Франц Шуберт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Франц Шуберт
Franz Schubert.jpg
австрийски композитор
Информация
Рождено име Франц Петер Шуберт
Роден 31 януари 1797
Виена, Австрия
Починал 19 ноември 1828 Виена, Австрия
Стил класическа музика
Инструменти цигулка, пиано
Франц Шуберт в Общомедия

Франц Петер Шуберт (на немски: Franz Peter Schubert) е австрийски композитор, един от най-видните представители на виенската класическа музикална школа и един от основоположниците на романтизма в музиката.

Биография[редактиране | edit source]

Шуберт е роден като тринадесето от шестнадесет деца на 31 януари 1797 г. в Лихтентал (близо до Виена). Само пет от децата доживяват първия си рожден ден. Баща му Франц Теодор е учител и директор на училище. Майка му Елизабет Вийц преди сватбата е готвачка на виенско семейство. Когато е петгодишен Шуберт получава първите си уроци по цигулка от баща си. Когато е на шест Шуберт започва да посещава училище. На осем получава уроци по свирене на орган от енорийският свещеник в Лихтентал Михаел Холцер.

На 11-годишна възраст, през 1808 г. Шуберт започва да пее в придворния хор, след като една година преди това е написал първото си произведение. Там се запознава с бъдещи дългогодишни приятели като Йозеф фон Шпаун, Алберт Щадлер и Антон Холцапфел. Получава разнообразно музикално обучение под ръководството на Венцел Руцицка и по-късно Антонио Салиери. Шуберт е не само солист в хора, а и втори цигулар в оркестъра, поради което се запознава с инструментали на Йозеф Хайдн и Волфганг Амадеус Моцарт.

Завършва учителска семинария (1813-1814 г.) и работи като помощник-учител при своя баща до 1818 г., след което се отделя от семейството си.

Няколко години Шуберт се препитава с уроци по музика и се опитва да получи щатна държавна длъжност на музикант, но не успява. През този период той печели твърде малко и е принуден да живее при свои приятели – композитори, поети и др.- интелектуалци.

През 1818 г. и 1820 г., като учител по музика на дъщерите на граф Естерхази посещава Унгария, където се запознава с унгарските народни песни и циганската музика. През 1819 г., 1823 г. и 1825 г. посещава Горна Австрия и Грац. Песните му стават много известни в австрийското общество.

Композиторът започва да издава музикалните си произведения през 1821 г.

Последните години от живота си Шуберт e неосигурен финансово, отчаян, самотен и често боледува. Умира на 19 ноември 1828 г. във Виена.

Музикални произведения[редактиране | edit source]

Франц Шуберт

Музиката му е тясно свързана с австрийското народно изкуство, в нея се чувства и влиянието на фолклора на славянските народи, унгарците и циганите, живеещи в Австрийската империя. Независимо от новаторството той запазва връзките си с традициите на Виенската класическа школа.

Шуберт е автор на:

  • над 600 солови песни по стихове на Гьоте, Фридрих Шилер, Хайнрих Хайне и др.,
  • 9 симфонии (най-известна от които е осмата - „Недовършена“),
  • около 20 опери,
  • 17 увертюри,
  • 15 струнни квартета,
  • камерни ансамбли (клавирен квинтет „Пъстървата“),
  • клавирни творби - сонати, валсове, фантазии, емпромптюта, музикални моменти, дивертименти, фуги, ронда, скерца, вариации, като и произведения с танцов е маршов характер - намски лендлери, екосези, галопи, менуети, полонези и др.

За разлика от други композитори – Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетховен, Ференц Лист, Фредерик Шопен, Шуберт не е бил виртуоз и не е успявал да представя лично огромния си брой произведения. Макар че има прекрасен глас, той не пее. На пиано свири нежно и мелодично, но не концертира и не е познат на широката публика. Ето защо много от неговите големи инструментални произведения са изпълени за първи път десетилетия след смъртта му – примерно „Голямата“ симфония в до мажор за пръв път е изпълнена под диригентството на Феликс Менделсон Бартолди през 1839 г., „Недовършената“ симфония - през 1865 г. и пр.

