Направо към съдържанието

Сан Франческо ал Кампо

Сан Франческо ал Кампо
San Francesco al Campo
Италия
45.2265° с. ш. 7.6572° и. д.
Сан Франческо ал Кампо
Пиемонт
45.2265° с. ш. 7.6572° и. д.
Сан Франческо ал Кампо
Страна Италия
РегионПиемонт
ПровинцияТорино
Площ14,98 km²[1]
Надм. височина327 m
Население4808 души (2025)
Пощенски код10070
Телефонен код011
МПС кодTO
Официален сайтwww.comune.sanfrancescoalcampo.to.it
Сан Франческо ал Кампо в Общомедия

Сан Франчѐско ал Ка̀мпо (на италиански: San Francesco al Campo; на пиемонтски: San Fransesch, Сан Франсеск) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 327 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението му е 4808 души, от които 220 са чужди граждани.[2]

География, административно деление и население

[редактиране | редактиране на кода]
Местоположение на община Сан Франческо ал Кампо в Метрополен град Торино

Намира се на 21 km северозападно от центъра на Торино, върху платото Вауда (от Wald – старонемски термин, означаващ „гора“).[3] Северната част от територията на общината попада в Регионалния природен резерват „Вауда“.

В състава ѝ влизат следните местности: Бани, Бонини, Джербидо, Център, Гето, Гранджа и Маса.

Граничи със седем общиниː Сан Маурицио Канавезе, Сан Карло Канавезе, Ривароса, Фронт, Вауда Канавезе, Ломбардоре, Лейни. Отстои на 17 km от Торино и на 122 km от Милано.[4]

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 4808 души, от които 220 са чужди граждани. Най-многобройни сред тях са гражданите на Румъния – 137 души. Български граждани няма.[5]

Древното име на селището е Вауда ди Сан Маурицио (Vauda di San Maurizio), като населението е било разпръснато в различни малки селища. Сегашният топоним се утвърждава през средата на XIX век и произлиза от името на енорийската църква от XVIII век, посветена на Свети Франциск от Асизи. Определението „ал Кампо“ („при лагера“) се свързва с използването на част от местната равнина като военен тренировъчен лагер.[6]

До 1694 г. селището принадлежи на Сан Маурицио, поради което неговата история дълго време е тясно свързана с тази на Сан Маурицио. Едва след тази дата получава собствена административна автономия. Продължителният спор между Монфератците и Савойците за контрол над района завършва с утвърждаването на Савойците през XIV век.[6]

Селището страда от последиците на многобройни грабежи – явление особено разпространено през XVIII век – както и от набези на войници и въоръжени банди, които нанасят значителни щети на домове, църкви и обществени сгради.[6]

През XIX век, след създаването на военния тренировъчен лагер, в района се установява значителен брой войници. Поради липса на подходящи казарми те често са настанявани в частни домове, което води до недоволство сред населението заради материалните затруднения и моралните щети, които това причинява.[6]

На 8 октомври 1996 г. селището става сцена на тежка самолетна катастрофа. Товарен самолет Антонов Ан-124 Руслан, по все още не напълно изяснени причини, се опитва да възвърне височина, след като вече е изминал част от пистата за кацане на летище „Торино-Казеле“. Маневрата се проваля и машината пада върху селска къща, при което загиват двамата членове на екипажа и собствениците на дома.[7]

Кметството на Сан Франческо

Селското стопанство се основава на производството на зърнени култури и пшеница, както и на отглеждането на говеда, свине, овце, кози, коне и птици. Промишленият сектор включва разнообразни предприятия, действащи в областта на хранително-вкусовата и млечната промишленост, металургията, електрониката, строителството, машиностроенето, текстилната и дървообработващата индустрия, обработката на каучукови и пластмасови изделия, каменоделството, производството на предавателно оборудване за радио- и телевизионно разпръскване, апарати за жична телефония и телеграфия, както и части и аксесоари за автомобили и мебели. Третичният сектор се състои от локална търговска мрежа и набор от услуги, сред които банково дело и застраховане.[8]

Свети Франциск от Асизи
Интериорът на Свети Франциск от Асизи

Енорийска църква „Свети Франциск от Асизи“

[редактиране | редактиране на кода]

Сградата на енорийската църква „Свети Франциск от Асизи“ (Parrocchiale di San Francesco d'Assisi) съществува още в началото на XVIII век. Въпреки това просторният интериор с един неф и странични параклиси свидетелства за по-късни намеси, вероятно от XIX и XX век. Особено впечатляват богатите щукатурни украси и стенописите, посветени на Свети Франциск от Асизи.

Вдясно от църквата се издига камбанарията, датирана вероятно от 1827 г., както показва годината, гравирана върху върха на нейния шпил.

