Франко Дзефирели

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Франко Дзефирели
Franco Zeffirelli
италиански режисьор
Zeffirelli (cropped).jpg
Франко Дзефирели през 2008 г., 2008 г.
Роден
Починал
Погребан Флоренция, Италия
Религия Католическа църква
Националност  Италия
Образование Флорентински университет
Професия актьор, режисьор, продуцент, сценарист, драматург
Филмова кариера
Активност 1957 -
Значими филми „Ромео и Жулиета“ (1968)
„Травиата“ (1982)
Оскари номинация за „Ромео и Жулиета“ (1969)
Награди Еми носител (2005, 2006)
Златен глобус номинация за „Ромео и Жулиета“ (1969)
Награди на БАФТА носител за „Травиата“ (1982)
Други награди „Давид ди Донатело“ (1969, 1972, 1979, 1991 и 2002)
Политика
Партия Форца Италия
Италиански сенат
сенатор (1994 – 2001)
Уебсайт
Франко Дзефирели в Общомедия

Франко Дзефирели (на италиански: Franco Zeffirelli, роден Джанфранко Корси, на италиански: Gianfranco Corsi) е италиански актьор, режисьор, продуцент, сценарист.[1]

Носител на наградата на БАФТА, 2 пъти завоювал наградата „Еми“, 5 пъти – наградата „Давид ди Донатело“, номиниран 2 пъти за награда „Оскар“. Член е на италианския Сенат от 1994 до 2001 г.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 23 февруари 1923 година като извънбрачно дете. Баща му е Оторино Корси, текстилен търговец, от Винчи, а майка му е Алаиде Гарози, известна шивачка във Флоренция.Съпругът ѝ Алберто Чиприани бил много болнав и постоянно отсъствал от дома, а това принудило майката да се грижи за трите им деца /братята и сестрите на Дзефирели/ – Адриана, Убалдо, Джулиана /наричана Буби/. Поради невъзможността детето да носи нито бащиното, нито фамилното име на Оторини Корси, майката избира Дзефирети, измислена от нея, като се вдъхновява от една ария, изпята в три актовата опера на Моцарт Идоменей – Zeffiretti lusinghieri.[3] Една грешка на общинския писар, обаче превръща Дзефирети в Дзефирели, а Франко е единственият с тази фамилия.[4]

Италиански изследователи откриват, че Дзефирели е потомък на един от братята от рода на Леонардо да Винчи.[5]

Има трудно детство, заради факта, че е извънбрачно дете. Баща му не го припознава като син, а майка му умира твърде рано. За него започва да се грижи леля му Алаиде Бекатини /Лиде/. Живее в Борсели с дойката си – Ерсилия Иноченти. Там, на село, за пръв път „открива“ театъра и силно се впечатлява от фантазията на бедните артисти.[6] Искрата на оперното изкуство запалва чичо му Густаво, които го запознава с безкрайността и изяществото на това изкуство. Започва да учи английски при Мери О'Нийл, строга жена, с която овладява граматиката, поезията, театъра и историята, и се запознава с Шекспир, който ще се окаже основен вдъхновител във филмовото му творчество. По време на обучението му в католическия кръжок в Сан Марко среща Джорджо ла Пира, преподавател по римско право, апостол на милосърдието и вярата.[7]

Започва да изучава архитектура в Флорентинска академия за изящни изкуства.[8] По това време, с приятеля му от Художествения лицей Кармело, организират пътуване из Южна Италия. След избухването на Втората световна война той се бие като партизанин, преди да се срещне с британски войници от 1-ва Шотландска гвардия и да стане техен преводач. След войната той отново влиза в университета във Флоренция, за да продължи обучението си, но когато гледа филма Хенри V на Лорънс Оливие от 1945 година, той насочва вниманието и цялата си енергия към театъра. Дебютира като сценограф след Втората световна война, като отговаря за декора на постановката Троил и Кресида, режисирана от Лукино Висконти. Методите на Висконти оказват голямо влияние върху по-късната работа на Дзефирели.[9] Работи с режисьори като Виторио Де Сика и Роберто Роселини. През 60-те години той затвърждава името си, проектирайки и режисирайки свои собствени пиеси в Лондон и Ню Йорк, а малко след това прехвърля идеите си и в киното.

50-те години на XX век[редактиране | редактиране на кода]

Заедно с Франческо Рози, Дзефирели прави стъпки в киното като асистент на Висконти във филмите Земята трепери[10] (1948) и Чувство[11] (1954). Асистент е и на режисьора Антонио Пиетранджели във филма Il sole nei occhi[12] (1953). През 1953 година, по желание на Коррадо Паволини, е назначен за куратор на декорите и костюмите за постановката на Росини Италианката в Алжир, в Ла Скала, Милано.

