Лейни

Лейни Leini
Лейни 45.184582, 7.713271 Лейни
Страна	Италия
Регион	Пиемонт
Провинция	Метрополен град Торино
Площ	31,9 km²
Надм. височина	245 m
Население	16 232 души (2025)
Кмет	г.
Пощенски код	10040
Телефонен код	011
МПС код	TO
Официален сайт	www.comune.leini.to.it
Лейни в Общомедия

Лейнѝ (на италиански: Leinì или Leini, до 1939 г. Leynì или Leyni) е град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 245 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 16 232 души, от които 1225 чужди граждани.

География, административно деление и население

Местоположение на община Лейни в Метрополен град Торино

Лейни е равнинен град, разположен в района Канавезе. Територията му, характеризираща се с глинести почви и изобилие от извори, има разнообразен геометричен профил с минимални разлики в надморската височина. Населеното място заема обширна площ и през последните години показва ясно изразени признаци на строително разширяване.

Населението му е концентрирано основно в градската част, а останалите жители са разпределени в местностите Форначино и Тедески, в редица по-малки центрове, както и в отделни разпръснати жилища.

Граничи със седем общиниː Мапано, Волпиано, Казеле Торинезе, Ломбардоре, Сетимо Торинезе, Сан Франческо ал Кампо, Сан Маурицио Канавезе.

Има следните подселища (на итал. frazioni))ː Форначино, Тедески и Гривета, и следните местностиː Аутуре, Канова, Кашинота, Кастаудия, Чентрале Енел, Фрати, Гранджото, Лейни, Мафеи, Муцио, Паляни, Пратонуово, Ранера, Рейзина, Руфини, Сетимо, Сиберия, Торино, Вастамия.

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 16 232 души, от които 1225 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния (638 души). Там живеят и 5 български граждани.

Тедески

На няколко километра от Лейни се намира малкото селище Тедески, разположено сред природата. То разполага със собствена църква, посветена на Пресвета Богородица Опечалена и построена през 1959 г., както и с основно училище, в което се обучават около 200 деца.

Сред най-значимите местни събития е традиционният патронен празник, посветен на Дева Мария Опечалена, който се провежда в продължение на десет дни между края на август и началото на септември. Празникът е свързан с панаира „Експо Тедески“ – проявa, която съчетава интересите на местното население с продуктите и услугите на участващите търговски субекти. Събитието ежегодно привлича хиляди посетители, които, освен панаирната част, могат да се насладят на разнообразни кулинарни предложения (в ресторанти и пицарии) и на богата музикална програма с концерти и танцови вечери в отделни зони.

В Тедески се намира и седалището на международната духовна общност с активна хуманитарна дейност – християнската църква „Анима Универсале“.

Форначино

Това подселище е разделено наполовина с община Сетимо Торинезе, като само жителите от лявата страна на главната улица (улица „Рейзера“) принадлежат административно към Лейни. Освен Клуб „Форначино“ – сърцето на местната общност, съществуващ от втората половина на XX век – в района се намират и няколко ферми, в които се развиват говедовъдство и земеделие.

Гривета

Гривета се състои от няколко обитаеми сгради, част от които са ново строителство, разположени сред селски територии и земеделски площи.

Топоним

Кметство на Лейн

Топонимът според изследванията за неговия произход произлиза от франкското лично име „Liudo“, развило се по-късно във формата „Leudonico“, засвидетелствана през 904 г. Срещат се и други графични варианти: „Leudenigo“ (904), „Ledonico“ (1047), „Leenico“ (1191) и „Leynicus“ (1318). Според някои автори не следва да се приемат за достоверни нито предложеното извеждане от „Latiniacus“, нито това от личното име „Leto -onis“. На средновековен латински името се среща като Leynico, Laniacum или Leiniacum.

Ударението на името на града не е еднозначно установено. През 1939 г. кралски указ, издаден по предложение на правителството на Мусолини, премахва буквата „y“ от тогавашната форма Leyni, подобно на стотиците други топоними, променени в рамките на политиката на фашистка италианизация на наименованията.

След края на Втора световна война и падането на фашисткия режим местните жители започват отново да използват традиционната форма Leynì. Постепенно обаче в ежедневната употреба буквата „y“ е заменена с „i“, като се запазва крайното ударение.

През 1997 г. Общинският съвет на Leinì отправя искане до регион Пиемонт за официално възстановяване на формата Leynì – с „y“ и ударение върху последната гласна.

