Байро
| Байро Bairo | |
 | |
  Байро  Байро | |
| Страна |  Италия |
|---|---|
| Регион | Пиемонт |
| Провинция | Метрополен град Торино |
| Площ | 7,09 km²[1] |
| Надм. височина | 365 m |
| Население | 787 души (2025) |
| Покровител | Свети Георги |
| Пощенски код | 10010 |
| Телефонен код | 0124 |
| МПС код | TO |
| Официален сайт | www.comune.bairo.to.it |
| Байро в Общомедия | |
Ба̀йро (на италиански: Bairo; на пиемонтски: Bêr, Бер) е село и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 365 м надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 787 души,[2] от които 37 са чужди граждани.[3]
География, административно деление и население
[редактиране | редактиране на кода]
Байро се простира на площ от малко над 7 кв. км. Намира се по югозападните склонове на един от външните удължени релефи на Мореновия амфитеатър на Ивреа,[4] в северната част на Метрополен град Торино, между Кастеламонте, Торе Канавезе, Алие и Одзеня.
Излизайки от центъра и следвайки пътя за Кастеламонте, вляво се намира път Ронкейзе (Strada Roncheise). В района, наречен Avrock, се намира мястото на сблъсъка между Африканската и Европейската плоча. Това е външната точка на ледниковата морена, датираща от около 100–120 хил. години.[5]
Територията има вълнообразен релеф с умерени височинни вариации. Байро, разположено леко над равнината на потока Орко, се отличава с тесни и криволичещи улички, които обрамчват къщи с характерните дървени балкони (lobbie). Алтиметричният му профил е типично хълмист.[6]
Байро граничи с четири общини: Торе Канавезе, Алие, Кастеламонте и Одзеня. Отстои на 35 км от Торино и на 111, 7 км от Милано.[7]
Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 787 души,[2] от които 37 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния – 20 души. Български граждани липсват.[3]
Топоним
[редактиране | редактиране на кода]Байро е древно селище, чиито корени датират от около 800 г., когато за първи път е засвидетелствано с латинското име Barrum,[4] означаващо място, обградено с укрепления.
От 1213 г. насетне името се среща под формите Bayro, Baier и Barium. Тези наименования вероятно произлизат от присъствието на групи от Baiuvari – баварци, които охранявали Via Romea, преминаваща през територия, известна в миналото като Reviniacum.[8]
Хипотезата за езиковия произход на топонима свързва името с присъствието на лангобардски войници (VI–VIII век), чието преминаване е оставило следи в някои райони южно от града (Брея и Раал). Не е изключен и келтски произход: върху общинския герб е изобразена малка меча кожа, което трудно може да се обясни, без да се отчете асонансът между местната диалектна форма и англосаксонската дума за „мечка“.[4]
История
[редактиране | редактиране на кода]Разположено на древния път Via Romea между Ивреа и Торино, Байро служи като място за отмора на поклонниците, пътуващи към Рим или завръщащи се оттам.[4]
Селището възниква през римско време, за което свидетелстват множеството открити гробници. По-късно става феод на графовете Канавезе. Именно с тях 37 местни глави на семейства подписват споразумение за борба с бандитизма, който около 1263 г. достига критични размери.[4]
От 1315 г. Байро преминава под властта на Савойската династия.[9] Първоначално е феод на епископите на Ивреа, а впоследствие – на семействата Сан Мартино ди Алие, Лоранце и Кастелнуово. Селището участва в бунта на Тукини-те,[10] а през XV век получава собствен общински устав.[4]
През 1764 г. Карл Емануил III Савойски обединява Байро с феодите на Алие и Одзеня и го предоставя на сина си Бенедикт Маврикий, херцог на Шабле.[9]
В периода 1928–1946 г. Байро е административно обединено с близкото село Торе Канавезе, образувайки общото териториално звено Торе-Байро.
