Луи XV (Франция)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луи XV
Крал на Франция и Навара
Louis15-1.jpg
Луи XV (1710 - 1774)
Лични данни
Управление 17151774
Коронация 25 октомври 1722, катедралата в Реймс
Роден 15 февруари 1710
Версай, Франция
Починал 10 май 1774
Версай, Франция
Предшественик Луи XIV
Наследник Луи XVI
Семейство
Династия Бурбони
Баща Луи, херцог на Бургундия
Майка Мари-Аделаиде Савойска
Брак Мария Лежинска
Потомци Луиза Елизабет (1727-1759)
Ан Анриет (1727-1752)
Мари Луиз (1728-1733)
Луи (1729-1765)
Филип-Луи (1730-1733)
Мари-Аделаид (1732-1800)
Виктоар Френска (1733-1799)
Софи Френска (1734-1782)
Тереза (1736-1744)
Луиза Френска (1737-1787)
Луи XV в Общомедия

Луи XV (на френски: Louis XV) e крал на Франция и Навара от 1715 до 1774 г. Надживявайки по чудодеен начин семейството си, в началото на царуването си Луи се ползва с огромната подкрепа на френския народ, който му дава прозвището "многообичният Луи". Неуспехът му да реформира монархията и да води успешна европейска политика, както и загубата на френските владения в Северна Америка, го правят по-късно един от най-непопулярните френски крале.

Детски години[редактиране | edit source]

Луи XV е роден във Версай на 15 февруари 1710 г. - докато неговият прадядо Луи XIV все още е на трона. Той е син на Луи, херцог на Бургундия, и на Мари-Аделаиде Савойска и внук на единственият син на Луи XIV Дофинът Луи. Херцогът на Бургундия има двама по-млади братя: Филип, херцог на Анжу, който скоро е избран за испански крал под името Фелипе V и Шарл, херцог на Бери. По този начин, до 1710 г., Луи XIV има много мъжки наследници: един син, трима внуци и двама правнуци от неговия най-голям внук. Последвалите драматични събития променят цялостно кралското семейство.

През 1700 г. херцогът на Анжу става крал на Испания, наследявайки короната по линия на баба си Мария Тереза Австрийска. Във войната за испанското наследство новият испански владетел трябва да се откаже от претенциите си над френския престол. Англия не може да понесе испанската колониална империя да бъде под управлението на силен френски крал.

През 1711 г. Дофинът Луи умира неочаквано и херцогът на Бургундия става наследник на трона. Година по-късно съпругата му Мари-Аделаида Савойска се разболява от едра шарка и издъхва през февруари 1712 г. Престолонаследникът Луи Бургундски, съкрушен от смъртта на любимата си жена, в рамките на една седмица умира от същата болест. Става ясно, че и синовете им са заразени с коварната болест. Докторите пускат кръв на новия престолонаследник, херцогът на Бретан, но той умира на 8 март 1712 г. Животът на по-малкия му брат (бъдещия Луи XV) е спасен от неговата гувернантка мадам дьо Вентадур, която забранява на докторите да му пускат кръв и сама поема лечението му.

През 1714 г. умира третият внук на Луи XIV, херцог Шарл дьо Бери. По този начин Луи XIV изгубва четирима мъжки потомци само за три години и съдбата на династията зависи единствено от оцеляването на четиригодишното момче. Ако то също умре, короната трябва да се наследи от херцог Филип Орлеански, племенникът на Луи XIV и първи братовчед на покойния Дофин. Изглежда доста вероятно, че Фелипе V ще се откаже от договора, според който той няма претенции към френския трон и една нова голяма европейска война, в това число и френска гражданска са неизбежни. Именно затова животът на малкия Луи е денонощно пазен. Освен това невръстният престолонаследник е сирак, дори без чичовци или лели, освен краля на Испания и няма първи братовчеди. Всичко това оформя по-късно характера на краля.