През 2000 г., след приемането на Законодателен декрет № 267 от 18 август 2000 г. от президента Карло Адзельо Чампи, който задължава всички общини да приемат устав, Общинският съвет утвърждава своя устав и окончателно приема формата Leinì – без „y“, но с крайно ударение.

През февруари 2009 г. Министерството на вътрешните работи постановява, че официалното име на общината следва да бъде Leini, т.е. формата, въведена с Кралския указ от 1939 г. – без „y“ и без ударение. На 13 март Общинският съвет е информиран за промяната, а кметът Ивано Корал определя евентуален референдум за избора на име като „безполезно пилеене на хартия“.

История

Гофредо Казалис в своя „Географски речник“ (1851) отбелязва, че името Leynì напомня за древно селище със сходно название, разположено на територията на Монкривело, близо до езеро, наречено Ланеус. Общинският секретар Джовани Павиоло в брошурата си „Исторически и статистически бележки за община Лейни“ (1883) уточнява, че селището е основано от няколко семейства, произхождащи от Ланиаско – малко населено място в района на Монкривело, също разположено до езерото Ланеус.

Лейни се споменава в диплома от 999 г., с която император Ото III потвърждава владението на епископа на Верчели Лъв Вауда или Валда ди Лейни, вече признато по-рано от Беренгар II от Ивреа. Съществуването на селището под формата Lainiani е сигурно през 1000 г. Постепенно то се превръща във важен център и е укрепено с ров и стени – частично запазени и днес – за защита от набезите на съседните феодални владетели. Формата Leynì се появява едва през XVI век.

През 1163 г. Витербо и Гуалтиеро – синове на Робалдо ди Ланцо, вероятно получили Лейни от епископите на Верчели – продават феодалните си права на Вилхелм V Монфератски. През 1308 г. или малко по-късно Корадо и Франческино Прована от Кариняно купуват Лейни от маркграф Джовани I Монфератски, чиито предци са го придобили от Рибалдо ди Ланцо и впоследствие са получили потвърждение от Фридрих Барбароса.

През 1355 г. император Карл IV препотвърждава владението на маркграфовете на Монферат, но през 1372 г. го предоставя на Савойската династия. След съюза между маркграфа на Монферат и граф Амадей VI Савойски срещу Маркграфство Салуцо и Висконти от Милано, през 1379 г. като компенсация Савойците получават „много замъци“, сред които и Лейни. От 1380 г. нататък феодът е поверен на графовете Прована, които остават негови господари до XVIII век и играят значима роля в местната история.

През 1388 г. общността на Leynì получава собствен устав, потвърден отново през 1442 г. Документът, написан на пергамент, се съхранява в Кралската библиотека в Торино

XVI век е белязан от фигурата на Андреа Прована (1511–1592), адмирал на савойския флот и ключова личност в победата на християнските сили над Османската империя в битката при Лепанто (1571).

XVII век е период на тежки изпитания – чума, глад и войни.

XVIII век носи големи социални промени, свързани с Френската революция, която слага край на господството на семейство Прована; родът изчезва поради липса на наследници през 1780 г.

През XIX век – епохата на обединението на Италия – в Лейни се появяват нови институции и услуги: казарми на Карабинерите, пощенска служба и трамвайна линия.

През XX и XXI век Лейни се развива като динамичен град, в който традиционното селско стопанство съжителства с модерни технологични дейности.

Икономика

На територията на общината е разположен отрасъл с национално значение за Италия – компанията Seven, производител на раници и чанти. Значима роля играят и обработваемите земи, разпространени главно в по-зелените райони и селските зони.

От известно значение е и производството на музикални инструменти, по-специално акордеони, засвидетелствано още в края на XIX век. Важен дял заема и производството на шоколад, представено от компаниите „Джордано Чоколато“ и „Балезио Чоколато“.

Забележителности

Енорийска църква „Св. св. Петър и Павел“

Енорийска църква „Св. св. Петър и Павел“

Енорийската църква „Св. св. Петър и Павел“ („SS. Apostoli Pietro e Paolo“), разположена на площад „Дон Матео Фереро“, е построена около 1000 г. като храм на старото гробище. На главния олтар все още е отбелязана датата 1139 г., а през 1339 г. сградата е издигната до ранг енорийска. Първоначалната ѝ структура съответства на днешната по размери, но е била без двата странични нефа.

