Филипини

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Филипините)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Република Филипини
Republika ng Pilipinas
Republic of the Philippines
    
Девиз: „За Господ, народа, природата и страната“
Национален химн: Избрана земя
Местоположение на Филипините
Местоположение на Филипините
География и население
Площ 343 448 km²[1]
(на 70-то място)
Столица Манила
Най-голям град Кесон Сити
Официален език филипински и английски
Население
(пребр., 2016)
102 939 500
(на 12-то място)
Гъстота на нас. 294 души/km²
Управление
Форма унитарна президентска република
президент Родриго Дутерте
История
Независимост
– призната
от САЩ
4 юли 1946
Икономика
БВП (ППС, 2009) 160,991 млрд $
(на 47 място)
БВП на човек (ППС) 1 745 $[2]
Валута Филипинско песо (PHP)
Други данни
Часова зона +8
Интернет домейн .ph
Телефонен код 63

Република Филипини (на тагалог: Republika ng Pilipinas; на английски: The Republic of the Philippines) е страна в Югоизточна Азия, на 1210 km от брега на Континентална Азия. Филипините се състоят от 7107 острова, около 700 от които са населени. Най-големите острови са Лусон, Минданао, Палаван и Миндоро. Страната е бивша испанска колония, което предопределя да е една от двете католически държави в Азия, наред с Източен Тимор. Населението на страната е около 100 милиона души.

Столицата на Филипините е Манила. В метрополиса на Манила живеят над 11 милиона души, което го прави един от 20-те най-големи метрополиса в света. Страната е президентска република, получила независимост от САЩ през 1946 г.

Името на страната идва от испанския пътешественик Руй Лопес де Вилялобос, който кръщава островите Самар и Лейте „Филипинските острови“ (Las Islas Filipinas) на името на испанския крал Филип II през 1543 г. През различни периоди архипелагът е известен под различни имена като Испански източни Индии, Нова Кастилия (Nueva Castilla) и острови на Св. Лазар (Islas de San Lazaro). В крайна сметка името Филипини започва да се използва за целия архипелаг. Площта им е 322 823 km², от които 320 854 km² суша и 1 969 km² водна площ.

История[редактиране | редактиране на кода]

В Табонските пещери е открито едно от най-старите човешки поселения.
Картина на битка по време на Филипино-американската война, февруари 1899 г.
Генерал Дъглас Макартър слиза на филипинския бряг по време на битката в залива Лейте, 20 октомври 1944 г.

Праистория[редактиране | редактиране на кода]

Филипинският архипелаг е бил населен още през палеолитната ера. Най-ранните човешки кости, открити на Филипините, са датирани отпреди 20 хил. години, но някои учени предполагат, че на островите е живял хомо сапиенс още преди 50 хиляди години. Ниски чернокожи хора, наречени негритос, предци на днешните итас, или филипинци-аборигени, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години. Около 2 хил. години пр. Хр. хора, говорещи австронезийски, идват от Тайван и южен Китай с плавателни съдове или по съществуващи тогава земни мостове. Китайски търговци започват да посещават островите през VIII век. През XIV век мюсюлмански мисионери от Малайзия донасят исляма на Филипините. Част от южните острови са включени в султанат.

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

През XI и XII век на бреговете на Филипините акостират многобройни мюсюлмански, японски и китайски търговски кораби, чиито моряци постепенно започнали да се заселват на островите. През XV век южните острови били ислямизирани вследствие на пристигането на многобройно мюсюлманско население от малайски произход, които създали свои собствени султанати.

Испанското завладяване и колонизация[редактиране | редактиране на кода]

Португалският мореплавател Фернандо Магелан, плавайки под знамето на Испания, достига Филипините през 1521 г. Той е посрещнат добре от повечето местни вождове, но те го въвличат в битка с друго местно племе, начело на което е днес считаният за национален герой на Филипините Лапу-Лапу. Няма сигурни данни как това е станало, но при битката на остров Мактан местното племе побеждава испанците и Магелан е убит. Въпреки това новината за новите земи е занесена в Испания. На 27 април 1565 г. испанският конкистадор Мигел Лопес Легаспи, заедно с още 500 въоръжени войници, установява първото испанско селище на остров Себу. Католически мисионери, придружавани от войници, започват да обикалят островите в търсене на хора и успяват да покръстят мнозинството от местните жители. Построени са множество църкви и укрепления. Градът Манила, днешната столица на Филипините, е основан от Легаспи през 1571 г. Скоро се установява регулярна морска линия между Манила и Акапулко, известна като Манилския галеон.

