Христо Ботев: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м Премахнати редакции на Daznaempoveche (б.), към версия на Nk
Ред 293: Ред 293:
{{СОРТКАТ:Ботев, Христо}}
{{СОРТКАТ:Ботев, Христо}}
[[Категория:Христо Ботев| ]]
[[Категория:Христо Ботев| ]]
[[Категория:Български поети]]

Версия от 17:54, 4 май 2014

Ботев пренасочва насам. За други значения вижте Ботев (пояснение).
Христо Ботев
Портрет на Ботев.
Портрет на Ботев.
Роден6 януари 1848 г.(1848-01-06)
Починал1 юни 1876 г. (на 28 г.)
под в. Камарата, Стара планина - почитта се отдава традиционно на 2 юни
ПрофесияПоет, сатирик, журналист, революционер, издател
НационалностБългарин
Активен период1867 г. - 1876 г.
ЖанрЛирика (поеми, елегия, балади, сатира), публицистика (фейлетони, памфлет и, статии)
НаправлениеРомантизъм, реализъм
Дебютни творби„Майце си“, 1867
Повлиян от
Повлиял на
СъпругаВенета Ботева
ДецаИванка Ботева
Подпис
УебсайтСайт, посветен на поета.
Христо Ботев в Общомедия

Христо Ботьов Петков, според собствения му правопис, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 6 януари 1848 г. (стар стил — 25 декември 1847) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911).

Биография

Детство

Христо Ботев с братята си Стефан, Кирил и Боян (от ляво надясно), 1876 г.

Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 година (25 декември 1847 година стар стил) в Калофер.[1] Съществуват и други хипотези за родното му място, които днес се отхвърлят от изследователите — че той е „из Карлово“, както пише в едно официално писмо на Найден Геров, или че е роден в село Осен, както споменава самият Ботев в статията си „Примери от турското правосъдие“.[1]

Ботев е син на Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911).[2] Баща му е учител и известен просветен деец, родом от Карлово, учил в Одеса, съставител и преводач на учебници, а майка му е от скромно калоферско семейство.[2] Освен Христо Ботев, двамата имат още осем деца: Ана (1850-1867), Петко (1852-1872), Стефан (1854-1890), Кирил (1856-1944), Тота (1859-1864), Генко (1861-1863), Генко (1863-1866) и Боян (1866-1885).[3]

Националният музей "Христо Ботев" в Калофер

Христо Ботев вероятно е роден в стая на калоферското училище, в която живеят родителите му. Малко по-късно в Калофер е построено ново училище и семейството наема къща на Генко Филов, в която Ботев прекарва първите няколко години от живота си. Тази къща е унищожена по време на Руско-турската война, но през 40-те години на XX век е възстановена и превърната в Национален музей „Христо Ботев“.[4]

През 1854 година Ботьо Петков влиза в конфликт с калоферската община за заплащането си и се премества в Карлово. Там семейството живее в къщата на майка му в Табашката махала, а Христо Ботев тръгва на училище, като негов учител е баща му. През 1858 година Ботьо Петков обвинява управата на карловската община, че се опитва да си присвои пари, завещани за училището, след което се връща в Калофер. Общината се опитва неуспешно да го настани в къща на живеещия в Цариград търговец Христо Тъпчилещов, след което семейството се настанява в къща на хаджи Нестор. След връщането им в Калофер Христо Ботев постъпва в местното трикласно училище, където учител е баща му.[5]

В Одеса и връщане в Калофер

Още от 1857 година Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия с помощта на Найден Геров, негов познат от Одеса, който е станал известен просветен деец и руски вицеконсул в Пловдив. Това се осъществява едва през есента на 1863 година, когато Христо Ботев получава стипендия от руското правителство и заминава през Пловдив и Цариград за Одеса, където пристига на 14 ноември.[6]

В Одеса Христо Ботев се свързва с Одеско българско настоятелство, до което има препоръчително писмо от Найден Геров, и неговия член Никола Тошков, заможен търговец, роден в Калофер и познат на баща му. Той постъпва във Втора гимназия като „волнослушател“, тъй като не е достатъчно добре подготвен за редовен ученик, и се настанява в нейния пансион, където по това време живеят още десетина български ученици.[7]

Още с постъпването си в гимназията Ботев трудно се вписва в учебната дейност — той не прекъснато се оплаква от строгата дисциплина, налагането на която включва и физически наказания, но в същото време често отсъства от занятия, участва в сбивания със съученици и се отнася високомерно към повечето си учители. През 1864 година той напуска училищния пансион и започва да живее самостоятелно в различни квартири. Въпреки настоятелните писма на баща му и опитите на Никола Тошков да му повлияе, той занемарява училището и с ексцентричното си поведение отблъсква българската общност в Одеса, като мнозина нейни представители ограничават контактите си с него.[8]

