Фронт (Италия)

Вижте пояснителната страница за други значения на Фронт.

---

Фронт Front
Фронт 45.280852, 7.663618 Фронт
Страна	Италия
Регион	Пиемонт
Провинция	Торино
Площ	10,95 km²
Надм. височина	270 m
Население	1582 души (2025)
Пощенски код	10070
Телефонен код	011
МПС код	TO
Официален сайт	www.comune.front.to.it
Фронт в Общомедия

Фро̀нт (на италиански и на пиемонтски: Front) е село и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 270 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 1582 души, от които 130 са чужди граждани.

География

Местоположение на община Фронт в Метрополен град Торино

Селото е разположено в подножието на нисък хълмист израстък, обърнат към равнината, и е запазило своя традиционен селски характер, без да бъде повлияно от промените на времето – както личи от липсата на значително разширяване на застрояването. То се намира в района на Канавезе.

Населението живее предимно в главното селище на общината, а останалата част е разпределена в местностите Черети и Грандже, в по-малкото градско ядро Ривера, както и в разпръснати селски къщи. Територията има вълнообразен релеф с незначителни височинни разлики.

Граничи със седем общиниː Вауда Канавезе, Ривароса, Сан Франческо ал Кампо, Бузано, Фаврия, Сан Карло Kaнавезе, Олянико. Отстои на 22 km от Торино и на 120 km от Милано.

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 1582 души, от които 130 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния (93 души). Има и 4 български граждани.

Топоним

Топонимът произлиза от формата Frontem, засвидетелствана още през 1213 г., без графични вариации.

Според Бертолоти името произлиза от латинското frons – „клончета с листа“. Други изследователи го свързват с Castrum frontis, препратка към древния замък от лангобардски произход, разположен на Брико дела Торе – хълмът, който доминира над днешния дом за възрастни хора. Възможно е и името да произлиза от разположението на селото „отпред“ (fronte) спрямо Канавезанската низина. С течение на времето се утвърждава формата „Castrum Frontis“, която присъства и върху герба на общината.

История

Средновековие

Теодолинда, вдовица на лангобардския крал Аутари, се омъжва през 590 г. за херцога на Торино Агилулф и с помощта на Свети Григорий Велики го обръща в католицизма, а чрез него – и целия лангобардски народ. Именно в този период лангобардите се установяват във Фронт, изграждайки замък или, според някои изследователи, възстановявайки по-старо укрепление върху римски или келтско‑лигурски основи. В подножието на хълма постепенно се оформя първото селище, което дава началото на днешния Фронт.

Карл Велики, който навлиза в Италия през 772 г., побеждава лангобардите и разделя Пиемонт на пет окръга. Фронт е включен в окръга на Торино като важна гранична зона спрямо този на Ивреа. Смъртта на Карл III през 888 г. бележи началото на разпадането на Каролингската империя и възхода на графовете на Канавезе, произхождащи от рода на графовете на Помбия, които преместват влиянието си от района на Верчели към Канавезе.

Крал Ардуин от Ивреа, коронясан за крал на Италия в Павия на 15 февруари 1007 г., носи и титлата „граф на Канавезе“. Той се смята за родоначалник на фамилиите Валперга и Сан Мартино – родове, доминирали в региона в продължение на векове. Фронт е част от владенията на семейство Сан Мартино, които го държат до XIX век.

Първото писмено споменаване на Фронт е от 1074 г., когато Абатство Фрутуария в Сан Бениньо посочва сред своите зависимости църквата „Свети Солутор“ във Фронт. Първият документиран представител на благородниците Сан Мартино ди Фронт е Енрико I, абат на Фрутуария между 1181 и 1192 г. През 1190 г. той получава юрисдикцията над църквата „Санта Мария Магдалена“ във Фронт от Гуидо, епископ на Ивреа. Замъкът на Фронт е споменат за първи път през 1211 г.; според Дела Киеза той е принадлежал на семействата Каворети, Грибалда и Чезия, които го продават през същата година на Джакомо Сан Мартино ди Фронт, вече притежаващ част от него.

На 11 март 1263 г. господарите на Фронт Федерико и Бон Джовани участват в споразумението между Ивреа, Павия и Верчели за потискане на явлението „Беровиери“ (улични крадци). В документа „Frons cum castellata“ са посочени 34 жители, сред чиито фамилии се срещат и днес Перино и Каня.