Непоносими такси, наказания и други злодеяния, прилагани към местното население, пораждат единични случаи на бунтове в планинските части на северен Лусон и районите по крайбрежието. Мюсюлмани от южните острови на Минданао също оказват съпротива. Испанските сили са принудени да се бият с китайски пирати, японски, португалски, холандски и британски сили, проявяващи интерес към островите.

Племето игорот, населяващо северната планинска част на архипелага, ислямското население на юг, както и много други племена, се съпротивлявали срещу колонизирането. Голяма част от селското население запазила своя поминък. Благодарение на намесата на испанските монаси, те никога не били задължени да плащат данък на колонизаторите. Някои от въстанията на местното население, включително на китайската общност на островите, били потушавани с мирни средства именно от монасите. Историята на испанската колонизация на Филипините е подобна на тази на латиноамериканските страни. Въпреки това има три основни особености и различия: 1) защитата на местното население от страна на религиозните ордени, 2) разположени на важни морски търговски пътища островите служели като разпределителна база на стоките, които тръгвали от югоизточна Азия към метрополията, 3) подчинението на Филипините директно на вицекралството Нова Испания и създаването на Генерално Капитанство за Филипините. От друга страна испанското правителство в Манила администрирало Марианските острови, Палаос, Каролинас, Сабах и за кратко някои укрепления на бреговете на остров Формоза (днес Тайван).

Пристигането на испанците на Филипините спомогнало за обединяването в една държава на многобройните етнически групи населяващи архипелага. Европейските колонизатори донесли със себе си ралото и колелото, които не били познати до този момент (което спомогнало за образуването на градски центрове) и създали мрежа от пристанища, мостове и пътища, което спомогнало за процъфтяването на островната и международната търговия. Испанските мисионери разпространили католицизма, който днес е преобладаващата религия във Филипините и спомогнали за развитието на образователната система на острова като основали многобройни училища и университети.

По време на Седемгодишната война островите са окупирани от британски войски, но договорът от Париж 1763 г. възстановява управлението на Испания и британците напускат през 1764 г.

Доминиканските монаси основали Университета Свети Томас през 1611 г., а йезуитите – Университета Свети Карлос през 1595 г. Днес съществува спор кой от тези два университета е най-старият в Азия. В по-важните градски центрове като Манила, Себу и Илоило в началото на 19 век испанският вече се използвал като основен език. Той бил използван и от образования слой на обществото на островната държава. През 1863 г. се създала безплатна образователна система, която спомогнала за създаването на креолски интелектуалци, метиси и коренни жители, които били наречени „Просветените“. Няколко години по-късно именно те участват активно в Революцията от 1890 г. Първите свидетелства за испано-филипинска литература датират от средата на 19 век. Този тип литература е в разцвета си през 20-те години на 20 век.

Националните освободителни движения започват в края на 19 век. Те се предвождат от кръга на „просветените“, които искат сами да определят съдбата на островната държава и се борят за пълна независимост. Други фракции биха се задоволили само с извоюването на право да избират и да бъдат избирани. Революцията за независимост започнала през 1896 година подстрекавана от испанското масонство, което имало ложи на островите. Водачът Андрес Бонифасио, лидер на въоръжената групировка бореща се за независимост, Катипунан се вдъхновява от идеите на младия масонски лекар Хосе Рисал изложени в двата му романа – Noli me tangere и El filibusterismo. На 12 юни 1898 година се обявява независимост. Конституцията, която се приема (известна като Малолската конституция) е написана на испански език и прокламира испанския за официален език на новата филипинска държава.

Филипините са управлявани от Мексико (тогава Нова Испания) до отварянето на Суецкия канал и провъзгласяване на независимостта на Мексико в началото на 19 век. От края на 16 век между Манила и Акапулко (Мексико) започва да се развива процъфтяваща корабна търговия.

Отварянето на Суецкия канал през 1869 г. намалява значително времето за пътуване до Европа и много филипинци от горната класа получават образованието си там. Появяват се искания отначално за по-адекватно представителство в испанския парламент, а по-късно – и за независимост. Появява се тайно общество, поставящо си за цел да отхвърли испанската власт. Разкриването на това общество от испанците води до Филипинската революция (18961898). Много представители на филипинската интелигенция по това време са обвинени в конспирация и организиране на революцията и са екзекутирани без съд. Революцията свършва с примирие, а революционерите са изпратени в изгнание в Хонконг.