Към краят на август 1715, Луи XIV е на смъртно легло, болен от гангрена. На 26 август той привиква при себе си петгодишния си правнук Луи и му казва прочутите думи: "Моето дете, Вие ще бъдете велик крал. Не ме имитирайте в моя интерес към дворците и войните. Опитвайте се да живеете в мир със своите съседи. Винаги следвайте добрия съвет. Опитайте се да поправите страданието на хората, на които аз съм навредил." Шест дни по-късно мъжът, който управлява Франция повече от 50 години умира, и Луи XV е незабавно коронясан като новия крал на Франция.

Регентството на Филип Орлеански[редактиране | edit source]

Луи XIV приживе няма доверие на племенника си Филип Орлеански и в завещанието си определя извънбрачния си син, херцог Луи дю Мен, за регент на бъдещия крал. На 2 септември 1715 г. се събира Парижкият Парламент, за да оповести регентството. Орлеанският херцог сключва сделка с Парламента, като му предоставя възможността да отменя кралски декрети - нещо, което Луи XIV е забранил, и по такъв начин си осигурява обявяването от парламентаристите на кралското завещание за невалидно. 41-годишният Филип Орлеански е обявен за единствен регент на малолетния крал, а дворцовият преврат е описан от Сен-Симон. Регентът взема решение да премести правителството в Париж и кабинетът във Версай е разпуснат.

Регентът ръководи държавните дела от парижкия си дворец Пале Роял. Малкият Луи XV е преместен в средновековния замък Венсен, който се намира в околностите на Париж (на 7 км източно от френската столица), където въздухът е сметнат за по-здравословен. По-късно той заживява в двореца Тюйлери в Париж, близо до Пале Роял, за да е под контрола на регента. През 1717 г. младият крал е отделен от гувернантката си дьо Вентадур и надзирателя си херцог дю Мен. С образованието му е натоварен Андре Еркюл дьо Фльори, а му помага херцог дьо Вилроа. По време на безбройните церемонии малкият крал трябва да се научи да крие своите чувства и естествената си свитост. Така Луи придобива студеното си държание, което в зряла възраст неизменно ще излиза наяве. Фльори, подпомогнат от прочути професори като географа Гийом Делил, дава отлично образование на Луи XV. Младият крал е извънредно любопитна и контактна личност и страстен читател. Като просветен човек, той настоява във Френския колеж да се създадат отдел по физика (1769) и отдел по механика (1773). Амбициозният Фльори се възхищава на краля, но и упражнява огромно влияние върху него.

Филип Орлеански, в търсене на подкрепа за своето управление, поощрява благородниците, които са били лишени от власт при царуването на неговия чичо Луи XIV, да участват в управлението. През 1717 г. е сключен съюз с Англия с цел да се попречи на испанския крал Фелипе V да претендира за френската корона при една евентуална смърт на Луи XV. Изправен пред липсата на добри държавници сред благородниците, през 1718 г. Орлеанският херцог връща старата администрация от държавни секретари. Близкият до регента кардинал Дюбоа е назначен за пръв министър през 1722 г. В опит да напълни държавната хазна Филип Орлеански поощрява знаменитите финансови схеми на шотландския банкер Джон Лоу, които скоро довеждат до разорение много хора.

През 1721 г. Луи XV е сгоден за братовчедка си Мария-Ана-Виктория дьо Бурбон, дъщеря на чичо му Фелипе V, която е само 3-годишна. Самият крал по това време е 11-годишен и както се очаква не проявява никакъв интерес към годеницата си - трите ѝ години престой в Париж му носят само досада. През юни 1722 г. младият крал и дворът му се завръщат във Версай. През октомври същата година Луи XV е коронясан в Реймс.

