Броненосни крайцери тип „Изумо“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Броненосни крайцери тип „Изумо“
出雲型装甲巡洋艦
Japanese cruiser Izumo 1902.jpg
Броненосният крайцер „Изумо“, 1898 г.
Флаг Япония Япония
Клас и тип Броненосни крайцери от типа „Изумо“
Следващ тип Броненосни крайцери тип „Цукуба“
Предшестващ тип Броненосни крайцери тип „Асама“
Производител Armstrong, Whitworth and Co., Ltd в Елсуик, Великобритания.
Построени 2
В строеж 1898 г. – 1900 г.
В строй 1901 г. – 1945 г.
Загуби 2
Служба
Състояние извън експлоатация
Основни характеристики
Водоизместимост 9906 t (нормална)
10 465 t (пълна)
Дължина 132,28 m
Дължина между перпендикулярите
121,9 m
Ширина 20,94 m
Газене 7,37 m
Броня на борда: 89 – 178 mm
(127 mm в горната му част);
на кулите: 152 mm;
на палубата: 63 mm;
траверси: 152 mm;
барбети:102 – 152 mm;
каземати:152 mm;
на бойната рубка: 76 – 356 mm
Задвижване 2 парни машини с тройно разширение;
24 водотръбни котли Belleville
Мощност 14 500 к.с.
Движител 2 гребни винта
Скорост 21 възела
(38,43 km/h)
Далечина на
плаване
7000 морски мили при 10 възела ход
Запас гориво: 1412 t
Екипаж 672 души
Въоръжение
Артилерия 2×2 203 mm;
14×1 152 mm;
12×1 76 mm;
8×1 47 mm
Торпедно
въоръжение
4×1 457 mm ТА
Броненосни крайцери тип „Изумо“ в Общомедия

Изумо (на японски: 出雲型装甲巡洋艦) са серия броненосни крайцери на Японския имперски флот. Името на главния кораб на проекта идва от Изумо – стара японска провинция, днес част от префектура Шимане на остров Хоншу. Те са усъвършенствана версия на броненосните крайцери „Асама“. Всичко от проекта са построени 2 единици: „Изумо“ (на японски: 出雲), „Ивате“ (на японски: 磐手). Проектът претърпява развитие в броненосните крайцери от типа „Цукуба“.

История на проекта и построяване[редактиране | редактиране на кода]

През втората половина на 1895 г. правителството и парламентът на Япония приемат нова програма за корабостроене, разчетена за 10 години. Планът включва четири броненосни крайцера и четири броненосеца, които следва да се поръчат на чуждестранни фирми, основно, на британски корабостроителници, тъй като Япония няма възможност да ги построи самостоятелно. Сравнението с руската строителна програма убеждава японците, че корабите поръчани според първоначалния план, ще са недостатъчни за противостоене на руския императорски флот. Ограниченият бюджет не позволява да се поръчат повете броненосци, и е решено да се поръчат повече броненосни крайцери, които вече стават общо шест кораба. Тези кораби са поръчани за сметка на £30 000 000 контрибуция изплатена от Китай след неговото поражение в първата китайско-японска война.

От тях, най-напред, влизат три броненосеца и пет броненосни крайцера.

На 16 септември 1897 г., британската фирма получава поръчка за поредния крайцер 1-ви ранг. Те са разработени от сър Филип Уотс, който се възползва от бързото развитие на техниката. Най-видимата разлика, спрямо по-старите кораби, става появата на трети комин, обусловено от използването на водотръбните котли „Белвил“. Решено е да се премахне носовия торпеден апарат, заедно с неговата защита, а теглото, икономисано от това и от олекотената главна енергетична установка, е насочено за увеличаване на дебелината на бронираната палуба[1].

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Броненосните крайцери тип „Изумо“. Схема.

Проектът е създаден от сър Филип Уотс. Представлява усъвършенствана версия на броненосните крайцери „Асама“. Като цяло не са много различни от тях. Основната разлика е, че морално остарелите огнетръбни котли са заменени с водотръбни, както и замяната на бронирането с круповска броня, вместо броня тип „Харви“ на „Асама“. Промените носят икономия на водоизместимост от над 300 тона. Гладкопалубният корпус с неголяма седловатост на горната палуба и незначителен завал на борда в района на мидъла, е построен от мека корабостроителна (сименс-мартенова) стомана по смесената система на набор.