Макар са не посещава често училището, Ботев прекарва дълго време в различни библиотеки, най-вече в Българската библиотека „Юрий Венелин“, която се помещава в дома на Тошков. Чете главно руски автори, като е особено впечатлен от Николай Чернишевски и Иван Тургенев. Запознава се с филолога Виктор Григорович, на когото помага с руски преводи на български народни песни. Според неговия съученик Киро Тулешков, още през лятото на 1864 година Ботев работи върху своето стихотворение „Майце си“, консултирайки се с Григорович, и дори по това време го изпраща на Петко Славейков в Цариград. Достоверността на това сведение не е изяснена, тъй като стихотворението е публикувано от Славейков едва няколко години по-късно.[9]

През септември 1865 година става ясно, че Ботев не може да премине в трети клас на гимназията и е изключен, поради „немарливост“, а стипендията му е прекратена, като получава еднократна сума, с която да се прибере в България. Въпреки това той остава в Одеса, издържайки се като дава частни уроци, и поддържа близки контакти с полската общност в града. Със съдействието на Григорович, вече ръководител на катедрата по славянски филологии, Ботев дори се записва като „волнослушател“ в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет.[10]

През 1866 година Христо Ботев е назначен за учител в Задунаево, българско село в руската част на Южна Бесарабия, където пристига през септември. Той прекарва там няколко месеца, но в началото на следващата година получава известие, че баща му е тежко болен, и решава да се върне у дома. Пътува с кораб, вероятно от Одеса до Бургас, и оттам през Сливен стига до Калофер в началото на април 1867 година.[11]

След пристигането си в Калофер Ботев замества болния си баща, като поема част от часовете му в училището. По това време, на 15 април, във вестник „Гайда“, издаван от Петко Славейков в Цариград, за пръв път е публикувано стихотворение на Христо Ботев — „Майце си“. То е отпечатано без посочен автор и изглежда познатите му не разбират, че стихотворението е негово. При отбелязването на Деня на свети Кирил и Методий на 11 май Ботев държи импровизирана реч, в която критикува умереността на националното движение, насочено по това време главно към създаването на самостоятелна църква. Речта предизвиква опасения от ответни действия на полицията, но до такива не се стига.[12]

По време на престоя си в Калофер Ботев често се среща с Парашкева Шушулова, учителка в местното девическо училище, която се смята за най-вероятния прототип на любимата от стихотворенията „До моето първо либе“, „На прощаване“ и „Ней“. Друга хипотеза е, че това е неговата втора братовчедка Мина Горанова, с която той може би контактува и по-късно в Румъния.[13]

През лятото на 1867 година здравето на Ботьо Петков се подобрява, а и става ясно, че синът му не се справя с учителската работа, и той успява да издейства от Виктор Григорович възстановяването на стипендията на Христо, така че той да довърши образованието. Бащата му дава известна сума и го изпраща отново за Цариград и Одеса, но без да извести семейството си Христо Ботев се отклонява от пътя и през септември пристига в Румъния. Някои от ранните биографи на Ботев твърдят, че преминавайки през Сливен, той се среща с Михаил Чайковски, но за това няма преки доказателства.[14]

Емигрант в Румъния

В края на септември 1867 година Христо Ботев пристига в румънския град Гюргево, където скоро се свързва с българските хъшове — сред тях е Хаджи Димитър и доста участници в организираните през същата година чети на Панайот Хитов и Филип Тотю. Когато става известно, че е починал видният деец на революционното движение Георги Раковски, цялата група заминава за Букурещ, където участва в неговото погребение на 12 октомври. Останал без средства, Ботев се обръща към Георги Атанасович от букурещката българска организация Добродетелна дружина, който му осигурява финансова помощ, за да продължи пътуването си към Одеса.[15]

Ботев заминава за Одеса, но така и не стига дотам, спирайки през декември в Браила. По-късно той се оплаква, че българи в Браила му обещават стипендия, с която да отиде да следва в Прага, но това така и не се осъществява. В Браила започва работа като словослагател при калофереца Димитър Паничков, собственик на печатница, в която се печата и вестник „Дунавска зора“ на живеещия по това време в града Добри Войников. През януари 1868 година в този вестник излиза второто публикувано стихотворение на Ботев - „Към брата си“. По това време той съобщава във вестника за намерението си да издаде книга със свои стихове и проза, но то не се осъществява и не е изяснено какво би включвал този сборник.[16]

В началото на 1868 година в Браила се намират много хъшове, готвещи се да преминат през лятото в България в няколко чети — това наистина се осъществява от Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Самият Христо Ботев се записва в четата на Желю войвода, на която е определен за писар, като тогава пише стихотворението „На прощаване“. През пролетта Ботев играе в организираните от Войников театрални постановки, но след като участва в сбиване с група турци в градския парк, през следващите месеци се укрива от полицията в печатницата на Паничков. През юни той изглежда пътува с Желю войвода до Одеса в търсене на пари за въоръжаване на четата, но след връщането им Желю войвода е задържан от румънските власти и четата така и не преминава в България.[17]

