История на психологията

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Днес психологията се определя като „научно изследване на поведението и психичните процеси“. Философският интерес към човешкия ум и поведение датира от древните цивилизации на Египет, Персия, Гърция, Китай и Индия[1].

Психологията е клон от областта на философията до 1860-те години, когато се развива като независима научна дисциплина в Германия[2]. Психологията като поле на експериментално изследване започва през 1854 г. в Лайпциг Германия, когато Густав Фехнер създава първата теория за това как се правят преценки за сензорните преживявания и как да се експериментира върху тях. Теорията на Фехнер, призната днес като Теория за откриване на сигнали, предвещава развитието на статистически теории за сравнителна преценка и хиляди експерименти, базирани на неговите идеи (Link, S. W. Psychological Science, 1995). По-късно, през 1879 г., Вилхелм Вунд основава в Лайпциг, Германия, първата психологическа лаборатория, посветена изключително на психологическите изследвания в Германия. Вунд е и първият човек, който назовава себе си психолог (забележителен предшественик на Вунд е Фердинанд Юбервасер (1752 – 1812), който се определя като професор по емпирична психология и логика през 1783 г. и изнася лекции по емпирична психология в Стария университет в Мюнстер, Германия)[3]. Други важни ранни сътрудници в тази област са Херман Ебингхаус (пионер в изследването на паметта), Уилям Джеймс (американският баща на прагматизма) и Иван Павлов (който разработва процедурите, свързани с класическото кондициониране).

Скоро след развитието на експерименталната психология се появяват различни видове приложна психология. Г. Стенли Хол донася научна педагогика в САЩ от Германия в началото на 80-те години. Образователната теория на Джон Дюи от 1890-те е друг пример. Също през 1890-те Хуго Мюнстерберг започва да пише за приложението на психологията в индустрията, правото и други области. Лайтнер Уитмър създава първата психологическа клиника през 1890-те. Джеймс Маккийн Кетъл адаптира антропометричните методи на Франсис Галтън, за да генерира първата програма за психично тестване през 1890-те. Междувременно във Виена Зигмунд Фройд разработва независим подход към изучаването на ума, наречен психоанализа, което оказва голямо влияние.

През 20-ти век се наблюдава реакция на критиката на Едуард Титченър към емпиризма на Вунд. Това допринесе за формулирането на бихевиоризма от Джон Б. Уотсън, който беше популяризиран от Б.Ф.Скинър. Бихейвиоризмът предлага да се наблегне на изучаването на явно поведение, тъй като това може да бъде количествено и лесно измеримо. Ранните бихевиористи смятат, че изследването на „ума“ е твърде неясно за продуктивни научни изследвания. Скинър и колегите му обаче изучават мисленето като форма на скрито поведение, към което могат да прилагат същите принципи като откритото (публично наблюдавано) поведение.

Последните десетилетия на 20-ти век видяха възхода на когнитивната наука, интердисциплинарен подход към изучаването на човешкия ум. Когнитивната наука отново разглежда „ума“ като предмет за изследване, използвайки инструментите на еволюционната психология, лингвистика, компютърни науки, философия, бихевиоризъм и невробиология. Тази форма на изследване предполага, че е възможно широко разбиране на човешкия ум и че такова разбиране може да се приложи и към други области на изследване, като изкуствен интелект. Съществуват концептуални разделения на психологията в така наречените „сили“ или „вълни“, базирани на нейните школи и исторически тенденции. Тази терминология е популяризирана сред психолозите, за да се разграничи нарастващият хуманизъм в терапевтичната практика от 30-те години нататък, наречен „трета сила“, в отговор на детерминистичните тенденции на поведенческия дух на Уотсън и психоанализата на Фройд[4]. Хуманистичната психология има като важни привърженици Карл Роджърс, Ейбрахам Маслоу, Гордън Олпорт, Ерих Фром и Роло Мей. Техните хуманистични концепции са свързани също с екзистенциалната психология, логотерапията на Виктор Франкъл, позитивната психология, при която Мартин Селигман е един от водещите ѝ представители, подхода на Клауд Р. Клонингер към благосъстоянието и развитието на характера[5], както и с трансперсоналната психология, включващи такива понятия като духовност[6], самотрансцендентност, самореализация, самоактуализация и внимателност[7]. В когнитивната поведенческа психотерапия също са включени подобни термини, чрез които „първа вълна“ се счита за първоначална поведенческа терапия; „втора вълна“, познавателната на Албърт Елис; и „трета вълна“, с терапия за приемане и ангажираност, която подчертава стремежа към ценности, методи за самосъзнание, приемане и психологическа гъвкавост, вместо да оспорва негативните мисловни схеми[8]. „Четвърта вълна“ би била тази, която включва трансперсонални концепции и положителен разцвет, по начин, критикуван от някои изследователи за неговата хетерогенност и теоретична насоченост в зависимост от гледната точка на терапевта[9]. Сега „група пета“ е предложена от група изследователи, които се стремят да интегрират по-ранни концепции в обединяваща теория[10][11]

