Направо към съдържанието

Тодор Минков (Русе)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Тодор Минков.
Тодор Минков
просветен деец
Фото: Димитър Карастоянов
Роден
Починал
15 март 1906 г. (76 г.)
ПогребанДрогичин, Беларус
Тодор Минков в Общомедия
Гербът на Тодор Минков

Тодор Николов Минков (на руски: Фёдор Николаевич Минков) е бележит български възрожденец, железопътен инженер, български и руски просветен деец, общественик, публицист, дарител, руски офицер, участник в Кримската война, въздигнат в дворянин, член-кореспондент на Българското книжовно дружество, близък на Христо Ботев и други революционери сподвижник на националноосвободителното движение,[1] създател и дългогодишен ръководител на Южнославянския пансион в град Николаев, Одеска област и на неговото продължение в Равини (рус. Ровины, беларус. Равіны) до град Дрогичин, Брестка област, където благородният българин завършва земния си път.[2]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Русе в семейството на българския търговец Никола Георгиев. Родът му произхожда от Арбанаси, като през 1759 – 1760 г. се преселва в Русе. Брат на майка му е крупният местен търговец Тодор Минков. По негово настояване момчето взима личното и фамилното име на бездетния вуйчо.[3]

Учи в начално училище в родния си град от 1836 г., след което завършва реална гимназия във Виена с отличен успех. Постъпва в Политехническия институт в Дрезден, провежда учебна практика и работи по строежите на железопътните линии на Саксония. След турския и гръцкия от родината си усвоява и немски език в гимназията и университета, а също отлично и руски език с помощта на руските си състуденти. По време на Кримската война (1853 – 1856) постъпва като доброволец в българския доброволчески батальон на руската армия, произведен е в офицерски чин подпоручик. Участва в бойни действия, включително като батальонен инженер в забележителната отбрана на Севастопол (1854 – 1855). Ранен е от куршум в крака и е преместен на длъжност втори адютант на главнокомандващия Южната армия генерала от артилерията княз Михаил Горчаков (1793 – 1861). За храбростта си е награден с „Кръст за храброст“ и 2000 декара земя в Крим. След войната не става помешчик, а продължава следването си в политехническия институт в Дрезден и се дипломира като инженер през 1861 г.

На следващата година се установява в Одеска област в гр. Николаев на Черно море и от 4 април 1863 г. създава там и поема длъжността директор на Южнославянския пансион за младежи християни от Османската империя при 1-ва Александровска реална гимназия в гр. Николаев, в който въвежда национално-педагогически подходи и методи на възпитание и обучение. Още за първата учебна година издейства от правителството отпускането на 35 стипендии за българчета да учат в Русия.

През 1866 г. пансионът е закрит от местия губернатор, но с помощта на Иван Аксаков, граф Николай Игнатиев и директора на азиатския департамент на имперското министерство на външните работи Пьотър Николаевич Стремоухов на 1 март 1867 г. Тодор Минков отново открива пансиона в представителна сграда на улица „Николска“ № 65 (през 1990 г. зданието на пансиона е разрушено). Тодор Минков подпомага финансово учениците и пансиона и дори продава част от имението си в Таврия, за да набави нужните средства. В него са обучени най-видни български борци против османското владичество и строители на новоосвободена България, като Панайот Волов, Алеко Константинов, трима от братята Славейкови – Рачо, Христо и Райко, Александър Малинов, майор Константин Никифоров, Михаил Греков, Атанас Узунов, акад. Антон Каблешков, полк. Яков Петков, Андрей Богданов, учените Димитър Матов, проф. Марин Бъчваров, акад. Георги Яковлев Кирков, акад. Пенчо Райков, д-р Георги Калатинов, акад. Димитър Тончев, акад. Петър Пешев, проф. чл. кор. Петър Абрашев, Константин Михайлов-Стоян, Георги Стаматов, Екатерина Каравелова, Тодор Тодоров, Константин Писарев, ген. Анастас Бендерев, ген. Петър Груев, ген. Симеон Ванков и още стотици българи от Мизия, Тракия и Македония, а също чехи, руснаци, хървати, албанци, сърби, черногорци, босненци, гърци и дори араби християни.

През 1893 г. на Тодор Минков се налага да премести пансиона от Николаев в Равини при гр. Дрогичин, близо до Брест, където той подготвя най-вече български и беларуски младежи за постъпване в кадетския корпус. Училището съществува до самата кончина на видния българин през 1906 г. Делото на Тодор Минков е оценено високо в Русия. Неговите педагогически подходи и методи се възприемат в много руски училища.

През 1868 г. става спомагателен член, а през 1876 г. дописен член на Българското книжовно дружество.[4] Той е активен член и на Българското централно благотворително общество в Букурещ, подпомагащо националната кауза и българските емигранти.