Икономика
[редактиране | редактиране на кода]Селското стопанство има важна роля в местната икономика: отглеждат се зърнени култури, пшеница, грозде и различни плодове, а животновъдството включва развъждане на говеда, свине, коне и кози. Индустрията е сравнително добре развита и обхваща предприятия от секторите строителство, металургия, механика, мебелно производство, обработка на каучук и пластмаси, производство на селскостопанска техника, радиоприемници и телевизионна апаратура. Третичният сектор е ограничен: дистрибуторската мрежа покрива основните потребности на населението, но липсват по-специализирани услуги, включително банкови.[11]
Забележителности
[редактиране | редактиране на кода]Общинска палата
[редактиране | редактиране на кода]
Общинската палата (Palazzo comunale) е бивша собственост на семействата Чима и Д’Емарез. Първоначално сградата е била жилищна и значително различна от днешния ѝ вид: долната ложа не е съществувала, а достъпът до жилищната част е бил осигурен чрез две странични стълби.
На 17 май 1873 г. сградата е закупена от общинската администрация, а към 2021 г. в нея се помещават общинските служби и началните училища.
Характерните ѝ арки, наричани „канавезки арки“, имат типична елипсовидна форма. Вляво от първата горна арка се намира древен слънчев часовник, под който първоначално е била поставена плочата в памет на загиналите през Първата световна война. Плочата е премествана няколко пъти и към 2021 г. се намира под чинарите срещу сградата.[12]ь
Палат „Д'Емарез“
[редактиране | редактиране на кода]През XVIII век семейство Ваджина става най-богатото в Байро и през 1781 г. получава от Виктор Амадей III Савойски титлата „Барони на Емарез“.
Палатът на бароните Д’Емарез (Palazzo d’Emarese) съхранява следи от строежа си от XVI век, макар че днешният комплекс датира основно от XVIII век. Състои се от няколко сгради с различни функции. В южната част през XIX век се обработва коприна, а по-късно предачницата е преместена в съседна сграда и функционира до около 1910 г.
В друго крило се е намирала дестилерия, където през 1452 г. започва производството на ликьора Амаро Байро по поръчка на барон Еудженио Д’Емарез. По-късно производството е преместено в покрайнините на града и продължава повече от век – до 1969 г. Рецептата се приписва на Пиетро Микаели (Пиетро ди Байро) и е възприета от компанията „Бутон“ от Болоня през 70-те години на XX век, когато ликьорът започва да се произвежда индустриално.[13]
През 1908 г. дворецът е закупен от Маристкото братство – френска религиозна конгрегация, която установява там свои послушници. От този период датира галерията, свързваща северната и южната част на комплекса, а арките са оформени в канавезки стил, подобно на тези на кметството. През 1970 г. братството напуска Байро, а от 1977 г. сградата функционира като старчески дом.[12]
Укрепен заслон и околности
[редактиране | редактиране на кода]Ричето-то (Ricetto) е укрепен заслон с високи стени, изграден за защита от набези на нашественици и войници. Известни са две неуспешни атаки – през 1630 и 1641 г. Заслонът се състои от малки жилища, използвани и като складове и обори. В центъра му около 1800 г. е построено хладилно помещение, използвано до 40-те години на XX век и достъпно за всички жители.
Площадът пред бившата сакристия на църквата „Санта Марта“ носи диалектното име „’l bal“. То произлиза от танцовите забави, провеждани около Дървото на свободата, издигнато в края на XVIII век в чест на идването на французите. В района някога са се отглеждали черници за нуждите на местното копринарство, което дълго време е било важен и успешен отрасъл.[12]
Червена кула
[редактиране | редактиране на кода]
Червената кула (Torre Rossa) получава името си от използваните строителни материали. Намира се в центъра на Ричето-то и е построена около 1300–1400 г. В миналото в мазето ѝ са държани затворници, които впоследствие са били екзекутирани на самата кула и окачвани на камък с форма на кука, така че да бъдат видими за всички.[12]
През XVII век в кулата се помещават общинските служби и началните училища. От нея започва тунел, който със сигурност е извеждал извън селището и вероятно е свързвал Байро с Алие. Характерен е часовникът от 1803 г., чийто механизъм е изработен от Пистоно Батиста от Бари.[14]
От 30-те години на XX век кулата е дом на Дезидерио Трабуко, известен като „Papillon del Canadese“ – италиански авантюрист и престъпник, един от малкото успели да избягат от бразилския затвор Гуайна.[15]
Мелница и Ла Биалера
[редактиране | редактиране на кода]В полетата край Байро преминава напоителният канал Калузо, изграден по поръчка на маршал Шарл дьо Косе дьо Брисак около 1556 г., когато районът е негов феод. В участъка през Байро каналът дълго време е наричан Bialera Brissaca, а и днес местните го наричат просто la Bialera. От 1760 г. е кралска собственост.
