Крайцери проект 26

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Крайцери проект 26 „Киров“
Kirov1941-2.jpg
Главният кораб на проекта – лекият крайцер „Киров“
Флаг Съюз на Съветските Социалистически Републики СССР
Клас и тип Леки крайцери от проект 26, „Киров“
Производител Gio. Ansaldo & C. (проект),
ЦКБС-1 (доработка на проекта)
Заводи № 189, № 198 и № 199 (постройка), СССР.
Живот
Заложен 22 октомври 1935 г.
Спуснат на вода 30 октомври 1936 г.
Влиза в строй 26 септември 1938 г.
Изведен от
експлоатация
утилизирани
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 191,1 m
Ширина 17,7 m
Газене 5,27 m
Задвижване 2 парни турбини;
6 парни водотръбни котли Яроу-Норман;
2 гребни винта;
126 500 к.с.
Скорост 37 възела
(68,5 km/h)
Водоизместимост 7170 t (стандартна)
8 800 t (пълна)
Броня пояс: 50 mm;
траверси: 50 mm
палуба: 50 mm
кули: 50 – 70 mm
бойна рубка: 100 – 150 mm
Екипаж 671 души
Далечина на
плаване
3000 морски мили на 18 възела ход;
Въоръжение
Артилерия 3x3 180 mm
6x1 100 mm
Зенитна артилерия:
6 45 mm
4 зенитни картечници 12,7 mm ДШК
Самолети 2 хидроплана КОР-1;
1 катапулт
Торпеда 2x3 533 mm ТА
Други 20 големи (ББ-1) и 30 малки (БМ-1) дълбочинни бомби, 164 мини
Крайцери проект 26 „Киров“ в Общомедия

Крайцери проект 26 са тип леки крайцери на ВМФ на СССР от времето на Втората световна война.

История на създаването[редактиране | редактиране на кода]

В края на 1930 г. специална комисия под ръководството на началника на Техническото управление на УВМС РККА А. К. Сивков в Италия води преговори за придобиване от СССР на редица военни кораби различни типове, в т.ч. и леки крайцери. Началника на Морските сили на РККА В. М. Орлов проявява най-голям интерес към леките скоростни крайцери тип „Кондотиери“ (на италиански: Condottieri).

Тъй като италианците отказват да продадат готов крайцер, през януари 1932 г. В. М. Орлов се обръща към наркомвоенмора К. Е. Ворошилов с предложението или да се поръча крайцер на италианския завод за последващо копиране, или да се строят крайцерите на съветски заводи с помощта на италиански специалисти. През февруари 1932 г. В. М. Орлов изразява увереност, че вместо модернизация и превъоръжаване на крайцерите от дореволюционните проекти следва да се строят нови кораби, съответстващи на съвременните технически и военни изисквания.

На 15 април 1932 г. В. М. Орлов утвър­ждава подписаното от началника на Учебно-строевото управление на ВМС Е. С. Панцержанский оператив­но-тактическо задание за разработка на про­ект за лек крайцер, предназначен за подсигуряване на бойните действия на подводниците при своите бази и в морето, разузнаване и поддръж­ка на разузнаването и атаките на есминците, атаки (отра­зяване) на десанта на противника и подсигуряване на собствените тактически десанти, участия в ком­биниран удар на силите на флота по против­ника в морето, бой с крайцерите на противни­ка. Съгласно ОТЗ, крайцера трябва да има четири 180 mm оръдия (в две двуоръдейни кули на носа и кърмата), четири 100 mm универсални и четири 45 mm зенитни оръдия, четири 12,7 mm картечници, два тритръбни торпедни апа­рати, четири двуместни изтребителя ДИ-6 на два катапулта; максимална скорост ход 37 – 38 възела, далечина на плаване на иконо­мичен ход 3000 – 3600 мили и стандартна водоизместимост не повече от 6000 t. Предвиден е и вариант с три двуоръдейни кули – две на носа и една на кърмата.

Предескизното проектиране е поръчано на корабостроителната секция на Научно-техническия комитет (НТК) под ръководството на Ю. А. Шиманский.

През лятото на 1932 г. комисията на ВМС и „Союзверфи“ с участието на главния инженер на ЦКБС-1 В. А. Никитина подписва с фирмата „Ансалдо“ договор за предостав­яне на съветската страна на един комплект енергетична установка и спомагателни механизми за крайцер от типа „Раймондо Монтекуколи“ (увеличен тип „Кондотиери“) с теоретичен чертеж. Съгласно договора италианската страна също поема консултациите по проектирането и техническата помощ за организиране на стапелните работи и производството на котлите, турбините и спомагателните механизми.