Първите значителни ремонтни дейности започват през 1486 г., продължават през 1548 г. и завършват окончателно през 1722 г. с построяването на новата камбанария. През 1855 г. сводът се срутва, унищожавайки множество стенописи. Настоящата украса на храма и нефовете е дело на художника Дж. Бера (1859), а в църквата се съхраняват и творби на Руфо от Торино и Моргари.

Най-ценната запазена картина е „Поклонението на влъхвите“ (ок. 1515) от Дефенденте Ферари. През 1954 г. тя е пренесена в Галерия Сабауда в Торино, а през 2009 г., благодарение на съвместните усилия на енорийската и общинската администрация, е върната в църквата.

В началото на XX век, поради увеличаващия се брой вярващи, по инициатива на богослова дон Джорджо Джода е взето решение за разширяване на храма с две арки. Строителните работи започват през 1907 г. и завършват през 1913 г. с благословията на кардинал Агостино Ришелми.

Църква „Свети Рох“

Църквата „Свети Рох“ (Chiesa di San Rocco) се намира на ъгъла на бул. „Италия“ и ул. „Бонис“. Първоначално е използвана като лазарет за изолиране на засегнатите от чумните епидемии през 1690 и 1695 г. След края им, през 1703 г., е взето решение за изграждане на гробищен параклис в чест на Свети Рох, който е възстановен отново през 1727 г. Малкият храм е обграден от Възпоменателния парк, където с фиданки, паметници и възпоменателна плоча са почетени загиналите във войните от 1915–1918 и 1940–1945 г., както и жертвите на чумата, погребани на мястото на стария лазарет.

Църква „Свети Йоан“

Църква „Свети Йоан“

Първото известно споменаване на църквата „Свети Йоан“ (Chiesa di San Giovanni) е в акт за покупка от 25 януари 1622 г., с който Братството на Пресветото име Исусово придобива общинска земя. Строителните дейности, започнали същата година, завършват през 1647 г., а на 24 юни – празника на Свети Йоан – храмът е осветен. Камбанарията е завършена през декември 1647 г.; през 1739 г. часовникът от замъковата кула е пренесен и монтиран върху нея, а надписът „1740“, все още видим върху основата, вероятно отбелязва края на работите.

Църквата, посветена на Свети Йоан Кръстител, пази на главния си олтар картина от 1665 г., изобразяваща Кръщението на Исус. Вътрешността ѝ съдържа и други платна и маслени картини със светци и Дванадесетте апостоли. Между 1855 и 1860 г., по време на реконструкцията на свода на старата енорийска църква, „San Giovanni“ временно изпълнява функциите на енорийски храм.

Светилище на Пресвета Богородица на даровете и на Кармел

Светилище на Пресвета Богородица на даровете и на Кармел

Галерия на оброчните дарове

Светилището на Пресвета Богородица на даровете и на Кармел (Santuario della Madonna delle Grazie e del Carmelo), известно по-рано като „Мадона на глухонемите“ и наричано от местните „Мадонина“, се намира северно от града, на мястото, където според преданието Дева Мария се явява на глухоням член на семейството Реджина на 1 юни 1630 г., връчвайки му корона с молитвена броеница и възвестявайки края на опустошителната чумна епидемия. Строежът започва веднага и светилището е отворено за богослужения през 1632 г. Архивни документи свидетелстват, че първоначално мястото функционира като скит с помещения за поклонници.

Във френския поземлен регистър от 1805 г. двата странични кораба все още са отбелязани като жилища. Малкият параклис дълго време е поддържан от постоянно присъстващ отшелник. Галерията на оброчните дарове е особено значима – в нея са изложени около 800 картини, а над главния олтар се намира олтарна картина от 1634 г.

Сред ценните елементи на светилището е тръбният орган от 1844 г., изработен от Луиджи Аловизио и напълно реставриран през 90-те години на XX век. Вътрешността пази и галерия с около 700 оброчни дарове, най-старият от които датира от 1834 г. Камбанарията е построена през 1845 г. Голямата статуя, изобразяваща сцената на Богоявление, е създадена през 1894 г. и се носи в литийно шествие по време на празника Успение Богородично.

Бивш манастир на Босите кармелитки

Днешното основно училище „Ане Франк“ се помещава в сградата на бившия манастир на Босите кармелитки. Постройката се намира до Светилището на Пресвета Богородица на даровете. Строежът на манастира започва през 1951 г., а през 1953 г. той вече функционира. Сградата запазва религиозната си функция до 1973 г.