Назначаване за пръв министър херцог дьо Бурбон[редактиране | edit source]

На 15 февруари 1723 г. кралят е обявен за пълнолетен. Той оставя държавните дела на Филип Орлеански, но вече като пръв министър след смъртта на кардинал Дюбоа през август 1723 г. През декември същата година Филип Орлеански умира и следвайки съвета на Фльори, Луи XV назначава за пръв министър братовчед си херцог Луи Анри дьо Бурбон. Кралят не участва във взимането на решенията при управлението на Бурбонския дук за разлика от доказани спекуланти като Бертелод дьо Пиньоф и банкера Дюверне. Новият пръв министър е разтревожен за здравето на краля не толкова от загриженост за него или за бъдещето на династията, колкото от желанието си да предотврати възкачването на трона на Орлеанския клон на Бурбонската династия. Херцогът се притеснява, че испанската инфанта не може да роди деца на краля, затова я изпраща обратно в родината ѝ и започва да търси достатъчно зряла европейска принцеса, която да роди дофин. По този начин, изборът пада върху 22-годишната дъщеря на детронирания полски крал Станислав I Лежински.

Брак и съпруга[редактиране | edit source]

Бедна, следвана от разореното си семейство, Мария Лежинска е добродетелна и очарователна. Тя е от род, който никога не е и мечтал, че ще се сроди с френското кралско семейство. Бракът е сключен през септември 1725 г.

Младият крал се влюбва в съпругата си, която е със седем години по-възрастна от него. Бракът на бедна принцеса като Мария Лежинска с най-силния владетел в Европа е сметнат за крайно неподходящ в другите страни.

През 1729 г. с третата си бременност кралицата най-сетне ражда син, Луи, дофин на Франция. Раждането, което подсигурява продължението на Бурбонската династия, е посрещнато с огромно одобрение и е чествано в цялата страна. Кралската двойка е влюбена и кралят се ползва с народната любов. Раждането на дофина прекратява проблема с наследяването и вероятната война с Испания, която би произтекла от този проблем.

Назначаване за пръв министър кардинал Фльори[редактиране | edit source]

Управлението на херцог дьо Бурбон е маркирано от преследвания на хугеноти, няколко парични реформи и приемането на нови данъци. Данъчната му реформа води до икономическа депресия в страната.

През 1726 г. кралят освобождава непопулярния херцог дьо Бурбон, който планира война срещу Испания и Австрия. За негов наследник Луи XV определя старият Фльори. Кардиналът управлява от 1726 г. до смъртта си през 1743 г. с пълното одобрение на краля. Този период е най-спокойният и благополучният от царуването на краля. Управлението на Фльори е наречено "период на възстановяване". Фльори се ползва с подкрепата на краля срещу интригите на двора и заговора на останалите министри. С помощта на контрольорите на финансите Мишел Робер Льо Пелтие де Фор и особено на Филибер Ори, Фльори стабилизира френската валута (1726) и през 1738 г. държавният бюджет вече е достатъчно добре балансиран. Икономическият просперитет е главната задача на управлението на Фльори: комуникациите са подобрени и се изгражда национална пътна мрежа. До средата на 18 в. Франция има най-голямата и осъвременена пътна мрежа в целия свят, като много от пътищата, построени от Фльори, се използват и днес. Морската търговия също е стимулирана и оборота ѝ се увеличава от 80 до 308 милиона ливри. Колберистките закони обаче затрудняват промишленото развитие. Силата на абсолютната монархия е демонстрирана с потушаването на янсенизма и галиканската опозиция.

Във външната политика Фльори търси мир на всяка цена. Неговата политика е основана на съюз с британците и сдобряване с Испания.