Предварителните разчети, изпълнени през 1932 – 1933 г. от НИВК ВМС, потвърждават възможността за поставяне на шест 180 mm оръдия в три кули при увеличаване на стан­дартната водоизместимост до 6500 тона и съкратяване на броя на носените самолети до два КР-2. Бро­нирането на корпус е разчитано да осигури защита от попадение на 152 mm снаряд на дистанции 85 – 115 кабелтови и курсови ъгли 0 – 50° и 130 – 180°.

На 19 март 1933 г. В. М. Орлов утвърждава „Тактическо задание за лек крайцер с механизмите (турбините) на италиан­ския крайцер „Монтекуколи“ с мощност 106 – 120 хил. к.с“. На 20 април 1933 г. Орлов утвърждава ескизен проект на крайцера. На 8 май Управлението на ВМС сключва с ЦКБС-1 (ЦКБ-17) договор за разработ­ката на техническия проект. Ръководител на проекта става началника на корпусния отде­л на бюрото А. И. Маслов. Главен наблюдаващ от ВМС е В. П. Благовещенский. Проекта получава номер 26.

За основа на проекта е взет теоретичния чертеж на лекия крайцер „Еудженио ди Савоя“ от типа „Дука д'Аоста“, още по-голям, отколкото е „Монтекуколи“, за който изначално е и пред­назначена закупената в Италия ГЕУ.

На 5 октомври 1934 г. на съвещание в АНИМИ инженера на Ленинградския метали­чески завод А. А. Флоренский, ръководещ разработката на кулите на главния калибър, предлага да се поставят във всяка кула на ГК по три оръдия в една люлееща се част, което ще увеличи масата на всяка кула с 30 тона. На 5 ноември предложението прието, и проекта е съответно коригиран. Освен изменението на въоръжението, разположението на артпогребите и бронирането са изменени и кърмовите обводи на корпуса и конструкцията на форщевена (с оглед поставянето на противоминни паравани), а кърмовата оконечност вместо крайцерска получава транцева форма. За разлика от напречната система на набора, използвана в оригиналния италиански проект, корпуса на съветския крайцер е решено да се строи по смесената система: в средната част се използва надлъжната система със шпация на рамковите шпангоути 750 mm, а в краищата – напречна, със шпация 500 mm. Непотопимостта е подсигурена при наводняване на кои и да е три долепени отсека. Палубната и бордовата броня са включени в състава на основните връзки, подсигурявайки и общата надлъжна здравина. Вследствие на измененията в системата на набора и значителното увеличаване на дебелината на палубната броня, корпуса на крайцерите от проекта 26 са значително по-здрави от корпусите на италианските кораби[1].

Главните турбозъбни аг­регати (ГТЗА) са модифицирани с цел увеличаване на мощността. По предварителни разчети се очаква, че при водоизме­стимост около 7700 тона крайцера ще има на изпитанията не по-малко от 37 възела, при форсиране на турбините до 126 500 к.с.

На 29 октомври 1934 г. проекта е утвърден от СТО.

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Стандартна водоизместимост 7170 t, нормална – 7700 t и пълна – 8800 t (фактическата пълна водоизместимост на „Киров“ е 9436, на „Ворошилов“ – 9550 тона), най-голяма дължина – 191 m, ширина без бронята – 17,56, височина на борда при мидъла – 10,1, газене при нормална водоизместимост – 5,27 m. Корпуса има полубачна архитектура и е разделен на 19 водонепроницаеми отсека. От 61-я до 224-я шпангоут дъното е двойно. Конструктивна противоторпедна защита няма.

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Въоръжението на крайцера съставляват девет 180 mm оръдия Б-1-П в три кули МК-3-180, разположени в диаметралната плоскост (носовите една над дру­га), шест 100 mm универсалн оръдия Б-34БМ в палуб­ни установки, шест 45 mm зенитни полуавтомати, четири 12,7 mm картечници ДШК, два тритръбни торпедни апарата 39-Ю калибър 533 mm, два хидросамолета-разузнавачи КОР-1 с ката­пулт тип „Хенкел“, 164 якорни мини образец 1912 г. или 100 якорни мини КБ-1, 2 бомбомета БМБ-1 с боезапас от 20 големи и 30 малки дълбочинни бомби.