Църква на Опечалената

Църквата на Опечалената (Chiesa dell'Addolorata) се намира в подселище Тедески и е построена по инициатива на местните жители, желаещи самостоятелно място за богослужение върху земя, дарена от общинската администрация. Храмът е открит на 27 март 1960 г.

Адмиралска кула

Адмиралската кула

Адмиралската кула (Torre dell'Ammiraglio) е най-внушителната и характерна сграда в града. Тя е единствената запазена част от древния замък и укрепения град – най-старата група сгради в общината, датиращи от XIII век. Кулата е ценен архитектурен свидетел за владението на рода Прована. Името „Адмиралска“ е дадено по-късно, въпреки че постройката със сигурност предхожда раждането на адмирал Андреа Прована.

Разположена на главния площад, тя представлява най-забележимият останал елемент от замъка, оформен през XIV век. Кулата е висока 33 метра, квадратна в план, масивна, изградена от тухла и завършена с бойници. Останалата част от старинния комплекс днес е заета от общинските офиси.

Киосо

Киосо (Il Chiosso) е архитектурен комплекс, съставен от група сгради от различни епохи и с различни функции, организирани около затворен вътрешен двор, характерен за земеделското предназначение, което комплексът има през голяма част от своята история. Разположен е в района между главния пресечен път на концентричната зона и провинциалния път от Торино към Канавезе.

Сегашният му облик е резултат от последователни промени в предназначението. Първоначално представлява производствен комплекс, който в края на XVII век е закупен от Карло Амедео Прована ди Друан и преобразуван във величествен дом. По-късно сградата преминава през нови промени в собствеността, първата от които – в полза на графовете Прована от Фросаско и Алпиняно.

Вила „Виоланте“

Вила „Виолате“ (Villa VIolante) е сграда с характерни архитектурни и художествени особености от края на XVIII век. Тя се намира в източната част на общинската територия, близо до периметъра на историческия център, между улиците „Карло Алберто“ и „Волпиано“. Генерал Гулиелмо Виоланте (1864–1941), полковник от Алпийските войски и дългогодишен кмет на Лейни, завещава вилата на общината с условието тя да бъде използвана за социални, културни и учебни дейности.

Бивш Капироне

Началото на институцията датира от 1719 г., когато Конгрегацията на милосърдието е основана от йезуита Карло Франческо ди Сан Джорджо. Освен подпомагането на бедните чрез раздаване на храна, през 1721 г. е създаден първият приют с четири легла за най-нуждаещите се болни. Същата година е открит и първият почивен дом, разположен на мястото на днешната болнична аптека, където функционира до 1861 г.

През 1839 г. дон Пиеро Капироне дарява къща и земя на Конгрегацията на милосърдието, поради което домът за възрастни хора е наречен на негово име. През 1861 г. той е преместен в специално построени помещения на улица „Карло Алберто“, впоследствие заети от Италианския Червен кръст.

През 1970 г. амбулаторията „Капироне“ е преместена в сегашната си сграда, изградена благодарение на дарена земя за нуждите на Агенцията за общинско подпомагане и управлявана от Домашната администрация. През 1982 г. Моралната служба „Капироне“ е закрита, а управлението преминава към общинската администрация на Лейни, която го ръководи до януари 2001 г.

Бивш Сингер

Сингер е мултинационална компания, основана в Ню Джърси (САЩ) през 1851 г. и известна с производството на шевни машини за домашни и промишлени цели. През 1967 г. тя придобива „Домоват“ – основана през 1962 г. компания от Лейни, изпаднала в криза, и открива местен клон, специализиран в производството на хладилници и фризери. След тази покупка броят на служителите нараства значително, както и населението на града, което се увеличава от 3629 на 7793 жители. Това демографско разширяване превръща Лейни от земеделско селище в индустриален център: населението се удвоява в рамките на десет години – от 4070 души през 1961 г. до 7793 души през 1971 г.

Заводът на „Сингер“ в Лейни оказва влияние не само върху града, но и върху околните райони, откъдето идва значителна част от работната сила. През 1970 г. кризата на свръхпроизводството засяга компанията и води до масови уволнения. В отговор работниците организират серия от политически и културни инициативи в опит да предотвратят закриването на завода. Подкрепа оказват редица известни личности от света на изкуството и културата, сред които театралната трупа „Ливинг Тиатър“, Инти Илимани, Дарио Фо, Франка Раме, Милва, Франческо Гучини и Фабрицио де Андре.

