Адзельо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Адзельо
Azeglio
Azeglio Panorama.JPG
Страна Flag of Italy.svg Италия
Регион Пиемонт
Провинция Метрополен град Торино
Площ 9,96 km²
Надм. височина 260 m
Население 1258 души (1.1.2019 г.)
126 души/km²
Кмет Емилиано Пиетро Сирио (Гражд. листа) от 12.6.2017 г.
Покровител Свети Деодат
Пощенски код 10010
Телефонен код 0125
МПС код TO
Официален сайт www.comune.azeglio.to.it
Адзельо в Общомедия

Адзѐльо (на италиански: Azeglio; на пиемонтски: Asèj, Азей) е село и община в Северна Италия, Метрополен град Торино, регион Пиемонт. Разположено е на 260 m надморска височина. Населението на общината е 1258 души, от които 75 са чужди граждани (към 1 януари 2019 г. (към 1.1.2019 г.[1]).

Местоположение на община Адзельо в провинция Торино

География, административно делене и население[редактиране | редактиране на кода]

Адзельо е разположено в североизточната част на бившата провинция Торино, в района на Пиемонт на име Канавезе, сред хълмистите издатини срещу мореновия анфитеатър „Ла Сера“.

На 3 км западно от него се намира езерото Вивероне.

Близо до общините Адзельо и Вивероне се намират останките от наколно селище „ВИ. 1 Водоотводнителен канал“ (Vi. 1 Emissario), включено през 2011 г. в Списъка на ЮНЕСКО на Световното културно и природно наследство.

Адзельо се намира на 10 км от Ивреа, на 46 км от Торино и на 93 км от Милано.

Граничи с 8 общини: Сетимо Ротаро, Пивероне, Албиано д'Ивреа, Каравино, Палацо Канавезе, Вивероне, Боленго и Борго д'Але.

То има следните подселища и области: Кашине Сирио (Cascine Sirio), Кашине Виаса (Cascine Viassa), Кашине Вила (Cascine Villa), Кастелацо (Castellazzo), Лаго ди Вивероне (Lago Di Viverone), Побия (Pobbia), Побиета (Pobbietta) и Спекура (Specura).

Към 31 декември 2018 г. населението на Адзельо е 1258 души, ок които 75 са чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния – 58 души. Там не живеят български граждани.[2]

История[редактиране | редактиране на кода]

Адзельо възниква в праисторически времена, за което свидетелстват останките от наколни жилища по бреговете на езерото Вивероне.

В древността се намира под римска власт чак до падането на Западната Римска Империя през 476 г., от чиито центуризация остават следи на територията.

Има няколко хипотези за произхода на името му: от Asylum – римска наказателна колония, заобиколена от вода, от келтското Ac-sela, „над водата“ или от Azenia – „воденица“. Топонимът се появява през 1001 г. под формата „Azelium“ и вариантите „Azellium“, „Açelium“, „Açellium“. Следващи появи съдържат „Azellum“, „Açellum“ и „Aççellum“, и в този случай името е свързано с латинското Agellis, локативен аблатив на умалителното същ. в мн. ч. за ager, „поле“. Значението е „място в полетата“.

След падането на Римската империя градът преминава в ръцете на варварите (херули, готи, лонгобарди).

През 773 г. Карл Велики, император на франките, побеждава лангобардите и разделя Канавезе на графства и марки.

Първият писмен документ за заселването на Адзельо е грамота на Ото III от 999 г., с която на епископа на Верчели Леон се дават васални територии, измежду които и тази на Адзельо. Адзельо се намира на стратегическо място между Верчели и Ивреа и скоро поема функцията на военна блокада, която се засилва със задълбочаването на териториалните контрасти между епископите на двете споменати селища. Като феодално владение Адзельо е преотстъпван на различни местни господар – Бикиери от Верчели, маркизите на Понцоне и графовете на Мазино.

Документ от 1041 г. съобщава, че епископ Хайнрих включва в дарението на манастира Св. Стефан в Ивреа „двора на Адзельо със замъка", т. нар. Кастелацо (Castellazzo), древна крепост в района Вила, заедно с примитивното селище, които между 11 и 13 век са в центъра на общинския раздор между Ивреа и Верчели.

Около 1270 г. Верчели нарежда на Адзельо да премести стария си център и замъка на по-добро място и така се ражда т. нар. "borgo franco“ (свободно от налози селище), което днес е историческият център на селото. От края на 1200 г. е и новият замък, който в момента е собственост на семейство Аркур.