През 1561 г. маршал дьо Брисак разрешава на Общността на Байро да построи мелница, използвана както за смилане на зърно, така и за тъпчене на коноп. Първоначално мелницата има три колела, от които днес е запазено само едно – метално, датиращо от XX век[12]
Енорийска църква „Св. мъченик Георги“
[редактиране | редактиране на кода]
Новата енорийска църква „Св. мъченик Георги“ (Parrocchiale San Giorgio Martire), проектирана от архитекта Джузепе Бернасконе от Варезе, е построена върху руините на по-ранна и значително по-малка църква. Строителните работи започват на 17 ноември 1764 г., а храмът е осветен от епископа на Ивреа на 25 септември 1777 г. Изграждането е осъществено с активното участие на местното население под координацията на барон Ваджина Д’Емарез.
Фасадата е оформена в бароков стил. Стълбището към църковния двор, наследено от предишната постройка, е разширено, но все още носи следи от древната структура. От дясната страна се издига малка камбанария, а до нея се намира страничен вход.
От двете страни на портала са разположени две древни кухи колони, върху които са гравирани ключови дати от историята на храма. Интериорът включва централен неф с Главен олтар от около 1800 г. и хор, както и два странични псевдонефа с олтари. Вдясно от Главния олтар се намира сакристията. Над входа е разположен органът, чиято първоначална конструкция датира от XIX век; механизмът е обновен през 1914 г., но оригиналната структура е запазена. Интериорът е реновиран през 1932–33 г. от проф. Буска от Академия „Албертина“ в Торино и негови ученици.[12]
Църква „Св. Марта“
[редактиране | редактиране на кода]
Църквата „Св. Марта“ (Chiesa di Santa Marta) датира от XVII век и е управлявана от едноименното братство на миряните. През 1945 г. вътрешността ѝ се срутва вследствие на бомбена експлозия и сакристията временно служи като място за поклонение. Старата сграда, използвана последователно като театър и кино, към 2021 г. отново функционира като театър, възстановена до предишния си облик.[12]
Църква „Св. Мария в Дзиндзолано“
[редактиране | редактиране на кода]За църквата „Св. Мария в Дзиндзолано“ (Chiesa di Santa Maria in Zinzolano) има сведения още около 1000 г. Според преданието древният храм е издигнат след явяване на Богородица в лешникова горичка пред ням момък, който проговаря. Как старата, така и новата сграда (от около 1700 г.) са разположени на стратегическа точка по Via Romea, ясно видима за поклонниците, пътуващи между Ивреа и Ривароло. До началото на XXI век мястото остава важен център на местното поклонничество, като до него се организира ежемесечна процесия.
Преди около двадесет години църквата е реставрирана благодарение на Братството от Назарет, което съхранява в нея поредица картини, посветени на Мадоната. Въпреки малките си размери храмът следва структурата на по-голяма църква и е разделен на три нефа: в централния се намира Главният олтар, обграден от красив хор; в десния неф е разположен олтар, посветен на Мадоната, а в левия – олтар, посветен на Св. Йосиф.[12]
Събития
[редактиране | редактиране на кода]- Патронен празник на Св. Георги (Festa patronale di San Giorgio) – първа неделя на май
Образование
[редактиране | редактиране на кода]- Eдно държавно начално училище (от 1-ви до 5-и клас вкл.)
- Средните училища и гимназиите са в Алие, Кастеламонте, Сан Джорджо Канаевзе и Ривароло Канавезе.
