Ноле (Италия)

Вижте пояснителната страница за други значения на Ноле.

---

Ноле Nole
Ноле 45.243941, 7.572993 Ноле
Страна	Италия
Регион	Пиемонт
Провинция	Торино
Площ	11,35 km²
Надм. височина	372 m
Население	6634 души (2025)
Пощенски код	10076
Телефонен код	011
МПС код	TO
Официален сайт	www.comune.nole.to.it
Ноле в Общомедия

Но̀ле (на италиански: Nole; на пиемонтски: Noli, Ноли) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 356 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 6634 души, от които 381 са чужди граждани.

География, административно деление и население

Местоположение на община Ноле в Метрополен град Торино

Ноле се намира в Долно Канавезе, в подножието на долините Ланцо, на 25 km северозападно от Торино.

Територията на общината е предимно равнинна и е пресичана от потока Стура ди Ланцо, който отделя Ноле от подселището (на итал. frazione) Грандже, разположено на югозапад. На североизток, отвъд потока Бана, върху едноименния хълм, се намира подселището Вауда.

Общината граничи с осем общини: Виланова Канавезе, Гросо, Чирие, Сан Карло Канавезе, Робасомеро, Фиано, Рока Канавезе и Корио. Разположена е на 20 km от Торино и на 128 km от Милано.

В състава на Ноле влизат следните подселища и местности: Бана, Каза дел Падре, Фаверо, Форначе, Грандже, Мадалена и Сан Фриоло.

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 6634 души, от които 381 са чужди граждани. Сред последните преобладават тези на Румъния (215 души). Български граждани липсват.

Топоним

Ноле е засвидетелствано за първи път в документ от 1290 г. под формата Novolis. В други древни текстове се срещат вариантите „Novulae“, „Nollis“ и „Nolle“.

Според някои учени топонимът произхожда от прилагателното Novulae, което от своя страна е остатък от синтагмата Terrae Novulae – израз, намекващ за въвеждане на земеделие върху терени, преди това покрити с гори. Тази хипотеза се подкрепя от формата „Nuvola“, засвидетелствана през XII век.

Според местна традиция името „Ноле“ произлиза от латинския глагол nolle („не желае да се подчини“), символизирайки постоянния протест на жителите срещу Чирие, особено по отношение на плащането на мита и данъци. Историците обаче смятат за по-вероятно названието да произхожда от Novulae или Navulae – „сечища сред гората“.

История

Произходът на Ноле е неясен, но археологическите разкопки потвърждават съществуването му още през римско време. След падането на Римската империя селището е покорено последователно от лангобардите и Меровингите. Ноле съществува още преди 1000 г.: при реставрационни работи през 1984 г. в енорийската църква „Сан Винченцо“ са открити останки от романска църква от XI век.

През XII век император Фридрих I Барбароса дарява феодалното владение на маркграфа на Монферат.

Първите доказателства за автономна общност датират едва от XIV век; дотогава Ноле е част от кастеланство Чирие. Първият писмен документ, в който се споменава църквата, е от 1312 г., когато тя е енорийска църква на Лирамо – вече изчезнало селище между Чирие и Ноле. Според традицията унищожаването на Лирамо е спасило Ноле.

От XIV до XVII век Ноле принадлежи на Савойската династия. Първо е владение на Маргарита Савойска – дъщеря на херцог Амадей V и съпруга на маркграф Джовани I. По-късно тя предоставя юрисдикцията на брат си Аймон.

През 1336 г. Маргарита разрешава на жителите на locus Novolarum да изградят укрепено селище около църквата – със стени, ровове, подвижни мостове и желязна порта за защита от постоянните грабежи. От тези съоръжения са запазени части от стените и останки от кулата-порта към Виланова, включени в по-късна постройка. Уличната мрежа на историческия център ясно отразява плана на средновековното укрепено ядро. Няколко години след изграждането на стените Ноле е опустошено от тежка чума.

През следващите векове Ноле води многобройни спорове с Чирие, особено относно границите и използването на водата за напояване.