През 1733 г. въпреки миролюбивата политика на Фльори, кралят е убеден от държавния си секретар Жермен Луи Шавелин да се намеси във войната за полското наследство, за да върне на полския трон тъста си Станислав Лежински. Франция също така се надява да придобие херцогство Лотарингия в борба с неговия владетел Франсоа дьо Лорен, който е сгоден за дъщерята на австрийския император Карл VI, Мария Тереза, което застрашава северната френска граница. Нерешителната френска намеса на изток е неспособна да обърне военните действия и Станислав не успява да се върне на полския престол. На запад френските войски завладяват Лотарингия и мирът е възстановен през 1735 г. С договора от Виена (ноември 1738) Станислав е компенсиран с Лотарингското херцогство, което трябва да премине към кралския домен след неговата смърт. В замяна, Франсоа дьо Лорейн става херцог на Тоскана. Войната изразходва малко финансов и човешки ресурс за Франция, а и е успех на френската дипломация. Придобивката на Лотарингия е последното разширение на френската територия до Революцията. След този успех посредничеството на Франция между Австрийската империя и Турция води до договора от Белград (септември 1739), който прекратява войната в полза на турците, които са стар френски съюзник срещу австрийските Хабсбурги. Като резултат през 1740 г. Франция сключва договор с Турция за търговските капитулации, които дават предимство на французите в търговията в Близкия изток. Издигнат е и престижът на самия Луи XV като арбитър в Европа. През 1740 г. смъртта на император Карл VI и наследяването му от дъщеря му Мария Тереза води до война за австрийското наследство. Старият Фльори вече няма достатъчно сила, за да се противопостави на войната и кралят отстъпва под натиска на антиавстрийската партия. Франция сключва през 1741 г. съюз с Прусия и започва стария цикъл на водене на войни от времето на Луи XIV. Фльори умира през януари 1743 г. и не доживява края на войната.

Първи сигнали за непопулярност[редактиране | edit source]

Следвайки примера на своя прадядо Луи XIV, кралят започва да управлява без пръв министър, установявайки свое лично господство. По времето на смъртта на своя учител Фльори, кралят е 33-годишен. Той живее няколко години щастливо със своята предана съпруга, която почти всяка година му ражда дете. Кралицата се уморява от непрекъснатите си бременности, докато кралят се уморява от задушаващата ѝ любов. Освен това почти всички деца, които ражда Мария Лежинска, са момичета, което го вбесява. От 10 родени деца само две са момчета и едно от тях живее до зряла възраст (дофинът Луи). През 1734 г. кралицата за пръв път се оплаква от изневерите на своя съпруг. Кралят започва връзка с мадам дьо Майи, след това с по-малката ѝ сестра - мадам дьо Вентимил и след нейната смърт с друга тяхна сестра - херцогиня дьо Шатору. В това време Мария Лежинска се отдава на религията. Една година след смъртта на Фльори се случват драматичните събития от Мец (август 1744), които оставят дълбока рана в психиката на краля и променят френския политически живот. Луи напуска Версай, за да поведе лично армията си във войната за австрийското наследство. Ранен сериозно край Мец, докторите мислят,че смъртта на краля е неизбежна. Местното население започва да се моли на Бога, за да спаси краля. Неговата метреса херцогиня дьо Шатору, която го придружава, е освиркана и принудена да напусне града, за разлика от кралицата, която е посрещната много топло. Първият свещеник на краля отказва да му опрости греховете преди Луи да ги признае публично. Признанието на краля смайва населението и подронва сериозно престижа на монархията. Луи XV оздравява, но усещането за вина го мъчи при всяко негово прелюбодеяние.

През февруари 1745 г. на един маскен бал в чест на брака на дофина, Луи се запознава с мадам дьо Помпадур. Тя е дъщеря на член на голямо банкерско семейство, което е намесено в интригата, довела по-рано до смяната на Бурбонския херцог с кардинал дьо Фльори. Красива, интелигентна и образована, Помпадур искрено се привързва към краля. Тя обаче има един главен недостатък пред масите - не е аристократка, а произхожда от буржоазно семейство и то такова което има намеса в държавните дела. Обществото приемало без проблеми метресите на Луи XIV (с изключение на мадам дьо Ментенон), тъй като те произхождали от висшата аристокрация и не оказвали влияние върху политиката, но връзката на Луи XV с мадам дьо Помпадур е приета като позор. В страната плъзват клевети по адрес на кралската любовница. Въпреки многото критики мадам дьо Помпадур, която се слави като хубава и интелигентна жена, изиграва огромна роля за развитието на френското изкуство. Тя събира огромна колекция от художествени произведения в своите имения и има принос за развитието на порцелановата фабрика в Севр, която се прочува в цяла Европа. Тя се погрижва за финансирането на редица художници и занаятчии; за построяването на Плас дьо Конкорд и на Военното училище в Париж; защитава непрестанно Енциклопедията срещу атаките на църквата и приобщава краля към идеите на френските просветители. Голям интерес Мадам дьо Помпадур, произведена в маркиза, има и към литературата и философията, тя има близко приятелство с Волтер още преди появяването й във френския двор и представянето и на Луи XV. Разточителната демонстрация на лукс в именията на Луи XV е една от основните причини за критиките срещу нея, независимо от това, че нейната богата фамилия неведнъж предоставя пари на правителството, спасявайки го от фалит. Факт е също, че маркизата завещава цялото си имущество на държавата и след нейната смърт (на 43 г) то става собственост на короната.