През 1345 г. маркизите на Понцоне се заклеват във вярност на Савоя. През 1391 г. Савойските войски под командването на маршал Бонифаций от Шалан освобождават Адзельо от войските на Фачино Кане, окупирал селището от името на маркиза на Монферат.

Впоследствие историческите му съдба е следва тази на Канавезе, свързана със Савойската монархия. През 1551 г. и през 1704 г. на Адзельо биват нанесени тежки щети от французите (напр. през 1704 г. те изгарят всичките църковни регистри и общински документи).

Дъщерите на маркизите Джачинто и Алерамо Понцоне се омъжват първата за граф Тапарели от Ланяско, а втората – за граф Д'Аркур от Фиано. От 18 век Адзельо се управлява от семейство Тапарели, от което произхожда знаменитият представител на Италианското Възраждане Масимо Д'Адзельо.[3]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Основният сектор е производството на зърнени култури, пшеница, фураж, грозде и други плодове и отглеждането на говеда и свине. Вторичният икономически сектор се състои от фирми в секторите строителство, електроника, металургия, механика, хранителни, вкл. млечни продукти, дървообработка, обработка на изделия от каучук и пластмаса, и селскостопанска техника. Третичният сектор се състои от достатъчна дистрибуторска мрежа, както и от всякакви услуги, сред които и банкиране.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Укрепен замък (Castellazzo) или Casa Forte[редактиране | редактиране на кода]

Той е построен през 11-ти век и се характеризира с голяма кренелирана кула, обградена от огромна правоъгълна постройка. На приземния етаж се намира система от стени тип „рибена кост“.

Замък-дворец (Castello di Azeglio)[редактиране | редактиране на кода]

Замък-дворец на Адзельо

Той е символ на феодалната власт, реставриран в английски неоготически стил от 19 век. Заобиколен е от парк с вековни дървета, растения от всякакъв вид, овощни градини и лозя от сорта Ербалуче ди Калузо. Северозападната част на замъка е най-стара: тя датира от Средновековието и от този период все още е възможно да се видят белезите на масивна архитектура. Фасадата, обърната на югоизток, е изградена и преустроена в различни епохи. Замъкът е принадлежал на Масимо Д'Адзельо, герой на Рисорджименто, свързан със семейство Аркур (Harcourt), което го притежава днес и го е превърнало в център на винения бизнес със сорта Erbaluce di Caluso в трите му различни вариации: стабилно бяло, искрящо и пасито.[4]

Енорийска църква „Свети Мартин“ (Chiesa Parrocchiale di San Martino)[редактиране | редактиране на кода]

Фасадата на енорийската църква „Св. Мартин“

Тя е проектирана през 1783 г. от инженер Филипо Кастели в бароков и в рококо стил върху вече съществуващата църква на Свети Мартин (на територията на Братството на Св. Йоан). По-късно църквата е посветена и на френския епископ и игумен Деодат от Блоа от 6 век. Тя има голяма неокласическа фасада, интериорът ѝ е богат на мраморни олтари и колони, а камбанарията ѝ е завършена много по-късно. Църквата има обособени пространства, разположени над корниза, свързани с проходи с близкия замък, което е позволявало на неговите обитатели да присъстват на службите, без да бъдат наблюдавани. В нея през 1821 г. е поставен орган, дело на братята Сераси от Бергамо. Той е многократно променян през 20 век с добавяне на клавиши, но през 2004 г. се взима решение той да се върне в първоначалния му вид.[5]

Кметство (Municipio di Azeglio)[редактиране | редактиране на кода]

Сграда на Кметството на Адзельо

Построено е през 1860 г. и има голям портик, през които се влиза в старата част на селото, Борго Франко. На ъгъла му, в следствие на събарянето на опасна кула от 14 век през 1807 г., е преустроена сегашната камбанария. Нейната последна част от 63 м е завършена в периода 1897-1910 г.

