава Република Венеция установява редовно посолство в Пиемонт и по времето на Емануил Филиберт в Торино се сменят цели седем посланика, оставяйки богато описание на страната, на управлението и на личността на самия него. Вниманието на херцога към Венеция е постоянно и той посещава града през 1566 и 1574 г., ставайки венециански патриций, а Република Венеция е кръстница на сина му принц Карл Емануил през 1567 г. По случай Свещената лига, довела до победата при Лепанто през 1571 г., три савойски галери участват в кампанията в рамките на венецианския флот.

В отношенията си със Светия престол Емануил Филиберт почти винаги играе успешно картата за опасността от протестанството, използвайки деликатното положение на херцогството, което граничи с реформираните швейцарски кантони и с френските хугенотски провинции като Дофинè и Прованс. Това му позволява умело да комуникира с различни папи, особено с Григорий XIII и да получи редица отстъпки, сред които:

  • признаването на прочутото помилване, предоставено от Николай V на Савоя, който постановява, че за църковните облаги и назначения в херцогството е нужно съгласието на херцога в допълнение към херцогското администриране на свободните църковни облаги;
  • ратифицирането на Мирния договор от Кавур с валденсите от 1561 г.;
  • ратифицирането на Лозанския договор с швейцарските кантони от 1564 г.;
  • продажбата на църковни придобивки от възвърнатите швейцарски територии в полза на Ордена на Св. Маврикий;
  • съюза през 1572 г., одобрен от папа Григорий XIII, между Ордена на Св. Маврикий и този на Св. Лазар, формиращи новия Орден на Св. Св. Маврикий и Лазар със съответните богати придобивки;
  • въвеждането на правилото на компетентния съд, забраняващо на поданиците да се явяват пред чужди съдилища, вкл. и пред църковни такива, и впоследствие, поради реакцията на Рим, смекчено с апелирането при злоупотреба и определящо Сената на Пиемонт като върховен апелативен съд.

Все пак вниманието на херцога е погълнато повече от международната отколкото от италианската сцена. Поддържането на мир между Испания и Франция е негова непосредствена цел, и с течение на годините неутралитетът му става още по-подчертан вероятно поради сериозната слабост на френския двор и религиозните войни в Европа. Няколко пъти той се среща във Франция с кралица Катерина Медичи и с няколко членове на Лигата/Партията на Монморанси, показвайки се като умел посредник, но и привърженик на правата на френската корона.

Гравюра на Dominicus Custos, 1600 г.

Тези негови действия будят доста подозрения в Мадрид, но богатата му кореспонденция с Филип II свидетелства за солидната връзка между двамата. Често запитван от Мадрид директно или чрез различни генерални губернатори на Милано, Емануил Филиберт дава предложения къде да се набират нови войници в Италия, гарантира директния маршрут до Фландрия на терциорите на полуострова, съхранява в Замъка на Ница заплатите им на стойност 2 млн. златни скуда и предлага себе си на испанския суверен като военен командир на Свещената лига. В последния случай Филип II му отказва, защото иска испанец да поеме командването и най-вече не желае в такова деликатно положение и в периода на религиозни войни във Франция Савойското херцогство да е управлявано от Маргарита Френска с нейните протестантски симпатии.

През 1574 г. херцогът заминава, в съгласие с кралица Катерина Медичи, за Венеция, за да се срещне с новия френски крал Анри III и след това да го придружи до Лион. Целта на херцога е да покаже новата военна сила на херцогството и да убеди младия крал да се съгласи с прехвърлянето на последните две крепости, запазени от французите в ПиемонтПинероло и Савиляно. Веднага след краткия престой в Торино на племенника му Анри III, върху когото херцогиня Маргарита Френска упражнява цялото си влияние, за да получи обещанието за реституцията на двете места, тя се разболява сериозно. Херцогът получава вестта за болестта ѝ в Лион, където придружава френския суверен с голяма военна свита и където най-накрая получава дългоочакваното обещание за реституция на земите. При завръщането си в Торино херцогинята е мъртва.