След като мадам дьо Помпадур официално заживява във Версай, тя започва да организира вечери за краля с избрани гости, без да налага да се спазва етикета който Луи ненавижда. Атмосферата е толкова семпла, че самият Луи XV сервира кафе по време на вечерите. Помпадур забавлява краля, опитвайки се да го отърве от досадата на държавните дела. Благодарение на нея, кралят получава интимността и женското присъствие, от които е лишен в детството си. С разклатено здраве, след 1750 г. Помпадур вече не е нищо повече от приятелка на краля, но въпреки края на сексуалната им връзка, тя остава близка на краля до смъртта си. След 1750 г. краля имал своите мимолетни връзки, които криел в малка резиденция, мълвата за тези връзки допринася за лошата му слава.

Лишен от неуморимата воля на своя прадядо и свикнал да управлява държавата 17 години със съветите на Фльори, кралят трудно взема решения. Той винаги се държи приятелски със своите министри, предоставя им свобода на действие, но те никога не получават от него предупреждения или знак на неудовлетворение. Често самият Луи XV води тайна дипломация, без да се допитва до министрите си. Повечето от работата на правителството се върши в комитети, начело с министри, които се съвещават без участието на краля. Луи XV ръководи Висшия съвет, създаден от прадядо му, който е отговорен за религията, дипломацията и войната. Той позволява на различни политически фракции да се съревновават за власт и влияние. Едната се ръководи от военния министър Граф Аржансон и се противопоставя на партията на философите, начело на която е главният контрольор на финансите Жан-Батист дьо Машо д`Арнувил. Философската партия е поддържана от мадам дьо Помпадур до смъртта ѝ през 1764 г. Маркизата е за реформиране на държавата. Поддържана от семейството си, тя въздейства върху краля за назначаване на министри. Ръководейки се от съветите ѝ, кралят извършва справедливата фискална политика, замислена от Машо д`Арнувил.

Първи опит за реформи[редактиране | edit source]

За да покрие дефицита, който през 1745 г. е 100 милиона екю, д`Арнувил създава общ данък от 20 процента за всички доходи, който засяга привилегированите класи (1749). Този удар по привилегирования статус на аристокрацията и духовенството е първият във френската история и е препоръчван още преди десетилетия на Луи XIV от Вобан. Новият данък е посрещнат с голямо недоволство от представителите на двете съсловия в парламентарните щати, които все още имат правото да одобряват данъчните промени. На новия данък се противопоставя и Църквата. Убеден от свитата в своя двор, кралят се отказва и през 1751 г. освобождава духовенството от новия данък. Това е първото поражение на краля в опита му да обложи двете привилегировани класи. Като вследствие от тези опити за реформа, Парламентът използва конфликта между духовенството и янсенистите като предлог, за да отправи протест до краля (април 1743), с който се обявява за единствен защитник на монархията.