През 1954 година ръководи постановките Пепеляшка от Джоакино Росини и Любовен еликсир от Гаетано Доницети. Операта Турчинът / на италиански: Il Turco/, поставена през 1955 година в Италия, го отвежда през 1957 година в Кралския театър в Единбург. Следват представленията на Миньон, комична опера в три акта на Амброаза Томас, Дон Паскуале, опера в три акта на Гаетано Доницети, Чечина, или добрата дъщеря /от италиански: La Cecchina, ossia La buona figliuola/, опера от Николо Пичини. През 1958 година поставя Манон Леско в Кралската опера в Лондон, последвани от Лучия ди Ламермур(1959), Селска чест, Палячи.

През 1957 година Дзефирели прави своя дебют в киното с филма Къмпинг.

60-те години на XX век[редактиране | редактиране на кода]

През 1960 година той проектира костюмите на Джоан Съдърланд за Травиата.

В Ла Скала през 1960 година, той ръководи посоките Женски трикове / от италиански: Le astuzie femminili/ и Братът в любовта / от английски: The Brother in Love/. Поставя Бохеми и Аида през 1963, следва Травиата (1964). В Театро Ла Фениче във Венеция поставя Алчина (1960) и Лучия ди Ламермур (1961), в Триест Риголето и Фалстаф, във Фестивалната опера Глинбърборн Любовен еликсир, в Лондон Фалстаф, Дон Жуан, Алчина, а през 1964 Тоска, Риголето, Пуритани, във Виенска държавна опера през 1963 г. Бохеми (опера, която се поставя 410 пъти до 2014 година), в Метрополитън опера в Ню Йорк Фалстаф (1964), а през 1966 година е премиерата на „Антоний и Клеопатра“ на Самюъл Барбър, на който той е и либретист.

През 1960 година той поставя грандиозното изпълнение на Ромео и Жулиета на Шекспир в Олд Вик в Лондон, с Джон Страйд и Джуди Денч в главните роли. В Стратфорд на Ейвън през 1961 избира отново текст на Шекспир – Отело с Джон Гилгуд и Пеги Ашкрофт.

Към края на шейсетте той печели международното внимание в областта на киното благодарение на две шекспирови адаптации: Укротяване на съкрушението (1967) и Ромео и Жулиета (1968). През 1966 година прави документален филм за наводненията във Флоренция. През шестдесетте години Дзефирели режисира някои от най-запомнящите се спектакли в историята на италианския театър, като Хамлет, в ролята Джорджио Албертаци, в Лондон по повод Шекспировите тържества по случай 400-годишнината от рождението на великия драматург (1964), Кой се страхува от Вирджиния Улф? с Енрико Мария Салерно и Сара Ферати, Вълчицата по романа на Джовани Верга, в главна роля Ана Маняни.

70-те и 80-те години на XX век[редактиране | редактиране на кода]

В Метрополитън опера през 1970 година ръководи Селска чест и Отело през 1972. В Ла Скала се представя Бал с маски, във Виена през 1972 г. Дон Жуан и Кармен(1978), в Гранд театър в Женева Дъщерята на полка. През 1971 година той режисира Братко Слънце, Сестро Луна, поетично възстановяване живота на Франциск от Асизи.

Завръща се в Милано през януари 1976 година, за да си сътрудничи в Ла Скала, където поставя своята известна Аида, режисирана от Томас Шипърс, с Монсерат Кабайе и Карло Бергонци в главните роля. На 7 декември 1976 г. той се подписва за режисурата и сценографията на историческо издание на „Отело“ от Джузепе Верди, представлението, което открива оперния сезон на Ла Скала в Милано, под ръководството на Карлос Клайбер и с изпълнители Пласидо Доминго, Мирела Френи, Пиеро Капучили. Работата за първи път е излъчена на живо по RAI.

След успеха на филма Исус от Назарет (1976), международна копродукция за живота на Исус, режисира Шампионът (1979), Безкрайна любов (1981), Младият Тосканини (1988). През 1990 г. се завръща към Шекспир с нова филмова адаптация на Хамлет. През 1981 година режисира Селска чест и Палячи. Следват Турандот на Джакомо Пучини в Ла Скала, Лебедово езеро в Ла Скала и в Метрополитън, Бохеми (1981), Тоска (1985), Турандот (1987) и Травиата(1989), в Парижката опера през 1986 г. Травиата и в Триест през 1987 г. операта Дъщерята на полка.

90-те години на XX век и началото на XXI век[редактиране | редактиране на кода]

Ръководи постановките в Ла Скала на Дон Жуан (1990), Кармен (1996), Дон Карло (1992), Дъщерята на полка (1996). През 1993 година се завръща в киното с филма Историята на една любов. Избран е за сенатор на републиката в списъците на Форца Италия, в област Катания, като получава рекорден брой гласове, които той потвърждава отново с преизбирането си за сенатор през 1996.