От 1420 г. местната общност управлява самостоятелно пекарната, а през 1441 г. херцог Лудвиг Савойски разрешава изграждането на собствен напоителен канал, по-късно споделян с Виланова.

През XVI век Ноле, подобно на много селища в Канавезе, претърпява сериозни щети вследствие на многобройните войни. През 1561 г. херцогът на Савоя потвърждава – след изплащане на значителни суми – привилегиите и освобождаванията от данъци, придобити от населението. През септември 1578 г. Светата плащеница преминава през Ноле по пътя си от Шамбери към Торино. Между края на XVI и началото на XVII век тежка чумна епидемия опустошава много селища в Канавезе, включително и Ноле.

През 1619 г. територията на Ноле е присъединена към тази на Чирие.

На 30 юли 1705 г., по време на Войната за испанското наследство, Ноле е разграбено от френските войски, насочени към Торино за обсадата. Особено пострадва енорийската църква „Сан Винченцо Мартире“. До Реставрацията селището остава под властта на Наполеон.

Към средата на XIX век започва индустриализацията: появяват се фабрика „Парадизо“ (кожарска), пещ „Пероти“, фабрика „Бендер и Мартини“ (преработка на азбест и каучук). От XIX до средата на XX век Ноле е известно и с процъфтяващо занаятчийство – производство на дървени дръжки за камшици, широко разпространено в района. Маската на местния карнавал е Foatè („бияч с камшик“). Първият занаятчия, превърнал се по-късно в индустриалец, е Винченцо Фиорито (1859–1939).

В началото на XX век индустриализацията се ускорява с предприятия като металургичната компания „Бертолдо“, предачната фабрика „Кравиоло“, Националната фабрика „Пици“ и известната тъкачна компания „Маньони и Тедески“. От този период датира и основаването на Нолското работническо дружество, по-късно трансформирано в Работническо дружество за взаимопомощ, което съществува и днес.

Много жители на Ноле загиват в Първата и Втората световна война. В тези години се засилва и емиграцията към Франция, Аржентина и САЩ. След Втората световна война Ноле преживява най-бързия демографски растеж в историята си: между 1950 и 1975 г. броят на жилищата и постоянното население се удвоява. Увеличеното търсене на работна ръка привлича мигранти от алпийските долини и Северна Италия, като населението нараства от 2872 души в началото на века до 3505 след войната.

По време на фашисткия режим Ноле е присъединено към Виланова, от която се отделя през 1948 г.

На 15 ноември 2006 г. камбанарията на Ноле се срутва, причинявайки сериозни щети на енорийската църква „Сан Винченцо Мартире“. След повече от четири години реставрация храмът е тържествено отворен отново на 22 януари 2011 г., а новата камбанария е открита на 25 септември 2021 г.

Забележителности

Енорийска църква „Свети мъченик Винсент“

Енорийската църква „Сан Винченцо Мартире“ (Parrocchiale di San Vincenzo Martire) е засвидетелствана за първи път в документ от 1312 г. Археологическите разкопки от 1984 г. показват, че на това място е съществувала по-ранна постройка още през XI–XII век, макар и значително по-малка от днешната. След поредица от разширения през 1678 г. е взето решение да бъдат разрушени романската църква и камбанарията, за да бъдат заменени с нови.

Между 1900 и 1908 г. са извършени основни дейности по разширяване и обновяване: поставяне на нов под, изграждане на олтар, създаване на баптистерий, премахване на атриума и разширяване на нефа. През 1964 г. интериорът е украсен с нови щукатури и картини, а през 1984 г. е положен под от камък от Бардже. Фасадата е построена през 1823 г., а порталът е добавен през 1905 г. В горната част на тимпана се е намирала мозайка с Успение Богородично от 1956 г., впоследствие унищожена. В пет ниши на фасадата са разположени статуите на Свети Винсент, Свети Вит, Свети Рох, Свети Себастиан и Свети Грат.

Срутването от 2006 г. унищожава част от църквата и органа, който е разполагал с над 2000 тръби и е бил най-големият в долината. Балконът и дървената кутия на инструмента са изработени през 1922 г. от салезианските школи в Сан Бениньо, а самият орган е построен същата година от фирма „Гандини“ от Варезе. След продължителна и внимателна реставрация църквата е отворена отново за богослужение на 22–23 януари 2011 г.