Религиозни центрове
[редактиране | редактиране на кода]- Католическа енорийска църква „„Св. мъченик Георги“ (Parrocchiale San Giorgio Martire)
- Католическа църква „Св. Марта“ (Chiesa di Santa Marta)
- Католически параклис „Св. Себастиян“ (Cappella di San Sebastiano)
- Католически параклис „Св. Рох“ (Cappella di San Rocco)[16]
Спорт
[редактиране | редактиране на кода]- Общински спортни съоръжения – в местност Преле
Транспорт
[редактиране | редактиране на кода]- Магистрала A5 Торино – Аоста, изход за Скарманьо, на 10 км
- Първостепенен междуградски път SS n. 565 на Кастеламонте, на 1 км
- Жп гара на линия Сетимо Торинезе-Понт Канавезе, в град Ривароло Канавезе, на 9 км
- Международни и междуконтинентални полети – летище Милано Малпенса, на 107 км; Международни и вътрешни полети – летище Торино Казеле, на 31 км
- Пристанище Генуа – на 188 км.
- Междуградски автобусни линии: Джи Ти Ти (GTT) 145 Ривароло – Ивреа, 147 – 152 Силва – Виалфре – Ивреа – Кастеламонте, 319 Кастелнуово Нигра – Кастеламонте; S.T.A.A.V. 308 Локана – Кастеламонте – Калузо.
Известни личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Байро
- Пиетро Де Микели, нар. Байро (1468-1558) – известен лекар, алхимик, архиатър (главен лекар), преподавател по теоретична медицина в Торинския университет и автор на важни трактати, с възпоменателна плоча в Торинската катедрала
- Карло(с) Луиджи Спегацини (1858-1926) – италиански ботаник и миколог с аржентинско гражданство
- Франческо Маконо (XX век) – францискански теолог и историк
- Карло Фурно (1921-2015) – италиански католически кардинал и архиепископ
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Superficie di Comuni Province e Regioni italiane al 9 ottobre 2011 // Национален статистически институт. Посетен на 16 март 2019 г.
- 1 2 Popolazione residente al 1° Gennaio 2023 per sesso, età e stato civile (n) Comune: Bairo // Посетен на 2024-3-21.
- 1 2 Cittadini stranieri Bairo 2023 // Tutt'Italia.it. Посетен на 2024-3-21.
- 1 2 3 4 5 6 Cenni storici e territorio // Comune di Bairo. Архивиран от оригинала на 6 юни 2021. Посетен на 6 юни 2021.
- ↑ La Campagna (i dintorni) // Comune di Bairo. Архивиран от оригинала на 6 юни 2021. Посетен на 6 юни 2021.
- ↑ Descrizione // Italiapedia. Архивиран от оригинала на 6 юни 2021. Посетен на 6 юни 2021.
- ↑ Comuni limitrofi a Bairo // TuttItalia.it. Посетен на 6 юни 2021.
- ↑ Storia // Italiapedia. Архивиран от оригинала на 6 юни 2021. Посетен на 6 юни 2021.
- 1 2 Bairo // Sapere.it. Посетен на 6 юни 2021.
- ↑ Tuchinaggio е бунт в Канавезе в края на 14 век, породен от недоволството на местните общини от прекомерната власт на феодалите от родовете Сан Мартино и Валперга.
- ↑ Economia // Italiapedia. Архивиран от оригинала на 6 юни 2021. Посетен на 6 юни 2021.
- 1 2 3 4 5 6 7 8 Edifici Storici // Comune di Bairo. Архивиран от оригинала на 6 юни 2021. Посетен на 6 юни 2021.
- ↑ Sallé, Bernard. Dizionario Larousse degli alcolici e dei cocktails. с. 77.
- ↑ BAIRO. Historie d’un bagnard… Il racconto di Desiderio Trabucco, che visse nella Torre Rossa // Giornale La Voce. Посетен на 6 юни 2021.
- ↑ BAIRO. Historie d’un bagnard… // Giornale La Voce.
- ↑ Chiese // la Stampa. Посетен на 6 юни 2021.[неработеща препратка]
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]
|
