История на психологията

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Психология — възникване на науката[редактиране | edit source]

Психологията има своите корени във философията, митологията, медицината, физиологията, физиката и астрономията и те са повлияли върху историята ѝ по сложен и често индиректен начин. В началото на XX век първият немски психолог Херман Ебингхаус отбелязва, че "психологията има дълго минало, но много кратка история". "Дългото минало", в което философските корени на психологията повдигат въпросите и размислите за природата на Вселената и човека, обхваща хилядолетия. "Кратката история" на психологията като независима научна дисциплина, в която системно се прилагат емпирични методи за натрупване на познания за хората и тяхното поведение обаче, се простира само от средата на XIX век. Трудно е да се прецени началото на писаната история на психологията. Един от най-ранните известни документи, занимаващи се отчасти с психологически въпроси е Хирургическият папирус Едуин Смит. Този египетски документ, който датира може би от 3000 г. пр.н.е, описва поведенческите ефекти на нараняванията на главата и мозъка с неговите гънки. Обикновено се смята, че западната традиция в психологията възниква около 5 в. пр.н.е. в древна Гърция, до която може да се проследи историята на почти цялата западна мисъл.

Корените на психологията[редактиране | edit source]

Първото философско учение за душата се нарича анимизъм (от лат. anima — „душа“) — душата е независима същност, отделена от тялото и способна да управлява всички живи и неживи предмети, тя има нематериален произход. Според това учение всичко, което съществува в света, притежава душа. Източници Митове и легенди на северноамериканските индианци Ричард Ърдоус, Алфонсо Ортис ISBN 9543210454 Старогръцки легенди и митове Н.А.Кун ISВN 9545286555

Космолози[редактиране | edit source]

Древногръцките космолози се интересуват от общия въпрос: "Каква е природата на Вселената?" Опитвайки се да му отговорят, те разработват начин за концептуализиране на своя предмет, който ще бъде изследван отново и отново в процеса на развитие на науката и на психологията.

  • Талес (ок.640-546 пр.н.е.) е сред първите, които търсят обяснение на природата в рамките на самата природа, а не прибягват до външни средства като митологията. Той вярва, че водата е основният принцип на реалността и от нея възникват всички други неща.
  • Демокрит (ок.460-362 пр.н.е.)представя по-съвършенна космология. Основоположници на атомистическото учение са той и Левкип. Според него светът е изграден от множество малки неделими частици, наречени атоми (от гр. atomos — „неделим“), а най-малките и най-подвижните от тях са атомите на душата.
  • Хераклит (ок.500 пр.н.е) е убеден, че огънят е основата на Вселената, но подчертава, че базисната характеристика на огъня е неговата непрестанно променяща се природа. Той е убеден, че няма здрави или стабилни елементи: единствената действителност е промяната.

Неудовлетворен от простото редуциране на елементите като средство за обяснение

  • Анаксагор (ок.500-428 пр.н.е) смята, че за да се обясни Космосът, трябва да се разглеждат не само самите елементи, но и тяхното подреждане и модел.
  • Питагор (ок.580-497 пр.н.е) твърди, че Вселената може най-добре да се обясни чрез числата и по този начин осигурява едно от най-ранните приложения на количествени методи в натрупване на познания за света.

Философи[редактиране | edit source]

  • Сократ (ок.469-399 пр.н.е). Чрез използването на умели въпроси (Сократовия метод) Сократ кара учениците си да поставят под съмнение най-основните си идеи и да използват разума, за да разкрият истината и противоречията.
  • Платон (ок.427-347 пр.н.е). В трудовете му могат да се намерят многобройни идеи, които дълбоко са повлияли на развитието на философията. Платон формулира разграничението между психиката и тялото, разграничавайки идеите, разкривани чрез разума, и нещата, разкривани от сетивата.
  • Аристотел (ок.384-322 пр.н.е). Някои смятат Аристотел за първия психолог, защото е първият, който разработва систематична психология и организира някои от трудовете си в трактати върху психологически въпроси. Трактата на Аристотел Da Anima (За душата) е първият системен трактат върху психологията. В него той обяснява възприятието, паметта, мисленето, сънищата и т.н. с динамиката на атомите.

Епохата на възраждането - Ренесансът, и ученията за душата, 16-17 век[редактиране | edit source]

Механистическо — всички естествени процеси се определят на механическо равнище и се обясняват от законите на физиката, химията, математиката и др. Отрича съществуването на вътрешния свят.

Емпиризъм — знанието се придобива само и единствено чрез чувствения опит. Според основателя Джон Лок човек се ражда като „празна дъска“, върху която времето може да запише различни неща.

Съвременната психология, 18-19 век[редактиране | edit source]

През 1879 г. Вилхелм Вунд създава първата в света психологична лаборатория в град Лайпциг, Германия. Основен метод на изследване е интроспекцията (самонаблюдение). Двама от българските ученици на Вунд създават първата в България лаборатория по психология в Софийския университет през 1904 г.

