Александър Брюлов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за художника Александър Брюлов. За други личности със същата фамилия вижте Брюлов.

Александър Павлович Брюлов
руски архитект и художник
архитект и художник
Портрет на Александър Брюлов от брат му Карл (1823-1827)
Роден
Починал
Националност Flag of Russia.svg руснак
Стил Класицизъм
Академия Петербургска имперска художествена академия
Учители Андреян Захаров, Андрей Воронихин, Андрей Михайлов
Направление архитектура, живопис
Награди два сребърни и голям златен медал
Съпруга баронеса Александра Рал
Александър Павлович Брюлов в Общомедия

Александър Павлович Брюлов (на руски: Алекса̀ндр Па̀влович Брюлло̀в) е руски архитект и художник от 19 век, представител на късния класицизъм. Той е професор по архитектура в Имперската художествена академия на Санкт Петербург, по-голям брат на известния художник Карл Брюлов, по-малък на художника Фьодор Брюлов и баща на архитекта и художник Павел Брюлов. Архитектурата на създадените от него сгради представлява сплав от художествените концепции на класицизма, в традициите на който е възпитан, и настъпващите идеи на романтизма.[1]

Произход и детство[редактиране | редактиране на кода]

Александър Брюлов е роден на 10 декември 1798 година в Санкт Петербург. Произхожда от потомствено художническо семейство, а баща му Пол (Павел) Брюло е скулптор-орнаменталист, майстор на декоративната дърворезба, академик и педагог.[2][3] Предците на семейство Брюло са французи, принудени да напуснат родината си след отмяната на Нантския едикт през 1685 година и да се заселят в Германия. Георг Брюло, прадядо на Александър и Карл, пристига в Русия през 1733 година и започва работа като моделиер в порцелановата фабрика на Петербург.[4]

Семейството на Павел Брюло и втората му жена Мария е голямо, те имат 7 деца — петима синове и две дъщери.[4] От първата си жена бащата има само един син, Фьодор, който е с 6 години по-голям от Александър.[1] Всички децата в семейството са възпитавани на вътрешна дисциплина, уважение към труда и упорство в достигане на набелязаните цели. Самите родители винаги са представлявали за тях нравствен пример.[5] Бащата изиграва огромна роля в развитието на Александър и Карл в детските им години, като става първият техен учител.[2]

Имперска художествена академия[редактиране | редактиране на кода]

През 1810 година Александър постъпва в Имперската художествена академия в Петербург, където година преди това е записан и брат му Карл. И двамата са приети без конкурс, като синове на бивш преподавател и академик. Бащата плаща образованието на Александър, а Карл е приет на държавна издръжка. Художествената подготовка, получена вкъщи и необикновеното им трудолюбие позволяват на братята да станат едни от най-добрите ученици в академията.[5] Освен специалните предмети там се изучават руски, немски и френски езици, история, география, физика и математика. Завършвайки успешно първата степен на академичното образование, Александър преминава в специалния клас по архитектура. В началото на 19 век архитектурният клас в академията се води от майсторите на класицизма Андреян Захаров и Андрей Воронихин. След тяхната смърт часовете по архитектурна композиция се водят от Андрей Михайлов. Тук Александър учи в продължение на 10 години и става архитект, а Карл избира да бъде исторически живописец.[4]

През 1816 и 1819 година Александър получава сребърни медали за рисунка от натура и два за архитектурна композиция.[3] Завършва академията на 31 януари 1820 година с атестат Първа степен, званието художник 14-ти клас и като награда получава шпага.[5][6] Малко по-късно брат му Карл също завършва академията, получавайки Голям златен медал. Силната връзка между двамата братя продължава през целия им живот. Карл многократно рисува по-големия си брат, а на Александър се пада тъжната задача да направи паметник на гроба на Карл.[4]

Автопортрет (1830)
Генерал-лейтенант Николай Чертков (1830-те)

