Хайдутин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Хайдут Велко - най-изявения Балкански хайдутин от първата половина на 19 век
Ильо войвода често е сочен като "последния хайдутин", понеже давал ценни съвети при изграждането на ВМОРО

Хайду̀тин (на турски: haydùt) е балкански термин придобил разпространение откъм Кралство Унгария, откъдето преминава насетне и навсякъде другаде. С него се означават членовете на въоръжената местна и балканска народна съпротива срещу налаганата, и наложилата се, османска власт в Румелия (Европейската част от Османската империя) в периода от 15 до 19 век. Общоприето е в българската историография като "първи хайдутин" да се означава Радич, а като "последен" - Дядо Ильо войвода по аналогия с дядо Иван - първия руски цар Иван Грозни, който е пряк наследник на последния велбъждски деспот Константин Драгаш, който пък е дядо на последния римски император в историята Константин XI Палеолог (виж и писмо на запорожките казаци до турския султан).

Термин, понятие, етимология[редактиране | edit source]

виж също Орден на Дракона, Обсада на Белград (пояснение) и Битка при Мохач (1526)

Етимологията на термина е унгарска. С него първоначално османците, взаимствайки го от воювалите срещу тях маджари, са назовавали въоръжените "разбойници" срещу властта им. От друга страна с този термин в Русия са означавали личната въоръжена охрана на болярите и аристократите, от което следва, че в зависимост от влаганата оценка, смисълът му се мени.

Социалната оценка на хайдутството в историческа ретроспекция също се мени. До периода на разцвет на Османската империя при Сюлейман Великолепни тя е повече негативна, докато насетне, и особенно от времето на неговия син и внук - Селим II и Мурад III, тя е вече по-скоро позитивна. Именно по това време и империята търпи първия си по-сериозен разгром в битката при Лепанто, а в българските земи избухва първото организирано народно недоволство срещу османската власт - Първото търновско въстание. Все по това време излиза и "Царството на славяните", последвано от усилената католическа пропаганда по българските земи, продължила през целия XVII век.

В гръцкия език, на понятието хайдутин отговаря клефт. Клефтите също като хайдутите се предвождат от водачи, носещи титлата "войвода", но специфичността на означението им се отнася до морското дело. В сърбо-хърватските поморски земи в Далмация, на понятието хайдутин, отговаря ускок - виж и бугарщици.

Организираното хайдушко движение[редактиране | edit source]

От времето на Първото търновско въстание насетне, е прието да се говори за хайдушко движение.

Организираното съпротивително въоръжено движение по българските земи срещу централната османска власт е известно в българската историография като хайдутство. Смисълът на понятието се губи с налагането на национализма в европейски и световен мащаб, и особенно от края на XVIII век с т.нар. кърджалийско време във връзка с френската революция и последвалите я Наполеонови войни. По това време, българските земи стават жертва на кърджалиите с кърджалийството като друго социално движение, и насетне през XIX век във връзка с новата терминология на т.нар. национално-освободителни движения на балканските народи срещу османската власт, хайдутите с хайдутството като терминологично понятие се заместват от борците за национално освобождение, организирани в национално-освободителни движения, означавани в марксистката историография и като революции.

В разговорния език и до днес хайдутин, преминало в диалектното айдук, продължава все още да се употребява синонимно (в официалното си властово значение от османско враме) вместо крадец, разбойник.

Прочути хайдути[редактиране | edit source]

Първи пр[редактиране | edit source]

Армения[редактиране | edit source]

Арабо

България[редактиране | edit source]

Румъния[редактиране | edit source]

Дядо Новак - Румънски революционер, хайдутин и борец за свобода

Украйна[редактиране | edit source]

Словакия[редактиране | edit source]

Първи прояви, развитие и край[редактиране | edit source]