Сред предприетите действия е и създаването на безплатна радиостанция – Радио „Сингер“, която излъчва събитията от завода от камбанарията на градската църква. От този момент използваните стратегии и методи за защита на работните места се превръщат в пример за други предприятия в криза. В началото на 1976 г. заводът е закупен от GEPI – публична финансова компания.

Паметник на Алпийските войски

През 1972 г., по повод стогодишнината на Алпийските войски от Лейни, Общината издига в тяхна чест статуя близо до началното училище „Ана Франк“. Паметникът изобразява алпийски войник, изправен на връх.

Паметник на загиналите

До около 1940 г. военният мемориал (Monumento ai Caduti) е бил украсен с бронзова статуя, наречена „Мирът на Виктория“ – женска фигура в естествен ръст, издигаща към небето гладиус и шлем, символи на бойците от Първата световна война.

Паметникът е открит на 10 юни 1923 г. в присъствието на генерал Гадзера, който връчва кръстове за заслуги и медали, изсечени от вражески бронз, на семействата на загиналите. През 1939 г., вследствие на икономическите санкции, наложени от Обществото на нациите срещу Италия, държавен декрет задължава общините и гражданите да предават метали, полезни за военната индустрия, включително мед и бронз. В този контекст статуята на мемориала е реквизирана и, както се предполага, претопена за производство на въоръжение.

Култура

• Общинска библиотека „Емилио Салгари“ː намира се в същия комплекс, в който се намират Историческият архив, детската градина и градският Университет за третата възраст (Unitre)
• Мултимедиен център – към Общинската библиотека
• Културен център за младежи – към Общинската библиотека
• Музей на акордеона „Джовани и Джузепе Верде“ː Създаден през 1993 г. по повод Стогодишнината от основаването на компанията „Джовани Верде“ (международен производител на акордеони от 1883 г.) благодарение на предметите, дарени от едноименната компания на община Лейни. През 2003 г. е преместен в южното крило на Вила „Виоланте“. Колекцията показва няколко произведения, които се стремят да реконструират историята и еволюцията на акордеона. Вътре в него са изложени около сто акордеона, различни компоненти и машини, използвани за направата на инструментите. Заслужава да се спомене и богатата музикална библиотека, която съдържа над 50 000 партитури за акордеон от цял ​​свят, повечето от които непубликувани или трудни за намиране. Следователно библиотеката е наследство от печатни ноти и историко-музикални документи.

Образование

• Две държавни и една частна детска градина
• Три държавни начални училища (от 1-ви до 5-и клас вкл.)
• Едно държавно средно училище от първа степен (от 6-и до 8-и клас вкл.)
• Държавното училище от втора степен (от 9-и до 11-и или 12 клас вкл.) е в Казеле Торинезе

Транспорт

Градският и междуградският транспорт на Лейни се извършва с редовни автобусни линии, управлявани от GTT.

Спорт

Футболният клуб US Лейни 1907 е базиран в общината, основан през 1907 г. и след това преучереден през 2014 г. след фалит като АСД Калчо Лейни. Играл е в регионални първенства за аматьори. В допълнение към него до юни 2020 г. действа Ривър Лейни Калчо – отбор, сформиран със съюза между Реал Лейни и Ривър Мосо (аматьорски клуб от Торино).

Градът е известен и с това, че приема играчи от Ювентус или от други италиански футболни отбори, както в случая с Интер в някои шампионатни мачове като гост.

Любопитното е, че всяка година феновете на Торино празнуват края на шампионата в парка „Гранде Торино“ с групово барбекю между май и юни. Този вид парти е известно и с участието на видни фигури от историята на ФК Торино, включително бивши футболисти.

Спортни центрове и съоръжения

В допълнение към футбола има и съоръжения, разпръснати из общинския район, предназначени за други спортове, включително баскетбол, волейбол, плуване, падел и бойни спортове, като бокс, кикбокс, карате и джудо.

• Спортен център „Великият Торино“ː с обща площ от 25 000 кв. м: Игрища за минифутбол, тенис кортове, пръстен за кънки, баскетболни игрища, волейболни игрища
• Спортен център „П. Фрасати“
• Спортна палата „Дж. Фалконе“
• Фитнес „Ане Франк“
• Фитнес „К. Казаленго“
• Спортна цитадела – басейн

Външни препратки

• Уебсайт на общината Архив на оригинала от 2024-03-20 в Wayback Machine.
• Pro Loco Лейни

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Leini в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​