Впоследствие той поставя в Арена на Верона през 1995 г. Кармен от Жорж Бизе, със следващи спектакли през 1996 и 1997, 1999, 2002 и 2003, 2006, от 2008 до 2010, 2012, Аида от Джузепе Верди, което се възражда от 2003 до 2006, 2010 и 2015; през 2004 г. Мадам Бътерфлай също поставяна през 2006, 2010, 2014 и 2017, през 2010 г. Турандот от Джакомо Пучини, поставян през 2012, 2014 и 2016; Дон Жуан от Волфганг Амадеус Моцарт през 2012 година.

Между 1996 и 1999 режисира филмите Джейн Еър и Чай с Мусолини, последният частично автобиографичен. През декември 1999 се завръща, за да режисира телевизионните кадри на церемонията по откриването на Светата година. Прави филма Калас завинаги, вдъхновен от живота на близката му приятелка Мария Калас. До 2014 г. има над 800 представления под негова режисура.

През 2006 г. той прави пета постановка на Аида, интерпретирана от Виолета Урмана в Ла Скала. От 21 април до 3 май 2007 г. новата му постановка на Травиата от Джузепе Верди е поставена в Римскара опера, с диригент Джанлуиджи Гелмети, сопрано Анджела Георгиу, баритон Ренато Брусон, тенор Виторио Григоло. Премиерата на 21 април е излъчена на живо в двадесет и две кина. Във филхармония във Верона той дебютира през 2012 г. с операта Палячи.

Умира на сутринта на 15 юни 2019 г. в дома си в Рим, на 96-годишна възраст.[13] Погребението е отслужено на 18 юни от кардинал Джузепе Бетори в катедралата Санта Мария дел Фиоре. Режисьорът е погребан, според изричната си воля, в семейния параклис на гробището на Порте Санте във Флоренция.[14]

Работа в киното[редактиране | редактиране на кода]

Филмът, с който Дзефирели се утвърждава като режисьор, е адаптацията на Шекспировата пиеса Укротяване на опърничавата (филм, 1967). Първоначално главните роли са предназначени за София Лорен и Марчело Мастрояни, но накрая участие вземат холивудските звезди Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън,[15] които помагат с финансирането на продукцията и вземат процент от печалбата. Докато редактира „Укротяване на опърничавата“, родната Флоренция на режисьора е опустошена от наводнения и месец по-късно той завършва кратък документален филм, озаглавен Флоренция: Дни на унищожението, за да събере средства за борба с бедствието.[16]

Най-завладяващият филм на Дзефирели идва година след това. За главните роли на Ромео и Жулиета избира двама тийнейджъри.[17][18] Филмът от 1968 г. и до днес е изключително популярен и дълги години е определян за най-добрата адаптация на пиесата.[19] Интересен факт е, че на премиерата на филма Дзефирели кани само хора до 21-годишна възраст. Той казва, че това е любовна история, която само младите биха разбрали. Филмът печели 14,5 милиона долара в северноамериканския бокс офис през 1969 г.[20] През 1973 г. е преиздаден и донася 1,7 милиона долара.[21] Филмовият критик Роджър Ебърт в „Чикаго Сън Таймс“ пише:

„ Вярвам, че Ромео и Жулиета на Франко Дзефирели е най-вълнуващият филм по Шекспир, правен някога “

[22]

След две успешни филмови адаптации на Шекспирови пиеси Дзефирели преминава към религиозни теми, първо с филм за живота на св. Франциск от Асизи, озаглавен Братко Слънце, сестро Луна (1972), след това Исус от Назарет (1977). Следват Шампионът (1979) и Безкрайна любов (1981). През 80-те години той прави серия от успешни филми, адаптиращи опера към екрана, с звезди като Пласидо Доминго, Тереса Стратас, Хуан Понс и Катя Ричарели. Връща се към Шекспир с филма Хамлет (1990), като за главната роля избира актьора Мел Гибсън. А неговата адаптация от 1996 г. на романа на Шарлот Бронте Джейн Ейър критичен успех.[23]

Дзефирели често избира непознати актьори за главни роли, но мъжките му открития рядко избират актьорската кариера слез това. Ленърд Уайтинг (Ромео в Ромео и Жулиета), Греъм Фолкнър (Св. Франциск в Братко Слънце, сестро Луна) и Мартин Хюит (Дейвид Акселрод в „Безкрайна любов“) напускат филмовия бизнес. Жените в главните роли в тези филми (Оливия Хъси и Брук Шийлдс) постигат далеч по-голям успех в кино индустрията. Той обаче режисира впечатляващ брой актьори, спечелили или номинирани за Оскар: Маги Смит, Лорънс Оливие, Род Стайгър, Шер, Елизабет Тейлър, Джуди Денч, Алек Гинес, Джеръми Айрънс, Уилям Хърт, Ана Пакуин, Биътрис Стрейт, Джон Войт, Фей Дънауей, Валентина Кортес, Шърли Найт, Джоан Плоурайт, Хелена Бонам Картър, Ричард Бъртън, Алън Бейтс, Глен Клоуз, Пол Скофийлд, Ванеса Редгрейв, Кристофър Плъмър, Ърнест Боргнайн, Питър Устинов, Антъни Куин, Ан Банкрофт и много други.[24]