Фронт е въвлечен в конфликта между родовете Сан Мартино и Валперга през 1300 г. През 1339 и 1362 г., неспособни да превземат замъка, Валперга плячкосват околностите, а на 22 юли 1378 г. нападат Барбания, чийто замък е под властта на господарите на Фронт. Последният значителен сблъсък между двата рода се състои на 7 декември 1383 г. край днешната ферма Бабиасо, близо до Грандже ди Фронт.

Между 1386 и 1391 г. в Канавезе избухва въстанието Тукинаджо – народен бунт срещу тиранията на местните графове. То нанася тежки щети в целия район. Замъкът на Фронт е нападнат през 1387 г., но е защитен от Иблет дьо Шалан, командир на войските на графа на Савоя Амадей VII. След потушаването на бунта, на 2 август 1397 г., родовете Валперга и Сан Мартино подписват мирен договор в Ривароло пред комисаря на Савоя, стават негови васали и се заклеват във вярност, фактически отказвайки се от своята независимост.

Семейство Сан Мартино получава официална инвеститура над Фронт и други земи през 1406 и 1466 г.

XVI векː известност

В началото на XVI век Пиемонт се оказва въвлечен във войната между Франция и Испания и техните съюзници. През 1522 г. испанските войски, придвижвайки се от Ивреа, достигат до Фронт и нанасят щети на замъка. През 1538 г. французите, установили се в Торино две години по-рано, разрушават множество укрепления, за да попречат на противника да ги използва. Сред тях е и замъкът на Фронт, разположен на Брико дела Торе, който е разрушен и никога не възстановен, тъй като кастеланите вече пребивават другаде.

На 12 октомври 1592 г. Джан Антонио ди Фронт, граф Сан Мартино д’Алие, получава наследството на Барбания, заплащайки на херцога на Савоя Карл Емануил I 500 златни скуди. През 1603 г. Николо Сан Мартино д’Алие, а през 1606 г. граф Джовани Батиста Сан Мартино – владетели на Фронт и Барбания – заедно с благородниците Моло получават концесия върху земите на Барбания.

XVI век е период на значими промени и известност за Фронт, свързани с изграждането на новия ваканционен замък/вила на семейство Сан Мартино д’Алие. Собствеността и графската титла достигат до тях чрез бракове и наследяване. Строителството, започнато около 1630–1640 г. от граф Джулио Чезаре Сан Мартино д’Алие и продължено от брат му, маркиз Манфредо Сан Мартино ди Одзеня, е завършено от Отавиано Антонио Сан Мартино д’Алие – маркиз на Сан Джермано и граф на Фронт, брат на известния Филипо.

Замъкът е подробно описан от Дела Киеза през 1655 г. в неговата „История на Пиемонт“ и в друго издание, отпечатано от Савойците в Амстердам през 1662 г. Според описанието, на хълм край потока Малоне се издигал великолепен дворцов комплекс от три еднакво красиви сгради, обградени от градини. Вляво се намирал белведере, поддържан от бели мраморни колони и увенчан със статуя на Херкулес. От двора на централната сграда алея водела към овална площадка, откъдето се слизало в пещера, облицована с миди и със статуя на Нептун в центъра, от чиито уста и уши се изливала вода. По‑на север имало друга пещера, увенчана с четири кули, от основата на която вода се стичала от глава на дракон и се вливала в пещерата на Нептун.

Известността на замъка се дължи и на факта, че херцогинята на Савоя Кристина Френска – вдовица на Виктор Амадей I и известна като „Кралска мадам“ – отсяда там многократно със своите деца и двор. Традицията разказва за нейните любовни връзки в замъка, а е известно, че по това време тя е била свързана сантиментално и политически с граф Филипо Сан Мартино д'Алие, брат на маркиза на Сан Джермано.

Престоят на Савойския двор и тържествата, организирани от Филипо д’Алие (наричан „Филиндо Постоянният“) в чест на херцог Карл Емануил II и неговата майка Кристина Френска, водят до значително увеличаване на местното население. Това се дължи на нуждата от слуги и обслужващ персонал за благородниците, както и на работници, отговорни за поддръжката на комплекса. Възможно е градската структура на Фронт да се е адаптирала към тези нови изисквания.

XVII –XIX векː упадък

XVIII век бележи края на златния период на Фронт вследствие на войната за испанското наследство, разтърсила Европа след смъртта на Карлос II от Испания и въвличането на Савойското херцогство в конфликта. По време на репресиите, предшестващи обсадата на Торино, на 12 май 1705 г. френските войски разграбват замъка на Фронт, оставяйки непокътната единствено входната му сграда. След сключването на мира оцелелите статуи и всички преносими ценности са прехвърлени в замъка в Алие.