Крайцера „Ворошилов“

По време на Великата Отечествена война е решено да се усили зенитното въоръжение. 45 mm полуавтомати са заменени с 10 – 15 37 mm автомати 70К, броя на картечниците ДШК достига 12.

Управлението на огъня на артилерията на ГК се осъществява от системата за ПУС „Молния“, която включва централен автомат на стрелбата, визьори за централна наводка, три 6-метрови стереодалекомера ДМ-6 (в КДП на фокмачтата) и по един такъв далекомер във всяка кула на главния калибър.

Управлението на стрелбата на 100 mm оръдия се осъществява от системата за МПУАЗО „Горизонт“, състояща се от стабилизирани по ъгъл на крена постове за наводка с 3-метрови далекомери тип ДМ-3.

Зенитната артилерия за близък бой няма специална система за управление на огъня. Целеуказанието се осъществява от командирите на батареите.

Средствата за откриване на подводни лодки се състоят от шумопеленгаторната станция „Арктур“. Радиовъоръжението на системата „Блокада-2“ включва 5 предавателя, 17 приемника и 2 радиостанции. Маскировката се осигурява от паронефтената димоапаратура ДА-1, химическата от ДА-2 и запас димни шашки.

Брониране[редактиране | редактиране на кода]

Бордовия брониран пояс е с ширина 3,4 метра, дължина 121 метра и дебелина 50 mm. Бронирането на траверсите, барбетите и палубата е 50 mm; покрива и фронта на кулите на ГК – 70 mm, страничните и задните стени на кулите на ГК – 50 mm; стените на бойната рубка – 150 mm, покрива на бойната рубка – 50 mm; рулевото и румпелното отделение – 30 mm; постовете за наводка на торпедните апарати – 14 mm; КДП на главния калибър – 8 mm; стабилизираните постове за наводка и щитовете на 100 mm оръдие – 7 mm. Бронята е хомогенна.

Силова установка[редактиране | редактиране на кода]

Главната енергетична установка се състои от две ГТЗА по 55 000 к.с. (при честота на въртене на гребния винт 290 rpm) с три турбини за преден и две турбини за заден ход всяка и шест водотръбни котли тип „Яроу-Норман“ с параметри на парата 325°C, 23 atm, КПД на котлите – 72%. Електрооборудването на кораба работи на постоянен ток с напрежение 230 V и се снабдява с електроенергия от четири турбогенератора и два дизел-генератора с мощност по 165 кW всеки. На стоянка турбогенераторите се захранват с пара от два спомагателни котела, поместени в кърмовата надстройка.

Нормалният запас гориво съставлява 640 тона, пълният – 1280 тона мазут.

Скоростта на хода при водоизместимост 7700 t е 37 възела, далечината на плаване при икономичен ход (18 въз.) – 3000 мили.

Екипаж[редактиране | редактиране на кода]

Щата за екипаж при мирно време съставлява 54 офицера, 148 старшини и 532 краснофлотеца. Офицерите и старшините на екипажа имат каюти, а краснофлотците в единадесет кубрика с койки на три нива. На крайцерите има оборудван клуб с киноустановка, бани, душове, механична пералня, фризьорски салон, лазарет и амбулатория.

За да се сместят в изискваният на техническото задание по водоизместимост трябва да се откажат от кърмовата група артиле­рийски постове за оръдията на главния калибър и резервни торпеда, да се намали бое­запаса за 100 mm оръдия, да се облегчи конструкцията на фокмачтата. Като експеримент кърмо­вата ходова рубка, редица второстепенни прегради и ограждения, сходни и вентилационни шахти са направени от дуралуминий. Въпреки това, изпитанията на главния кораб показват 890-тонно претоварване.

Изпитания[редактиране | редактиране на кода]

На официалните ходови изпитания, при водоизместимост около 8900 t (повече отколкото пълната проектна), „Киров“ при максимална мощност на турбините при валовете 113 500 к.с. не развива зададената в проекта скорост, показвайки 35,94 възела. Изпитанията на крайцера „Ворошилов“ са по-успешни. Той развива 36,72 възела при 122 500 к.с. По фактически разход на гориво показателите при икономична скорост се оказват по-добри от разчетните и далечината при икономичен ход съставя 3750 мили вместо 2680[2].