През 1821 Александър, със съдействието на преподавателя се Андрей Михайлов, постъпва на работа в Комисията по строежа на Исакиевския събор. Длъжността, на която е назначен е „помощник по полагане на основите“ и тя не му пречи да се занимава през свободното си време с графика, по която се увлича по това време.[5] Там работи малко повече от година.[6] По същото време взема участие в работата над едно от най-добрите литографски издания на Императорското дружество за поощряване на изкуствата, където са публикувани три листа с негови рисунки - „Сенният площад“, „Разходка по островите“ и „Адмиралтейството“. Показателен е интересът му към литографията, която е още нова печатна техника за Русия.[3]

Италия[редактиране | редактиране на кода]

През 1822 година братята заминават за 4 години на практика в Европа, за сметка на Императорското дружество за поощряване на изкуствата.[5] Във връзка с това пътуване към досегашната им фамилия Брюло е добавено руско окончание и така братята остават известни в историята на изкуствата като Брюлови.[1] Пътят на Александър преминава през Рига, Мемел (сега Клайпеда), Кьонигсберг, Берлин, Дрезден, Мюнхен, а от там във Венеция, Падуа, Верона, Мантуа, Болоня и накрая - Рим.[4]

Александър има поръчение да се запознае с класическата архитектура и основно да изучи техниката на литография при известния парижки майстор Енгелман.[3] В началото се установява в Мюнхен, но след година се мести в Рим, където остава почти година.[2]

Александър живо се интересува от древните развалини и много пътува из Италия.[2] Той открива за себе си архитектурата на древния град и много рисува. Изпраща картините си в Петербург до Императорското дружество за поощряване на изкуствата. За таланта му на художник-акварелист свидетелстват рисунките на древни паметници на италианската архитектура, които прави в изпълнение на главната си задача, с която е изпратен — събиране на материали по история на изкуството. Това са картини от Соренто, Неапол, Сиракуза, Сицилия, както и много рисунки на хора – босоного италианско момче на брега на морето, каруцар с магаре, молеща се италианка, дебел абат и крехко кюре и много други. Художникът не рисува обикновен стафаж, оживяващ картините, а създава характери – понякога лирични, друг път с оттенък на хумор или даже гротескни.[5]

Годините между 1820 и 1830 за Брюлов са характерни с интензивна работа върху акварелни рисунки и романтични пейзажи.[2] През май 1824 година изкачва Везувий и посвещава на това пътуване серия акварели. Увековечава най-значителните и увлекателни моменти в три акварела, които сега се съхраняват в Руския музей.[5]

В края на 1824 година Брюлов се установява в Неапол, където има доста чужденци и особено руснаци. Много от тях му поръчват портрети, които художникът изпълнява почти на шега. Тогава започва времето на неговата „терасна живопис“. Той рисува сложни композиции, в които моделите са изобразени в цял ръст, с многобройни аксесоари. Такива са портретът на княгиня Наталия Голицина, на графиня Екатерина Воронцова, на графините Тизенхаузен и Фикелмон и други. На пръв поглед акварелите могат да се възприемат като еднообразни – моделът стои или седи на открита тераса, от която се открива гледка към Неаполитанския залив и димящия в далечината Везувий. Този факт се дължи на желанията на поръчващите, които искат да бъдат увековечени на фона на паметни за тях места, а не на липсата на фантазия у Брюлов. Той нито един път не повтаря фона, като избира различни ракурси и представя залива и вулкана, погледнати от различни точки.[5]

Най-голямото количество рисунки в периода 1820-1830 година са акварелните портрети. През 1825 година пише на родителите си, че вече 6 месеца не може да отпътува от Неапол, заради многото поръчки за портрети, които е получил. Слуховете за талантливия художник стигат даже до краля на Неапол, който също пожелава да му бъде нарисуван портрет, както и на цялото му семейство.[3] Брюлов рисува три – на краля, на кралицата с принцесите и на най-голямата им дъщеря. Поръчват му да направи от тях и литографии и заплащат труда му много добре.[5]

Типичен "терасен портрет" - княгиня Наталия Голицина (1822)
Наталия Пушкина (1831)
Императрица Александра Фьодоровна (1837)
Монументът на Куликово поле в чест на победата от 1380