Светилище „Св. Антоний абат от хълма Перозио“ (Santuario di San Antonio Abate di Monte Perosio)[редактиране | редактиране на кода]

Светилище „Св. Антоний Абат“

Национален паметник на културата, споменат е в документи от 1231 г. Към него е имало приют за поклонници, пътуващи по Виа Ромеа – част от поклонническия път Виа Франчиджена (Via Francigena). Името на Светилището идва от Болничния орден на Св. Антоний. Болницата на Свети Антоний юридически е зависела от Аличе. През 1319 г. преминава към Верчели, който управлява Аличе, но здравословно зависи от болницата на 21-те в Ивреа.
Приютите от този тип остават активни до Мира от Като-Камбрези, когато болницата на 21-те е съборена. След това светилището преминава към енорията на Адзельо, превръщайки се в място на отшелничество и през 1679 г. става седалище на "Почитаемото братство на Свети Антоний Абат", състоящо се от 100 събратя. Благодарение на реставрационни работи, инициирани от дон А. Николоти през 1953 г., биват запазени древните стенописи върху апсидната стена и фасадата с портик, поддържана от четири колони с дървен портал (премахнат през 1971 г.), вероятно дело на брат Джироламо. Настоящият олтар е от 1956 г., подобно на двете големи помещения към църквата.[6]

Археологическо наколно селище (Sito Palafittico)[редактиране | редактиране на кода]

Блатист район в езерото Вивероне

То е част от "Праисторическите наколни местности на Алпийската дъга" на ЮНЕСКО. Представлява останки от 5000 стълба, поддържали селище с диаметър от ок. 70 м от средната бронзова епоха (между 1650 и 1350 г. пр.н.е.) по бреговете на езерото Вивероне. Останките се намират между общините Вивероне и Адзельо, на границата между провинции Биела и Метрополен град Торино, на 70 м от единствения изкуствен водоотводен канал на езерото Вивероне. Те са под 2-3 метра вода в район на блата, ливади и тополи, който е защитен от специфични италиански и европейски стандарти за опазване на околната среда. Хижите, оградите и пътеките са направени от дърво. Вътре в селото има жилища и кошари за животни, а двете огради около него са пресечени от дълга пътека, идваща от континенталната част.
Множеството открити находки (мечове, брадви, фиби за коса и други женски орнаменти) се съхраняват в Музея на Античността на Торино и в Музея на Територията на Биела.[7]

Събития[редактиране | редактиране на кода]

  • Исторически карнавал на Адзельо (Storico Carnevale di Azeglio)
    В периода февруари-март. Главните действащи лица носят имената си от древните занаяти от областта: женският персонаж е Ампаяура – пълнещатата възглавници, а мъжкият е Кадрегат – правещият столове. Карнавалът се организира от туристическата асоциация „Про Локо Адзельо“, родена през 2007 г.;
  • Патронен празник на св. Деодат (Festa Patronale di San Deodato)
    Провежда се четвъртата неделя на август, въпреки че Светецът се чества на 24 април. Организиран от „Про Локо Адзельо“;
  • Празник на кестените (Castagnata di Azeglio)
    Провежда се през ноември и е организиран от „Про Локо“.

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Музеи, библиотеки, театри и кина[редактиране | редактиране на кода]

  • Екомузей на столовете и на машините за слама (Ecomuseo dei seggiolai e delle impagliatrici), безплатен, с предварително записване
  • Библиотеки, театри и кина в Ивреа и в други близки селища

Религиозни центрове[редактиране | редактиране на кода]

  • Католическа енорийска църква „Св. Максим епископ“ (Parrocchia di San Martino Vescovo), от 1787-90 г.
  • Католическа църква „Св. Мартин“ (Chiesa di San Martino), от 18 в. на основата на старата енорийска църква от преди 1194 г. До 14 век е енорийска църква.
  • Католическо светилище „Св. Антоний Абат на хълма Перозио“ (Santuario di S. Antonio Abate di Monte Perosio), от 12 век.
  • Католически параклис „Св. Грат“ (Cappella di San Grato), вероятно от 16 век
  • Католически параклис „Св. Анна“ (Cappella di Sant'Anna), в район Калчинарла, неизв. датировка
  • Католически параклис „Св. Карл“ (Cappella di San Carlo), от 1651 г.
  • Католически параклис „Мадоната от Лурд“, в подселище Ле Пиане (Cappella della Madonna di Lourdes, Le Piane), от 19 век
  • Католически параклис „Св. Рох“, извън порта д'Ареко, в посока Албиано д'Ивреа (Cappella di San Rocco, Porta d'Arecco), преди 1600 г.
  • Католическа енорийска църква „Мадоната на снега“, в подселище Побия (Parrocchia della Madonna della Neve, Pobbia)[8][9]

Образование[редактиране | редактиране на кода]

В селото има едно държавно начално училище (от 1-ви до 5-ти клас вкл.). Гимназиите са в град Ивреа.