През септември 1868 година Ботев отива в Букурещ с любителската театрална трупа на Добри Войников и решава да остане там, за да избегне издирването от полицията в Браила. Намерението му е да си намери работа като учител, но това се оказва невъзможно, поради лошото му познаване на румънския език. Записва се в букурещкото медицинско училище, може би за да живее в пансиона му, но през октомври го напуска. Останал без никакви средства, той изпада в отчаяно положение и решава да се върне в България, за да стане учител там, но няма пари за пътуването.[18]

Чрез Найден Геров Ботев се свързва с букурещкия български търговец Христо Георгиев, който му оказва ограничена помощ, но също смята, че е негоден за друга работа, освен учителската. Според Киро Тулешков през ноември и началото на декември той живее в изоставена вятърна мелница, заедно с Васил Левски. През януари получава разрешение от румънското министерство на просветата да основе българско училище в Букурещ, но не успява да намери средства за този проект.[19]

През февруари 1869 година със съдействието на Христо Георгиев Ботев е назначен за учител по български език в Александрия, но малко по-късно е уволнен, след като влиза в конфликт със заможни българи от града, които обвинява в липса на патриотизъм. Той остава в Александрия до август, когато получава назначение като учител в град Измаил в румънската част на Южна Бесарабия. По това време в Калофер умира баща му, оставяйки многодетното си семейство с ограничени средства.[20]

В Измаил Ботев е учител по български език в румънското държавно училище. Заплащането му изглежда е добро, защото той отказва да стане учител в Карлово, по-близо до овдовялата си майка. Докато живее в Измаил Ботев сътрудничи на няколко български вестника в Букурещ — сатиричния „Тъпан“ и издавания от Любен Каравелов „Свобода“, където през лятото на 1870 година публикува редактирани варианти на „Майце си“ и „Към брата си“, както и новите стихотворения „Елегия“ и посветеното на Каравелов „Делба“. В Измаил Ботев поддържа контакти с нелегални организации на руски политически емигранти. Той страда и от периодични пристъпи на малария.[21]

През пролетта на 1871 година общината на Измаил решава да прекрати преподаването на български език в училището и спира заплатата на Христо Ботев. Според Киро Тулешков това става в навечерието на Деня на свети Кирил и Методий, като Ботев открадва пари, събрани за отбелязване на празника, докато според Величко Попов Ботев е в Галац още през март.[22]

Журналист и издател

След кратък престой в Галац, в края на май 1871 година Христо Ботев се премества в Браила. Тук, със съдействието на Димитър Паничков, той започва да издава вестник „Дума на българските емигранти“, който трябва да замени закритите малко преди това български емигрантски вестници „Свобода“ и „Дунавска зора“. Вестникът излиза в само пет броя, като основната част от съдържанието им е писана от самия Ботев. В тях излизат някои от основните му публицистични работи: „Наместо програма“, „Примери от турското правосъдие“, „Народът - вчера, днес и утре“, „Смешен плач“, „Петрошан“, „Решен ли е черковният въпрос?“. В „Дума“ за пръв път са публикувани и няколко негови стихотворения - „До моето първо либе“, посветеното на Мария Горанова „Пристанала“ и посветеното на нейния брат Б. Горанов „Борба“.[23]

През лятото на 1871 година Ботев боледува тежко и продължително от тиф, а в края на юли двамата с Паничков са принудени да прекратят издаването на „Дума“ поради липса на средства. През септември издава брошура с остри нападки срещу Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) и лично срещу неговия деловодител Васил Стоянов. Те са повторени месец по-късно на годишното събрание на Дружеството, където Ботев и Добри Войников присъстват, като делегати на българската община в Галац.[24]

Сведенията за живота на Христо Ботев в края на 1871 и първата половина на 1872 година са оскъдни. По това време той поддържа активни контакти с руски социалисти, като Николай Мелетин и Соня Рубинщайн, сестра на известния пианист Антон Рубинщайн. В края на 1871 година Ботев и Мелетин се опитват да изнудват за пари заможен браилски българин, но са разкрити от полицията и заминават за Галац.[25]

През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по-късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричния вестник „Будилник“.

Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.

На 20-21 август 1874 година участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 година). През 1875 година издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета, като техен кум става Георги Странски. През септември същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета — Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“.

След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация, след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Христо Ботев.

Априлско въстание и героична смърт

Паметник-костница на Ботевите четници в Скравена

След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестник „Нова България“, от който успява да издаде само един брой.

През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я османски потери.