Работа в операта[редактиране | редактиране на кода]

Дзефирели е главен режисьор на оперни постановки от 50-те години в Италия, из Европа и в САЩ.[25][26] Започва кариерата си в театъра като асистент на Лукино Висконти. Тогава се запознава с изкуството на сценографията и дизайна на костюми. Първата му работа като режисьор е в опера-буфа от Джоакино Росини. Той става много близък приятел с Мария Калас и двамата работят заедно постановката на Травиата, която се поставя в Далас, Тексас, през 1958 г. От особено внимание е постановката в Кралската опера от 1964 г. на Тоска с Мария Калас и Тито Гоби. През същата година той създава последната Норма на Калас за Парижката опера. Дзефирели си сътрудничи с Джоан Съдърланд, за която проектира и режисира трагичната опера, в 3 десйтвия от Гаетано Доницети „Лучия ди Ламермур“ (1959). През годините той създава няколко спектакъла за Метрополитън опера в Ню Йорк, включително Бохеми, Тоска, Турандот и Дон Жуан. Когато новата Метрополитън опера отваря в Линкълн Център, той режисира първата си опера от Самюъл Барбър Антоний и Клеопатра, с участието на Леонтин Прайс.

  • Някои от неговите оперни постановки се превръщат в световна класика.[27][28][29][30]

Естетика[редактиране | редактиране на кода]

Сред най-известните италиански режисьори в света.[31] Почти всички от филмите му са международни продукции.[32] Франко Дзефирели, като филмов режисьор, се характеризира с елегантност и отношение към мелодрамата и любовните истории, разработва с усещане за спектакъл и грандиозност на визуалния образ,[33] но не е освободен от маниеристични разколебания[34] и естетицизъм и понякога е холографски лошо издържан.[35]

Франко Дзефирели е омагьосан от Шекспир. В голяма част от творчеството си избира да покаже тази Шекспирова магия – през величието на оперното, музикално изкуство; през театралните мизансцен, декор и костюми; през средствата на кино изкуството, които позволяват силното акцентиране на красотата, основно търсене на Дзефирели като режисьор.

Теми и идеи в филмите[редактиране | редактиране на кода]

  • Търсенето на красотата в/през:
    • младостта;
    • природата;
    • любовта;
    • приятелството;
    • музиката, оперното изкуство в частност;
    • изкуството.
  • Религията и отричането от себе си, заради другите – в Братко Слънце, Сестро Луна, идеята за Св. Франциск.
  • Любовта във всичките ѝ измерения: разгледана от невинността и чистота на първия любовен трепет в „Ромео и Жулиета“, през любов и грижа за околните, до бурната и изпепеляваща любов в „Укротяване на опърничавата“.
  • Изобразяване на силни характери на екран.

Спомен с Коко Шанел[редактиране | редактиране на кода]

Лукино Висконти взема решение да направи филм по шедьовъра на Васко Пратолини – „Хроника на бедните влюбени“, но поради семейни причини не е имал възможността да замине. Поверява тази задача на Дзефирели, който през юни 1949 година се озовава в Париж с заръка да достави три препоръчителни писма за: Жан Кокто, Коко Шанел и актьора Жан Маре. Среща се с Шанел в хотел „Риц“. Няколко дни след това си правят разходка из парижките улици – разговарят за красотата на живота, за любовта, за модата и т.н. На 14 юли, Деня на Бастилията, се озовават на сред празника на площада на Бастилията. Вечерта Шанел кани Дзефирели на вечеря на улица"Камбон" 31 и на сбогуване му подарява 12-те репродукции на балерини, подписани от Анри Матис,[36][37] които Дзефирели продава по-късно, когато има финансови затруднения.

През 1965 година Дзефирели поставя Норма[38] на парижка сцена, една от най-очакваните постановки от френския хайлайф. За тази премиера най-важните хора в живота му дошли, от всички краища на света, за да гледат тази опера: Онасис, Лиде, Видже, Фани, Ана Маняни, Мария Калас[39] (на сцената) и сред всички тях – Коко Шанел. Среща се с нея след представлението и ѝ обяснява колко съжалява, че се е разделил с тези рисунки от Матис. Два дена след това получава една малка рисунка от Пабло Пикасо, подарена му от Коко Шанел.