Благодарение на добрите портрети, кралят разрешава на Брюлов да се заеме с реставрации в Помпей.[5] Той заминава за града и прекарва там две години. Ангажира се с реставрацията на градските терми, пострадали от изригването на вулкана Везувий през 79 година.[2] През 1824 година в Париж е издаден негов албум с рисунки и текст на тема „Помпейски терми“.[3] За работата си като архитект в Помпей, получава действително членство в Кралския архитектурен институт в Англия, става член-кореспондент на Парижката художествена академия и Художествената академия в Милано.[2] По-късно тези звания помагат за назначаването му като „архитект към двора на негово императорско величие“ в Петербург.[5]

Да се установи колко портрета е нарисувал в този период е невъзможно, но сред най-известните са такива шедьоври като портрета на руския генерал-адютант Василий Перовски в цял ръст на фона на романтичен южен пейзаж, рисуван в Соренто. Портретът получава поощрение на изложбата на Дружеството на художниците (1824). В различни музеи се намират портретът на Е. П. Полторацки (1827), на семейството на руския художник и архитект Григорий Гагарин (1827), на първия губернатор на Гърция по време на преходния период Йоанис Каподистриас (1820), на Е.И. Загряжски (1820), както и собственият му автопортрет от 1830 година.[3]

В този, сравнително ранен период от своята кариера, Брюлов ползва акварелната техника на старите майстори, т.е. рисува със „сух маниер“, ефектът от който наподобява многослойната живопис с къси мазки. Това му позволява да получи дълбочина и яркост на цвета. Под влияние на брат си Карл и живописеца-акварелист Пьотър Соколов, той не използва такива ценни качества на акварела, водещи до лекота и прозрачност на картините.[3]

Франция[редактиране | редактиране на кода]

В края на август 1826 година Брюлов заминава за Франция. В Париж изучава техника на литографията при Енгелман, посещава курсове по механика в Сорбоната и лекции по история на архитектурата в Кралското училище по изкуства.[5] Запознава се и с новите технологии за строителство на театрални сгради.[6] Всичко това му отнема много време и не му позволява да се занимава активно с живопис.[5]

За периода 1826-1829 година са известни много малко негови акварелни портрети. Обръща се повече към бързата рисунка с молив, към която по-късно рядко прибягва. Но всеки негов графичен портрет представлява шедьовър. На една вечеря през 1826 година рисува шотландския писател Уолтър Скот, без моделът да подозира. По-късно Ана Скот, дъщерята на писателя, високо оценява този портрет.[5]

От Франция заминава за Англия и Швейцария, докато накрая се връща в Русия.[4][6]

Русия[редактиране | редактиране на кода]

През есента на 1829 година 31-годишният Александър се завръща в Русия. Тук получава званието придворен архитект, което му открива широко поле за дейност. Получава поръчки както от императорския двор, така и от частни лица.[5]

Веднага след завръщането си става преподавател по архитектура в Имперската художествена академия със звание професор втора степен.[3][4] Славата му на портретист го преследва и тук и той изпълнява много поръчки, създавайки прекрасни акварелни портрети.[5]

Живопис[редактиране | редактиране на кода]

От 1830 година започва разцветът на архитектурното му творчество и Брюлов успява да осъществи най-добрите си проекти. Едновременно с това продължава да работи и като художник. Създава акварелни портрети на държавника Михаил Сперански (1833), забележителния портрет на Наталия Пушкина (1831-1832), съпругата на Пушкин. Това е единственият неин портрет, създаден докато поетът все още е жив.[3]

През този период акварелната техника на Брюлов претърпява значителни промени. Той се отказва от наслояването на акварела, а четката му става по-лека и свободна. Рисува на жълтеникава хартия, използвайки топлия ѝ тон като основа за лицата и ръцете в портретите. Не изоставя и рисуването с молив и създава графики, които носят съвсем самостоятелен характер – портрет на М. А. Власов, „Неизвестен с чин прапоршчик“, „Неизвестен с Георгиевска лента“.[3]

През 1830-те години Брюлов създава няколко рисунки, оригинали за винетки на книжни издания. Това са първа и втора част на съчиненията на руския поет Константин Батюшков и особено широко известната сцена „Обяд у книгоиздателя Александър Смирдин“, изпълнена от натура, литографирана от Степан Галактионов, и поместена в качеството си на винетка на титулната страница на алманаха „Новоселье“ (1833).[5]