Психологията в най-ранните години на човечеството[редактиране | редактиране на кода]

Много култури през историята са размишлявали върху това какво са природата на ума, сърцето, душата, духа, мозъка. Например, в Древен Египет Папируса на Едуин Смит съдържа ранно описание на мозъка и някои изследвания относно неговите функции, описани в медицински. контекст. Въпреки че други медицински документи от древни времена са били пълни със благословии и приложения, предназначени да отблъснат болестотворните демони и различни суеверия. Папирусът на Едуин Смит дава лекове за почти 50 вида болести и само два от тях съдържат текстове за отблъскване на злото.

Древногръцките философи, от времето на Талес (ок. 550 г.пр.н.е.) до римския период, развиват сложна теория за това, което те наричат ​​psuchẽ (психе) (от което произлиза първата половина на „психологията“), както и други „психологически“ термини – nous, thumos, logistikon и др.[12] Най-важните от тях са разказите на Платон (особено в Републиката)[13], заедно с тези на Питагор и Аристотел (особено текста За душата, по-известен с латинското си заглавие De Anima)[14]. Тристранната теория за душата на Платон, Алегория на Колесница и концепции като ерос определят последвалите възгледи на западната философия за психиката и очакват съвременни психологически предложения като идентичност на Фройд, его и супер-его и либидо до степен, че „през 1920 г. Фройд решава да представи Платон като предшественик на собствената си теория, като част от стратегия, насочена към дефиниране на научната и културна колокация на психоанализата“[15].

Елинистичните философи, а именно от стоиците и епикурийците се отклоняват от класическата гръцка традиция по няколко важни начина, особено по отношение на въпросите за физиологичната основа на ума[16]. Римският лекар Гален се обръща към тези въпроси най-сложно и въздействащо от всички. Гръцката традиция повлиява на някои християнски и ислямски мисли по темата. В юдейско-християнската традиция Наръчника по дисциплина (от свитъците от Мъртво море, около 21пр. н. е.-61 г. сл.н.е.) Отбелязва разделянето на човешката природа в две крайности на достоверност и извратеността[17].

Уолтър М. Фрийман споделя, че томизма е философската система, обясняваща познанието, която е най-съвместима с невродинамиката, в статия от 2008 г. в списание Mind and Matter, озаглавена „Нелинейна мозъчна динамика и намерение според Аквински“[18].

В Азия и по специално в Китай психологията като наука има дълга история за провеждане на изследване на човешките способности на ума като част от образователната си система. През 6 век сл. н. е. Лин Сие провежда ранен експеримент, в който той моли хората да нарисуват квадрат с едната ръка и в същото време да нарисуват кръг с другата (уж, за да тестват уязвимостта на хората към разсейване). Посочва се, че това е първият психологически експеримент и следователно наченките на психологията като експериментална наука[19][20]

Индия има теория за „себе си“ във своите философски писания Веданта. Освен това индииците считат човека като индивид състоящ се от различни части, известни като коши[21] Освен това философията Санкя пояснява, че човешкия ум има 5 компонента, включително манас (долния ум), аханкара (усещане за аз-а), чита (банка на паметта на ума), буди (интелект) и атман (себе си или душа)[22][23]Будистките философи са разработили няколко психологически теории (вж. Будизъм и психология), формулиращи интерпретации на ума и понятия като агрегати (скандхи), празнота (шунята), не-аз (анатта), осъзнатост (сати) и буда-природата, които са адресирани днес от теоретиците на хуманистичната и трансперсоналната психология[24]. Няколко будистки школи са развили понятия, аналогични на тези на съвременната западна психология като несъзнавано, личностно развитие и подобряване на характера[25], като последното е част от Благородния осемкратен път и е изразено, например в Татрагатагарба сутра[26]. Школите на Хинаяна като Теравада се фокусират повече върху индивидуалната медитация, а традициите в Махаяна се набляга повече върху постигането на буда-природата на мъдростта (праджна) и състраданието (каруна) при осъществяването на идеала за бодхисатва, но се затвърждава по-метафизично, в която щедростта и помощта към разумните същества е космически фундаментална. Будисткият монах и учен Д. Т. Сузуки описва значението на вътрешното просветление на индивида и самореализацията на ума. Изследователят Дейвид Германо, в дисертацията си за Лонгченпа, също показва важността на самоактуализацията в рода на обучението по Дзогчен[27].