На 1 юни (20 май стар стил) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев.[26] Това се случва в подножието на връх Камарата в Стара планина.[27]

След Освобождението Денят на Христо Ботев се отбелязва на годишнината от смъртта му, 20 май. При въвеждането на Григорианския календар през 1916 година денят е отбелязан точно една година след предходния — на 2 юни, като тази традиция е запазена и до днес. В същото време, според Григорианския календар годишнината от смъртта на Ботев е на 1 юни. Причина за тази разлика е фактът, че 1900 година е високосна в използвания до 1916 година Юлианския календар, но не и в Григорианския.

Убеждения и идеология

Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията.[28] Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните.[29] Познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Хърбърт Спенсър, Дарвин, Маркс, Бакунин и др.[30]

Ботев е енергичен защитник на Парижката комуна през пролетта на 1871 година,[31] въпреки че дейци на националното движение като Петко Славейков я осъждат.[32] Според Велико Попов по това време той пише манифеста „Символ-верую на българската комуна“, но този документ е известен само от препис на самия Попов и съвременни изследователи като Илия Тодоров оспорват авторството на Ботев.[32]

Произведения

Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература.

Стихотворения

Оригинално
заглавие 		Година на
публикуване 		Текст
„Майце си“ 1867 Текст
„Към брата си“ 1868 Текст
„На прощаване“ 1868 Текст
„Елегия“ 1870 Текст
„Делба“ 1870 Текст
„До моето първо либе“ 1871 Текст
„Хайдути“ (Баща и син) 1871 Текст
„Пристанала“ 1871 Текст
„Борба“ 1871 Текст
„Странник“ 1872 Текст
„Гергьовден“ 1873 Текст
„Патриот“ 1873 Текст
„Хаджи Димитър“ 1873 Текст
„В механата“ 1873 Текст
„Моята молитва“ 1873 Текст
„Зададе се облак темен“ 1873 Текст
„Ней“ 1875 Текст
„Обесването на Васил Левски“ 1876 Текст
Сатирични стихотворения
„Защо не съм...?“ 1873 Текст
„Послание“ (На св. Търновски) 1873 Текст

Други

Музеи на Ботев

Паметникът на Ботев във Враца

Неговото име носят

Бележки

  1. ↑ а б Дафинов 2007, с. 9 – 10.
  2. ↑ а б Дафинов 2007, с. 12 – 14.
  3. ↑ Лазарова 2010.
  4. ↑ Дафинов 2007, с. 16 – 17.
  5. ↑ Дафинов 2007, с. 17 – 21.
  6. ↑ Дафинов 2007, с. 20, 25 – 28.
  7. ↑ Дафинов 2007, с. 27 – 29.
  8. ↑ Дафинов 2007, с. 29 – 35.
  9. ↑ Дафинов 2007, с. 30 – 33.
  10. ↑ Дафинов 2007, с. 36 – 40.
  11. ↑ Дафинов 2007, с. 45 – 51.
  12. ↑ Дафинов 2007, с. 51 – 56.
  13. ↑ Дафинов 2007, с. 58 – 67.
  14. ↑ Дафинов 2007, с. 68 – 70.
  15. ↑ Дафинов 2007, с. 72 – 79.
  16. ↑ Дафинов 2007, с. 79 – 82.
  17. ↑ Дафинов 2007, с. 82 – 87.
  18. ↑ Дафинов 2007, с. 90 – 94.
  19. ↑ Дафинов 2007, с. 93 – 96.
  20. ↑ Дафинов 2007, с. 96 – 98.
  21. ↑ Дафинов 2007, с. 100 – 101, 105 – 109.
  22. ↑ Дафинов 2007, с. 110 – 112.
  23. ↑ Дафинов 2007, с. 116 – 126.
  24. ↑ Дафинов 2007, с. 128 – 132.
  25. ↑ Дафинов 2007, с. 134 – 137.
  26. ↑ M3 Communications Group 2014.
  27. ↑ Жечев 2007, с. 277.
  28. ↑ Ботев 2014.
  29. ↑ Ботев 2003.
  30. ↑ Волков 2009.
  31. ↑ Димитрова 2002.
  32. ↑ а б Дафинов 2007, с. 114.
  33. ↑ Нацева 2004, с. 50.
Цитирани източници

Библиография

  • Ботев, Христо. Събрани съчинения в три тома. София, 1976, ред. колегия П. Динеков и др., т. 1 - 517 стр., т. 2 - 501 стр., т. 3 - 743 стр.
Езикови изследвания
  • Унджиева, Цвета, Милена Васева, Венче Попова. Език и стил на Христо Ботев. Библиотека „Родна реч омайна“. София, Народна просвета, 1980

Външни препратки

Открийте още информация за Христо Ботев в нашите сродни проекти:

Уикицитат (цитати)
Общомедия (изображения и звук)
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Христо_Ботев&oldid=6134984“.