САЩ, които имали свои интереси на филипинския архипелаг (също така в Куба, Пуерто Рико, на остров Гуам и други испански острови в Тихия океан), обявяват война на Испания през 1898 година, която е спечелена от САЩ. Вследствие на нея Испания губи последните си задокеански колонии. Както вече се бе случило на Хаваите, САЩ се намесват във вътрешните борби на островите под предлога да запазят американските интереси във въстаналите територии. САЩ побеждават Испания с по-модерните за времето си морски въоръжени сили. Испанско-американската война от 1898 година завършва с Парижкия мирен договор подписан на 10 декември 1898 година. С него Филипините и всички колонии на испанската корона в Карибския регион преминават под управлението на САЩ.

През 1898 г. започва Испано-американска война, след която САЩ получава суверенитет над Филипините.

Република[редактиране | редактиране на кода]

Между 1898 и 1911 г. – период, в който продължава Филипино-американската война, един милион филипинци са убити в борбата си да сложат край на американската окупация на островите предвождана от генерал Артър Макартър. Войната започнала, когато филипинците, след победата над Испания, не получили обещаната от САЩ независимост. Филипинците били победени от силната армия на САЩ и Малоската конституция, с която се обявявала Първата филипинска република с испански като официален език била отменена. След пълната победа на американците във филипино-американската война, започва съпротивата на средната испаноезична класа бореща се против налагането на английския език и ограничаването на използването на испанския, език който американците не допускали в политическия живот на страната и в образователната система. В този период, чак до 30-те години на 20 век, започнали да излизат различни вестници на испански език, които критикували политиката по отношение на испанския език на правителството на САЩ.

В началото на Тихоокеанската война като част от Втората световна война, Филипините били окупирани от Япония. По време на борбата срещу японската власт се зародило движението Хук, което било подкрепено от селското население и се борело за идеите на социалистическото движение. След първоначалните си неуспехи, САЩ успява да неутрализира Япония от тази територия и Филипините преминават под управлението на генерал Дъглъс Макартър. САЩ признават независимостта на Филипините през 1946 г., но това останало само на хартия. Архипелагът продължавал да бъде под икономическата зависимост на САЩ.

Политика и държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Филипините – сателитна снимка.
Остров Памаликан е считан за едно от най-добрите места за почивка в света.

Филипините са република, в която президентът е държавен глава, министър-председател, и върховен военнокомандващ. Президентът се избира пряко от населението за срок от 6 години. Двукамарният конгрес включва сенат (членовете на който се избират на национално ниво) и камара на представителите (членовете на която се избират по райони). 24 сенатора се избират за срок от 6 години, като половината се сменят на всеки 3 години. 250 представителя от камарата на представителите се избират за тригодишен срок.

Държавата е разделена на 79 провинции, групирани за улеснение в 17 региона. Регионите нямат отделно самоуправление, с изключение на автономния регион в мюсюлмански Минданао.

Филипините са член на ООН от нейното основаване на 24 октомври 1945 г.

Страната е в диспут с Тайван, Китай, Виетнам и Малайзия за богатите на нефт и природен газ острови Спратли, намиращи се в Южнокитайско море и с Малайзия за Сабах – втората по големина провинция на Малайзия, разположена в северната част на остров Борнео – бивша територия на султаната Сулу, чийто наследник са Филипините.

География[редактиране | редактиране на кода]

Филипините съставят архипелаг от 7 107 острова с обща земна площ от около 300 000 km2. Архипелагът лежи североизточно от остров Борнео и южно от Тайван между 116° 40' и 126° 34' източна дължина и 4° 40' и 21° 10' северна ширина. На изток е Филипинско море, на запад – Южнокитайско море, а на юг – морето Сулавеси. най-близката островна държава на изток е Палау. На юг е Индонезия.

Най-често островите се делят на три групи – Лусон, Висаяс и Минданао.

Климатът е горещ, влажен и тропичен. Средната годишна температура е около 26,5 °C. Има три сезона – топъл (или летен) от март до май, дъждовен – от юни до ноември, и студен – от декември до февруари.