През Средновековието мюсюлманските лекари разработват практики за лечение на пациенти, страдащи от различни „болести на ума[28].

Ахмед ибн Сахл ал-Балхи (850 – 934) е сред първите лекари обсъждащи нарушения, свързани както с тялото, така и с ума, като твърди, че „ако нефса [психиката] се разболее, тялото също може да не открие радост в живота и в крайна сметка може да развие физическо заболяване.[29]" Ал-Балхи обяснява, че тялото и душата могат да бъдат здрави или болни, или „балансирани или дисбалансирани“. Той пише, че дисбалансът на тялото може да доведе до треска, главоболие и други телесни заболявания, докато дисбалансът на душата може да доведе до гняв, тревожност, тъга и други симптоми, свързани с нефса. Той различличава два вида на това, което днес наричаме депресия: един, причинен от известни причини като загуба или неуспех, които могат да бъдат лекувани психологически; и други, причинени от неизвестни причини, вероятно причинени от физиологични причини, които могат да бъдат лекувани чрез физикална медицина.

Ученият Ибн ал-Хайтам (Алхазен) провежда експерименти във визуалното възприятие и другите сетива, включително вариации в чувствителността, усещане за допир, възприемане на цветове, възприятие на тъмнината, психологическо обяснение на лунната илюзия и бинокулярно зрение[30]. Ал-Бируни също използва такива експериментални методи за изследване на реакционното време[31]. По същия начин Авицена е извършил ранна работа при лечението на заболявания, свързани с “нефса" и е разработил система за свързване на промените в пулса с вътрешните чувства. Авицена описва и явления, които сега разпознаваме като невропсихиатрични състояния, включително халюцинации, безсъние, мания, кошмар, меланхолия, деменция, епилепсия, парализа, инсулт, световъртеж и тремор[32].

Други средновековни мислители, които обсъждали въпроси, свързани с психологията, включват:

  • Ибн Сирин, който е написал книга за сънищата и тълкуването на сънищата[33]. Ал-Кинди (Алкиндус), разработил форми на музикална терапия[34]
  • Али ибн Сахл Рабан ал-Табари, разработил ал-‘илайдж ал-нефс (понякога превеждан като „психотерапия“)[35]
  • Ал-Фараби (Алфарабиус), който обсъжда теми, свързани със социалната психология и изследванията на съзнанието[36].
  • Али ибн Абас ал-Маджуси (Haly Abbas), описва невроанатомията и неврофизиологията.
  • Абу ал-Касим ал-Захрави (Абулкасис), описва неврохирургията[37]
  • Абу Райхан ал-Бируни, който описва времето за реакция[38]
  • Ибн Туфаил, който предвиждаше аргумента на tabula rasa и дебат природа срещу подхранване[39]
  • Ибн Зухр (Авинзоар) описва нарушения, подобни на менингит, интракраниален тромбофлебит и медиастинални зародишни тумори; Авероес приписва свойства на фоторецептора на ретината; и Маймонид описват бяс и интоксикация с беладона[40].

Еразъм Циолек Витело е един от първите откриватели на психологията на възприятията. Неговата перспектива съдържа много материал в психологията, очертавайки възгледи, близки до съвременните представи за асоциацията на идеята и за подсъзнанието.

Основаване на съвременната психология[редактиране | редактиране на кода]

Много от писанията на античните философи биха били изгубени, ако не са усилията на мюсюлманските, християнските и еврейските преводачи в Дома на мъдростта, Дома на знанието и други подобни институции в ислямския златен век, чиито трудове и коментари по-късно са преведени на латински през 12 век. Не е ясно обаче как тези източници са били използвани за пръв път през Възраждането и тяхното влияние върху това, което по-късно ще се появи като медицинска дисциплина психология, което е предмет на научен дебат[41].

