Тодор Минков (Русе)

Вижте пояснителната страница за други личности с името Тодор Минков.

---

Тодор Минков
просветен деец
Фото: Димитър Карастоянов
Роден	2 януари 1830 г. Русе, Османска империя
Починал	15 март 1906 г. Равини, Руска империя
Погребан	Дрогичин, Беларус
Награди	Орден „Свети Станислав“ III степен (1866) орден Света Анна III степен Орден „Свети Станислав“ II степен Орден Свети Владимир III степен Орден „Свети Станислав“ I степен (1890) „Свети Александър“ (1883) За гражданска заслуга (1896)
Тодор Минков в Общомедия

Гербът на Тодор Минков

Тодор Николов Минков (на руски: Фёдор Николаевич Минков) е бележит български възрожденец, железопътен инженер, български и руски просветен деец, общественик, публицист, дарител, руски офицер, участник в Кримската война, въздигнат в дворянин, член-кореспондент на Българското книжовно дружество, близък на Христо Ботев и други революционери сподвижник на националноосвободителното движение, създател и дългогодишен ръководител на Южнославянския пансион в град Николаев, Одеска област и на неговото продължение в Равини (рус. Ровины, беларус. Равіны) до град Дрогичин, Брестка област, където благородният българин завършва земния си път.

Биография

Роден е в Русе в семейството на българския търговец Никола Георгиев. Родът му произхожда от Арбанаси, като през 1759 – 1760 г. се преселва в Русе. Брат на майка му е крупният местен търговец Тодор Минков. По негово настояване момчето взима личното и фамилното име на бездетния вуйчо.

Учи в начално училище в родния си град от 1836 г., след което завършва реална гимназия във Виена с отличен успех. Постъпва в Политехническия университет в Дрезден, провежда учебна практика и работи по строежите на железопътните линии на Саксония. След турския и гръцкия от родината си усвоява и немски език в гимназията и университета, а също отлично и руски език с помощта на руските си състуденти. По време на Кримската война (1853 – 1856) постъпва като доброволец в българския доброволчески батальон на руската армия, произведен е в офицерски чин подпоручик. Участва в бойни действия, включително като батальонен инженер в забележителната отбрана на Севастопол (1854 – 1855). Ранен е от куршум в крака и е преведен на длъжност втори адютант на главнокомандващия Южната армия генерала от артилерията княз Михаил Горчаков (1793 – 1861). За храбростта си е награден с „Кръст за храброст“ и 2000 декара земя в Крим. След войната, не става помешщчик, а продължава следването си в политехническия институт в Дрезден и се дипломира като инженер в 1861 г.

На следващата година се устоновява в Одеска област в гр. Николаев на Черно море и от 4 април 1863 създава там и поема отговорността на директор на Южнославянския пансион за младежи християни от Османската империя при 1-ва Александровска реална гимназия в гр. Николаев, в който въвежда национално-педагогически подходи и методи на възпитение и обучение. Още за първата учебна година издейства от правителството отпускането на 35 стипендии за българчета да учат в Русия. В 1866 г. пансиона е закрит от местия губернатор, но Тодор Минков с помощта на Иван Аксаков, граф Николай Игнатиев и директора азиатския департамент на имперското министерство на външните работи Петър Николаевич Стремоухов на 1 март 1867 г. отново открива Пансиона в представетелна сграда на улица Никольска 65 (в 1990 г. при новосформираната украинскинска власт зданието на пансиона е разрушено). Тодор Минков подпомага финансово учениците и пансиона и дори продава част от имението си Таврия за да набави нужните средства. В него са обучени най-видни български борци против османското владичество и строители на новоосвободена България като: Панайот Волов, Алеко Константинов, тримата от братята Славейкови – Рачо, Христо и Райко, Александър Малинов (пет пъти министър-председател, дал решаващ принос при обявяването независимостта на България – 22 септември 1908), майор Константин Никифоров ( първият българин военен министър), Михаил Греков, Атанас Узунов, акад. Антон Каблешков (член на Българския таен централен революционен комитет, председател на Философско-обществения отдел на БАН), полк. Яков Петков, Андрей Богданов, учените: Димитър Матов (виден деец на деец на Върховния македонски комитет, езиковед и етнограф), проф. Марин Бъчваров (астроном), акад. Георги Яковлев Кирков (математик и картограф, директор на Народната библиотека), акад. Пенчо Райков (химик, ректор на Софийския университет), д-р Георги Калатинов (председател на Македонското дружество, един от първите български хирурзи), акад. Димитър Тончев, акад. Петър Пешев, проф. чл.кор. Петър Абрашев, Константин Михайлов-Стоян (виден оперен певец и режисьор), големия писател Георги Стаматов (който също е подпоручик от аргилерията и активен деец на ВМОРО), Екатерина Каравелова (председател на Съюза на българските писатели, преводач на Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс, учредител на Българския женски съюз, в Балканските войни главна медицинска сестра в лазарета на Военното на Н.В. училище, виден обществен международен деятел в защита на българите в Македония и Тракия), Тодор Тодоров, Константин Писарев, ген. Анастас Бендерев, ген. Петър Груев ген. Симеон Ванков и т.н. стотици българи от Мизия, Тракия и Македония, а също чехи, руснаци, хървати, албанци, сърби, черногорци, босненци, гърци и дори араби християни. В 1893 г. на Тодор Минков се налага да премести пансиона от гр. Николаев в имението Равини (Равіны, Ровины, също село Сиреневка) при гр. Дрогичин близо до Брест, където той подготвя най-вече български и беларуски младежи за постъпване в кадетския корпус, училището съществува до самата кончината на видния българин в 1906 г. Делото на Тодор Минков е оценено високо в Русия. Неговите педагогически подходи и методи се възприемат в много руски училища.