Повечето планински острови са били покрити в миналото от тропически дъждовни гори и са вулканични по произход. Най-високата точка е връх Апо на остров Минданао – 2 954 m. Много от вулканите са активни. Страната се намира в пояса на тайфуните на западния Тихи океан и около 19 тайфуна преминават през нея всяка година. Филипините също така лежат на тихоокеанския огнен обръч, поради което изпитват чести сеизмични трусове и вулканична активност. Около 20 земетресения на ден са регистрирани на Филипините, въпреки че повечето са твърде слаби, за да бъдат усетени.

На остров Бохол (десетият по големина остров на архипелага) се намират известните „Шоколадови хълмове“.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Икономиката на Филипините е все още предимно селскостопанска, въпреки че леката промишленост бележи ръст. Филипините са 118-ти от 178 държави по БВП. Някога най-богатата в Азия след Япония, филипинската икономика се свива в началото на 1980-те като резултат от намалено търсене на филипинската продукция. Опитите да се подобри икономиката са затруднявани от големите дългове (вътрешният дълг е 77% от БВП).

Филипините са член на Азиатската банка за развитие, Световната банка, Международния валутен фонд и други международни икономически организации. Главните търговски партньори на Филипините са САЩ и Япония.

Към началото на 2018 г. агенция Bloomberg отчита, че икономиката на Филипините се намира в непрекъснат възход през последните 6 години.[3]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Население
Година Милиона
1950 18,6
2000 78
2016 103,3
Гъстота на населението (на km2) по провинция към 2009 г.
Доминиращите етнически групи по провинция.

Филипините са 12-тата страна в света по население. Населението на страната от 1990 до 2008 г. нараства с около 28 милиона души, което е повишение от 45%.[4] Първото преброяване на населението в страната е проведено през 1877 г. и отчита население от 5 567 685 души.[5]

Изчислено е, че около половината от населението живее на остров Лусон. Прирастът от 3,21% между 1995 и 2000 г. е спаднал до 1,95% за периода 2005 – 2010 г., но все още продължава да е според проблем.[6][7] Средната възраст на населението е 22,7 години, като 60,9% са на възраст между 15 и 64 години.[8] Средната продължителност на живота е 69,4 години, 73,1 години за жените и 65,9 години за мъжете.[9] Към 21% от населението живеят под прага на бедност към 2015 г.[10]

След смекчаването на имиграционните закони на САЩ през 1965 г., броят хора в САЩ, които имат филипински корени, нараства значително. Към 2007 г. е оценено, че 12 милиона филипинци живеят в чужбина.[11][12] Според оценки, населението на Филипините преминава 100 милиона души на 27 юли 2014 г. с което страната става 12-тата, достигнала това число.[13]

Метрополният район на Манила е най-големият в страната и 11-тият най-голям в света. Към 2007 г. данните от преброяването сочат, че в него живеят 11 553 427 души или 13% от населението на държавата.[14]

Етнически групи[редактиране | редактиране на кода]

Според преброяването от 2000 г., 28,1% от филипинците принадлежат към етноса тагали, 13,1% себуанци, 9% илоки, 7,6% висая, 7,5% хилигайон и други.[8][15] Съществуват и множество коренни народи: игорот, лумад, мангян, баджау и други.[16]

Филипинците като цяло принадлежат на няколко азиатски етнически групи, които езиково се класифицират като част от австронезийските и малайско-полинезийските народи.[16] Смята се, че преди хиляди години австронезийскоговорещи тайвански аборигени мигрират от Тайван към Филипините, като със себе си донасят и знания за селското стопанство и океанското плаване, като накрая заместват по-ранните групи негритоси на островите.[17] Бидейки на кръстопът между Запада и Изтока, Филипините приютяват и мигранти от места като Китай, Испания, Мексико, Перу, САЩ, Индия, Южна Корея и Япония. Китайците са главно потомци на имигранти от Фудзиен след 1898 г. и наброяват около 2 милиона души, макар приблизително 27% от филипинците също да имат частичен китайски произход,[18][19][20] което се дължи на доколониалните и колониалните китайски мигранти.[21]

В миналото Поне една трета от населението на Лусон са испанци, примесени с местното население,[22] вследствие на което днес 13,33% от филипинското население има испански корени.[23] Последните генетични изследвания потвърждават това европейско и латиноамериканско потекло.[24][25][26]