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Първата печатна употреба на термина „психология“, тоест вдъхновена от Гърция неолатинска психология е датирана в множество произведения от 1525 г.[42] Етимологията отдавна се приписва на немския схоластичен философ Рудолф Гьокел (1547 – 1628), често известен под латинската форма Rodolphus Goclenius), който публикува Psychologia hoc est: de hominis perfectione, animo et imprimis ortu hujus ... в Марбург през 1590. Хърватският хуманист Марко Марулич (1450 – 1524) вероятно използва термина в заглавието на латински трактат, озаглавен Psichiologia de ratione animae humanae (ок. 1520 г.). Въпреки че самият трактат не е запазен, неговото заглавие се появява в списък с произведенията на Марулич, съставен от неговия по-млад съвременник Франко Божичевич-Наталис в неговата „Vita Marci Maruli Spalatensis“ (изд. Кръстич, 1964). Терминът не е навлиза в широка употреба, докато немският философ рационалист Кристиан Волф (1679 – 1754) не го използва в своите произведения Psychologia empirica (1732) и Psychologia racalis (1734). Това разграничение между емпиричната и рационалната психология е открито в „Енциклопедия“ на Дени Дидро (1713 – 1780) и „Жан льо Рон д’Аламбер“ (1717 – 1783) (1751 – 1784) и е популяризирано във Франция от Мейн де Биран (1766 – 1824) . В Англия терминът „психология“ изпреварва думата „ментална философия“ в средата на 19 век, особено в работата на Уилям Хамилтън (1788 – 1856)[43]

Психологическата мисъл през Ренесанса[редактиране | редактиране на кода]

Ранната психология се е считала за изследване на душата (в християнския смисъл на думата)[44].

Съвременната философска форма на психологията е силно повлияна от трудовете на Рене Декарт (1596 – 1650) и предизвиканите от него дебати и възражения в „Разсъждения върху първата философия“ (1641), публикувани в книгите му. Също така важни за по-късното развитие на психологията са неговите „Страсти на душата“ (1649) и „Трактат за човека“, завършен през 1632 г., но заедно с останалата част от „Трактат за светлината“, спряна от печат, след като Декарт разбира за осъждането на Галилей от Католическата църква, но през 1664 г. книгата е публикувана посмъртно.

Въпреки че не е образован като лекар, Декарт прави обширни анатомични изследвания на сърцата на бикове и се смята за достатъчно важен, за да беседва с Уилям Харви. Декарт е един от първите, които подкрепят модела на Харви за циркулацията на кръвта, но не се съгласява с неговата метафизична рамка, за да го обясни. Декарт прави дисекция на животни и човешки трупове и в резултат на това е запознат с изследването на кръвния поток, което води до заключението, че тялото е сложно устройство, което е способно да се движи без душата, което противоречи на „Доктрината за душата“. Появата на психологията като медицинска дисциплина получава първи голям тласък от Томас Уилис, не само в препратката му към психологията („Доктрина за душата“) по отношение на мозъчната функция, но и чрез подробната му анатомична работа от 1672 г. и неговия трактат "De anima brutorum quae hominis vitalis ac sentitiva est: exercitationes duae („Две беседи за душите на зверовете“ – което означава „зверове“). Въпреки това Уилис признава влиянието на съперника на Декарт, Пиер Гасенди, като вдъхновение за творчеството му.

Философите от британските емпиризъм и асоциационни школи оказват дълбоко влияние върху по-късния ход на експерименталната психология. Особено влиятелни са „Есето за човешкото разбиране“ на Джон Лок (1689), „Трактатът на Джордж Бъркли относно принципите на човешкото познание“ (1710) и „Трактат за човешката природа“ на Дейвид Хюм (1739 – 1740), както и „Наблюденията върху човека“ на Дейвид Хартли (1749). и „Система на логиката“ на Джон Стюарт Мил. (1843 г.).

Забележителна е също работата на някои континентални философи-рационалисти, особено на Барух Спиноза (1632 – 1677) „За подобряването на разбирането“(1662) и „Новите есета за човешкото разбиране“ на Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646 – 1716) (завършени1705, публикувани1706). Важен принос е и книгата на Фридрих Август Раух (1806 – 1841) „Психология: или поглед към човешката душа“; Включително Антропология (1840)[45],[46] първото английско изложение на хегелианската философия за американска публика[47]. Германският идеализъм е пионер в предложението за несъзнаваното, което Юнг смята, че е описано психологически за първи път от лекаря и философ Карл Густав Карус[48]. Забележително е също използването му от Фридрих Вилхелм Йозеф фон Шелинг (1775 – 1835)[49] и от Едуард фон Хартман във „Философията на несъзнатото“ (1869). Психологът Ханс Айзенк пише в Упадъка и падането на Фройдистката империя (1985), че версията на Хартман за несъзнатото е много подобна на тази на Фройд[50]

Датският философ Сьорен Киркегор също оказва влияние върху хуманистичните, екзистенциалните и съвременните психологически школи със своите произведения „Концепцията за тревожността“ (1844) и „Болестта до смърт“ (1849).