След 1574 г. вниманието на Емануил Филиберт към френските вътрешни работи става все по-видно, когато южните провинции на кралството са възстанали. Той има постоянни контакти с маршал Анри дьо Монморанси – херцог на Дамвил, и с управителя на Карманьола и Маркграфство Салуцомаршал дьо Белгард. През 1577 г., след поредното сключване на споразумение с двора с посредничеството на Емануил Филиберт I, Дамвил се сближава с Лигата на Гуиза, а дьо Белгард – с хугенотите. Дьо Белгард, за да не предаде Салуцо на новия кралски губернатор Карло Бираго, го окупира военно с мълчаливата подкрепа на Емануил Филиберт и на Филип II. Но през същата година дьо Белгард умира внезапно и няколко месеца по-късно Емануил Филиберт нарежда на войските на Феранте Вители да окупират Маркграфство Салуцо, като го задържа „в името на краля на Франция“, което провокира недоволството на французите и на Филип II. Окупацията на Салуцо е ненавременна и лошо проведена операция, особено на дипломатическо ниво. Несигурността на френските събития прави самия херцог много скептичен към двора в Париж, а слабостта на монархията го лишава от валидна алтернатива на испанския съюз, винаги силно обвързващ. Несигурен дали да се намеси директно във френските дела и дали да откъсне тази или онази съседна провинция, Емануил Филиберт дори не може да избере между различните предложения за брак за сина си Карл Емануил, навършил наскоро 18 год.

Между 1578 и 1581 г. херцогът получава прякото анексиране на Графство Танд.

Смърт и наследство[редактиране | редактиране на кода]

Статуя на Емануил Филиберт I на пиаца Сан Карло в Торино

През август 1580 г. Емануил Филиберт умира на 52-годишна възраст от чернодробна цироза заради злоупотреба с вино. Погребан е в Катедралата на Торино и е преместен в Параклиса на Плащаницата три века по-късно.

Той оставя на наследника си Карл Емануил I добро наследство, състоящо се от солидна държава, готова да играе ролята на посредник и балансьор в политическо-военните дела на Европа през следващите векове.

Паметта за „Желязната глава“ остава жива в паметта на неговите поданици и наследници. Емануил Филиберт I е смятан за един от основателите на Савойската държава. За да отпразнува паметта му, град Торино поверява на Карло Марокети задачата да създаде конна статуя, която да изобразява великия водач. Творбата, открита на 4 ноември 1838 г. на пл. Св. Карл (Piazza San Carlo), е позната на жителите на града с името Caval ëd bronz („Бронзов кон“ на пиемонтски) и се превръща с годините в един от символите на града заедно с Моле Антонелиана.

Емануил Филиберт I Савойски е главният герой на романа на Александър Дюма „Пажът на Савойския херцог“ (на френски: Le Page du duc de Savoie), публикуван през 1855 г.

Любопитното е, че херцогът е запален алхимик и се занимава дълго време, особено през нощта, с реторти и колби.[23]

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

Сватба с Маргарита Френска, творба от XVI век
Съпругата му Маргарита Френска

9 юли 1559 в Париж (църква „Сен Пол“) за сестрата на френския крал Анри II – Маргарита дьо Валоа (* 5 юни 1523, замък Сен Жармен ан Ле † 14 септември 1574 Торино), херцогиня дьо Бери. От нея има един син:

Емануил Филиберт има множество извънбрачни деца, някои от които припознати.
От придворната дама Лукреция Проба от Торино има един син:

  • Амадей Савойски (* пр. 1562 † 10 декемри 1610 Торино, погребан в Катедралата на Торино, преместен в Сакра ди Сан Микеле), маркиз на Сен Рамбер, на Певераньо и Бовес, ген. губернатор на баща си в Савоя (1589 – 91) и в Пиемонт (1592 – 93), губернатор на Асти (1605 – 10), ∞ 1603 за Костанца Ерсилия Азинари ди Сан Марцано († септември 1603), дъщеря на Франческо, граф на Камерано и на Маргарита дел Майно; имат четири деца. Има и три дъщери и един син (припознати преди смъртта му) от извънбрачна връзка с Вероника Бертола.[24]

От Беатриче де Лангоско († 1639), маркиза на Пианеца, дъщеря на Джан Томасо Лангоско, граф на Стропиана и на Делия Роеро ди Сансеверино, има един син и две дъщери:[25]

  • Ото († 1580 като дете)
  • Беатрис (* 1576 † 1580)
  • Матилда Савойска (* малко пр. 1577 или 10 февруари 1278 Торино, † 1639 Суза), припозната (10 февруари 1577), маркиза на Пианеца, ∞ 26 февруари 1607 за Карл Емануел Филиберт дьо Симиан (* 1608 † 17 февруари 1677 Торино), господар на Албини, маркиз на Маре. Имат един син – „Карл“ Емануил Филиберт.

От Лаура Кревола от Верчели има две дъщери:

От Дория, дъщеря на Мартино Дория (вероятен ръководител на Савойските Галии) има един син:

Има вероятно и една дъщеря от извънбрачна връзка с неизвестна жена:

  • Маргарита (?), монахиня в Асти.