Филипините са американска колония от 1898 до 1946 г. и през този период се раждат над 800 хил. американци в страната.[27] Към 2015 г. има между 220 хил. и 600 хил. американски граждани, които живеят в страната.[28]

Други важни малцинства от чуждестранен произход са тези на индийците, японците и британците. Потомците на браковете между различни раси се наричат метиси.[29]

Езици[редактиране | редактиране на кода]

Население по роден език (2010 г.)
Език Говорящи
Тагалог 24,44% 22 512 089
Себуански език 21,35% 19 665 453
Илокански език 8,77% 8 074 536
Хилигайнон 8,44% 7 773 655
Варайски език 3,97% 3 660 645
Други местни езици/диалекти 26,09% 24 027 005
Други чужди езици/диалекти 0,09% 78 862
Без данни 0,01% 6 450
Общо 92 097 978
Източник: Philippine Statistics Authority[30]

Според Ethnologue, на Филипините се говорят 186 езика, от които 4 са вече мъртви. Повечето местни езици са част от филипинските езици на малайско-полинезийското семейство, което е част от австронезийските езици.[16] Единственият език, който не е австронезийски, е местният креолски, който се основава на испанския и се наричат с общото име чабакано.[31]

Официалните езици на страната са филипински и английски.[32] Филипинският, всъщност, представляват стандартизирана версия на тагалог, който се говори главно в урбанизираните райони. И двата езика се използват в правителството, образованието, печата, медиите и бизнес средите. В повечето градове се говори местният коренен език. Филипинската конституция предоставя възможността за използване на испански и арабски,[32] макар никой от тях да не се използва широко в днешно време. Все пак, много испански заемки присъстват и до днес в много от филипинските езици.[33] Испанският, който е лингва франка към края на 19 век, днес е претърпял голям спад в използването си, а арабският се използва основно в ислямските училища в Минданао.[34]

Религия[редактиране | редактиране на кода]