През този период рисува главно портрети в по-малък формат, в сравнение с италианските му работи. Променя се и колоритното им решение. Произведенията му от това време могат да бъдат разделени на два периода. Първият е по-декоративен и театрален, композицията се състои от две до три фигури, изпълнени в студени тонове и множество прилежно изрисувани детайли. Като правило портретите са особено изискани и блестящи и се отличават с характерен перлен колорит. От този период са портретите на княгиня Мария Николаевна и великия княз Александър Николаевич, на княгините Мария и Олга в маскарадни костюми, с преобладаващи студени и розови тонове.[5]

Колоритът при втория период се характеризира с топли, дори „горещи“ тонове.Тази серия портрети са по-графични, с интензивни, наситени цветове, по-живописни, а композицията е по-опростена. Такива са портретите на Е.П. Полторацки, на княгиня С.А. Лвова, на президента на академията A.H. Оленин (1831), „Неизвестен със сламена шапка“, „Неизвестен от семейство Рал“ и други.[5]

Сред портретите на известни литератори, много изразителен е този на Пушкин, с когото Брюлов добре се познава. През 1833 година рисува и илюстрациите към поемата му „Къща в Коломна“, а след смъртта на поета – и серията илюстрации към „Каменният гост“.[3]

През 1840-те и началото на 1850-те години Брюлов продължава да работи като художник и график.[3] Известни са около 150 портрета, изпълнени с акварели, рисунки и литографии.[5] В последните три десетилетия интензивността на творчеството му като художник забележително спада, тъй като Брюлов дава превес на архитектурата и преподавателската си дейност.[3]

Архитектура до 1835[редактиране | редактиране на кода]

Професорът по архитектура Александър Брюлов е известен преди всичко като автор на много проекти за сгради в Петербург и околностите му, един от главните архитекти на реконструкцията на Зимния дворец след пожара от 1837 година.[5]

Първата му самостоятелна работа е проект на църква в Шуваловския парк на Парголово.[4] В този случай той не се отклонява от господстващата тогава в Петербург мода на готическия стил.[6] Въпреки готическите си форми като островърхи арки, витражи и контрафорси, архитектурата на Парголовската църква е близка до руския класицизъм, като обединява простотата на композицията с изразителността на повърхността на стените и сдържаността по отношение на използването на скулптурна украса.[1]

Църквата в Шуваловския парк на Парголово
Лютеранската църква "Св.св. Петър и Павел" на Невския проспект (пощенска картичка от 19 век)

Първите постройки на Брюлов в околностите на Петербург, поръчани му от частни лица, му създават репутация на талантлив и образован архитект. Правителството го забелязва и по негова поръчка той проектира и ръководи изграждането на Михайловския театър (сега Малий театър за опера и балет „Модест Мусоргски“), което продължава до 1833 година.[1]

Видът на театъра укрепва още повече известността му и той е привлечен на работа в Кронщат. През същата 1833 година са представени три проекта за сграда за органите на гражданските ведомства. Нито един от тях не задоволява Николай I и той поръчва проектът да се възложи на Брюлов. В окончателния вариант височината на сградата е намалена, а архитектурата ѝ се отличава с краен лаконизъм, типичен за правителствените сгради от късния класицизъм. Централната част е подчертана от големи отвори с пиластри на втория етаж, завършващи с фронтон.[1] След това Николай I му поръчва да възстанови личните му покои, както и тези на императорското семейство. Поръчва му и проект за нова зала в памет на Александър I.[6]

Използвайки в своите произведения готически, ренесансови и класически архитектурни форми, Брюлов, пръв в Русия, утвърждава правото на архитекта да избира свободно историческия стил, който най-много съответства на творческите му замисли.[1]