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Режисьор[редактиране | редактиране на кода]

година филм оригинално заглавие бележки
1957 Къмпинг Camping
1964 Мария Калас в Ковънт Гардън Maria Callas at Covent Garden телевизионен филм
1965 Един ден заедно Un giorno insieme
1966 Флоренция: Дни на унищожението Per Firenze документален филм
1967 Укротяване на опърничавата La Bisbetica domata
1968 Ромео и Жулиета Romeo and Juliet
1972 Братко Слънце, сестро Луна Fratello Sole, Sorella Luna
1977 Исус от Назарет Gesù di Nazareth
1979 Шампионът The Champ
1981 Безкрайна любов Endless Love
1982 Палячи Pagliacci
1982 Селска чест Cavalleria rusticana
1983 Травиата La Traviata
1986 Отело Otello
1988 Младият Тосканини Il giovane Toscanini
1990 Хамлет Amleto
1992 Дон Карлос Don Carlo
1993 Историята на една любов Storia di una capinera
1996 Джейн Еър Jane Eyre
1999 Чай с Мусолини Un tè con Mussolini
2002 Калас завинаги Callas Forever[40]

Сценарист[редактиране | редактиране на кода]

Сценограф[редактиране | редактиране на кода]

* повечето споменати по-долу филми са телевизионни реализации на негови постановки
Година Заглавие Бележки
1955 Андреа Шение режисьор Клементе Фракаси
1965 Бохеми реж. Вилхелм Земелрот
1976 Отело с Пласидо Доминго, Мирела Френи и Пиеро Капуличи
  • (Дзефирели художник на костюмите)
1978 Отело с Джон Викърс, Рената Ското и Корнел Макнийл
1978 Кармен с Елена Образцова и Пласидо Доминго
1979 Отело с Пласидо Доминго, Хилда Крус-Ромо и Шеръл Милнс
1982 Бохеми с Тереза Стратас, Хосе Карерас и Рената Скот
1985 Тоска с Хилдегард Беренс, Пласидо Доминго и Корнел Макнийл
1988 Турандот с Ева Мартон, Пласидо Доминго и Леона Мичъл
1990 Дон Жуан със Самюел Рейми, Карол Ванес и Джери Хадли
1992 Дон Карлос с Лучано Павароти, Самюел Рейми, Паоло Кони
1993 Фалстаф с Паул Плишка и Мирела Грени
  • (Дзефирели художник на костюмите)
1994 Палячи с Тереза Стратас, Хуан Понс, Пласидо Доминго и Лучано Павароти
1996 Дъщерята на полка с Ева Подлес и Бруно Пратико
  • (Дзефирели художник на костюмите)
1997 Кармен с Валтрауд Майер, Пласидо Доминго и Сергей Лейферкус
1998 Палячи с Пласидо Доминго, Вероника Виляроел и Грегорий Юрисич
  • (Дзефирели художник на костюмите)
2002 Травиата със Стефания Бонфадели и Ренато Брузон
2003 Бохеми с МАрсело Алварес и Кристина Галярдо Домас
2003 Кармен с Марина Домашенко и Марко Берти
2006 Аида с Виолета Урмана и Роберто Аланя
2008 Бохеми с Анджела Георгиу и Рамон Варгас
2009 Турандот с Мария Гулегина

Актьор[редактиране | редактиране на кода]

Дзефирели участва в следните документални филми:

Година Заглавие Режисьор
1972 Дзефирели и .. „Историята на Св. Франциски“ от Джото Лучано Емер
1978 Калас: документален филм Джон Ардойн
1980 Аз съм Ана Маняни Крис Верморкен
1986 Последните моголи Кристофър Сайкс
1987 Мария Калас: Живот и творчество Алън Люенс и Алистър Мичъл
1987 Мария Калас: Божествената – портрет Тони Палмър
1999 Един магически приятел: Маестро Нино Рота Марио Моничели
1999 Лукино Висконти Карло Лидзани
2002 Висконти Адам Лоу
2004 Мария Калас: Да живееш и умреш за изкуството и любовта Стийв Клоу
2006 Страстта: Филми, вяра и ярост Рори Уийлър
2006 Сартория Тирели – да облечеш киното Джанфранко Джани
2006 Джоан Съдърланд: Неохотната примадона Стийв Коул
2009 Дрехата и лицето Франческо Костабиле

Театър[редактиране | редактиране на кода]

Режисьор и сценограф[редактиране | редактиране на кода]

Само като режисьор[редактиране | редактиране на кода]

Само като сценограф[редактиране | редактиране на кода]

Опера[редактиране | редактиране на кода]

