Дупнишки говор

Дупнишкият говор е български диалект, представител на централната група югозападни говори.

Говори се в района на Дупница - в котловините по течението на река Джерман, между Конявска планина, Рила и Верила. Сходен е с кюстендилския говор.

Характерни особености

• Групи шт и жд на прасляванските *tj и *dj.
• Застъпници на стб. ѫ са:
  • предимно гласната a — пат (път), рàка (ръка).
  • понякога гласната у — мỳка (мъка), сут (съд)
• Застъпник на стб. ъ е предимно o и в редки случаи а: бòчва (бъчва), зòлва (зълва), вàшка (въшка), лàжа (лъжа).
• Групата ъл/лъ в дупнишкия говор търпи следните промени:
  • сонантен изговор: жл̥т (жълт), дл̥̀га (дълга)
  • изпускане на л, когато групата е ударена и е между две съгласни: дъ̀го (дълго), гъ̀там (гълтам)
  • изговор на ạ (полуредуцирано а), когато групата е неударена и е между две съгласни: дạбòк (дълбок), жạтѝца (жълтица),
  • изговор на у, когато групата е след устнена съгласна: вук (вълк), пун (пълен)
• Сонантно р: бр̥̀кам (бъркам), др̥т (дърт).
• Палаталност на л и н само в края на думата, както и пред гласни е и и: сол’, кон’, н’ѝва, зèл’е.
• Окончание за 1 л. ед. ч. сег. време -а: òда (ходя), плèта (плета).
• Частица за бъдеще време че, а в по-източните краища и к’е (сравни с книжовното ще).
• Образуване на деепричастия с -ейки и -айки: орèйки, кàрайки.
• Наличие на гломеративно падежно окончание -те при личните имена от м. р., завършващи на -о и -е: Минчò—Минчòте, дойдṑме с Минчòте (дойдохме с Минчо).
• Наличие на дателно падежно окончание -ти при личните имена от м. р., завършващи на -о и -е: Минчò—Минчòти, дàдōме Минчòти колàта (дадохме колата на Минчо).

Вижте също

• Преходни говори
• Кюстендилски говор
• Благоевградски говор

Източници

• Стойков, Стойко. „Българска диалектология“, София, 2002.