Водоизместимост: нормална 9503, пълна 10 305 дълги тона[2].

Дължина: между перпендикулярите 121,92 м, максимална 132,78 м. Ширина: максимална, по конструктивната водолиния, 20,94 м. Газене по конструктивната водолиния 7,24 м[1].

На крайцерите има един полубалансирен рул.

Силова установка[редактиране | редактиране на кода]

Крайцерите са снабдени с двувални енергетични установки с вертикални четирицилиндрови парни машини тройно разширение, които са произведени от фирмата „Хъмфрис, Тенант енд Дайке“. Двадесет и четирите котела „Белвил“ с икономайзери имат обща нагревателна повърхност от 35 350 кв. фута (3284,12 м²) и площ на огнярските решетки – 1071 кв. фута (99,5 м²). Силовата установка се оказва с 300 т по-лека, отколкото на броненосните крайцери от типа „Асама“.

Нормалният запас гориво се съхранява във въглищни ями, разположени надлъжно на бордовете по протежение на машинно-котелните отделения. Той се равнява на 600 д. т. И именно от това е изчислено и газенето, и съответно, извисеността на главния брониран пояс над водолинията[1]. Максималното количество въглища, което корабът може да приеме на борда си съставя за „Изумо“ – 1402 т, за „Ивате“ – 1412 т[1][2][3]. При максимален запас далечината на плаване съставлява 4900 морски мили на ход 10 възела[3].

Брониране[редактиране | редактиране на кода]

Главният брониран пояс с ширина 2,13 м се простира по водолинията от минус втория шпангоут до форщевена. При нормална водоизместимост, над водата поясът се извисява на 0,8 м. Дебелината на плочите в пределите на цитаделата съставлява 178 мм, а по краищата е 89 мм. На шест фута зад кърмовия перпендикуляр главният пояс се затваря от бронирана траверса със същата дебелина (89 мм). Вторият 127-мм пояс (с ширина 2,13 м) има дължина 53,34 м и се затваря от броневи траверси от 127-мм стомана, вървящи под ъгъл към диаметралната плоскост[1].

Кули на главния калибър: стени 152 мм, покрив 25 мм.

Носова бойна рубка: стени 356 мм, покрив 25 мм, кърмова съответно 76 и 25 мм.

Хоризонталната броня: защитната палуба, покривите на казематите, кулите и бойните рубки е направена от „екстрамека“ никелова стомана. Цялата броня с дебелина под 5 дюйма (127 мм) остава, както и преди, хомогенна никелова[1].

Увеличена е (по сравнение с „Асама“) дебелината на броневата палуба. Вече тя по цялото си протежение е 2,5-дюймова (63,5 мм), както по скосовете, така и в хоризонталната си част[1][2].

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Чертеж на кулите на главния калибър. Ъгли на вертикално насочване от −5 до +15°

В качеството на главен калибър са поставени по четири 8-дюймовки с дължина на ствола от 45 калибра. Те имат приетите по това време в Англия телно скрепяване и бутален затвор. Всички крайцери, слезли от британските стапели, имат еднакви двуоръдейни барбетно-куполни артустановки. По вертикалата лафетите осигуряват на оръдията пределните ъгли на насочване от −5 до +15°[1]. Масата на снаряда е 113,5 кг, началната му скорост е 782 м\с, далечина на стрелба – 65 кбт.[1]

Останалото въоръжение се състои от скорострелни оръдия: 14 152-мм оръдия система Армстронг с дължина на ствола 40 калибра: десет 152-мм оръдия са разположени в бронирани каземати – 6 на батарейната палуба и 4 на горната, останалите са в палубни установки, двенадесет 12-фунтови (76-мм) оръдия с дължина на ствола 40 калибра. По четири оръдия са поставени на батарейната палуба по краищата, четири оръдия стоят на покривите на двуетажните каземати. Оставащите четири – по две на крилата на носовия и кърмовия горни мостици. И едностволните 47-мм оръдия Хочкис (2,5- и 3-фунтови). Те имат еднакъв калибър, но са с различна дължина на ствола (33 или 43 клб.), всичко такива оръдия има осем. Четири оръдия, зад кутиевидни щитове стоят на бойните марсове, останалите на мостиците[1]. 152-мм оръдия система Армстронг са монтирани на лафети с централен щок, осигуряващи максимален ъгъл на възвишение 20° и снижение 7°. За всяко оръдие има по 150 изстрела. Теоретичната им скорострелност съставлява 5 – 7 изстрела в минута, практическата е четири[4]. При ъгъл на възвишение 15° далечината съставлява 10 000 ярда (9140 м, 49,4 кбт.)[5]. При ъгъл на възвишение 20° далечината е 10 186 м (55 кбт.[1]), повече, отколкото са 10 000 ярда[4]. 152-мм патронни оръдия система Кане (приети в руския флот през 1892 году) при ъгъл на възвишение 15° могат да стрелят (маса на снаряда 41,5 кг) на разстояние 53 каб.