Като режисьор и сценограф на оперния спектакъл
Година Заглавие Оригинално заглавие Театър/ Опера Град
1954 Любовен еликсир L'elisir d'amore Ла Скала Милано
1955 Италианецът в Алжир L'Italiana in Algeri Festival d'Olanda Амстердам
1955 Турчинът в Италия Il turco in Italia Ла Скала Милано
1956 Фалстаф Falstaff Festival d'Olanda Амстердам
1956 Дон Жуан Don Giovanni Teatrino di corte Неапол
1957 Линда ди Шамуни Linda di Chamounix Театро ал Масимо Палермо
1957 Италианецът в Алжир L'Italiana in Algeri Гражданската опера Далас
1957 Риголето Rigoletto Театър „Карло Феличе“ Генуа
1958 Травиата La traviata Гражданската опера Далас
1958 Дон Паскуале Don Pasquale Театър „Карло Феличе“ Генуа
1958 Норма Norma Театро ал Масимо Палермо
1958 Фалстаф Falstaff Израелската опера Тел Авив
1959 Трубадур Il trovatore Театър „Карло Феличе“ Генуа
1959 Палячи Pagliacci Кралска опера Лондон
1959 Селска чест Cavalleria rusticana Кралска опера Лондон
1959 Лучия ди Ламермур Lucia di Lammermoor Кралска опера Лондон
1959 Дъщерята на полка La figlia del reggimento Театро ал Масимо Палермо
1960 Риголето Rigoletto Кралският театър на Ла Мони Брюксел
1960 Гризелда Griselda Театро Масимо Катания
1960 Фалстаф Falstaff Театро ал Масимо Палермо
1960 Лучия ди Ламермур Lucia di Lammermoor Театро ал Масимо Палермо
1961 Фалстаф Falstaff Кралска опера Лондон
1961 Дон Жуан Don Giovanni Гражданската опера Далас
1962 Дон Жуан Don Giovanni Кралска опера Лондон
1963 Бохеми La bohème Виенска държавна опера Виена
1963 Фалстаф Falstaff Оперен театър Рим
1964 Риголето Rigoletto Кралска опера Лондон
1964 Фалстаф Falstaff Метрополитън опера Ню Йорк
1965 Норма Norma Пале Гарние Париж
1965 Антоний и Клеопатра Antony and Cleopatra Метрополитън опера Ню Йорк
1972 Дон Жуан Don Giovanni Виенска държавна опера Виена
1976 Отело Otello Ла Скала Милано
1979 Травиата La traviata Общински театър Рио де Жанейро
1981 Бохеми La bohème Метрополитън опера Ню Йорк
1984 Травиата La traviata Театро Комунале Флоренция
1986 Травиата La traviata Пале Гарние Париж
1989 Травиата La traviata Метрополитън опера Ню Йорк

Само режисьор[редактиране | редактиране на кода]

Само като сценограф[редактиране | редактиране на кода]

Балет[редактиране | редактиране на кода]

Година Заглавие Оригинално заглавие Допълнителна информация Театър/ Опера Град Бележки
1955 Пепеляшка Cenerentola (balletto) три актов балет, музика на Сергей Прокофиев Ла Скала Милано Режисура, костюми и сценография
1985 Лебедово езеро Il lago dei cigni балет от 4 действия, музика на Пьотър Чайковски Ла Скала Милано Режисьор и сценограф

Биографичен филм за Дзефирели[редактиране | редактиране на кода]

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Признания[редактиране | редактиране на кода]

През септември 2017 г. във Флоренция отваря врати Международният център за театрално изкуство „Франко Дзефирели“,[86] в който се помещава мащабната му колекция от творчески материали, както и част от личната му библиотека.[87]

  • Орден за заслуги към Италианската република,[88] връчен по инициатива на президента на Италия Джовани Леоне на 23 април 1977 г.[89]
  • През 1996 г. получава почетната степен почетен доктор за услуги в областта на изкуствата от Университета в Кент на церемония, проведена в Кентърбърийска катедрала.
  • Получава наградата „Кристален глобус“ на Международния филмов фестивал в Карлови Вари през 1999 за изключителен артистичен принос в световното кино.
  • Медал за принос в развитието на културата и изкуството[90] връчен през 2007 г.
  • Орден на Британската империя,[91][92] Лондон, 24 ноември 2004 г.

Сексуалност[редактиране | редактиране на кода]

През 1996 г. Дзефирели разкрива публично, след дълги години предпазливост и дискретност към личния си живот, че е хомосексуалист.[93] Дзефирели каза, че смята себе си за хомосексуален, а не за гей, тъй като смята, че терминът „гей“ е по-малко елегантен.[94]

Известно време името му се свързва с режисьора Лукино Висконти.

По думите на актрисата Оливия Хъси, която се чувствала като негова муза, на въпроса дали някога е бил влюбен в жена, Маестрото отговаря: Да, веднъж, в Оливия Хъси, когато работихме заедно на снимачната площадка на „Ромео и Жулиета“.