През XVIII век собствеността върху замъка и феодалната юрисдикция над общностите Фронт и Вауда се разделят между двата клона на рода Сан Мартино – Сан Мартино ди Фронт и Сан Мартино ди Сан Джермано, потомци на собствениците от XVII век.

XIX век бележи окончателното изчезване на семейство Сан Мартино от Фронт. На 25 август 1825 г. маркиза Ортензия дьо Тревил, графиня на Фронт, продава всички свои имоти в селото на граф Ото Лоренцо ди Монтьо (Савоя). На 22 юли 1840 г. той завещава имуществото си на четирите си дъщери, а на 3 септември същата година дъщеря му Ирма получава частта, разположена във Фронт. След овдовяването си новата кастеланка продава имотите на 19 март 1866 г. на трима купувачи.

На 16 юни 1865 г. приключва десетгодишният спор между маркиз Раймондо Сан Мартино ди Сан Джермано и община Фронт относно плащането на годишна такса. Общината изплаща последните 300 лири, а маркизът се отказва от всички феодални права, запазвайки единствено патронажа върху назначаването на енорийския свещеник – право, от което окончателно се отказва през 1858 г. инж. Казимиро Сан Мартино д’Алие, маркиз на Сан Джермано, граф на Фронт и Вауда. Така завършва вековната връзка между рода Сан Мартино и Фронт.

След няколко смени на собствеността замъкът е закупен през 1910 г. от инж. Джузепе Дестефанис от Вауда. През 1922 г. той започва реставрационни работи, които значително променят първоначалния облик на сградата. Имотът вече е бил частично възстановен от семейство Каноника, предишни собственици. След смъртта на Дестефанис през 1926 г. замъкът, заедно със земя и средства, е завещан на община Фронт, за да бъде адаптиран като дом за възрастни хора – функция, която изпълнява и днес. Последвалите разширения оформят сегашния му вид.

Руините на комплекса, известен като „Мадам Кристина“, все още се различават сред гъстата растителност, докато останките от древния лангобардски замък на Брико дела Торе са премахнати през 1964 г. при снижаването на хълма с цел предотвратяване на евентуално свлачище.

Икономика

Икономиката на Фронт се основава на земеделски и промишлени дейности.

Селското стопанство продължава да играе важна роля в местната икономика. Отглеждат се зърнени култури, пшеница, зеленчуци, грозде и други плодове, а част от населението се занимава и с животновъдство – предимно говеда, свине, кози и птици. Промишленият сектор включва предприятия, действащи в областта на хранително-вкусовата промишленост, механиката, дървообработването, производството на хартия, химическите продукти, преработката на каучукови и пластмасови изделия, металургията и строителството.

Третичният сектор е сравнително ограничен: липсват по-специализирани услуги като банкови, но търговската мрежа остава достатъчна, за да покрива основните потребности на населението.

Забележителности

Религиозна архитектура

Енорийска църква „Света Мария Магдалена“

Според легендата енорийската църква „Света Мария Магдалена“ (Parrocchiale di Santa Maria Maddalena) е основана по инициатива на Гвидо (Виберт), третия син на крал Ардуин, но за това няма документални доказателства.

Първото сигурно свидетелство за съществуването ѝ е от 1190 г., когато абатът на Фрутария Енрико I дей Сан Мартино ди Фронт получава юрисдикция над църквата. Вероятно още тогава тя се е намирала на мястото на днешната, макар и в по-малък мащаб. През 1329 г. енорийски свещеник е Дон Микеле, наследник на Дон Алберто, който е отговарял и за църквата „Сан Николао ди Вауда“.

Енорията на Фронт първоначално принадлежи към Епархията на Ивреа, а на 7 юли 1817 г. е присъединена към тази на Торино.

През вековете сградата е претърпяла множество преустройства: разширяване на хора, преместване на главния олтар, изграждане на сакристия, реконструкция на страничните олтари и, накрая, изграждане на новата монументална фасада през 1924 г. – дело на Гардето Доменико по проект на инж. Дестефанис.

Интериорът е оформен с три нефа: централният с главния олтар и два странични, посветени на Свети Петър/Свети Филип Нери и Свети Йосиф, на Непорочното зачатие и на Благовещението. През 1890 г. олтарите от XVII век, посветени на Мадона дел Кармине и Мадона дел Розарио, са разрушени, за да бъдат заменени с новите олтари на Свети Йосиф и на Непорочното зачатие. Особено ценни са щукатурите в параклисите, където някога са се намирали старите олтари; върху една от тях все още личи гербът на Сан Мартино.