• 
• 
• 
• 
• 

Светилище на Свети мъченик Вит

Светилище на Свети мъченик Вит

Светилището наа Свети мъченик Вит (Santuario di San Vito Martire) се намира на около 2 km от центъра на Ноле по посока на потока Стура ди Ланцо. Построено през втората половина на XVI век. Има оброчни рисунки, свидетелстващи за получените благодат, прекрасен дървен олтар от XVIII век и ценни стенописи от XVII век. Използването и притокът на верни в светилището през миналите векове е такъв, че изисква присъствието на човек, който да се грижи за отварянето и почистването. След това са построени две зали за настаняване на Отшелника, наречен така, защото живеел на това място далеч от центъра на града.

Параклис на Свети Йоан Кръстител

Параклисът „Сан Джовани Батиста“ (Cappella di San Giovanni Battista) се намира в квартал „Сан Джовани“, подселище Вауда ди Ноле, по протежение на провинциалния път към Рока Канавезе. Комплексът включва два параклиса: по-старият, обърнат на юг, датира от XVII век и е разширен през XVIII век; вторият, по-голям и по-висок, е построен през 1934 г. Според местната традиция семейството Мазино от Корио започва изграждането му след избавление от епидемия от антракс, а приблизително по същото време е изографисан целият интериор. При по-късни разширения фасадата и апсидата на първия параклис са разрушени.

Двата параклиса образуват L-образно оформление, отворено към улицата. Старият параклис има правоъгълен план, разделен на две части. Построен е от носеща зидария, с двускатен покрив, дървена конструкция и керемидено покритие. Фасадата е оформена като предна част на хижа с припокриващи се ордери, разделена от формован корниз и ъглови пиластри. В долния регистър се намира централната врата, фланкирана от два малки правоъгълни прозореца; горният е оформен с трилистник, увенчан със стенопис на Св. Йоан Кръстител. Отляво, над нивото на терена, се издига камбанария с триъгълна основа и открита зидария.

Новият параклис има правоъгълен план с единична зала, разделена на три полета, и многоъгълна апсида, покрита с цилиндричен свод с люнети. Конструкцията е от носеща зидария. Фасадата е вертикално членена от четири пиластърни ивици по цялата височина и завършва с триъгълен фронтон. В центъра е поставена мозайка, изобразяваща Св. Йоан Кръстител. Новият параклис е в добро състояние на съхранение както отвътре, така и отвън.

Стенописите, наскоро реставрирани, изобразяват на западната стена Свети мъченик Петър, Свети Стефан с камък на главата и Свети Антоний Велики, както и библейска сцена, докато на източната стена има Свети Рох, Свети Бернар от Мантон и Свети апостол Петър и отново коленичилият дарител и неидентифициран светец (може би блаженият Амадей IX Савойски). Сводът е украсен с листа, листа и цветя.

Параклис на Свети Фирмин

Още през 1793 г. в махалата е съществувал параклис, притежаван като изключителна собственост от местните жители.

Основаването на днешния параклис на Свети Фирмин (Cappella di San Firmino) произтича от желанието на вярващите от селището Рива ди Санта Аполония да имат собствено място за поклонение в близост до домовете си. Те се обръщат към енорийския свещеник на Ноле, дон Антонио Борла, който подава молба до архиепископа на Торино. На 24 декември 1807 г. архиепископът дава разрешение за строеж, като уточнява, че параклисът трябва да бъде издигнат край обществен път и да бъде снабден с необходимите свещени мебели.

Строителството започва през 1809 г. под ръководството на предприемача Карло Андреоли от Мати, а параклисът е осветен заедно с камбаната още същата година. След изграждането на трезора средствата се изчерпват и работата е прекъсната, за да бъде възобновена през 1820 г. На 1 септември 1820 г. архиепископ Киавероти предоставя на енорийския свещеник на Ноле правото да благослови параклиса и да го посвети на Свети Фермин, чието честване традиционно се отбелязва на третата неделя на октомври. Земята, върху която е построен, е разделена между община Вауда ди Чирие (дн. Сан Карло) и Ноле.