През 1830 година на академична изложба е представен проектът му за дом на инвалидите на кримското крайбрежие на Черно море, който е изпълнен в изящен, класически стил. В центъра на композицията е разположена църква, повдигната на висока тераса, към която води широка парадна стълба. Сградата на църквата наподобява античен храм в дорийски стил. Комплексът е замислен като цялостен архитектурен ансамбъл, композиционно свързан с брега на морето чрез тераси, стълби и рампи, а видът му е много подходящ за южния ландшафт на Крим. За тази своя работа Брюлов получава званието академик (учен) и подобно на други млади академици получава държавен апартамент в крилото в двора на Академията.[1]

В началото на 1832 година лютеранската община в Петербург поръчва на Брюлов проект за църква на Невския проспект. На мястото съществува малка, стара, порутена сграда, която загрозява улицата. Проектът е готов на следващата година, а строителството завършва през 1838. Църквата, която Брюлов създава, е своеобразен и самобитен обект. Въпреки необичайните за Петербург форми, тя органично се вписва в ансамбъла на сградите по Невския проспект. А самата лютеранска църква „Св. Петър“, близка до класицизма, става архитектурен център на цялостната композиция.[4]

През 1835 година в имението „Графска Славянка“ Брюлов изгражда дървен театър, съобразен със средновековната руска архитектура, която се е превърнала в едно от направленията, възкресено за живот от романтизма.[1]

Архитектура след 1835[редактиране | редактиране на кода]

През 1831 година Брюлов се жени за баронеса Александра Александровна Рал и има от нея три дъщери (София, Юлия и Ана) и двама сина (Владимир и Павел). По-късно Павел става известен живописец и значително допринася за развитието на руското изкуство.[1]

Пулковската обсерватория
Щабът на гвардейския корпус на Дворцовия площад
Детайл от парапета на Благовещенския мост

През 1834 година от туберкулоза умира Иван, по-младият брат на Александър, а на следващата година – и баща му, както и първородният му син, който си отива само на 3 години.[1]

Тези трагични събития съвпадат с усилената работа на Брюлов по един от най-големите му проекти – на Пулковската обсерватория към Руската академията на науките. За мястото ѝ е избрана най-високата точка на Пулковската планина. През декември 1833 година архитектите Александър Брюлов и Константин Тон участват поотделно в конкурс за обсерваторията, а на следващата година е избран вариантът на Брюлов. При главната сграда на обсерваторията се наблюдават елементи, отразяващи преходния характер на архитектурата през 1830-те години. Гръко-дорийският стил на главния вход, лаконичността и строгостта на композицията, доближават архитектурата на сградата към строгия класицизъм.[1] Пулковската обсерватория, завършена през 1839 година, носи световна слава на своя автор.[2]

През декември 1837 година огромен пожар обхваща Зимния дворец, дело на прочутия Бартоломео Франческо Растрели. В продължение на три дни той унищожава всички помещения на двореца. През 1839 година, 15 месеца след пожара, основните възстановителни работи са завършени, като Брюлов е един от тримата главни архитекти, работили по реконструкцията му.[1]

В периода 1837-1843 година той създава проекта на най-крупното свое творение – зданието на Щаба на гвардейския корпус на Дворцовия площад, който дотогава заема малка сграда до Главния щаб. Александър застроява източната част на площада, като успява да съвмести индивидуалността и оригиналността на новия проект със съседните стари сгради. Той проявява голям усет към градоустройството и правилно оценява доминиращото значение и високата художествена стойност на главното здание. Затова създава щаба на гвардейския корпус като спокойна, неутрална и лишена от ярки архитектурни акценти сграда.[4]

През 1840-те години Брюлов получава поръчка за реконструкция на Мраморния дворец в Петербург и проект за нов служебен корпус към него.[6] Архитектът използва съществуващи фундамент и стени, които надстроява и реконструира. Строежът започва през 1845 година и завършва през 1850.[4] По-късно, в продължение на годините, Брюлов реставрира двореца още няколко пъти. Преработва служебните помещения, прави пристройка и изпълнява украсата по фасадата на сградата. За добре свършената работа получава званието статски съветник.[2] По-късно, по съветско време, интериорът на двореца е променен и превърнат в музей на Ленин.[4]