Външна политика и войни[редактиране | edit source]

Външната политика на краля изглежда объркана. Фльори умира по време на войната за австрийското наследство, която противопоставя французи и прусаци на британци, холандци и австрийци. Последният етап от войната е маркиран от няколко френски победи: Фонтеноа (1745), Рокурт (1746) и Лауфелд (1747). Битката при Фонтеноа е спечелена от маршал дьо Сакс и е една от най-големите победи на французите над британците. Като следствие от тези победи Франция окупира австрийските Нидерланди (Белгия), които по това време са най-богатата област в Европа. По този начин Луи XV осъществява старата френска мечта за северна граница при поречието на Рейн и достига зенита на своята популярност. Договорът от Екс Ла Шапел (1748) обаче за учудване на всички възстановява всички австрийски владения. Луи XV не е войнствен крал като прадядо си Луи XIV и изглежда доволен от състоянието на кралството си, оформено като шестоъгълник. Той предпочита да го развие, вместо да го разширява. Последствията от договора обаче са катастрофални за реномето на Луи във Франция. В миналото населението е прощавало на прадядо му Луи XIV за неговите метреси, високите данъци и другите своеволия заради успешните му войни. Затова договорът в Екс Ла Шапел е посрещнат в страната с недоверие към краля и горчивина. Историците смятат, че през 1748 г. за пръв път се заражда национализмът във Франция, нещо което Луи XV не разбира. Постепенно след тази година популярността на краля започва да спада и никога не се възстановява.

През 1756 г. Луи започва да работи за нов дипломатически съюз. Наближава нов военен конфликт. Британци и французи враждуват в Северна Америка без да е обявена официално война. През 1755 г. британците пленяват 300 френски кораба в нарушение на международното право. На 16 януари 1756 г. Великобритания и Прусия подписват договор за неутралитет. В Париж Партията на философите не крие своето разочарование от предателството на пруския крал Фридрих II, на който философите гледат като на приятел. Пруският владетел е мотивиран да разшири територията на страната си без да подбира средствата за това. Той изоставя френския си съюзник още по време на войната за австрийското наследство, подписвайки отделен мирен договор с Австрия през декември 1745 г., което ядосва французите. Маркиза дьо Помпадур ненавижда Фридрих II, който се изказва пренебрежително за нея, наричайки един от пуделите си "Помпадур". Същевременно френските министри осъзнават, че Австрийската империя не е онази заплаха за страната им, каквато е била някогашната Хабсбургска държава от 16 и 17 в. Новата опасност е набиращата сила Прусия. Философите и маркизата убеждават краля да извърши една същинска "дипломатическа революция" в Европа. През април 1756 г. Франция и Австрия сключват политически и военен съюз във Версай. Договорът е подписан на 1 април 1756 г. и противно на политиката водена дотогава последователно от Анри IV, Ришельо, Мазарини и Луи XIV слага край на един повече от 200-годишен конфликт между французите и Хабсбургската династия. В края на август 1756 г. Фридрих II звладява Саксония без да обявява война, като се възползва от неподготвените за военни действия саксонци и австрийци. Тези действия на пруския крал шокират Европа и особено Франция. Съпругата на дофина, Мария Жозефа Сакска, е дъщеря на електора на Саксония и претърпява аборт при новината за окупацията на Саксония. Луи XV няма друг избор освен да започне война. Междувременно на 18 май 1756 г. Великобритания обявява война на Франция. В страната недоволството нараства най-вече заради политическата некомпетентност на краля и огромните разходи на кралския двор независимо, че тези разходи са по-малки от тези в Русия например, а и голяма част от тях са предназначени за подпомагане на изкуството. По това време френската култура е най-добрата в Европа и се копира на целия континент. За недоволството срещу Луи допринасят безспорно и клеветите срещу него и маркиза дьо Помпадур.