Песенно творчество[редактиране | edit source]

Композиторът е определян като „най-големия лирик на романтизма“[1]. Черпи характерни същностни черти на музикалната среда, в която попада във Виена, пресътворява ги от гледна точка на романтичната чувствителност и ги развива. Типичен пример за романтично творчество е вокалната му лирика. Тя е тясно свързана с фолклорните традиции. Първите ярки звуци на романтичните насоки се открояват в създадената по стихове на Гьоте песен „Гретхен пред чекръка“ (Gretchen am Spinnrade), завършена на 19 октомври 1814 г. Текстът на тази песен е от „Фауст“ на Гьоте. Шуберт я написва само 17-годишен, но песента е цялостна. В акомпанимента се появява монотонна ритмична фигура, изобразяваща въртенето на чекръка, в кулминацията девойката прекъсва работата си и чекръкът замлъква.

  • Обикновената куплетна песен в музикалното наследство на Шуберт.

Типично е наличието на една и съща постоянна мелодия и акомпанимент за всеки от куплетите. В тази група от песните на Шуберт най-силно се прави паралел с народните песни. Примери: „Полската розичка“ (Heidenröslein), 1815, „Разходката“ (Das Wandern), 1823.

  • Варирана куплетна песен. Формално, това е втори тип от песенното му творчество.

Мелодията и акомпаниментът се променят в някои куплети. В известната песен „Пъстървата“ (Die Forelle) с еднаква музикална композиция са първите два куплета, третият е контрастно изменен, а последният е връщане към музикалното изложение от първите куплети. Шуберт прилага своеобразна форма „арка“ за конструкцията на „Пъстървата“.

„Липата“ (Der Lindenbaum) е пример за различен подход. В нея в първия и втория куплет се редуват мажорна с минорна тоналност, веселие с тъга, а третият е със съвсем различна музикална фактура, много по-оживена по характер. В последния куплет композиторът се връща към музикалното изложение на първия.

  • Песни с непрекъснато развитие. Формално, те са трети тип от песните на Шуберт.

Всяка следваща част от текста се съпътства от нова мелодия и акомпанимент. Повторението на централните мотиви и общият тон водят до постигане на музикално единство. Примери в това отношение са: „Любов безкрайна“ (Rastsole Liebe), 1815 г., „Двойникът“ (Doppelgänger). При тази група песни се открояват кратки, например „Враната“ (Die Krähe) и дълги, например „Младата монахиня“ песни. И в двете разновидности се срещат единни по характер творби, например „Преживяването“ (Der Aufenthalt), но и „пъстри“ откъм драматургия, например „Скитникът“ (Der Wanderer).

  • Балади

Шуберт на само продължава традицията на баладите, но е и новатор. В творчеството му те заемат специално място. Открояват се два типа балади: Оформени като солова кантата - например „Заръката“ (Die Bürgshaft), където е характерно редуването на речитативи с арии. Вторият тип балади са песенни, например „Горски цар“ (Erlkönig), представляващи прототип на романтична балада.

Шубертовите песни се отличават с уравновесеност и простота, съчетани с романтично настроение и съответна експресия. Акомпаниментите на песните му не са обикновена хармонична и ритмична основа, както е дотогава, а често съдържат запомняща се характерна фигура. Акордите на „Лека нощ!“ (Gute Nacht!), например, внушават ефект на стъпки, а „хлъзгавият“ мотив на пъстървата е точно пресъздаден в мелодията.

Творчество за пиано[редактиране | edit source]

Характерни за клавирните творби на Шуберт са широка мелодична дъга и лирична чувствителност, драматизъм, израз на вътрешно вълнение. Независимо че не е клавирен виртуоз от класата на Шопен или Лист, произведенията на Шуберт изискват от изпълнителя да владее сериозна техника и висока култура на звукоизвличането.

Фантазията „Скитникът“ е създадена през 1822 г. и е изградена върху мелодията, заимствана от от средния раздел на песента със същото име от 1816 г. Самият Шуберт не е можел да я изсвири без грешка, тя изисква категорична виртуозност. Създадена е изключително бързо, по молба на пианист виртуоз, който трябвало да демонстрира нивото на своето майсторство. Творбата се отличава с подчертано бляскав характер и интерпретаторски трудности, които не са срещани дотогава. Естетическите алюзии на тази трагична песен се откриват до края на деветнайсети век в творчеството на австрийските и немските композитори.[2]

Според специалистите най-високите постижения в клавирното творчество на Шуберт са неговите 22 сонати. Хронологически 15 (или техни фрагменти) са ранни, 4 са от средния творчески период. Последните три (в до минор, ла мажор, си-бемол мажор) са късни и са завършени през септември 1828 г., осем седмици преди смъртта на композитора. Сонатата в си-бемол мажор, която е най-известна, разкрива нови композиционни похвати. Композиторът използва ниските регистри на пианото, на места инструментът звучи като оркестър. Шуберт контрастно откроява натрупването на напрежението с тишина (паузите).

