Направо към съдържанието

Стефан II Милутин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Милутин)
Стефан Милутин
сръбски крал и православен светец
Стефан Милутин
Стефан Милутин
Крал Стефан Милутин, изобразен в църквата "Света Богородица Левишка"
Управление12821321
НаследилСтефан Драгутин
НаследникСтефан Дечански
Лични данни
Роден
около 1253 г.
днешна Сърбия
Починал
12 ноември 1321 г. (68 г.)
Погребан вБанска, днес в Света Неделя в София
Пълно имеСтефан Урош II Милутин Неманич
Други титликрал на Дукля, Албания (наследена от Карл I Анжуйски), България и на цялото Приморие [1]
Подпис
Семейство
ДинастияНеманичи, Капетинги, Дандоло, Комнини, Ангели, Арпади
БащаСтефан Урош I
МайкаЕлена Анжуйска
БраковеЕлена Йоанна Дукина
Елизабет Арпад
Анна Тертер
Симонида Палеологина
ПотомциСтефан Константин, Зорица, Стефан Дечански, Анна Неда
Стефан Милутин в Общомедия

Стефан Урош II Милутин е сръбски крал от династията Неманичи, управлявал от 1282 до 1321. По негово време сръбската държава постига значително териториално разширение в Северна Македония и северозападните български земи (Браничево).

Закрилник и дарител на православната църква приживе, след смъртта си Стефан Милутин е обявен за светец. Мощите му се съхраняват в църквата „Света Неделя“ в София.

Потекло и издигане

[редактиране | редактиране на кода]
Крал Стефан Милутин на младини (фреска от манастира Сопочани)

Стефан Милутин е втори син на крал Стефан Урош I (1243 — 1276) и кралица Елена Анжуйска, която е роднина на неаполитанския крал Карл I Анжуйски (1266 - 1285) и според хипотези издънка на френската кралска династия и фамилията Куртене.[2]

През 1282 година крал Стефан Драгутин – по-големият брат на Милутин – чупи и трайно уврежда крака си при инцидент. На събор в Дежево сръбските първенци издигат за крал Милутин. В замяна Драгутин получава градове в поречието на Западна Морава и други владения. Въпросът кой ще управлява след Милутин (дали неговият или Драгутиновият син) не е уреден и става причина за продължителни междуособици.[3]

Завоевания в Македония

[редактиране | редактиране на кода]

Крал Стефан Милутин започва управлението си с поредица от походи дълбоко във византийските владения в Македония, достигайки Христопол и Света гора. Сърбите повеждат война срещу Византия като съюзници на неаполитанския крал Карл Анжуйски в опита му да възстанови Латинската империя, но я продължават дълго след провала му.[4] Възползвайки се от отслабването на византийците след смъртта на император Михаил VIII Палеолог, между 1282 и 1284 година Милутин завладява трайно Скопие и редица области и градове – Горни и Долни Полог, Овче поле, Пиянец, Кичево, Дебър.[5]

Война с Браничевското и Видинското княжество

[редактиране | редактиране на кода]
Крал Стефан Милутин, фреска от църквата в Студеница.

През 1291 година крал Стефан Милутин помага на брат си Драгутин (владетел на Белград и областта Мачва от името на унгарския крал) да се справи с последните български владетели на Браничево и областта Дърман и Куделин.[6] Това го вкарва в конфликт с владетеля на БдинШишман (бащата на по-късния търновски цар Михаил III Шишман). С татарски войски през 1292 година Шишман плячкосва Милутиновите владения до Ипек. В отговор Милутин завладява Бдин, но по-късно се помирява с бдинския владетел и му връща града[7], за да не предизвика отмъщението на сюзерена на Шишман – татарския хан Ногай. За да умилостиви Ногай, Милутин му праща дарове и заложници – сина си Стефан Урош (известен по-късно като Стефан Дечански) и сръбски боляри.[8] След смъртта на Ногай (1299 година) Видинското княжество изпада в дълготрайна зависимост от сръбския крал.[9]

Отношения с Търновското царство

[редактиране | редактиране на кода]

В търсене на съюзник срещу Византия, през 1284 година Стефан Милутин се обръща към търновския цар Георги I Тертер. Антивизантийският съюз е скрепен с брак между сръбския крал и дъщерята на българския цар Анна Тертер, но не се материализира, поради татарския натиск върху България.[10]