Опит за покушение[редактиране | edit source]

Може би всичко споменато по-горе вдъхновява Робер Дамиен да се опита да убие Луи XV. На 5 януари 1757 г. Дамиен влиза във Версай сред хилядите други хора, които са дошли да молят краля за нещо. В 6 следобяд кралят се връща от посещение при дъщеря си и се отправя към каляската си с намерение да се върне в Трианон. Неочаквано Дамиен преодолява охраната и намушква краля с нож. Кралят носи дебели зимни дрехи и острието го ранява леко между 4 и 5 ребро. Кралят, който кърви, остава спокоен и иска да види свещеник, мислейки си че умира. Вика кралицата, за да ѝ поиска прошка за изневерите си. Луи XV обаче оцелява. Според слуховете острието прониква само с 1 см, нещо, което ще накара Волтер да подиграе краля, казвайки, че е станало "леко убождане". Дамиен, който е психично болен, е слуга на член на Парламента и там чува много критики срещу краля. Комбинирано с брошурите срещу Луи и Помпадур, той решава, че трябва да спаси Франция, като убие Луи XV. Според други източници, той не иска да убие краля, а само да го предупреди, за да се поправи. Това е първият случай на опит за убийство на френски крал след покушението срещу Анри IV, извършено от Франсоа Раваяк на 14 май 1610 г. Кралят прощава на Дамиен, но не може да го отърве от делото срещу него. То се гледа в Париж и на 28 март 1757 г. Дамиен е екзекутиран на площад "Грев" в Париж след многобройни мъчения. Независимо от съчувствието на населението заради опита за убийство, Луи остава непопулярен. Ужасната екзекуция е атакувана от философите, които я намират за сянка от миналото. В интерес на истината Луи XV няма нищо общо с метода на екзекуцията. Той е избран от Парламента, чиито членове искат да се сближат с краля, след като по-рано са се разбунтували срещу опита му за данъчни реформи. Гражданите пък са разярени най-вече от това, че Луи не се разделя с маркиза дьо Помпадур, въпреки ясния сигнал, даден му от Дамиен. Париж е залят с плакати, съдържащи заплахи за убийството на краля. Луи показва достойнство и приема спокойно опита за убийство, но в следващите седмици потъва в дълбока депресия. Той е убеден, че води погрешна политика и изоставя всякакви опити за реформи. Подстрекаван от Помпадур, кралят освобождава граф Аржансон и Машо д`Арнувил. В правителството влиза херцог дьо Шоазьол.

Смърт[редактиране | edit source]

На 26 април 1774 г. при Луи XV се появяват първите симптоми на едра шарка. Той умира на 10 май 1774 г. в 15,30 ч. във Версай от сепсис, предизвикан от болестта, но и утежнен допълнително от получени усложнения на белите дробове. Той е първият Бурбон, чието сърце не е извадено и поставено в специална каса, каквато е традицията. С тайна церемония Луи е погребан в Сен Дени. Смъртта му е посрещната с безразличие от населението.

Тъй като синът му, дофинът Луи, е починал 9 години по-рано, той е наследен на трона от внука си Луи XVI. Последиците от лошото управление на държавните финанси и възмутителният личен живот на краля остават да тежат на неговия наследник.

Законни наследници от кралица Мария Лежинска[редактиране | edit source]

  • Луиза Елизабет (1727-1759)
  • Ан Анриет (1727-1752)
  • Мари Луиз (1728-1733)
  • Луи, дофин на Франция (1729-1765)Луи Фердинанд дьо Бурбон (на фр. Louis-Ferdinand de Bourbon),който има следните деца, доживяли зряла възраст и внуци на Луи ХV:
  • Филип-Луи (1730-1733)
  • Мари-Аделаид (1732-1800)
  • Виктоар Френска (1733-1799)
  • Софи Френска (1734-1782)
  • Тереза (1736-1744)
  • Луиза Френска (1737-1787)

Любовници и незаконни деца[редактиране | edit source]

Луи XV има много извънбрачни деца от многобройните си любовници. Спохождан от неприятни спомени, свързани с незаконните деца на прадядо му, той отказва да ги признае. Въпреки това се грижи за тяхното образование и им намира добро място в обществото, но никога не се среща с тях в двора. Единствените извънбрачни деца, които се съгласява да признае, са Шарл дьо Вентимил и абат дьо Бурбон.