През 1822 г. са назначени двама приори, а юрисдикцията върху параклиса преминава по конвенция към енорийския свещеник на Ноле. Поради големия приток от поклонници през 1866 г. стъпалата и малкият площад пред параклиса са преустроени.

Кадастралната карта на Рабини от 1863 г. показва параклиса с основната зала и полукръглата апсида, което позволява да се датира изграждането на сакристията – разположена от лявата страна – между края на XIX и началото на XX век.

Фасадата е реставрирана през 1980 г., а през 2015 г., след срутване на част от подпорната стена вследствие на изкопни работи за полагане на електрически кабели, дворът на параклиса е възстановен.

Параклис на Свети Грат

Параклисът на Свети Грат (Cappella di San Grato) вероятно е построен около средата на XVI век. Първите сигурни сведения за него датират от 1594 г. Намира се недалеч от енорийската църква, на кръстопътя между улиците „Торино“ и „Девези“. Първоначално изолиран, в края на XVIII век е включен в градската застроена тъкан и днес е прилепен към съседна сграда. Заема само приземния етаж и е със скромни размери. Планът е правоъгълен, с едно помещение, покрито с кръстат свод. Стените и сводът са изцяло изографисани. Конструкцията е от носеща зидария, а покривът – двускатен, с дървена конструкция и керемиди.

Фасадата е семпла и обърната на север. Централно е разположена входната врата, фланкирана от два правоъгълни прозореца; горният регистър съдържа запълнени правоъгълни и люнетни отвори. Над вратата е запазен стенопис на медальон върху волути, изобразяващ Свети Грат, както и част от триъгълен тимпан. Малка камбанария от открита зидария се издига над терена, разположена по оста на фасадата.

Между 1994 и 1996 г. откриването на два стенописа от края на XVI век – „Възкресението на Исус“ и „Излагането на Плащеницата“ – привлича значително внимание. Изпълнени от неизвестен автор, те се отличават с висока художествена стойност и представляват важно историческо свидетелство. Първият стенопис е на тема, рядко срещана в района, а вторият е най-старият запазен след този във Вораньо (Черес), като изобразява реално изложение на Плащеницата, представяна от епископи и сановници. На един от стенописите са изобразени Емануил Филиберт Савойски и неговият син Карл Емануил I.

Параклис на Свети Себастиан

Параклисът на Свети Сеастиан (Cappella di San Sebastiano) е изграден първоначално като селски параклис, но днес се намира в историческия център на Ноле. Поради близостта си до площада и подходящата вместимост през различни периоди е използван като филиална църква и дори като училище. От около век насам служи единствено за богослужение.

Строителството му датира от първите две десетилетия на XVII век. Фасадата е ориентирана на север. Планът е правоъгълен, с единична зала, разделена на два полета, като в първия са оформени полукръгли ниши. Интериорът е покрит с прикован цилиндричен свод в първия участък и прикован павилионен свод във втория. Сградата е изградена от смесена носеща зидария, а покривът е двускатен, с дървена конструкция и керемиди. Фасадата завършва с фронтон и е предшествана от малък портик. Централната врата е разположена по оста на залата и е фланкирана от два правоъгълни прозореца; над нея има дъгообразен перваз и полукръгъл отвор. Фасадата е измазана и боядисана, докато страничните стени са оставени с видима зидария.

Параклис на Свети Рох

Параклисът на Свети Рох (Cappella di San Rocco) е най-старият в Ноле. Датира от XIV век, но впоследствие е разширяван, достигайки сегашния си вид през 1830 г. От оригиналната постройка е запазена само архитектурната структура, докато стенописите не са оцелели. Сградата е изолирана от останалите постройки и има фасада, ориентирана на изток.

Планът е правоъгълен, с едно помещение, разделено на четири участъка. В третия участък са оформени два срещуположни полукръгли параклиса. Първите два участъка са покрити с оребрени сводове върху напречни арки, а третият и четвъртият – с кръстати сводове. Леко заострена, украсена триумфална арка отделя основното помещение от презвитерия, разположен в четвъртия участък.