Бележки и източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Дн. местност Божé в град Боже ан Анжу (Baugé-en-Anjoux) в деп. Мен е Лоар, Франция.
  2. Savoia. // Посетен на 30.4.2020. (на италиански)
  3. Grillet, Jean-Louis. Dictionnaire historique, littéraire et statistique des départements du Mont-Blanc et du Léman, contenant l'histoire ancienne et moderne de la Savoie, vol. 3. Т. 2. Chambéry,, J.F. Puthod, 1807. p. 67 – 68. (на френски)
  4. Jean Lullin, Notice historico-topographique sur la Savoie : suivie d'une généalogie raisonnée de la Maison Royale de ce nom, с. 164.
  5. Fernand Hayward, Histoire de la Maison de Savoie, T.II, p.13
  6. Hayward, ibid, p.13
  7. Victor Flour de Saint-Genis, Histoire de Savoie, T.II, p131
  8. Moriondo, Carlo. Testa di Ferro. Vita di Emanuele Filiberto di Savoia. UTET Libreria, 2007. ISBN 978-88-02-07794-9. с. 76 – 77. (на италиански)
  9. Moriondo p. 90.
  10. Moriondo p. 93.
  11. Moriondo p. 86.
  12. Moriondo p. 98.
  13. Още през 1566 г. венецианският посланик Кориери предупреждава дожите на Венецианската република: „Херцогът е господар на народи, непредразположени към оръжие. Само онези от Мондови и неговия район се оказват малко по-оживени от останалите. Но бих повярвал, че всеки, който иска да получи някаква услуга от тях по отношение на оръжията, трябва да ги отдалечи от дома“. Тежката преценка за военните способности на Пиемонт е повторена и през 1570 г. от посланик Франческо Морозини: „Тази [пиемонтска] войска не е много подходяща за употребата на оръжие, с изключение на определено количество в района на Фосано и Мондови, което, т к. са във вечна война помежду си, са по-опитни и готови да вземат оръжие в ръка“. Въпреки това мнението на посланик Липомано от 1573 г. е значимо: „Колкото и мъжете да са флегматични, извън дома са добри войници; колкото по-послушни и смели са те, толкова по-малко страдат от глад и жажда“. Carlo Moriondo, Testa di Ferro. Vita di Emanuele Filiberto di Savoia, с. 8, UTET Libreria, 2007, ISBN 978-88-02-07794-9.
  14. Stumpo, Enrico. Emanuele Filiberto, duca di Savoia. // Dizionario Biografico degli Italiani 42. 1993.
  15. Шаблон:DBI
  16. Diez lugares del mundo donde tomar el mejor chocolate. // 13 септември 2019. Посетен на 18.5.2020.
  17. Marazzini, Claudio. Storia linguistica di Torino. Carocci editore. с. 39.
  18. Moriondo p. 103.
  19. Gianni Oliva, I Savoia, Milano, Mondadori, 1998, p. 224
  20. Fondazione Compagnia di San Paolo: Storia. // Посетен на 19.5.2020. (на италиански)
  21. Napoleone Colajanni, Storia della banca italiana, Roma, Newton Compton, 1995
  22. Moriondo pp. 111 – 112.
  23. Vittorio Messori e Giovanni Cazzullo, Il Mistero di Torino, Milano, Mondadori, 2005, ISBN 88-04-52070-1, p. 219
  24. Bianchi, Paola. Savoia, Amedeo di, don. // Dizionario Biografico degli Italiani 91. 2018.
  25. Raviola, Alice. Langosco, Beatrice. // Dizionario Biografico degli Italiani 63. 2004.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Emanuele Filiberto di Savoia“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • ((it)) Carlo Moriondo, Testa di Ferro. Vita di Emanuele Filiberto di Savoia, UTET Libreria, 2007, ISBN 978-88-02-07794-9
  • ((fr)) Marc-Claude de Buttet, Epithalame ou Nosses de très illustre et magnanime prince Emmanuel-Philibert de Savoie et de très vertueuse princesse Marguerite de France, duchesse de Berry, sœur unique du roi, Paris, Imp. Robert Étienne, 1559.
  • ((fr)) Comte Amédée de Foras, Armorial et Nobiliaire de l'Ancien Duché de Savoie, Allier Frères, Grenoble, T-5, 1810.
  • ((fr)) Victor de Saint-Genis, Histoire de Savoie, Chambéry, Bonne, 1868, 3. vol.
  • ((fr)) Lucien Romier, « Les guerres d'Henri II et le traité du Cateau-Cambrésis (1554 – 1559) », in Mélanges d'archéologie et d'histoire, T. 30, 1910, p. 3 – 50.
  • ((fr)) Fernand Hayward, Histoire de la Maison de Savoie, Tome II, éditions Denoël, 1943.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Италия“         Портал „Италия          Портал „История“         Портал „История          Портал „Биографии“         Портал „Биографии