През 1298 година вдовицата на цар Смилец се обръща към Стефан Милутин с предложение за нов съюз и брак, но по това време сръбският владетел вече е решил да се помири с Византия и отхвърля българските пратеници.[11]

Мирен договор с Византия

[редактиране | редактиране на кода]

През 1299 година крал Милутин слага край на войната с Византия. Сръбско-византийската граница е прокарана покрай Струмица, Щип, Прилеп и Охрид, които остават във византийски ръце. Мирният договор е скрепен с женитба на Милутин за дъщерята на император Андроник II – 5-годишната Симонида.[12] Венчанието е извършено от охридския архиепископ Макарий, а не от представител на Цариградската църква.[13]

Освен северна Македония, държавата на Стефан Милутин обхваща и Велбъжд и Знеполе.[14] Кралската му резиденция е в Скопие.[12]

През 1301 година властелите, недоволни от прекратяването на походите срещу Византия, въстават срещу крал Милутин в полза на брат му Драгутин. Междуособната борба продължава 11 години, докато Драгутин е принуден да се подчини.[15]

През 1314 срещу Милутин въстава синът му Стефан Дечански, който владее областта Зета. Кралят излиза победител и от тази междуособица.[16]

След 1316 година, след смъртта на Драгутин, крал Милутин залавя сина му Владислав, елиминирайки го като претендент за сръбската корона, и завладява владенията на брат си, включително части от Унгарското кралство – Мачва и Белград. До 1319 унгарският крал Карл Роберт успява да отвоюва тези земи. Милутин си запазва останалите владения на Драгутин (Рудник, Арилие, Браничево).[9][17]

Протосеваст Стефан Драговол-Хрельо

[редактиране | редактиране на кода]

Протосеваст (и кесар) Стефан Драговол - Хрельо е средновековен властел от българските земи на служба като васал при крал Стефан Милутин, както и при крал Стефан Дечански и крал, впоследствие цар, Стефан Душан. Благодарение на него Рилската обител е съградена на днешното ѝ място, където тя става символ и хранител на българщината през вековете на османското владичество. До ден днешен е запазена величествената Хрельова кула като най-стара постройка в центъра на манастирския комплекс. Хрельо е прототип на Рельо Шестокрили в българския юнашки епос.[18]

Около 1325 г. Стефан Драговол-Хреля, довел свои хора да плават (премиват) желязна руда около днешното село Рельово по поречието на река Палакария. Те се настанили в местността между доловете „Маклища“ и „Стакев дол“. Хрельовите хора образували малко селище, което нарекли на името на своя господар – „Хрельово“.

Стефан Милутин се жени пет пъти. През 1282 или 1283 година се разделя с първата си съпруга (неизвестна по име), за да се ожени за дъщерята на севастократор Йоан Ангел, господар на Тесалия. Малко по-късно взима за съпруга унгарката Елизабет Арпад (сестра на кралица Катарина, жената на Драгутин).[19] През 1284 година се жени за Анна Тертер, дъщеря на българския цар Георги I Тертер. Петнадесет години по-късно Стефан Милутин разтрогва и този брак, за да се ожени за византийката Симонида.[20]

Известни са четири деца на крал Стефан Милутин – Стефан Урош (сръбски крал през 1322 – 1331), Константин, Зорица и Анна Неда[21] (българска царица, съпруга на цар Михаил III Шишман).

Стефан Милутин развива добива на сребро повече от сръбските владетели преди него. Във владенията му се експлоатират 7 мини. Една от тях, край град Ново бърдо се превръща в най-доходоносната сребърна мина на Балканите.[22]

Милутин използва добитото сребро, за значителни емисии монети, с които копира венецианските, но с по-малко сребърно съдържание за по-голяма печалба. С придобитото от мините богатство издържа наемните войски и духовенството, които крепят властта му.[22]

Две негови кралски грамоти влизат в Обща хилендарска грамота на Стефан II Милутин и Стефан Душан.