Конструкцията е от носеща зидария от камъчета и хоросан, с неравномерни редове тухли. Покривът е двускатен, с дървена конструкция и керемиди. Фасадата е оформена с двоен наклон и е разделена на два регистъра с фалшива архитектура и стенна декорация. Централната врата е увенчана с триъгълен тимпан и е фланкирана от два малки арковидни прозореца; над нея се отваря тривърх прозорец. Фасадата е измазана и боядисана в охра, докато страничните стени са оставени в суров вид, подчертавайки текстурата на зидарията. Малка камбанария с триъгълна основа и открита тухлена зидария се издига на южния склон. Сградата е в добро състояние както отвътре, така и отвън. В параклиса се съхраняват наскоро реставрирани рисунки от XVII век. Фасадата е изрисувана през 1948 г. от художника Бодойра от Мати.

Параклис на Снежната Мадона и на Свети Карл

Параклисът на Снежната Мадона и на Свети Карл (Cappella della Madonna della Neve e San Carlo) се намира край пътя, който свързва подселището Сан Джовани с Гросо. Построен е между 1771 и 1773 г., след пастирското посещение на архиепископ Франческо Лузерна Роренго ди Рора. През септември 1771 г. той нарежда затварянето на стария параклис на Свети Карл и съветва жителите да го разрушат и да изградят нов на по-здравословно място. Селяните разрушават стария параклис, разположен в центъра на селището, и построяват новия по-нагоре по течението към Гросо. На 4 ноември 1773 г. ректор Корио го благославя, посвещавайки го основно на Снежната Мадона и вторично на Свети Карло Боромео.

Сградата е уединена и ориентирана на изток. Тя е със скромни размери и правоъгълен план, с една зала, разделена на две полета, покрити с куполообразни оребрени сводове. Сакристията е разположена вдясно от втория участък. Конструкцията е от носеща зидария; покривът е двускатен, с дървена конструкция и покритие от марсилски керемиди. Фасадата е двускатна, с ъглови пиластри. Долната част е облицована с каменни плочи, а горната е измазана и боядисана. Централната врата е фланкирана от два малки правоъгълни прозореца, а над нея има овален отвор с рамка и стенопис. Камбанарията се издига от покрива в предната лява част на сградата; тя е с квадратна основа и отворена от всички страни. Параклисът е в добро състояние както отвътре, така и отвън.

Параклис на Мадоната на даровете

Типологичният анализ на конструкцията и наличните документи отнасят изграждането на параклиса на Мадоната на даровете (Cappella della Madonna delle Grazie) към втората половина на XVII век. Той традиционно се смята за частен, като в енорийските доклади последователно се използва формулировката „твърди се, че е частна собственост“, което подсказва съмнение относно легитимността на това притежание.

Параклисът се намира северно от Ноле, в близост до главната пътна артерия, свързваща Торино с долините Ланцо. Сградата е самостоятелна и е ориентирана с фасадата си на юг. Планът е правоъгълен, с единична зала, разделена на две полета, покрити с цилиндричен свод с гвоздеи; помещението зад второто поле служи като сакристия. Конструкцията е от носеща тухлена зидария, а покривът е двускатен, с дървена конструкция и керемиди.

Фасадата е оформена като предна част на колиба, подчертана от ъглови пиластри. В центъра ѝ е изрисувана сцената „Посещението на Мария при Света Елисавета“. На билото на покрива е разположена малка камбанария върху квадратна основа, отворена от четирите страни. Параклисът е в добро състояние както отвътре, така и отвън.

Параклис на Свети Антоний Падуански

Параклисът на Свети Антоний Падуански (Cappella di Sant’Antonio da Padova) се намира в центъра на махала Ла Гранджа, подселище Грандже, в близост до горите край потока Стура. Сградата е характерен пример за селските параклиси от XVII–XVIII век, типични за пиемонтските селски райони, както по отношение на строителните материали, така и по отношение на архитектурното оформление. Датирането на параклиса произхожда от местната традиция.