Космолози[редактиране | редактиране на кода]

Древногръцките космолози се интересуват от общия въпрос: „Каква е природата на Вселената?“ Опитвайки се да му отговорят, те разработват начин за концептуализиране на своя предмет, който ще бъде изследван отново и отново в процеса на развитие на науката и на психологията.

  • Талес (ок.640 – 546 пр.н.е.) е сред първите, които търсят обяснение на природата в рамките на самата природа, а не прибягват до външни средства като митологията. Той вярва, че водата е основният принцип на реалността и от нея възникват всички други неща.
  • Демокрит (ок.460 – 362 пр.н.е.)представя по-съвършена космология. Основоположници на атомистическото учение са той и Левкип. Според него светът е изграден от множество малки неделими частици, наречени атоми (от гр. atomos – „неделим“), а най-малките и най-подвижните от тях са атомите на душата.
  • Хераклит (ок.500 пр.н.е) е убеден, че огънят е основата на Вселената, но подчертава, че базисната характеристика на огъня е неговата непрестанно променяща се природа. Той е убеден, че няма здрави или стабилни елементи: единствената действителност е промяната.

Неудовлетворен от простото редуциране на елементите като средство за обяснение

  • Анаксагор (ок.500 – 428 пр.н.е) смята, че за да се обясни Космосът, трябва да се разглеждат не само самите елементи, но и тяхното подреждане и модел.
  • Питагор (ок.580 – 497 пр.н.е) твърди, че Вселената може най-добре да се обясни чрез числата и по този начин осигурява едно от най-ранните приложения на количествени методи в натрупване на познания за света.

Философи[редактиране | редактиране на кода]

  • Сократ (ок.469 – 399 пр.н.е). Чрез използването на умели въпроси (Сократовия метод) Сократ кара учениците си да поставят под съмнение най-основните си идеи и да използват разума, за да разкрият истината и противоречията.
  • Платон (ок.427 – 347 пр.н.е). В трудовете му могат да се намерят многобройни идеи, които дълбоко са повлияли на развитието на философията. Платон формулира разграничението между психиката и тялото, разграничавайки идеите, разкривани чрез разума, и нещата, разкривани от сетивата.
  • Аристотел (ок.384 – 322 пр.н.е). Някои смятат Аристотел за първия психолог, защото е първият, който разработва систематична психология и организира някои от трудовете си в трактати върху психологически въпроси. Трактата на Аристотел Da Anima (За душата) е първият системен трактат върху психологията. В него той обяснява възприятието, паметта, мисленето, сънищата и т.н. с динамиката на атомите.

Епохата на възраждането – Ренесансът, и ученията за душата, 16 – 17 век[редактиране | редактиране на кода]

Механистическо – всички естествени процеси се определят на механическо равнище и се обясняват от законите на физиката, химията, математиката и др. Отрича съществуването на вътрешния свят.

Емпиризъм – знанието се придобива само и единствено чрез чувствения опит. Според основателя Джон Лок човек се ражда като „празна дъска“, върху която времето може да запише различни неща.

Съвременната психология, 18 – 19 век[редактиране | редактиране на кода]

През 1879 г. Вилхелм Вунд създава първата в света психологична лаборатория в град Лайпциг, Германия. Основен метод на изследване е интроспекцията (самонаблюдение). Двама от българските ученици на Вунд създават първата в България лаборатория по психология в Софийския университет през 1904 г.