В българските земи за хайдутите започва да се говори след неуспешния край на похода под предводителството на Янош Хуняди и Владислав Варненчик, завършил трагично в битката при Варна. Още на следващата година след превземането на Константинопол (1454 г.) се съобщава за заловения в София войвода Радич. B 1595 г. 2000 хайдути, водени от Чавдар войвода, превземат София, по това време главен град на Румелия и седалище на румелийския бейлербей. През 1615 г. в Софийско действува хайдушката дружина начело с Кьосоглу Вълко, а в Софийско и Златишко - дружината на Бързак войвода. През средата на XVII век голям брой габровци хайдутстват из Шипченската планина, за което и съобщава Евлия Челеби. В края на века в хода на Голямата турска война и избухналите Второ Търновско и Чипровско въстания, в българските земи е в ход серизно хайдушко движение. Това е времето на известния Карпош, който е обявен от императора на Свещената Римска империя за "крал на Куманово". През 1690 г. хайдутите, подкрепени от австрийска войска, превземат Кюстендил и София. Насетне, от битката при Зента с Карловацкия и Константинополския мир (1699 и 1700 г.), т.е. от началото на 18 век, вече има точни исторически сведения за някои хайдути - великия Дончо Ватаха от Копривщица, Кара Танас от Катунище, Ангел войвода от село Новаково, Хасковско, Стоян войвода, Гълъб войвода и други. В народните песни се пее за много войводи като Чавдар, байрактаря му Лало, Страхил, Мануш, Индже (първоначално известен кърджалийски главатар), жени като Рада, Еленка, Тодорка, Бояна и т.н. Хайдутите действуват най-вече в планинските райони, които са труднодостъпни и в които лесно могат да се укрият и да получат народна закрила. Хайдути има в Стара планина и Средна гора, но също така и в Пирин, Рила, Витоша - около София, в Родопите, в Югоизточна България и другаде.

Най-известния български хайдутин от началото на 19 век е хайдут Велко, когото австрийските имперски власти, посредством сърбите, употребяват за реализирането на своите си външнополитически цели. Благодарение най-вече на изградената хайдушка организация от Велко по Църна река, Тимошко е присъединено към Княжество Сърбия през 1833 г. в изпълнение на Одринския мирен договор от 1829 г., с непосредствено предхождащата го Акерманска конвенция. Още при избухването на Първото сръбско въстание хайдушки чети, като тази на Хайдут Велко, вземат активно участие в сраженията в Белградския пашалък. Български хайдушки чети обаче, участват активно едва по време на Гръцката война за независимост, когато редица български хайдути участват на страната на гърците с четите си. Сред тях са Хаджи Христо Българин, Ангел Гацо, Индже войвода и други. След Руско-турската война (1828-1829), броят на хайдутите продължава да се увеличава като район на действие имат „България, Румелия и Македония — с една дума, навсякъде, където живеят българи[1]..“.

След неуспешната за Русия Кримска война, българското хайдутство е организирано в нови форми. Ильо войвода (известен и като последния хайдутин) от село Берово, Малашевско, заедно с Георги Раковски е водач на Първата българска легия в Белград. Ильо е извънредно ценен със съветите си които дава при изграждането на ВМОРО. След освобождението на България, хайдутството е погълнато от движението за национално обединение на българските земи.

Митологизация[редактиране | edit source]

В отношението си към хайдушкото движение, българският народ изгражда неповторими и митологизирани образи и на тези народни закрилници (подобно на юнаците от Крали Марко насетне), които образи са пресъздадени най-вече в народните песни и фолклора, и което явление е присъщо и на другите народи намирали се под властта на по-ниско културен и цивилизован завоевател. Хайдушките песни възникват в отражение на хайдутството, като народно и социално движение, което по историко-географски причини, се развива у южните славяни, и което през 19 век прераства в своеобразна форма на националноосвободително движение. Социална база за хайдутството дават онези, които са най-вече засегнати от поробителя по отношение на свещените си човешки права и свободи. Оскърбени, те са принудени да избягат в горите и планините и да отстояват своите потъпкани лични и естествени права.

Организираното хайдушко движение има социален и народен смисъл - срещу "изедниците", т.е. срещу местната османска власт и администрация и срещу османския поробител в лицето на държавния глава - султана, а от 1517 г. и халиф на "правоверните" мюсюлмани. г

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Колектив, Македония. Сборник от документи и материали, БАН, 1978 г., стр.143. „вестник „Српске народне новине" от 6. IV. 1844“

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Портал
Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България.
Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.