Първите метреси на Луи XV са четирите сестри дьо Майи-Несл:

  • Луиз-Жюли дьо Майи-Несл – негова метреса от 1733 г. до 1739 г., сменена по-късно от сестра ѝ Полин и накрая изгонена от двора през 1742 г. по искане на другата нейна сестра Мари-Ан;
  • Полин Фелисите дьо Майи-Несл, графиня дьо Вентимил – тя му ражда син -

Шарл дьо Вентимил (1741-1814), наричан още Луи или „половин Луи”, тъй като много приличал на Луи XV;

Следващите му любовници са:

Агата Луиза дьо Сен-Антоан дьо Сен-Андре;

  • Франсоаз дьо Шалю, херцогиня на Нарбон-Лара – тя е майка на:

Филип, херцог на Нарбон-Лара и Луи, граф на Нарбон-Лара.

  • Маргьорит-Катрин Айно – тя ражда на краля дъщерите:

Агнес Луиз дьо Монтрьой и Ан Луиз дьо Ла Реал.

  • Люси-Мадлен д`Естен – тя ражда:

Агнес Люси Огюст и Афродит Люси Огюст.

  • Ан Купие дьо Роман, баронеса Майи-Кулонж, дъщеря на обикновен буржоа. Поддържа връзка с краля от 1754 до 1765 г. и ражда:

Луи Еме дьо Бурбон (1762-1787), станал абат, когото Луи XV официално признава.

  • Луиз-Жан Тирсьолин дьо Ла Колтри, наричана Мадам дьо Бонвал. Тя ражда:

Беноа Луи Льо Дюк, абат.

  • Ирен дю Бюисон дьо Лонпре – тя ражда:

Жюли Фийьол, която се омъжва за брата на Маркиза дьо Помпадур.

  • Катрин Елеонор Бенар – тя е майка на:

Аделаид дьо Сен-Жермен.

  • Мари Терез Франсоаз Боасле – тя ражда:

Шарл Луи Каде дьо Гасикур.

По такъв начин се знае за 13 извънбрачни деца на Луи XV. Без съмнение реалният брой е по-голям, но изследователите се сблъскват с трудности да определят точния брой на любовниците на краля и оттук да издирят всички негови незаконни потомци.

Оценка на царуването на Луи XV[редактиране | edit source]

Луи XIV оставя Франция във финансов колапс, но за нещастие неговият наследник Луи XV не решава тези проблеми заради нерешителността си. Луи XV отдава твърде голямо внимание на великолепието на двора си и на интимния си живот като позволява някои от метресите му (Помпадур и графиня дю Бари) да влияят върху държавните му дела, заради което е обвиняван приживе и след смъртта си. По време на царуването му Франция присъединява Лотарингия и Корсика, но в Седемгодишната война губи колониалната си империя за сметка на Великобритания. С договора от Париж (1763), който слага край на Седемгодишната война, Франция губи владенията си в Индия, Канада и поречието на Мисисипи и въпреки, че запазва Ню Орлеанс и земите западно от Мисисипи и Гуаделупе, този договор полага началото на изоставянето на Новия свят. Френският престиж в Европа достига най-ниската си точка.

Неефективното управление на краля е в основата на по-късната Френска революция. Неслучайно в края на живота си Луи е мразен от народа си.

Въпреки обвиненията на историците, е справедливо да се отбележи, че Луи XV е бил много интелигентен и в много отношения се явява предшественик на буржоазните владетели в романтичния 19 век.

Литература[редактиране | edit source]

  • Michel Antoine, Louis XV, Fayard, 1985
  • Michel Antoine, Le gouvernement et l'administration sous Louis XV, 1978
  • Pierre Gaxotte, Le siècle de Louis XV, 1972
  • Pierre Gaxotte, Louis XV, 1980
  • Bernard Hours, Louis XV et sa cour, 2002


Луи XIV крал на Франция и Навара (1715 – 1774) Луи XVI