Според теорията, господстваща по това време във военноморските кръгове, за отразяването на атаките на миноносците 12-фунтовите оръдия са снабдени само с бронебойни снаряди. При това бронебойният снаряд може да се счита за такъв само формално, тъй като само има по-здрав корпус, отколкото на фугасния снаряд и за това по-малък по тегло детониращ заряд[1].

На крайцерите се наброяват четири 18" (457-мм) подводни бордови торпедни апарата. Боезапасът им съставлява 16 торпеда, по четири на апарат[1]. 18" торпедо образец 30 (1897 г.) при дължина от 5,18 м носи заряд 220 фунта (100 кг) шимоза и има максимална скорост от 28 възела, на която може да измине 6 кбт.[1]

Модернизации[редактиране | редактиране на кода]

След руско-японската война ъглите на възвишение на оръдията на главния калибър са изменени на +30°/−5°, което позволява да се получи максимална далечина на стрелбата от 18 000 м (97,2 кбт., 19 700 ярда[6])[7].

История на службата[редактиране | редактиране на кода]

Представители на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Име Заложен Спуснат на вода Влязъл в строй История
Изумо
出雲
май 1897 19 септември 1898 25 септември 1900 потопен след бомбардировка на 28 юли 1945, изваден и предаден за скрап 1947[3][2].
Ивате
磐手
ноември 1898 29 март 1900 18 март 1901 потопен след бомбардировка на 24 юли 1945, изваден и предаден за скрап 1947[3][2].

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Океански рейдери не са необходими на японските адмирали, но бързоходните ударни кораби са им много полезни, а също и ловци на руските броненосни крайцери – своего рода „изтребители на изтребителите на търговията“.

Всичко това и определя концепцията на новите японски бойни съдове. Голямата далечина на плаване – най-важният тактически елемент на тогавашните крайцери – не им е нужна. За това „Асама“ по същество представлява не крайцер, а по-скоро бързоходен броненосец с олекотена артилерия на главния калибър и по-малка дебелина на бронята. Като на „Изумо“ благодарение на внедряването на круповската броня защитата се приближава към защитата на ескадрените броненосци от края на 19 век. 178-мм пояс от плочи, закалени по способа на Круп, по съпротивляемост на снарядите незначително отстъпва на 229-мм броня Харви на „Сикишима“, „Асахи“ и „Хацусе“. Дебелината на главния пояс от круповска броня на руските броненосци от типа „Бородино“ съставлява 194 мм, а на английските от типа „Канопус“ – едва 152 мм. Процента на бронята също е на нивото на броненосците 26,5 – 28% от нормалната водоизместимост.

Според оценките на съвременниците японските броненосни крайцери от програмата „6+6“ обладават посредствена мореходност. Отсъствието на полубака, заедно с претоварената с броня и въоръжение носова част, ги прави прекомерно „мокри“ и затруднява воденето на огън в свежо време от носовата кула на главния калибър, да не говорим за казематите на долното ниво, но все пак най-добрите ходови качества при вълнение от цялата шестица обладава типът „Изумо“[1].

Японските броненосни крайцери от програмата 1895 – 1896 година, може на се нарекат етапни кораби във военноморската история. Заедно с останалите се се явяват бързоходното крило на своите главни сили, което дава известен повод да ги считаме за родоначалници на новия клас бойни кораби – класа на линейните крайцери, но повод илюзорен. Те не са първи в това. Първите крайцери, които са предназначени преди всичко за ескадрен бой с основните сили на неприятеля, а не за океанско рейдерстване са типа „Джузепе Гарибалди“ и на разпространението по целия свят на италианците последва отговор: Австро-УнгарскитеХабсбурги“ и Чилийските „Конститусьон“ и „Либертад“. От сравнението между настъпателните и отбранителните качества на броненосните крайцери е видно несъмненото преимущество на „Гарибалди“ преизчислено на единица водоизместимост (а следователно, и по стойност). Италианският проект превъзхожда по този параметър даже японските броненосни крайцери[8].