Филипините е секуларна държава, макар християнството да е преобладаващото вероизповедание.[35] Данни от преброяването през 2010 г. показват, че 80,58% от населението изповядват католицизъм.[36] Около 37% редовно присъстват на литургии, а 29% се самоопределят като много набожни.[37][38] Протестантите представляват 10,8% от населението[39] и се придържат основно към евангелизъм, който е бил донесен от американските мисионери в края на 19 и началото на 20 век.[40][41] Те са концентрирани основно в северната част на Лусон и южната част на Минданао. Ислямът е втората най-разпространена религия. Мюсюлманското население на Филипините е 5,57% от общото население към 2010 г. и изповядва основно сунизъм.[36] Според някои мюсюлмански дейци, броят на мюсюлманите бива значително занижен при преброяванията, поради опасения за сигурността и враждебността на държавната администрация към мюсюлманите.[42][43] Официално преброяване на атеистите не е провеждано.[44] Около 2% от населението, основно филипинци и китайци, изповядва будизъм.[45]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. https://www.gov.ph/about-the-philippines.
  2. Филипините на сайта на МВФ. //
  3. Статия в money.bg
  4. CO2 Emissions from Fuel Combustion Population 1971 – 2008 (pdf с. 86); IEA (OECD/ World Bank))
  5. Republic of the Philippines. National Statistical Coordination Board. Population of the Philippines Census Years 1799 to 2007
  6. Philippine Statistics Authority. Official population count reveals. // 2008. Посетен на 17 април 2008.
  7. Bishops threaten civil disobedience over RH bill. // GMA News, 29 септември 2010. Посетен на 16 октомври 2010.
  8. а б East & Southeast Asia :: Philippines. // Central Intelligence Agency, 28 октомври 2009. Посетен на 7 ноември 2009.
  9. Central Intelligence Agency. Field Listing :: Life expectancy at birth. // Washington, D.C.: Author. Посетен на 19 април 2018.
  10. Republic of the Philippines. National Statistics Office. Poverty Incidence
  11. Global Pinoys to rally at Chinese consulates – The Philippine Star » News » Headlines. The Philippine Star (27 април 2012).
  12. Selected Population Profile in the United States: Filipino alone or in any combination. // United States Census Bureau. Посетен на 1 февруари 2009.
  13. Philippine population officially hits 100 million. //
  14. Philippine Statistics Authority. Total Population and Annual Population Growth Rates by Region: Population Censuses 1995, 2000, and 2007. // април 2008. Посетен на 4 април 2010.
  15. Philippine Statistics Authority. The Philippines in Figures 2009. 2009. Посетен на 23 декември 2009.
  16. а б в Lewis, M. Paul, Gary F. Simons, and Charles D. Fennig (eds.). (2015). [1]. Ethnologue: Languages of the World (18th ed.). Dallas, Tex.: SIL International.
  17. Capelli. A Predominantly Indigenous Paternal Heritage for the Austronesian-Speaking Peoples of Insular South Asia and Oceania. // American Journal of Human Genetics 68 (2). 2001. DOI:10.1086/318205. с. 432 – 443.
  18. Sangley, Intsik und Sino : die chinesische Haendlerminoritaet in den Philippine. //
  19. The ethnic Chinese variable in domestic and foreign policies in Malaysia and Indonesia (PDF). // Посетен на 23 април 2012.
  20. Soares, PA и др. Resolving the ancestry of Austronesian-speaking populations. // Hum Genet 135. 2016. DOI:10.1007/s00439-015-1620-z. с. 309 – 26.
  21. "Chinese lunar new year might become national holiday in Philippines too". Xinhua News (23 август 2009).
  22. Spanish Expeditions to the Philippines. // PHILIPPINE-HISTORY.ORG, 2005.
  23. Jagor, Fëdor, et al. (1870). The Former Philippines thru Foreign Eyes
  24. Institute for Human Genetics, University of California San Francisco. Self-identified East Asian nationalities correlated with genetic clustering, consistent with extensive endogamy. Individuals of mixed East Asian-European genetic ancestry were easily identified; we also observed a modest amount of European genetic ancestry in individuals self-identified as Filipinos. // Genetics Online. 2015. с. 1.
  25. With a sample population of 105 Filipinos, the company of Applied Biosystems, analysed the Y-DNA of average Filipinos and it is discovered that about 13.33% of the samples have the Y-DNA Haplotype „R1b“, which is most common in Western Europe and had spread to the Philippines via Spanish colonists.
  26. Reference Populations – Geno 2.0 Next Generation. //
  27. The Bagelboy Club of the Philippines – History of the Bagelboy Club. //
  28. Cooper, Matthew. Why the Philippines Is America's Forgotten Colony. // National Journal, 15 ноември 2013. Посетен на 28 януари 2015.
  29. Nicholas Trajano Molnar (2017), University of Missouri Press, „American Mestizos, The Philippines, and the Malleability of Race: 1898 – 1961“
  30. Philippine Statistics Authority, 2014, pp. 29 – 34
  31. Spanish creole: Quilis, Antonio (1996), „La lengua española en Filipinas“, Cervantes virtual, p. 54 and 55, http://www.cervantesvirtual.com/servlet/SirveObras/01350553135573500088680/209438_0013.pdf 
  32. а б 1987 Constitution of the Republic of the Philippines, Article XIV, Section 7. // Chan Robles & Associates Law Firm. Посетен на 4 май 2013.
  33. Spanish language in Philippines. // Посетен на 1 март 2015.
  34. New Prospects for the Spanish Language in the Philippines. // Посетен на 1 март 2015.
  35. Kalaw, Maximo M.. The development of Philippine politics. // {{{journal}}}. Oriental commercial, 1927. с. 431.
  36. а б Table 1.10; Household Population by Religious Affiliation and by Sex; 2010. // 2015 Philippine Statistical Yearbook. октомври 2015. с. 1 – 30.
  37. Filipino Catholic population expanding, say Church officials. //
  38. Asian Americans: A Mosaic of Faiths, Pew Research. 19 юли 2012.
  39. Table: Christian Population as Percentages of Total Population by Country. // Pew Research, 19 декември 2011.
  40. Intriguing Patterns in Scolbert08’s Map of Religion in Insular Southeast Asia. // GeoCurrents. Посетен на 10 октомври 2017.
  41. Philippine Church National Summary. //
  42. International Religious Freedom Report for 2014. // United States Department of State, Bureau of Democracy, Human Rights and Labor.
  43. O'Shaughnessy, Thomas J. HOW MANY MUSLIMS HAS THE PHILIPPINES?. // Philippine Studies 23 (3). 1975. с. 375 – 382.
  44. End of Year Survey 2014: Regional & Country Results. // WIN-Gallup International.
  45. The World Factbook. //

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]