Ковчегът с мощите на Свети Крал Стефан Милутин в софийската „Света Неделя“

Крал Стефан Милутин се изявява като покровител на църквата. По негова заповед и с негови средства са построени или обновени десетки църкви и манастири.[22] Най-известни, запазени и до днес, са Богородица Левишка, Грачаница и Банска – построена от краля като негово лобно място. По времето на Милутин е издигната и църквата на Света Богородица в Хилендарския манастир.[23]

След смъртта му на 29 октомври 1321 година Стефан Милутин е канонизиран от православната църква.[24] Погребан е в манастира Банска. По време на османското нашествие мощите му са пренасяни неколкократно – първо в Трепча, а към 1460 година в София. Днес се съхраняват в църквата „Света Неделя“.[25]

Култът към Стефан Милутин („Свети Крал“) е широко разпространен в западните български земи през XVIII и XIX век почти до края на Османското владичество. Показателни за това са изображенията му в Девичия манастир „Покров Богородичен“ и Бельовата църква в Самоков.[26]

През 2006 година Сръбската православна църква предявява претенции към мощите на Стефан Милутин. При официалното си посещение в София на 19 септември 2013 президентът на Сърбия Томислав Николич получава само парченце от дрехата на краля-светец.[27][28]

  1. Ангелов, Петър. Названията „България“ и „българи“ в титулатурата на сръбските крале от XIV век. списание „Векове“, книжка № 2, 1979.
  2. McDaniel, Gordon. On Hungarian-Serbian Relations in the Thirteenth Century: John Angelos and Queen Jelena, с. 43, 46-47, в: Ungarn-Jahrbuch, т. 12 (1982-1983).
  3. Fine, John V. A. The Late Medieval Balkans. A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor, The University of Michigan Press, 1994. с. 217-218.
  4. Fine 1994, с. 219.
  5. Матанов, Христо. Югозападните български земи през XIV век. София, Наука и изкуство, 1986. с. 12.
  6. Ников, Петър. История на Видинското княжество до 1323 година. В: Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет. Книга XVIII, 8. София, Печатница П. Глушков, 1922. с. 62.
  7. Ников 1922, с. 68 – 71.
  8. Fine 1994, с. 220 – 221.
  9. а б Fine 1994, с. 261.
  10. Мишић, Синиша. Српско-бугарски односи на краjу 13. века. В: Зборник радова Византолошког института, т. XLVI. Београд, Византолошки институт Српске академиjе наука и уметности, 2009. с. 333-335. Посетен на 04.01.2020.
  11. Мишић 2009, с. 337.
  12. а б Fine 1994, с. 222.
  13. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 212.
  14. Логос, Александар. Историjа срба. Београд, АТЦ, 2017. с. 280.
  15. Fine 1994, с. 256 – 259.
  16. Fine 1994, с. 259 – 260.
  17. Ников 1922, с. 64 – 66.
  18. Енциклопедия България. БАН, 1997, том 7, ISBN 954-8104-01-6.
  19. Логос 2017, с. 279.
  20. Кръстев, Красимир. Съдбата на българската царкиня Анна Тертер, с. 651-654, в: Тангра: Сборник в чест на 70-годишнината на акад. Васил Гюзелев. София, 2006. ISBN 954-07-2435-X
  21. Логос 2017, с. 279 – 280.
  22. а б в Fine 1994, с. 257.
  23. Логос 2017, с. 273.
  24. Логос 2017, с. 286.
  25. Житие на свети крал Стефан Милутин Архив на оригинала от 2019-12-27 в Wayback Machine.. Официален сайт на Софийска епархия (достъп от 27.12.2019).
  26. Джурова, Аксиния. Владетелският култ – емблема на сръбската държавност. В: Зборник радова Византолошког института, т. XLIV. Београд, Византолошки институт Српске академиjе наука и уметности, 2007, с. 530-533. Посетен на 04.01.2020.
  27. Сърбия иска мощите на св. крал Стефан Милутин[неработеща препратка] („Фокус“, 18.12.2006 г.)
  28. Сръбският президент Томислав Николич се поклони на мощите на свети крал Стефан Милутин Архив на оригинала от 2014-09-08 в Wayback Machine. („Св. Синод на БПЦ“, 19.09.2013 г.)
Стефан Драгутин крал на Сърбия (1282 – 1321) Стефан Дечански