През 1842 година проектира и ръководи строежа на Александровската болница за неизлечимо болни пациенти в Петербург. Тя се строи в памет на дъщерята на Николай I, починала от туберкулоза и е предназначена за бедните слоеве от населението.[4] Тук Брюлов отново свободно смесва различни стилови форми. Например при проектиране на църквата към болницата той предвижда бароков купол и готически главен вход. Измисля и нови архитектурни детайли – в пространството между прозорците, вместо традиционните правоъгълни форми, поставя петостенни пиластри, опрени на пилони и разчленяващи визуално стените на първия етаж.[1] При този проект архитектът отделя голямо значение на удобството на бъдещите пациенти. Сградата се строи под личното наблюдение на императора, който често се бърка в строителния процес. По този повод между Брюлов и Николай I възникват разногласия, които по-късно повлияват на кариерата му.[4]

Брюлов взема сериозно участие в строителството и оформлението на петербургските мостове.[4] Участва в създаването и архитектурното оформление на Благовещенския мост, първият постоянен мост над река Нева в Петербург.[6] Той служи като еталон за следващите мостове, изграждани в града.[4] На всяко пано от масивния и едновременно с това ажурен парапет, са изобразени символи на водната стихия – тризъбеца на Нептун, раковини и два хипокампа, митични водни коне.[6]

През 1850 година по негов проект е отлят и изпълнен Паметникът на победата на Куликово поле.[6] Посветен е на Куликовската битка и победата на руските войски под ръководството на Дмитрий Донски над татарите през 1380 година.[4]

Преподавателска дейност[редактиране | редактиране на кода]

Бялата зала на Зимния дворец след реставрацията

Заради конфликта с императора, в средата на 1850-те, Брюлов е принуден да се оттегли от активна строителна дейност и се съсредоточва в преподавателската си работа в Художествената академия.[6] През 1842 година получава званието професор първа степен, а през 1854 – заслужил професор. Като педагог и ерудит, Брюллов се ползва с голям авторитет.[4] Успоредно с преподавателската си дейност той разглежда постъпващите за експертиза научни трудове и инженерно-технически разработки.[6]

През 1871 година академията тържествено отбелязва 50-годишната творческа дейност на Александър Брюлов. В чест на юбиляра в обращение е пуснат медал, от едната страна на който е изобразен той, а на обратната – Пулковската обсерватория.[1] През същата година подава оставка, но продължава да бъде член на Съвета на академията.[6]

През различни етапи от развитието на руската архитектура се променя и оценката за творчеството на Брюлов. През първото десетилетие от дейността си е възторжено приет от съвременниците. Скоро обаче незаслужено е отречен и почти забравен. В началото на 20 век се развива интерес към творците от средата на 19 век и скоро Брюлов получава признание като талантлив и самобитен архитект и художник.[1]

Най-големите колекции от акварели на Александър Брюллова са събрани в Пушкинския музей в Москва, в Третяковската галерия, Всерусийския музей „Пушкин“ в Петербург и град Пушкин, Музея на Тропинин в Москва.[5]

Целият живот на Брюлов е тясно свързан с Петербург и почти всички, построени от него сгради, все още съществуват в града. Съхранен е и домът му на „Кадетска линия“, откъдето роднини, приятели и ученици го изпращат в последния му път.[4]

Александър Брюлов умира на 21 януари 1877 година в имението си в Санкт Петербург. Погребан е в Павловск, където обикновено е прекарвал летните месеци.[6][4]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н о п р ((ru)) Биографии. История жизни великих людей/Брюллов Александр Павлович
  2. а б в г д е ж з и ((ru)) Календарь событий/Александр Брюллов
  3. а б в г д е ж з и к л м н о ((ru)) ArtOnline.ru/Энциклопедия русских художников/Брюллов (до 1822 - Брюлло) Александр Павлович
  4. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф ((ru)) Санкт Петербург и пригороды/Архитектор Александр Брюллов, 1798-1877
  5. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ((ru)) Журнал „Наше наследие“ № 83-84 2007 /Лидия Карнаухова, Сергей Архангельский - Александр Павлович Брюллов — портретист
  6. а б в г д е ж з и к л м н о ((ru)) Прогулки по Петербургу/История Санкт Петербурга/Архитекторы/Брюллов Александр Павлович