Постройката е изолирана от околните сгради и е ориентирана с фасадата си на изток. Параклисът е със скромни размери и има правоъгълен план с една зала, разделена на две части, покрити с цилиндрични сводове; първият участък е снабден с люнет. Конструкцията е от смесена носеща зидария, измазана отвътре и отвън. Покривът е двускатен, с дървена конструкция и керемиди.

Фасадата завършва с фронтон и е подчертана от ъглови пиластри. Централната врата е фланкирана от два правоъгълни прозореца, а над нея има бъбрековиден отвор и фреска, изобразяваща титулярния светец. Камбанарията се издига от наклона на покрива в предната лява част на сградата; тя е с триъгълна основа и открита зидария. Параклисът е в добро състояние на съхранение.

Параклис на Свети апостол Яков

Точната дата на построяването на параклиса на Свети апостол Яков (Cappella di S. Giacomo Apostolo) не е известна, но първото сигурно свидетелство за съществуването му се открива в кадастралната карта на Рабини от 5 септември 1863 г., където е отбелязан графично под името „Сан Джакомо“. Архитектурната структура датира от XVIII век, докато вътрешността на пещерата на Мадоната от Лурд е изградена в началото на XX век.

Параклисът се намира край пътя, водещ към махала Фаверо, западно от подселището Грандже ди Ноле. Разположен е в изолиран контекст, с малка горичка зад него. Сградата е със скромни размери и има правоъгълен план с една зала, разделена на две полета, покрити с цилиндричен свод. Конструкцията е от носеща зидария, а покривът е двускатен, с дървена конструкция и керемиди.

Фасадата е ориентирана на изток и е оформена с двоен наклон; линиите ѝ са подчертани от корниз и триъгълен фронтон. Централната врата е фланкирана от два малки кръгли отвора и увенчана с правоъгълен прозорец. Сградата е в добро състояние.

Вила „Пероти“

Вила „Пероти“

Вила „Пероти“ (Villa Perotti) е един от най-ярките примери за стил Ар нуво в района на Торино. Построена е в края на XIX век от семейство Пероти – собственици на тухлени пещи във Вауда ди Ноле и Сан Карло Канавезе. Комплексът включва гражданска част в стил Сецесион, обърната към изискана градина, и селскостопанска постройка, ориентирана към малък вътрешен двор. Освен жилищна функция сградата е приютявала и административните офиси на пещите.

Интериорът е включвал фино изрисувани тавани и стени, част от които са запазени и до днес, макар авторът им да остава неизвестен. През 70-те години на XX век комплексът е закупен от Общинската администрация и в момента се използва от различни местни сдружения.

Стар укрепен заслон

Ричето-то на Ноле

От 1338 г. укрепителните стени на заслона (Antico Ricetto), заобиколени от ров (днешната bealera) и снабдени с подвижни мостове, защитават Ноле. От тях са запазени руините на кулата на портата, ориентирана към Ланцо, която се срутва през 50-те години на XX век. В непосредствена близост до тези стени се намира и старинната сграда, в която днес е разположено „Работническото дружество за взаимопомощ“, основано през 1873 г. с цел подпомагане на местните работници.

Природен оазис "I gorèt"

На местен диалект името „gorèt“ обозначава крайречните гори по поречието на потока Стура. „Gure“ са върбите, които растат спонтанно по тези брегове и от които традиционно се добиват материали за изработка на кошници, както и за връзване на лозовите растения към редовете и на царевичните кочани към travà на къщите за сушене.

„Gorèt“ все още съхранява древните пътеки, които някога са водели към бродовете, както и „pianche“ – старинните дървени мостчета, използвани за пресичане на потока Стура.

Работата по възстановяване на околната среда, започнала през 1986 г., позволява пресъздаването на местообитания, богати на биоразнообразие, в които възобновяващите се води захранват езера и влажни зони, свързани помежду си. По бреговете е възстановена крайречна и хигрофилна растителност с върби, тополи и елши, редуващи се с папур и острица. Екосистемата се допълва от типична низинна гора с дъбове, габъри, ясени, липи и череши.