Съвременната психология – теория и практика[редактиране | редактиране на кода]

  • зоопсихология – изучава психиката на животните
  • сравнителна психология – изучава връзката между развитието на психиката във филогенеза (процес на развитие на животинския свят) и антропогенеза (процес на възникване и развитие на човека).
  • когнитивна психология – изучава процесите, чрез които човек получава и преработва информация за света
  • психология на личността – изучава качествата на човека, които определят неговите постъпки и поведения
  • социална психология – изучава човешките отношения в процеса на общуване
  • генетическа психология – изучава наследвените механизми на психиката и поведението
  • диференциална психология – изучава индивидуалните различия в психическите процеси и поведението на хората и причините за тяхното възникване и развитие
  • възрастова психология – изследва промените в психиката и поведението на човека през различните възрастови периоди на неговия живот

Научните направления в рамките на психологията значително се увеличават през 19 век, както като количество, така и като разнообразие на творческите доктрини. В рамките на зоопсихологията се появява първата Нобелова награда за откриването на импринтинга. Започва процес на засилен интерес към езиково-говорните способности на животинския свят, както и старателно изследване на висшата нервна дейност при бозайниците и евентуалната ѝ прилика с човешката. Излизането на „Произходът на видовете“ на Чарлс Дарвин е начална фаза на конституиране на бихеворизма като течение в модерната психология. Философските проблеми на антропогенезата биват изместени от значително по-актуалния въпрос за произхода на психогенезата като контаминация между филогенетичните фактори на средата и онтогенетичните модели на индивидуалния фенотип. Търсенето на прилика между хората и животните остава на заден план, тъй като се изказват неопровержими доказателства за значително по-сложно устроената в еволюционен план нервна система на хората. От мрежовидна и ганглийна се преминава към централна и периферна нервна система, съхраняващи и експлоатиращи биологичните основи на психичната дейност. Разкриването на невроанатомичния субстрат на психиката води до повишен интерес към протичането на различните по характер и съдържание психични процеси, протичащи на фона на съзнателна преработка от мозъка. Откритията на Сантяго Рамон и Кахал, Чарлс Шерингтън, по-късно на Пол Брока и Карл Вернике допълват пъзела на енигматичните тайни, криещи се под воала на психичната конституция. Интердисциплинарният характер на психологията се доизгражда и от откритията на Фехнер в психофизиката, както и на тези на Хелмхолц и Брентано. Съзнанието започва да се разглежда ту като поток от съзнателни актове, ту като огромна пустееща бездна, в която са разположени силите на Ерос и Танатос. Инстинктивистките възгледи за психиката се продължават от направлението на хормическата психология на Макдугъл, а по-късно и от психоаналитичното течение на Зигмунд Фройд. Постепенно теоретичните парадигми за активността на психичния апарат започват да се обособяват като психотерапевтични системи и школи. Нуждата от качествено преодоляване на патопсихологичните феномени води до сериозни изследвания в областта на приложната психиатрия. Задълбочените медицински познания по картографията на психичното акумулират множество психотерапевтични техники, целящи да постигнат същността на латинската сентенция – „Medica mente, non medicamentis“ – лекувай разумно, без медикаменти. Постепенно се налагат предимствата на вербалната терапия пред недостатъците на класическата медикаментозна и електроконвулсивна терапия, чиито смисъл се състои в блокиране на съзнателния достъп на психично болния човек до неговата психика. Появяват се и груповите форми на трансакция с пациентите, които са предпочитани поради по-големия брой хора, на които може да се окаже помощ. Паралелно с това социалната психология обяснява явленията и феномените, които променят нагласите и убежденията на хората в социума. Асертивните умения, лидерството, конформизма постепенно намират място и в непосредственото обкръжение на човека и престават да се интерпретират като строго научни и крайно спекулативни факти. Механистичните възгледи на бихеворизма биват преразгледани и оспорвани в теченията в хуманистичната психология. Темата за мотивацията като централна тенденция в човешкото съществуване занимава научните трудове на Ейбрахам Маслоу. „Пирамидата на потребностите“ постепенно се видоизменя към търсене на смисъла на неогената невроза и екзистенциалния вакуум, който е заобиколил и доминира над съзнанието. Психотерапията и психологическото консултиране заменят теоеретичната пасивност на атомизма и натурфилософията с интензивна и болкоуспокояваща стратегия за неутрализация на натрупания негативен опит в онтогенезата чрез директно вмешателство и интервенция не без помощта на самия пациент. Диагностичните методи, базиращи се главно върху хетерохроността на възприятието дават възможност да се реабилитират някои набедени за ретроградни течения в науката – оперантен необихевеоризъм, антипсихиатрия, поведенческа психотерапия. Когнитивната терапия разчита да обясни културно, обективно и рационлно ирационалните и нереалистични схващания на пациентите, които успешно се интегрират в патогенната представа на пациента за самия него.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Александров Павел, „История на психологията“
  • Хаджийски Минко, „Консултативна психология“
  • Енциклопедия Психология, ред. Дж. Корсини, 1998
  • Фром Ерих, „Мисията на Зигмунд Фройд“