Обвинения в сексуален тормоз[редактиране | редактиране на кода]

  • Филмовият режисьор Брус Робинсън твърди, че върху него е упражняван сексуален тормоз от страна на Дзефирели, по време на снимачния процес на „Ромео и Жулиета“, в който Робинсън играе ролята на Бенволио. Робинсън споделя, че е прототип за развратния характер на чичо Монти във филма „Withnail and I“ е именно Дзефирели.[95]
  • През 2018 г. актьорът Джонатан Шек твърди, че Дзефирели му е посягал сексуално по време на снимките на „История за една любов[96]“ Синът на Дзефирели Джузепе дава изявление, в което отрича това твърдението.[97][98]

Деца[редактиране | редактиране на кода]

Режисьорът има двама синове Джузепе (Пипо) и Лучано Дзефирели, които помагат на осиновителя си в неговите дела, когато той вече е в една напреднала възраст.

Критика[редактиране | редактиране на кода]

Дзефирели е критикуван от религиозни групи в богохулство, заради начина, по който изобразява религиозните символи в своите филми.[99] Напротив, Дзефирели обвинява Мартин Скорсезе в антисемитизъм за описанието на филма му „Последното изкушение на Христос“ като продукт на „че еврейската културна измет от Лос Анджелис, който винаги е повод за шанс да атакува християнския свят“.[100]

Дзефирели е силно консервативен римокатолик и има два пълни мандата в италианския сенат като член на дясноцентристката партия „Форца Италия“ (на италиански: Forza Italia) на Силвио Берлускони. Той е критикуван от членове на гей общността за отстояването на позицията на католическата църква по отношение на хомосексуалността и за подкрепата в позицията на църквата относно абортите, призоваваща смъртно наказание за всяка жена, която е прекъснала своята бременност.[101]

Той отново предизвика спорове, когато през 2006 г. заявява пред вестник, че не е сексуално насилван от свещеник като дете.[100]