Създадени са идеални условия за гнездене и повторно заселване на орнитофауната, характерна за влажните среди. Често се наблюдават зеленоглави патици, морски кокошки, кралчета, малки гмурци и сиви чапли. Разнообразието е значително и по отношение на местната ихтиофауна.

Пътека на фонтаните

Това е защитена зона, интегрирана в SIC Stura di Lanzo – част от европейската екологична мрежа „Натура 2000“. Създадена като маршрут с поредица от спирки, Пътеката на фонтаните (Sentiero delle Fontane) има за цел да насочи вниманието към богатото и разнообразно природно наследство на района. Името ѝ произлиза от характерните водни извори по протежението ѝ. В зоната се срещат множество животински и растителни видове, сред които се откроява Matteuccia struthiopteris – рядък вид папрат, чиито листа напомнят щраусови пера.

Сред интересните елементи по маршрута е масивният стълб, който поддържа дървена пътека, използвана в миналото за пресичане на потока Стура и за достигане до Ноле.

В местността Грандже ди Ноле, близо до Мадалено, се намира Bosco dei Roveri, където е запазен изворът Fontana dei Ghiaieti – използван дълго време от местните перачки.

Фосилна гора

Разположена между Ноле и Чирие, Фосилната гора (Foresta Fossile) представлява едно от най-значимите палеонтологични свидетелства в региона. В участъка на Ноле от коритото на потока Стура, включен в защитена натуралистична зона, са открити останки от древна гора от Glyptostrobus – дървесни видове, подобни на секвоите. Те датират отпреди приблизително 3 милиона години и включват листа, клонки, семена, прашец, както и големи стволове, запазени както в хоризонтално, така и във вертикално положение.

Плантации на Баголаро

Те се намират в провинцията около домовете и в миналото са покривали голяма част от територията, тъй като са били използвани за производството на камшици – дейност, която в продължение на почти век е определяла местната икономика и е подхранвала износ по целия свят до 30-те години на XX век. Една такава плантация може да се види близо до светофара на улица „Чирконвалационе“.

Извори

Тези места, изпълнени с особен чар, представляват една от най-интересните природни среди по поречието на потока Стура. Благодарение на отличното качество на водата те функционират като истински острови на биоразнообразието. Сред характерните животински видове се открояват раците и гребенестият тритон – надеждни индикатори за добро екологично състояние на средата.

Регионален природен резерват „Вауда“

Създаден през 1993 г. на едноименното плато, регионалният природен резерват „Вауда“ обхваща обширна територия, осеяна с малки езера и влажни зони. Пейзажът е характерен с брезови и тополови горички, както и с блатисти участъци, покрити с пиренови и различни тревни видове.

Култура

• Общински музей на парните машини „Инж. Франческо Бозио“ː произхожда от колекцията на инж. Франческо Бозио, дарени от семейство Бозио на Общината и всичките в изправност. В момента се състои от дванадесет части: Пътен локомотив или парен влекач „Ансалдо-Гарет“; Парен пътен валяк „Бреда“; Парен железопътен локомотив; Фиксиран влекач за индустриална фабрика (Франко Този – Леняно); SMI индустриален двигател; Бутална парна помпа; Задвижващи колела на железопътен локомотив; Унгарски парен локомотив; Военноморски двигател; Парна лебедка; хидравлично турбинно колело „Пелтрон“; Хидравлична турбина „Франсис“ в форсирана камера.
• Градска библиотека

Образование

• Една държавна детска градина
• Едно държавно начално училище (от 1-ви до 5-и клас вкл.)
• Едно държавно средно училище от първа степен (от 6-и до 8-и клас вкл.)
• Училищата от втора степен (от 9-и до 13-ти клас вкл.) са в Чирие и Ланцо Торинезе

Спорт

• Общинско игрище за петанк
• Общинско спортно игрищеː минифутбол, тенис
• Общински фитнес

Побратимени градове

• Шарвийо Шаваньо, Франция

Външни препратки

• Уебсайт на общината
• Pro Loco Ноле