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. For a condensed historical overview of psychology, see the timeline of psychology article.
  2. Murray and Link, 2021,"The Creation of Scientific Psychology"
  3. Schwarz, K. A.; Pfister, R. (2016). „Scientific psychology in the 18th century: a historical rediscovery“. Perspectives on Psychological Science. 11 (3): 399 – 407. doi:10.1177/1745691616635601. PMID 27217252.
  4. Angyal, Andras; Maslow, Abraham; Murray, Henry A.; Bugental, J. F. T.; Murphy, Gardner; Rogers, Carl (1981). Wolman, Benjamin B. (ed.). „Humanistic Psychology“. Contemporary Theories and Systems in Psychology. Boston, MA: Springer US: 507 – 515. doi:10.1007/978-1-4684-3800-0_14. ISBN 9781468438000.
  5. Cloninger, C. R. (2004). Feeling Good: The Science of Well-Being. EUA: Oxford University Press
  6. bg тълковен речник
  7. Friedman, Harris L.; Hartelius, Glenn (2015). The Wiley-Blackwell Handbook of Transpersonal Psychology. Wiley Blackwell.
  8. CITATION Close [7] Hayes, Steven C. (November 2016). „Acceptance and Commitment Therapy, Relational Frame Theory, and the Third Wave of Behavioral and Cognitive Therapies – Republished Article“. Behavior Therapy. 47 (6): 869 – 885. doi:10.1016/j.beth.2016.11.006. ISSN 0005 – 7894. PMID 27993338.
  9. Peteet, J. R. (2018). „A Fourth Wave of Psychotherapies“. Harvard Review of Psychiatry. 26 (2): 90 – 95. doi:10.1097/hrp.0000000000000155. PMID 29394174
  10. "Psychotherapy's Fifth Wave". Psychology Today.
  11. Henriques, Gregg. (2011). A new unified theory of psychology. [S.l.]: Springer. ISBN 9781461400578. OCLC 733246746
  12. виж Everson, 1991; Green & Groff, 2003
  13. виж Robinson, 1995
  14. Durrant, 1993; Nussbaum & Rorty, 1992
  15. Stok, Fabio (2011). "Sigmund Freud's Experience with the Classics". Classica (Brasil). 24 (1/2)
  16. виж из Annas, 1992
  17. [See sub-heading: Of the two Spirits of Man See sub-heading: Of the two Spirits of Man].
  18. Nonlinear brain dynamics and intention according to Aquinas
  19. Higgins, Louise T. and Zheng Mo "An Introduction to Chinese Psychology--Its Historical Roots until the Present Day" The Journal of Psychology Vol. 136, No. 2, March 2002, pp. 225 – 39.
  20. Ramoo, Dinesh (2017-09-02). "History of Psychology as a Science" (PDF)
  21. Kak, Subhash C. (2005). Science in Ancient India (PDF). Louisiana State University. p. 4.
  22. Kak, Subhash C. (2005). Science in Ancient India (PDF). Louisiana State University. p. 4.
  23. see e.g., Paranjpe, 1998
  24. Shiah, Yung-Jong (2016). "From Self to Nonself: The Nonself Theory". Frontiers in Psychology. 7 (124): 124. doi:10.3389/fpsyg.2016.00124. PMC 4740732. PMID 26869984.
  25. Aich, TapasKumar (2013). „Buddha philosophy and western psychology“. Indian Journal of Psychiatry. 55 (6): S165-70. doi:10.4103/0019-5545.105517. ISSN 0019 – 5545. PMC 3705677. PMID 23858249.
  26. William H. Grosnick. «The Mahavaipulya Tathagatagarbha Sutra». In Lopez Jr; Donald S. (2007) Buddhism in Practice: Abridged Edition. Princeton: Princeton University Press.
  27. Germano, David F.; Waldron, William S. „A Comparison of Alaya-Vijñana in Yogacara and Dzogchen“. In Nauriyal, D. K. Drummond, Michael S. Lal, Y. B. Buddhist Thought and Applied Psychological Research: Transcending the Boundaries. London and New York: Routledge. 2006. pp. 36 – 68
  28. A. Vanzan Paladin (1998), „Ethics and neurology in the Islamic world: Continuity and change“, Italian Journal of Neurological Science 19: 255 – 258 [257], Springer-Verlag.
  29. Deuraseh, Nurdeen; Abu Talib, Mansor (2005). „Mental health in Islamic medical tradition“. The International Medical Journal. 4 (2): 76 – 79.