Параклис на Света Анна

[редактиране | редактиране на кода]

Първоначалната конструкция на параклиса „Сант'Анна“ (Cappella di Sant'Anna) датира от средата на XVII век. През 1746 г. той е възстановен в сегашния си вид, като годината е издълбана върху тимпана на фасадата. През 1828 г. над входа е изградена дървена зона за канторите, под която е изписана датата.

През 2009 г. са извършени реставрационни дейности по фасадата, а през 2012 г. – по вътрешните декорации и дървената врата. През 2016 г. е представен проект за консервативна реставрация. Стратиграфските проучвания под сегашната украса разкриват наличие на по-ранна декоративна схема от XVIII век.[9]

Параклис на Свети Геролам

[редактиране | редактиране на кода]

Параклисът „Сан Джероламо“ (Cappella di San Gerolamo) е построен през 1685 г. от маркизите Дория от Чирие – благороднически род от лигурски произход, получил феодалното владение от Емануил Филиберт Савойски около 1576 г. Маркизите са собственици на фермата Гранджа, към която първоначално принадлежи и параклисът.

През 1930 г. фермата е продадена и разделена, а параклисът е признат от епархийската курия и започва да се поддържа от жителите на кварталите Бани и Аутуре. През 50-те години на XX век е построено стълбището, водещо към него. През 1959 г. параклисът е разширен чрез добавянето на два странични нефа.

През 2001 г. е извършена извънредна поддръжка на покрива.[10]

Параклис на Свети Яков

[редактиране | редактиране на кода]

Първото ядро на параклиса „Сан Джакомо“ (Cappella di San Giacomo) е изградено през 1612 г. като каменна конструкция, съответстваща на днешния втори участък. Първоначално параклисът е посветен на блажения Амадей IX Савойски.

Между края на XVII и XVIII век той е разширен чрез добавяне на тухлена пристройка в предната част. През 1717 г. е изрисувана олтарната картина, изобразяваща Свети Яков поклонника до Мадоната с Младенеца и Света Екатерина, а вдясно – блажения Амадей IX. През 1724 г. параклисът е преосветен и посветен на Свети Яков.

През XX и XXI век сградата е възстановена от група местни занаятчии и жители. През 1984 г. художникът от Биела Лино Мартинер изписва стенописа на фасадата.[11]

Параклис на Свети Грат

[редактиране | редактиране на кода]

Параклисът „Сан Грато“ (Cappella di San Grato) е построен през 1620 г. от семейство Темпо, местни жители. Реставриран е през последните две десетилетия на XX век. Сегашната подова настилка от трамбован пясък датира от 50-те години на миналия век.

Параклисът се намира на улица „Гамбери“ и е разположен в изолирана позиция спрямо останалите сгради, в селски район, който се простира северно от пътя. Фасадата му е ориентирана на юг.[12]

Параклис на Свети Лаврентий

[редактиране | редактиране на кода]

Няма запазени документи, които да свидетелстват за изграждането на параклиса „Сан Лоренцо“ (Cappella di San Lorenzo), но типологичните и конструктивни характеристики позволяват той да бъде датиран около средата на XVII век.

В нотариален акт от 15 октомври 1797 г., свързан с продажба от Феличе Кориаско на Карло Кориаско, се споменава разрешение за преминаване пред „Cappella a coppi“ с цел достъп до района Читадела.

Добрата степен на съхраненост на сградата показва, че между 90-те години на XX век и началото на 2000-те е извършена цялостна реставрация. Между 1914 и 1916 г. пожар унищожава покрива на параклиса, но благодарение на даренията и труда на местните жители той е възстановен. Настилката, по вида си, свидетелства за ремонт, извършен през 50-те години на XX век.[13]

Църква „Успение Богородично“

[редактиране | редактиране на кода]

Първоначалното светилище „Мадона деле Грацие“, а днес Църква „Успение Богородично“ (Chiesa della Madonna Assunta) е изградено през 1481–1482 г. по инициатива на община Сан Маурицио, като благодарствен жест за избавлението от опасността от чума. Решението за построяването му е взето на 29 май 1481 г., а документът се съхранява в общинските архиви. Първата постройка, разположена в зоната на днешния презвитерий, представлява малка изолирана зидана сграда с дървен таван и източно ориентирана апсида. Параклисът е осветен от енорийския свещеник на Сан Маурицио, Дон Еустакио Тротери.[14]

През 1572 г. общината възлага на енорийския свещеник Дон Джакомо Билия да възстанови параклиса, описан като „предимно запустял и лошо покрит“. Тъй като работите не са извършени, през 1580 г. сградата е обявена на търг, за да бъде поверена на този, който най-добре би поел разходите. Фреската под сегашния олтар – Мадона деле Грацие със светиите Бернар от Мантон и Мария Магдалена – вероятно датира от този период. През 1574 г. е закупен нов олтар с изображение на Пресвета Богородица със светиите Маврикий и Себастиан. През 1599 г. към параклиса са добавени малка къща и кладенец; същата година той е официално документиран като място, където е настанена предполагаема жертва на чума.