Съвременната психология — теория и практика[редактиране | edit source]

  • зоопсихология — изучава психиката на животните
  • сравнителна психология — изучава връзката между развитието на психиката във филогенеза (процес на развитие на животинския свят) и антропогенеза (процес на възникване и развитие на човека).
  • когнитивна психология — изучава процесите, чрез които човек получава и преработва информация за света
  • психология на личността — изучава качествата на човека, които определят неговите постъпки и поведения
  • социална психология — изучава човешките отношения в процеса на общуване
  • генетическа психология — изучава наследвените механизми на психиката и поведението
  • диференциална психология — изучава индивидуалните различия в психическите процеси и поведението на хората и причините за тяхното възникване и развитие
  • възрастова психология — изследва промените в психиката и поведението на човека през различните възрастови периоди на неговия живот

Научните направления в рамките на психологията значително се увеличават през 19-ти век, както като количество, така и като разнообразие на творческите доктрини. В рамките на зоопсихологията се появява първата Нобелова награда за откриването на импринтинга. Започва процес на засилен интерес към езиково-говорните способности на животинския свят, както и старателно изследване на висшата нервна дейност при бозайниците и евентуалната ѝ прилика с човешката. Излизането на "Произходът на видовете" на Чарлс Дарвин е начална фаза на конституиране на бихеворизма като течение в модерната психология. Философските проблеми на антропогенезата биват изместени от значително по-актуалния въпрос за произхода на психогенезата като контаминация между филогенетичните фактори на средата и онтогенетичните модели на индивидуалния фенотип. Търсенето на прилика между хората и животните остава на заден план, тъй като се изказват неопровержими доказателства за значително по-сложно устроената в еволюционен план нервна система на хората. От мрежовидна и ганглийна се преминава към централна и периферна нервна система, съхраняващи и експлоатиращи биологичните основи на психичната дейност. Разкриването на невроанатомичния субстрат на психиката води до повишен интерес към протичането на различните по характер и съдържание психични процеси, протичащи на фона на съзнателна преработка от мозъка. Откритията на Сантяго Рамон и Кахал, Чарлс Шерингтън, по-късно на Пол Брока и Карл Вернике допълват пъзела на енигматичните тайни, криещи се под воала на психичната конституция. Интердисциплинарният характер на психологията се доизгражда и от откритията на Фехнер в психофизиката, както и на тези на Хелмхолц и Брентано. Съзнанието започва да се разглежда ту като поток от съзнателни актове, ту като огромна пустееща бездна, в която са разположени силите на Ерос и Танатос. Инстинктивистките възгледи за психиката се продължават от направлението на хормическата психология на Макдугъл, а по-късно и от психоаналитичното течение на Зигмунд Фройд. Постепенно теоретичните парадигми за активността на психичния апарат започват да се обособяват като психотерапевтични системи и школи. Нуждата от качествено преодоляване на патопсихологичните феномени води до сериозни изследвания в областта на приложната психиатрия. Задълбочените медицински познания по картографията на психичното акумулират множество психотерапевтични техники, целящи да постигнат същността на латинската сентенция -"Medica mente, non medicamentis" - лекувай разумно, без медикаменти. Постепенно се налагат предимствата на вербалната терапия пред недостатъците на класическата медикаментозна и електроконвулсивна терапия, чиито смисъл се състои в блокиране на съзнателния достъп на психично болния човек до неговата психика. Появяват се и груповите форми на транзакция с пациентите,които са предпочитани поради по-големия брой хора, на които може да се окаже помощ. Паралелно с това социалната психология обяснява явленията и феномените, които променят нагласите и убежденията на хората в социума. Асертивните умения, лидерството, конформизма постепенно намират място и в непосредственото обкръжение на човека и престават да се интерпретират като строго научни и крайно спекулативни факти. Механистичните възгледи на бихеворизма биват преразгледани и оспорвани в теченията в хуманистичната психология. Темата за мотивацията като централна тенденция в човешкото съществуване занимава научните трудове на Ейбрахам Маслоу. "Пирамидата на потребностите" постепенно се видоизменя към търсене на смисъла на неогената невроза и екзистенциалния вакуум, който е заобиколил и доминира над съзнанието. Психотерапията и психологическото консултиране заменят теоеретичната пасивност на атомизма и натурфилософията с интензивна и болкоуспокояваща стратегия за неутрализация на натрупания негативен опит в онтогенезата чрез директно вмешателство и интервенция не без помощта на самия пациент. Диагностичните методи, базиращи се главно върху хетерохроността на възприятието дават възможност да се реабилитират някои набедени за ретроградни течения в науката - оперантен необихевеоризъм, антипсихиатрия, поведенческа психотерапия. Когнитивната терапия разчита да обясни културно, обективно и рационлно ирационалните и нереалистични схващания на пациентите, които успешно се интегрират в патогенната представа на пациента за самия него.

Източници[редактиране | edit source]

  • Александров Павел, "История на психологията"
  • Хаджийски Минко, "Консултативна психология"
  • Енциклопедия Психология, ред. Дж.Корсини, 1998
  • Фром Ерих, "Мисията на Зигмунд Фройд"

Външни препратки[редактиране | edit source]

Портал В Портал Психология можете да намерите още много страници свързани с темата психология.