В 1868 година става спомагателен член, а в 1876 година дописен член на Българското книжовно дружество. Той е активен член и на Българското централно благотворително общество в Букурещ подпомагащо националната кауза и българските емигранти.

В пансиона на Тодор Минков се подвизават видни български ревалюционери: Христо Ботев, Филип Тотю, Ильо Войвода, Стефан Караджа, Любен Каравелов, Стоян Заимов и др. В края на 1875 – началото на 1876 г. Т. Минков в контакт с Христо Ботев и други известни революционери дейно участва в събирането на средства за въоръжаването на чети и подготовката на Априлско въстание 1876 г. и Пансионът става един вид ковчежен център. Той успява да събере средства от богати руски личности, с които да се закупи оръжие за българските чети. Той влага много лични средства не само за издръжка на пансиона, но и за подпомагане революционната борба на българите. а неговия ученик Панайот Волов става главен апостол на въстанието в 4-тия Пловдивски революционен окръг. При обявяването на Освободителната руско-турска война Тодор Минков и неговият пансион отново са първостепенен център в който се организират стичащите се опълченци и се събират помощи за освободителното дело.

На 11.05.1885 г., на тържеството по случай 1000 години от кончината на св. Методий, в пансиона на Тодор Минков в гр. Николаев пристига руският император Александър III. Той отличава Тодор Минков с високото звание „Действителен сатски съветник“ с което е произведен в чин съответстващ на генерал-майор и става потомствен дворянин на Руската империя с наследствен благороднически герб. Връчен му е и Георгиевски кръст за храброст. Гербът е в българските цветове бяло зелено и червено, на лицевата му страна е изобразен старият български червен лъв и факелът на просвещението върху кръстосени мечове с родов девиз – „Трудом честным“, а гърба е българския трикольор. Благородническия герб на Тодор Минков е внесен в „Общий Гербовник Российской империи“ на 9 януари 1908 г. Тодор Минков е носител и на българските ордени Свети Александър (1883), За граждански заслуги 1-ва степен (1896), на руските: Императорский орден Святого Равноапостольного Князя Владимира  (1883), Импера́торский Вое́нный о́рден Свято́го Великому́ченика и Победоно́сца Гео́ргия (Георгиевский крест – 1885 ), Императорский и Царский Орден Святого Станислава (3-й степени – 1866, 2-й степени, 1-й степени -1890), Императорский орден Святой Анны (3-й степени, 2-й степени – 1881, 1-й степени – 1906), Медаль „За храбрость“ (1855) и на черногорския Кнежевски орден Књаз Данило I (1871).

Видният руски славист и историк Нил Александрович Попов, още приживе на видния българин, издава книгата посветена на изследнане на неговото дело „Воспитание болгар и южнославянский пансион Ф. Н. Минкова в Николаеве“ (Санкт-Петербург, 1880).

Тодор Минков умира на 15.03.1906 г. в имението си Равини, където е и Пансионът му, при днешното с. Сиреневка, на 76 години, погребан е в гробището на гр. Дрогичин. В 2012 г. телеводещия Вячеслав Бондаренко и съпругата му журналистката и писателка Екатерина Честнова откриват гроба му полуразрушен, паметника и надгробието скоро са възстановени от преподавателите и учащите се в Слонимсия кадетски корпус. На. 4 януари 2013 г. в Минск и в Русе едновременно се провежда честване на паметта на Т. Минков.

В София веднага след кончината му в 1906 г. в изпълнение на дарителската воля на бележития български възрожденец е построено и кръстено на него училище станало в 1909 Първа софийска девическа прогимназия „Тодор Минков“, днес това е елитното столично училище 20 ОУ „Тодор Минков“. със специализирано немско и френско езиково обучение под патронажа на културните мисии на посолствотвата на ФРГ и Франция в България.

В родния му град Русе на негово име е кръстена улица „Тодор Минков“.

Семейство и потомци

Тодор Минков след пристигането си в гр. Николаев в 1866 се жени за местната знатна девойка Ксения Павловна, която става силно съпричастна към делото на съпруга си. Приемната дъщеря на вдовицата на Т. Минков е видната българска преводачка д-р Лиляна Тодорова Минкова (1932 – 2016) доктор по филология превела на български „Майстора и Маргарита“ на Булгаков и „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров. Внукът на Т. Минков проф. арх. Георги Репнински (1908 – 1999 г.) е известен български архитект, професор, автор на много книги и статии.

Външни препратки

• Спиридон Тодоров, „Тодор Николаевич Минков. Живот. Дейност. Заслуги“. София, 1970