През 1602 г. градският съвет поръчва ремонт на покрива, закупувайки 50 керемиди. През 1609 г. в къщата към параклиса живее отец-отшелник, който разпространява култа към Успение Богородично, подпомогнат от пълна индулгенция, предоставена от Римската курия за участниците в богослужението на 15 август. Параклисът вече е посветен на Пресвета Дева Мария Възнесена.[14]

Между 1620 и 1653 г. светилището е разширявано и разкрасявано, както свидетелстват различни завещания. Вероятно тогава придобива сегашния си вид, с изключение на външния нартекс. През 1620 г. Джовани Бигано ди Сан Маурицио поръчва изписването на олтара на Мадоната от Лорето. В доклада от пастирското посещение през 1653 г. монсиньор Джулио Чезаре Бергера, епископ на Торино, описва интериора като неутрален по цветове, с наскоро реконструиран презвитерий и незавършен хор. В хора има тухлен олтар с картина на Пресвета Богородица със светиите Маврикий и Себастиан. В левия неф са разположени олтарите на светиите Варнава, Карло Боромео, Маврикий и Рох, а в десния – на Света Либерата, Пресвета Богородица, Мадоната от Оропа и Мадоната от Лорето, придружени от изображения на Свети Йоан Богослов и Свети Антоний Абат. Споменава се и камбаната върху кулата.[14]

В началото на XVIII век е изграден протирумът. През 1750 г. дон Таня, енорийски викарий на Сан Франческо, описва параклиса като трикорабна сводеста сграда с фасада към улицата, портик и два прозореца с парапети, заобиколена от градина. Подът е нов, от квадратни камъни; стените са чисти и добре поддържани, има стъклописи и три изповедални. Главният олтар, посветен на Успение Богородично, е разположен в централния неф, повдигнат с две стъпала и ограден с орехова балюстрада. Страничните олтари са в добро състояние, с изключение на частните олтари на семействата Бианко и Пасторис. Описана е и малка сакристия в левия неф. През 1771 г., при пастирското посещение на монсиньор Франческо Лузерна ди Рора, параклисът вече е наричан „Светилище на Пресвета Дева Мария Възнесена“. Сградата е голяма, добре поддържана, с фасада с решетъчни прозорци и покрит с керемиди атриум. До нея се намира попската къща с градина, оградена с дувар.

През 1813–1814 г. сводовете на страничните нефове и част от покрива са преработени, олтарът е възстановен, а интериорът е украсен от художника Гулиелмо Алазия от Салуцо. Негови са и двете картини в овалните щукатури на презвитерия, изобразяващи поклонението на пастирите пред Младенеца и представянето в храма. През 1825 г. се споменава трибуната над входа. През 1888–1889 г. интериорът е пребоядисан от Луиджи Балезио, а старият каменен под е заменен с днешните полихромни осмоъгълни плочки.[14]

През 1905–1906 г. олтарите са преработени в мрамор от строителя Луиджи Мартинето; вероятно тогава дървената балюстрада е заменена с мраморна. През 1915 г. художникът Джовани Колтела от Саласа създава нов декоративен цикъл. През 1950 г. по нареждане на Дон Джузепе Бонето е изграден ров около църквата и са оформени страничните проходи на нартекса. През 1952 г. е реставрирана олтарната картина, а през 1961 г. – фасадните мазилки. През 1970 г. страничните олтари и дървеният амвон са премахнати. През 1978 г. е извършена цялостна шпакловка и ново вътрешно оформление, заменящо фалшивите мрамори с едноцветни фонове. През 1995 г. стенописите с Разпятието и Мадоната от Оропа са реставрирани от лаборатория „Рока“ в Баланджеро.

През 2004 г. е извършена извънредна поддръжка на покрива на ректората. На 9 февруари 2013 г. пожар засяга първия етаж на ректората, след което е извършена рекултивация и консервативна реставрация. През 2014 г. е завършена консервативната реставрация на фасадата и оформянето на външното пространство.[14]

  • Една частна детска градина
  • Едно държавно начално училище (от 1-ви до 5-и клас вкл.)
  • Едно държавно средно училище от първа степен (от 6-и до 8-и клас вкл.)
  • Средното училище от втора степен (от 9-и до 13-ти клас вкл.) е в Чирие
  • Празник на коня – 29 април - 1 май
  • Патронен празник (Свети Франциск от Асизи) – 4 октомври

В Сан Франческо ал Кампо, благодарение на завещанието на ентусиаст, чието име носи, е основан един от най-значимите италиански велодруми – велодрумът „Франоне“. Открит през 1996 г., той разполага с писта с дължина 400 метра и наклонени криви от 32°. В комплекса се помещава и федерално въвеждащо училище по колоездене.[15]