Проект 26-бис[редактиране | редактиране на кода]

„Максим Горки“, 1941 г.

Започвайки от третия кораб на серията, „Максим Горки“, крайцерите се строят по изменен проект – 26бис. Основните изменения засягат архитектурата на носовата надстройка – четириногата фокмачта е заменена с кулопобразна, за да се осигури кръгов обзор от бойната рубка, да се снижат вибрациите в разположеният на мачтата КДП, да се намали силуета на крайцера и да се увеличи зоната на обстрел на 100 mm оръдия в носовите ъгли. Освен това, поставени са по-съвършени системи прибори за управление на стрелбата на главния калибър – „Молния-АЦ“ и морски прибори за управление на артилерийския зенитен огън „Горизонт-2“. В системата на МПУАЗО влизат два разположени побордно стабилизирани визьорни поста (СВП). Стабилизацията се осъществява по ъгъл на крена, което повишава резултативността на стрелбата по въздушни цели.

Броневата защита на борда е увеличена до 70 mm. За увеличение на далечината на плаване пълният запас гориво е доведен до 1310 тона при известно намаляване на запаса бензин за самолетите. Поставени са катапулти тип ЗК-1Б.

Построени крайцери от проект 26[редактиране | редактиране на кода]

Проект Име Заложен Спуснат на вода Дата на влизане в строй Флот Дата на изважане от списъците
26 Киров 22 октомври 1935 г. 30 октомври 1936 г. 26 септември 1938 г. Балтийски 1975 г.
26 Ворошилов 15 октомври 1935 г. 28 юни 1937 г. 20 юни 1940 г. Черноморски 2 март 1973 г.

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Прототип за проекта са италианските леки крайцери и по водоизместимост проекта 26 съответства на леките крайцери в другите страни, но поради увеличения до 180 mm главен калибър според нормативите на международните морски договори от 1930-те години корабите могата да бъдат отнесени към подтипа на тежките крайцери[3][4][5], строителството на подобни крайцери е разрешено на Съветския Съюз според условията на Англо-съветското морско съглашение.

Към позитивите на проекта се отнасят силното артилерийско въоръжение, развитите средства за автоматизирано управление на огъня, мощната енергетична установка, високата скорост, ефективните средства за борба за живучест. Далечината на стрелба на оръдията от главния калибър на проектите 26/26-бис (211 кбт., 38,6 km) с 20 – 30% превъзхождат показателите за 203 mm оръдия на всеки един от „вашингтонските“ тежки крайцери, което е заплатено с доста по-бързо износване на оръдейните стволове. При това, на дистанции 80 – 120 кбт. много от леките крайцери имат превъзходство по огнева мощ над проекта 26 за сметка на високата скорострелност на оръдията калибър 152 mm[6].

Измененията, внесени в системата на набор на корпуса и в конструкцията на енергетичната установка позволяват на крайцерите от проекта 26 са са по-здрави и по-мощни от техните италиански прототипи[7].

Крайцерите от проекта 26 стават първата съветска серия големи бойни кораби и започват историята на цяло поколение съветски артилерийски крайцери[8].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Чернышев А., Кулагин К.. Советские крейсера Великой Отечественной. От „Кирова“ до „Кагановича“.
  2. Чернышев А., Кулагин К.. Советские крейсера Великой Отечественной. От „Кирова“ до „Кагановича“.
  3. Лондонски морски договор. Член 15
  4. С. В. Патянин. Крейсера. Морская кампания.
  5. Коллектив авторов.. Крейсера второй мировой. Охотники и защитники. ISBN 978-5-699-19130-7.
  6. Чернышев А., Кулагин К.. Советские крейсера Великой Отечественной. От „Кирова“ до „Кагановича“. ISBN 978-5-699-19623-4.
  7. Чернышев А., Кулагин К.. Советские крейсера Великой Отечественной. От „Кирова“ до „Кагановича“. ISBN 978-5-699-19623-4.
  8. Чернышев А., Кулагин К.. Советские крейсера Великой Отечественной. От „Кирова“ до „Кагановича“. ISBN 978-5-699-19623-4.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Чернышев А., Кулагин К.. Советские крейсера Великой Отечественной. От „Кирова“ до „Кагановича“. ISBN 978-5-699-19623-4.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Крейсера проекта 26“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.