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Дзефирели умира в дома си в Рим на 15 юни 2019 г., на 96-годишна възраст.[102][103][104] Синът му Лучано разказва пред „Дъ Сън“, че баща му е починал вкъщи по обяд в събота. Той казва: „Беше страдал известно време, но си тръгна по мирен начин“.[105][106][107][108][108]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Lutto nel mondo del cinema: morto Franco Zeffirelli, notizieoggi24.it, 15 Giugno 2019.
  2. ↑ kids.kiddle.co
  3. ↑ www.avvenire.it
  4. ↑ biography.yourdictionary.com
  5. ↑ www.bbc.com
  6. ↑ Дзефирели, Франко. Автобиография, прев. Нели Раданова, София, ИК Колибри, 2012, с. 22
  7. ↑ Дзефирели, Франко. Автобиография, прев. Нели Раданова, София, ИК Колибри, 2012, с. 29
  8. ↑ www.accademia.firenze.it
  9. ↑ consent.yahoo.com[неработеща препратка]
  10. ↑ www.timeout.com
  11. ↑ www.imdb.com
  12. ↑ www.mymovies.it
  13. ↑ www.violanews.com
  14. ↑ firenze.repubblica.it
  15. ↑ www.pilotonline.com
  16. ↑ news.google.com
  17. ↑ www.hollywoodreporter.com
  18. ↑ www.hollywoodreporter.com
  19. ↑ „brams.ge“, архив на оригинала от 30 юни 2020, https://web.archive.org/web/20200630021919/http://brams.ge/index.php/news/obituary-franco-zeffirelli, посетен 30 юни 2020 
  20. ↑ „Big Rental Films of 1969“, Variety, 7 January 1970, p. 15.
  21. ↑ „Big Rental Films of 1973“, Variety, 9 January 1974, p. 60.
  22. ↑ rogerebert.com
  23. ↑ Franco Zeffirelli, britannica.com.
  24. ↑ criterion.com
  25. ↑ www.dailysabah.com
  26. ↑ www.eturbonews.com
  27. ↑ newyorker.com
  28. ↑ nytimes.com, 16 Jan. 2014.
  29. ↑ La Scala ricorda Franco Zeffirelli, teatroallascala.org.
  30. ↑ wiener-staatsoper.at[неработеща препратка]
  31. ↑ www.mymovies.it
  32. ↑ it.encarta.msn.com
  33. ↑ www.mymovies.it
  34. ↑ www.sapere.it
  35. ↑ www.treccani.it
  36. ↑ www.1st-art-gallery.com[неработеща препратка]
  37. ↑ www.giornidistoria.net
  38. ↑ www.operapassion.com
  39. ↑ www.nytimes.com
  40. ↑ www.rogerebert.com
  41. ↑ tcm.com
  42. ↑ L'Onorevole Angelina, cinematografo.it.
  43. ↑ Luigi Zampa (1905 – 1991), IMDb.com.
  44. ↑ Angelina (1947): Full Cast & Crew, IMDb.com.
  45. ↑ archiviodelcinemaitaliano.it
  46. ↑ Louis Nero, IMDb.com.
  47. ↑ oldvictheatre.com
  48. ↑ rsc.org.uk
  49. ↑ nycitycenter.org
  50. ↑ org-www.alitalia.com[неработеща препратка]
  51. ↑ theatredelaville-paris.com
  52. ↑ drammaturgia.fupress.net
  53. ↑ teatrodellapergola.com
  54. ↑ cesena.emiliaromagnateatro.com
  55. ↑ Pasquale Festa Campanile (1927 – 1986), IMDb.com.
  56. ↑ Luigi Magni (1928 – 2013), IMDb.com.
  57. ↑ ilsistina.it
  58. ↑ Anche costumista
  59. ↑ letteratour.it
  60. ↑ treccani.it
  61. ↑ RINO ALESSI, ZEFFIRELLI E LA BORBONI INSIEME PER PIRANDELLO, ricerca.repubblica.it, 10 ottobre 1984.
  62. ↑ RODOLFO DI GIAMMARCO, PER I ' SEI PERSONAGGI' HAPPENING DI ZEFFIRELLI, ricerca.repubblica.it, 4 agosto 1991.
  63. ↑ ibdb.com
  64. ↑ Albee: Who's Afraid of Virginia Woolf?. Cambridge University Press, 2000-09-21. ISBN 9780521635608. с. 188. Посетен на 2019-09-03.
  65. ↑ royalbooks.com
  66. ↑ Lina Wertmüller. Trafford Publishing, 2009-07-30. ISBN 9781425127558. Посетен на 2019-09-03.
  67. ↑ tappetovolante.org
  68. ↑ fccvarna.bg
  69. ↑ iiclondra.esteri.it
  70. ↑ Sandro Lai, IMDb.com.
  71. ↑ www.daviddidonatello.it
  72. ↑ David di Donatello Awards: 1979 Awards, IMDb.com.
  73. ↑ nationalboardofreview.org
  74. ↑ Cavalleria rusticana (1982), IMDb.com.
  75. ↑ nytimes.com
  76. ↑ awards.bafta.org
  77. ↑ La Traviata, filmaffinity.com.
  78. ↑ archive.unric.org[неработеща препратка]
  79. ↑ centrodelluomo.org
  80. ↑ Premio Colosseo, turismoroma.it.
  81. ↑ Omaggio a Roma (2009), IMDb.com.
  82. ↑ Premio delle Arti dei Fiorentini nel Mondo, fiorentininelmondo.it.
  83. ↑ comune.genova.it
  84. ↑ Renzi consegna a sorpresa il Fiorino d'oro a Franco Zeffirelli, lanazione.it, 31 maggio 2013.
  85. ↑ Enzo Luciani, Premio Anna Magnani all’Isola del Cinema, abitarearoma.it, 31 Agosto 2012.
  86. ↑ Соня Александрова, Франко Дзефирели и неговият музей, duma.bg, 3 август 2017.
  87. ↑ romeo-juliet-club.ru
  88. ↑ Ordine al Merito della Repubblica Italiana, quirinale.it.
  89. ↑ quirinale.it
  90. ↑ Corsi Dott. Franco in arte Franco Zeffirelli, quirinale.it.
  91. ↑ The Most Excellent Order of the British Empire, britannica.com.
  92. ↑ UK honour for director Zeffirelli, news.bbc.co.uk, 24 November 2004.
  93. ↑ Barbara McMahon, Zeffirelli tells all about priest's sexual assault, The Guardian, 21 November 2006.
  94. ↑ nytimes.com
  95. ↑ Bruce Robinson. Interviewed by Peter Murphy, The New Review (laurahird.com).
  96. ↑ Johnathon Schaech, Actor Johnathon Schaech: I Was Molested by Director Franco Zeffirelli, people.com, January 11, 2018.
  97. ↑ Director Franco Zeffirelli, 94, accused of molesting actor in 1992; son denies it, eu.usatoday.com, Dec 14, 2019.
  98. ↑ Rebecca Keegan, The Dark Side of Franco Zeffirelli: Abuse Accusers Speak Out Upon the Famed Director's Death, hollywoodreporter.com, 6/18/2019.
  99. ↑ Zeffirelli, Franco (b. 1923), glbtq.com.
  100. ↑ а б Neda Ulaby, Franco Zeffirelli, Creator Of Lavish Productions On Screen And Stage, Dies At 96, npr.org, June 15, 2019.
  101. ↑ bbc.co.uk
  102. ↑ TITTI GIULIANI FOTI, E' morto Franco Zeffirelli, addio al Maestro. Firenze dichiara il lutto cittadino, lanazione.it, 15 giugno 2019.
  103. ↑ Duane Byrge, Franco Zeffirelli, Oscar-Nominated Director for 'Romeo and Juliet,' Dies at 96, hollywoodreporter.com, 6/15/2019.
  104. ↑ www.bangkokpost.com
  105. ↑ www.indiewire.com
  106. ↑ www.timesofisrael.com
  107. ↑ unravelmalta.com
  108. ↑ а б variety.com

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Франко Дзефирели. Автобиография. С., Колибри, 2012.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контрол
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Франко_Дзефирели&oldid=10961323“.