През 1823-1828 г. Шуберт написва „Музикални моменти“ (6 Moments musicaux). От тях най-известен е „Музикален момент“ оп. 94 №3 във фа минор (D 780). Основната композиторска идея при тези произведения е претворяването на мелодия, базираща се на постоянна формула в акомпаниращия бас.

Необикновено свободно структурно изграждане притежават давата цикъла Емпромптюта (Impromptus), от 1827 г. Те наподобяват песни с разгърната мелодия и своеобразен акомпанимент.

Тема с вариации, произведение, подобно на Струнен квартет в ла минор (D 804 от 1824 г.), е Емпромптю оп. 142 №3 в си-бемол мажор (D 935). Изградено върху мелодия от музиката към балета „Розамунда“ (D 797). Отделните му части отговарят на сонатен цикъл от четири части (Allegro, Scherzo, Andante, Finale). Роберт Шуман нарича цикъл оп. 142 „прикрита замаскирана“ соната.

Трябва да се напомни, че тогавашното пиано силно се различава от съвременното. То е конструирано за получаване на по-деликатен звук. Шуберт използва и крайните му регистри, богати динамични нюанси, преплита ги с моменти от технически характер, достига неочаквани колоратурни ефекти.

Симфонии[редактиране | edit source]

Шест от първите симфонии на Шуберт са близки до класическия стил и традициите, създадени от Хайдн и Моцарт.

Символ на ранноромантичната симфония са последните две симфонии на Шуберт. През живота на композитора не е изпълнена нито една от тях. Симфонията в до мажор, „Голямата“, е открита след смъртта му от Роберт Шуман през 1839 г. Веднага е представена под диригентството на Менделсон. По примера на големите Бетовенови симфонии тя е с продължителност 50 минути и има характерна метроритмична пулсация, завладяваща слушателите. За изпълнението ѝ е нужен разширен симфоничен състав.

Противоположност на „Голямата“ е „Незавършена“ симфония в си минор. Заглавието се основава на това, че се състои само от две части. Има запазени чернови на третата част (Скерцо), но композиторът, вероятно преценявайки, че вече е включил необходимото в двете части, прекъсва работата си. Композирана още през 1822 г., тази симфония е открита чак през 1860 г., а е изпълнена за първи път във Виена на 17 декември 1865 г. Симфонията има изключително лирично напевно звучене, проникната е от любов и смърт, печал и спасение, като че ли е отражение на кризата на автора, причинена от болестта му. [3]

Камерно творчество[редактиране | edit source]

Първите 12 (създадени от 1810 г. до 1816 г.) от запазените общо 15 струнни квартета са все още традиционни за виенската класика. Последните три са в стила и духа на музикалната романтика.

Една от най-популярните творби на Шуберт - Клавирен квартет в ла мажор „Пъстървата“ от 1819 г. е пряко свързана с едноименната песен.

В Andante на Струнен квартет в ла минор (1824 г.) е въведена тема от увертюрата на Шуберт „Розамунда“. Темата на песента „Смъртта на момичето“ (Der Tod und das Mädchen) е начало на Струнен квартет в ре минор, също от 1824 г.

Върхово постижение в камерната музика на Шуберт е Струнен квартет в сол мажор (1826 г.) - последният поред.

Допълнение[редактиране | edit source]

Създадените от Шуберт множество опери и танцови пиеси днес остават с малка популярност. Приема се, че причина за това са „приложният“ характер на танците и отсъствието на драматичен усет при оперите.

Каталог на творчеството на Франц Шуберт, включващ над 900 произведения, съставя през 1951 г. австрийският музиколог Ото Ерих Дойч. От фамилното име на този музиколог е съкращението „D“, предхождащо номерата на отделните опуси.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Врона, Мариуш. Превод: Милен Гочев Митев. Шуберт. Ронан О`Хора, Поредица Шедьоври на класиката, № 6, приложение на в. „Дневен труд“ или „24 часа“, Mediasat Group, ISBN 978-84-9819-896-62007.
  2. Врона, Мариуш, с. 35
  3. Врона, Мариуш, с. 39

Източници[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Franz Schubert“ в Уикипедия на немски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.