Някои предвоенни прогнози не се потвърждават. Увеличаващите се дистанции на боя увеличават значението именно на тежките оръдия, а 6-дюмовките отиват на втори план. А за състезанието с броненосците 8-дюймовият главен калибър се оказва недостатъчно ефективен[1]. Тяхното развитие „Цукуба“, по същество представлява увеличени „Изумо“ с четири 12-дюймови оръдия на ГК вместо 8-дюймови, но поради ниската си скорост (за своето време) той е аналог не на ескадрен крайцер, а на олекотен ескадрен броненосец, такъв каквито са британските „Дънкани“ или италианските броненосци тип „Реджина Маргерита“. Така тяхното развитие се изражда в броненосец 2-ри ранг, мощен, бързоходен, но второкласен броненосец[9].

Концепцията за двете самостоятелни ударни съединения от равен брой линкори и линейни крайцери, заложената в програмата 1895 – 1896 г., за японския флот става основна за последващите десетилетия, независимо от появата на новото поколение кораби – дредноутите.

Всичките шест крайцера са построени много бързо: пет от тях влизат в строй в периода 1899 – 1900 г., последният – „Ивате“ – през март 1901-ва. Най-добри, от цялата серия, се оказват „Изумо“ и „Ивате“, а най-неудачен – „Азума“. Само последният, към който има определени нарекания за неговия проект и качество на постройката, към момента на влизането му в строй е по-слаб от най-мощния броненосен крайцер от другата страна на света („Варезе“[10] от типа „Джузепе Гарибалди“). Но вече текат изпитанията на „конто-Гарибалди“ – „Хабсбург“ (SMS Habsburg), който е по-бърз и по-силен, не само от всеки от „Гарибалдийците“, но и от всеки от „Асамоидите“. При това той е по-малък от всеки от шестицата. Но никой друг не може да извади такъв мощен и еднороден крайцерски отряд от шест крайцера.

По болшинството си чисто крайцерски елементи те са по-слаби от всичките си основни конкуренти (освен италианците). Не много високата скорост (още повече с труд достигана даже на изпитанията), малък запас въглища, невисок борд – всички тези недостатъци се явяват продължение на „достойнствата“ на проекта. Голямата относителна площ на бронирането е „купена“ за сметка на късия и нисък корпус, което, на свой ред, препятства развиването на присъщата за крайцерите от онова време скорост (22 – 23 възела) и мореходността на океанския кораб. Характерно е, че Камимура не успява да догони формално доста по-бавните „Россия“ и „Громобой“.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н о п р „Асама“ и другие, 2006
  2. а б в г д Conway’s 1860 – 1905, 1980, p. 225
  3. а б в г Японский флот, 1995
  4. а б Japanese 15.2 cm/40
  5. 6"/40 QF
  6. Japanese Type 41
  7. Milanovich, p. 78
  8. типа „Гарибальди“, 1995
  9. Кофман В. Л.. И тут пришёл Джек…. с. 22.
  10. Той е с възел по-бърз, отколкото „Касуга“ и „Ниссин

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Ненахов Ю. Ю.. Энциклопедия крейсеров 1860 – 1910. Минск, Харвест, 2006. ISBN 5-17-030194-4.
  • Александров А.С., Балакин С.А.. «Асама» и другие Японские броненосные крейсера программы 1895 – 1896 гг. Морская кампания. Москва, ООО „Коллекция“, 2006. с. 48.
  • С. Сулига. Корабли Русско – Японской войны 1904 – 1905 гг. 1995, 48 с.. ISBN 5-85250-077-0.
  • Chesneau & Kolesnik. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1860 – 1905. London, Conway Maritime Press, 1980, 440 с.. ISBN 0-85177-133-5.
  • Milanovich, Kathrin. Warship 2014. London, Conway, 2014. ISBN 978-1-84486-236-8. (на непознат език)
  • Кофман В.Л.. Броненосные крейсера типа „Гарибальди“. Морская коллекция. Москва, Моделист-конструктор, 1995, 32 с.. (на руски)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Броненосные крейсера типа „Идзумо““ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.