Медии[редактиране | редактиране на кода]

Подобни на тези в град Ивреа.

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

  • Първостепенен междуградски път № 228 на езерото Вивероне
  • Магистрала Ивреа-Сантия А4 / 5, изход Албиано д'Ивреа, на 6 км
  • ЖП гара по линията Кивасо-Аоста, в град Ивреа, на 11 км
  • Летище Торино Казеле за вътрешни и международни полети, на 57 км, летище Милано Малпенса за директни междуконтинентални полети, на 87 км.
  • Пристанище Генуа, на 173 км.

Спорт[редактиране | редактиране на кода]

Известни личности[редактиране | редактиране на кода]

  • Масимо Тапарели Д'Азельо. Роден е в Торино на 24 октомври 1798 г., той се подписва „д'Азельо“ или „Азелио“ в безбройните актове, които демонстрират широтата на култивираните му интереси и дейността му на държавник (председател на Министерския съвет на Субалпийския парламент от 1850 г. до 1852 г. и губернатор на Милано през 1860 г.), дипломат, художник и писател. Въпреки интересите си и широкото поле на действие, той винаги е бил емоционално свързан с Азельо. В „Моите спомени“ той пише: „Това е селище на добри и хубави хора от такава кръв (малко раздразнителна, но добра), която ние от Канавезе твърдим, че имаме. С това се гордея малко, защото ... строго погледнато, моите родители са от Савиляно, ... но много красиви спомени ме свързват с жителите на Аджельо и те от своя страна ме обичат толкова много, че няма да могат да ме наранят, ако им кажа нещо, въпреки че семейството ми заради жени и само за няколко поколения е станало собственик на техния замък“. След смъртта на баща си Масимо наследява замъка в Адзельо и прекарва кратки, но интензивни моменти там. В тишината на селските райони той възобновява писането на „Еторе Фиерамоска“, който се радва на голям отзвук в средите, в които се поддържа идеалът за свободна и обединена Италия.[10] Паметникът на държавника (бюст) се намира на Главния площад на селото.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Данни ISTAT.
  2. Statistiche demografiche Azeglio. // Tutt'Italia. Посетен на 2.1.2020. (на италиански)
  3. Azeglio. // La Casa del Movimento Lento. Посетен на 3.1.2020. (на италиански)
  4. Il Castello. // Посетен на 3.1.2020. (на италиански)
  5. Le chiese di Azeglio. // Посетен на 2.1.2020. (на италиански)
  6. AZEGLIO (To). Santuario di San Antonio Abate di Monte Perosio. // Посетен на 2.1.2020. (на италиански)
  7. Sito Palafitticolo - Azeglio. // La Casa del Movimento Lento. Посетен на 2.1.2020. (на италиански)
  8. Chiese e luoghi di culto. // La Stampa. Посетен на 3.1.2020. (на италиански)
  9. Chiesette. // ArteV. Посетен на 4.1.2020. (на италиански)
  10. Apollonia Rosalba Pennisi. Il Paese dei seggiolai. // Comune di Azeglio. Посетен на 4.1.2020. (на италиански)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • ARTEV, Alla scoperta di Azeglio, ARTEV 2001.
  • Sac. ANGELA G.B., Cenni storici d'Azeglio, scuola Tip. Artigianelli, Ivrea 1923.
  • BODO G. di ALABARETTO, CERETTO E., MASCARDI A., Il Castello di Azeglio: per ipotesi di utilizzo, 1986.
  • CASTELNUOVO C., Azeglio: la sua storia, i suoi castelli, Tip. Ferraro editrice in Ivrea 1988.
  • BOGNETTI M.T., I castelli della marca eporediese, Tesi di Laurea, Milano, A.A. 1972-73.
  • CAVALLARI - MURAT A., Tra Serra d'Ivrea, Orco e Po, Ist. Banc. San Paolo di Torino, 1976.
  • CODA P., Ricerche sugli statuti d'Azeglio, Tesi di Laurea, Fac. Giurisprudenza, A.A. 1970-71.
  • POLLINO P., Guida turistica della città di Ivrea dintorni eporediesi Valchiusella e Dora Baltea canavesani, Enrico Ed., Ivrea 1979
  • Autori vari, Il Piemonte, paese per paese, ed. Bonechi, 1993
     Портал „География“         Портал „География          Портал „Италия“         Портал „Италия