В пансиона на Тодор Минков пребивават видни български революционери, като Христо Ботев, Филип Тотю, Ильо Войвода, Стефан Караджа, Любен Каравелов, Стоян Заимов и др.[1] В края на 1875 – началото на 1876 г. Минков, заедно с Христо Ботев и други известни революционери, дейно участва в събирането на средства за въоръжаването на чети и подготовката на Априлското въстание и пансионът става един вид ковчежен център. Той успява да събере средства от богати руски личности, с които да се закупи оръжие за българските чети. Той влага много лични средства не само за издръжка на пансиона, но и за подпомагане революционната борба на българите, а неговият ученик Панайот Волов става главен апостол на въстанието в 4-тия Пловдивски революционен окръг. При обявяването на Освободителната руско-турска война пансионът отново е първостепенен център, където се организират стичащите се опълченци и се събират помощи за освободителното дело.

На 11.05.1885 г., на тържеството по случай 1000 години от кончината на св. Методий, в пансиона на Тодор Минков пристига руският император Александър III. Той отличава Минков с високото звание „Действителен статски съветник“, с което е произведен в чин, съответстващ на генерал-майор[5] и става потомствен дворянин на Руската империя с наследствен благороднически герб. Връчен му е и Георгиевски кръст за храброст.[1] Гербът е в цветовете на българското знаме – бяло, зелено и червено, на лицевата му страна е изобразен старият български червен лъв и факелът на просвещението върху кръстосани мечове с родов девиз – „Трудом честным“, а гърба е българския трикольор. Благородническият герб на Тодор Минков е внесен в „Общий Гербовник Российской империи“ на 9 януари 1908 г.[6]

Минков е носител и на българските ордени „Свети Александър“ (1883), „За граждански заслуги“ І степен (1896), на руските: императорски орден „Свети равноапостолен княз Владимир“ (1883), Георгиевски кръст (1885), императорски и царски орден „Свети Станислав“ (трета степен – 1866, втора степен, първа степен – 1890), императорски орден „Света Ана“ (трета степен, втора степен – 1881, първа степен – 1906), медал „За храброст“ (1855) и на черногорския „Княжески орден на княз Данило I“ (1871).

Видният руски славист и историк Нил Попов, още приживе на видния българин, издава посветената на изследването на неговото дело книга „Воспитание болгар и южнославянский пансион Ф. Н. Минкова в Николаеве“ (Санкт-Петербург, 1880).

Тодор Минков умира на 15.03.1906 г. в имението си Равини, където е и пансионът му, при днешното с. Сиреневка. Погребан е в гробището на гр. Дрогичин. През 2012 г. телевизионният водещ Вячеслав Бондаренко и съпругата му, журналистката и писателка Екатерина Честнова, откриват гроба му полуразрушен. Паметникът и надгробието скоро са възстановени от преподавателите и учащите се в Слонимския кадетски корпус.[7] На. 4 януари 2013 г. в Минск и в Русе едновременно се провежда честване на паметта на Минков.

В изпълнение на дарителската воля на бележития български възрожденец, веднага след кончината му в София е построено и кръстено на него училище, станало през 1909 г. Първа софийска девическа прогимназия „Тодор Минков“. Днес това е елитното столично училище 20 ОУ „Тодор Минков“ със специализирано обучение на немски и френски език под патронажа на културните мисии на посолствата на Германия и Франция в България.

В родния му град Русе на негово име е кръстена улица „Тодор Минков“.

Семейство и потомци

[редактиране | редактиране на кода]

След пристигането си в Николаев Тодор Минков се жени през 1866 г. за местната знатна девойка Ксения Павловна, която става силно съпричастна към делото на съпруга си. Приемната дъщеря на вдовицата на Минков е видната българска преводачка д-р Лиляна Минкова (1932 – 2016) – доктор по филология, превела на български „Майстора и Маргарита“ на Булгаков и „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров. Внукът на Минков, проф. арх. Георги Репнински (1908 – 1999), е известен български архитект, професор, автор на много книги и статии.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. 1 2 3 ТОДОР НИКОЛАЕВИЧ МИНКОВ 1830 – 1906 г., Охициална страница на 20 ОУ „Тодор Минков“ София, архив на оригинала от 3 септември 2017, https://web.archive.org/web/20170903100334/http://20ou.com/%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE/%D0%BD%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BD, посетен на 16 септември 2017
  2. ↑ В Белоруссии найдена могила великого болгарина, Западная русь
  3. ↑ Минков Тодор /Федор/ Николаевич, 2.01.1836 г., Рущук, Османская империя /совр. г. Русе, Болгария/ – 15.03.1606 г., усадьба Ровины Гродненской губ. /совр. дер. Сиреневка Брестской области, Беларусь/) Архив на оригинала от 2017-04-29 в Wayback Machine. – със снимки
  4. ↑ Годишнини на членове на БАН (1869 – 2015). Тодор Николаевич Минков – справка в сайта на БАН за 2015 г.
  5. ↑ ГЕНЕРАЛ МИНКОВ ПОКОИТСЯ В ДРОГИЧИНЕ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., Драгічынскі веснік
  6. ↑ Общий Гербовник, XVIII, 109
  7. ↑ У Беларусі знайшлі магілу балгарскага асветніка Мінкава, Наша Ніва

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  • Спиридон Тодоров, „Тодор Николаевич Минков. Живот. Дейност. Заслуги“. София, 1970
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Тодор_Минков_(Русе)&oldid=12789958“.