В параклиса на Свети Петър/Свети Филипо Нери се съхранява ценна картина на Бартоломео Караволя, подписана и датирана от 1670 г. Друга картина от същата година, приписвана на Караволя, се намира в сакристията и някога е украсявала олтара на параклиса на Кармин. В параклиса на Непорочното зачатие има картина от 1748 г. на художника Рейнеро, многократно реставрирана през годините. Картината над Олтара на Благовещението е от 1904 г. – дело на Анджело Негро, поръчана от семействата Мото ди Грандже, покровители на олтара.

Статуите на Мадона дел Розарио, изработени от скулптора Рампоне през 1698 г., се отличават с високо майсторство, докато статуята на Света Мария Магдалена датира от 1862 г.

Параклис на Свети Доминик

Датата на построяване на параклиса „Сан Доменико“ (Cappella di San Domenico) е неизвестна, но той е засвидетелстван в поземления регистър от 1739 г. и принадлежи към Енорията на Фронт. Разширен е през 1765 г. и впоследствие е реставриран многократно. Управлява се от администратори, чиито документи и сметки са запазени от 1792 г. до днес.

През 1818 г. в параклиса е поставена икона; през 1869 г. – изящна статуя на Мадоната, а през 1890 г. – статуята на Свети Доминик, ценна дървена скулптура, заменяща по-ранна фигура от папиемаше.

На 17 октомври 1930 г. кметът на Барбания, адвокат Виторио Ферери, забранява достъпа до параклиса поради конструктивна опасност. С нотариален акт от 31 декември 1930 г. местните семейства решават да финансират възстановяването му. В навечерието на Деня на Вси светии през 1931 г. параклисът е отново отворен за богослужение, като цялото население допринася за разходите, възлизащи на 36 000 лири.

През следващите десетилетия параклисът е допълнително украсен и обновяван, като последната значима намеса е извършена през 1995 г. по повод пастирското посещение на кардинал Джовани Салдарини.

Параклис на Свети Рох

Параклисът „Сан Роко“ (Cappella di San Rocco) е построен около XVII век; той е засвидетелстван и в поземления регистър от 1739 г. и принадлежи към Енорията на Фронт.

През 1840 г. енорийският свещеник Дон Молинари описва обзавеждането на параклиса, включително икона със Света Богородица, Свети Рох и Свети Мавър; над олтара на Свети Лудвиг е разположена картина, изобразяваща светеца, както и ниши със статуи на Рох и Мавър.

През 1890 г. дървеният олтар е заменен с мраморен, а през 1939 г., по инициатива на семействата Мото, е издигнат олтарът на Сантисима Анунциата.

На 26 януари 1934 г. кардинал Маурилио Фосати издига капеланството на Свети Рох в автономна енория. Последният свещеник, живял постоянно в Грандже, е Дон Винченцо Панса, който през 1959 г. е назначен и за ректор на Ривароса.

Параклис на Свети Антоний Абат

Съществуването на параклиса „Сант'Антонио Абате“ (Cappella di Sant'Antonio Abate) е засвидетелствано в поземления регистър от 1739 г.; той се е намирал край стария път към селцето Грандже. На 22 май 1752 г. кардинал деле Ланце, абат на Фрутуария, го обявява за неофициален, тъй като е в опасност от разорение. С решение от 4 януари 1764 г. община Фронт постановява параклисът да бъде възстановен на ново място. Новата сграда е завършена едва през 1793 г. от Бартоломео Джилардино от Сан Бениньо по проект на архитекта Феличе Мария Морари от Торино. На следващата година е поръчано платно на художника Джузепе Паладино, поставено в параклиса през януари 1795 г.

Параклисът се намира в близост до гробището и представлява ценен пример за архитектура в стил Рококо. Той е общинска собственост и през годините е реставриран многократно; последните значими работи са извършени през 2001 г. и включват и благоустрояване на околното пространство. За съжаление параклисът е бил обект на кражби, при които църквата е опразвана, а картината – унищожена.

Образование

• Една държавна детска градина
• Едно държавно начално училище (от 1-ви до 5-и клас вкл.)
• Средните училища от първа степен (от 6-и до 8-и клас вкл.) са в Сан Франческо ал Кампо, Фаврия, Сан Карло Канавезе и Ривароло Канавезе, а тези от втора степен (от 9-и до 13 клас вкл.) – в Ривароло Канавезе

Спорт

• Общинско спортно игрище
• Тенис клуб „Форти Лав“

Външни препратки

• Уебсайт на общината
• Забележителностите на Фронт
• Pro Loco Фронт