  30. Omar Khaleefa (Summer 1999). „Who Is the Founder of Psychophysics and Experimental Psychology?“, American Journal of Islamic Social Sciences 16 (2)
  31. Muhammad Iqbal, The Reconstruction of Religious Thought in Islam, „The Spirit of Muslim Culture
  32. S Safavi-Abbasi, LBC Brasiliense, RK Workman (2007), „The fate of medical knowledge and the neurosciences during the time of Genghis Khan and the Mongolian Empire“, Neurosurgical Focus 23 (1), E13, p. 3.
  33. Haque, Amber (2004). „Psychology from Islamic Perspective: Contributions of Early Muslim Scholars and Challenges to Contemporary Muslim Psychologists“. Journal of Religion and Health. 43 (4): 357 – 377 [375]. doi:10.1007/s10943-004-4302-z.
  34. Isgandarova, Nazila (2015). „Music in Islamic spiritual care: a review of classical sources“. Religious Studies and Theology. 34: 101 – 113. doi:10.1558/rsth.v34i1.26326
  35. CITATION Close [35] Haque, Amber (2004). „Psychology from Islamic Perspective: Contributions of Early Muslim Scholars and Challenges to Contemporary Muslim Psychologists“. Journal of Religion and Health. 43 (4): 357 – 377 [361]. doi:10.1007/s10943-004-4302-z
  36. Haque, Amber (2004). „Psychology from Islamic Perspective: Contributions of Early Muslim Scholars and Challenges to Contemporary Muslim Psychologists“. Journal of Religion and Health. 43 (4): 357 – 377 [361]. doi:10.1007/s10943-004-4302-z.
  37. Martin-Araguz, A.; Bustamante-Martinez, C.; Fernandez-Armayor, Ajo V.; Moreno-Martinez, J. M. (2002). „Neuroscience in al-Andalus and its influence on medieval scholastic medicine“. Revista de Neurología. 34 (9): 877 – 892. doi:10.33588/rn.3409.2001382. PMID 12134355
  38. Muhammad Iqbal, The Reconstruction of Religious Thought in Islam, „The Spirit of Muslim Culture“.
  39. G. A. Russell (1994), The 'Arabick' Interest of the Natural Philosophers in Seventeenth-Century England, pp. 224 – 262, Brill Publishers, ISBN 90-04-09459-8
  40. Martin-Araguz, A.; Bustamante-Martinez, C.; Fernandez-Armayor, Ajo V.; Moreno-Martinez, J. M. (2002). „Neuroscience in al-Andalus and its influence on medieval scholastic medicine“. Revista de Neurología. 34 (9): 877 – 892. doi:10.33588/rn.3409.2001382. PMID 12134355.
  41. Advances in the History of Psychology » Blog Archive » Presentism in the Service of Diversity?
  42. Janssen, Diederik F.; Hubbard, Thomas K. (May 2021). "Psychology: Early print uses of the term by Pier Nicola Castellani (1525) and Gerhard Synellius (1525)". History of Psychology. 24 (2): 182 – 187. doi:10.1037/hop0000187. ISSN 1939 – 0610.
  43. Danziger, 1997, chap. 3.
  44. Webster, Richard (2005). Why Freud Was Wrong: Sin, Science and Psychoanalysis. Oxford: The Orwell Press. p. 461. ISBN 978-0-9515922-5-0
  45. включена през 2002 by Thoemmes, Bristol, as Vol. 1 of The Early American Reception of German Idealism.
  46. Joseph Henry Dubbs, The Reformed Church in Pennsylvania, Lancaster, PA: Pennsylvania German Society, 1902; pp. 295 – 312.
  47. виж E. Brooks Holifield, Theology in America: Christian thought from the Age of the Puritans to the Civil War, New Haven, CT: Yale University Press, 2003; p. 470.
  48. Jung, C.G. The Archetypes and the Collective Unconscious, Collected Works, Volume 9, Part 1, Princeton, N.J.: Princeton University Press. ISBN 0-691-01833-2
  49. McGrath, Sean J. „Schelling on the Unconscious“. Research in Phenomenology. 40: 72 – 91. doi:10.1163/008555510X12626616014664.
  50. Eysenck, Hans (1986). Decline and Fall of the Freudian Empire. Harmondsworth: Penguin Books. p. 33. ISBN 0-14-022562-5