Линейни кораби тип „Айрън Дюк“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Линейни кораби тип „Айрън Дюк“
Iron Duke-class battleship
HMS Iron Duke (1912).jpg
Линкорът „Айрън Дюк“ (около 1914 – 1915 г.)
Флаг Великобритания Великобритания
Клас и тип Линейни кораби от типа „Айрън Дюк“
Производител HM Dockyard в Портсмът и др., Великобритания.
Живот
Заложен 15 януари 1912 г.
Спуснат на вода 12 октомври 1912 г.
Влиза в строй 12 март 1914 г.
Изведен от
експлоатация
утилизирани/потопен
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 187,2 m (по КВЛ)
189,8 – 190,1 m (максимална)
Ширина 27,5 m
(максимална)
Газене 8,74 m
(средно, при нормална водоизместимост)
9,98 m
(при пълна водоизместимост)
Задвижване 4 парни турбини Parsons;
18 парни водотръбни котли Babcock & Wilcox или Yarrow;
4 гребни винта;
29 000 к.с.
Скорост 21,25 възела
(39,36 km/h)
Водоизместимост 26 100 t (нормална)
30 032 t (пълна)
Броня главен пояс: 203 – 305 mm;
горен пояс: 203 mm;
траверси: 38 – 203 mm;
горна палуба: 37 – 51 mm;
барбети: 76 – 254 mm;
кули ГК: 280 mm;
бойна рубка: 76 – 305 mm
Екипаж 925 – 1102 души
(във военно време до 1180)
Далечина на
плаване
8 100 морски мили при 12 възела ход
4500 при 20 възела ход
3800 на пълен ход
Въоръжение
Артилерия 5x2 343 mm;
12x1 152 mm
4x1 47 mm (салютни);
5x1 7,71 mm картечници „Викерс“;
1x1 76 mm
(десантно оръдие)
Зенитна артилерия:
2x1 76 mm;
10x1 7,71 mm ръчни картечници „Люис“
Самолети 1 полетна платформа
за самолети-коректировчици
(свалена от всички кораби през 1919 г.)
Торпеда 4 x 533 mm ТА
Линейни кораби тип „Айрън Дюк“ в Общомедия

Айрън Дюк (на английски: Iron Duke) са серия британски линейни кораби. Последващо развитие на линкорите от типа „Кинг Джордж V“ (пълната водоизместимост е увеличена с 4 000 т). Даденият тип линейни кораби са проектирани в рамките на корабостроителната програма от 1911 г. Средната стойност на един линкор от този тип съставлява 2 000 000 фунта стерлинги. Общо в рамките на програмата, в периода 1912 – 1913 г., са построени четири кораба от този тип.

История на разработването[редактиране | редактиране на кода]

В бюджета на Великобритания за 1911 г. е планирано залагането на четири линейни кораба и един линеен крайцер. Линейните кораби по програмата от 1911 г. стават последващо развитие на типовете „Орион“ и „Кинг Джордж V“, Основният препъни-камък в новия проект става избора на калибъра на противоминната артилерия.

Още на 27 юни 1909 г., в свое писмо към главния конструктор на флота Уотс, адмирал Марк Кер, идеолог на отразяването на нощните атаки на миноносците, настоява за приемане на въоръжение на 152-мм оръдия. Той пише, че флота на Германия планира да използва във всички морски сражения миноносците, даже при лошо време. Независимо от това, че няма общо мнение по повод избор на 152-мм оръдия вместо 102-мм, болшинството споделя мнението, че плясъците на 152-мм снаряди значително ще затруднят насочването на противника, а осколките им могат да повредят техните телескопични визьори. Използването на шрапнелни снаряди в нощното сражение ще позволи да не се отвличат към вражеските миноносци оръдията на главния калибър. Резултатите на своите наблюдения и размишления Кер свежда към следното:

1) Необходимо е да се установи на кораба 152-мм противоминна батарея;
2) Тя трябва да заема колкото се може по-малко място;
3) Тя не трябва да пречи на оръдията на главния калибър да води огън по основната цел;
4) При отразяване на нощни миноносни атаки следва да се използват шрапнелни снаряди;
5) Отбелязва се, че теглото на свалените 102-мм оръдия трябва да е достатъчно за поставянето на 152-мм.

Сред проектите за линкори от 1911 г. има един или два с 102-мм оръдия и останалите са със 152-мм оръдия. Началника на Управлението за военно корабостроене Филип Уотс, също така, както и неговият шеф – адмирал Фишър, се явява последователен противник на 152-мм оръдия. И за това той отстоява въоръжението от 102-мм оръдия. Но след оттеглянето на Фишър обстоятелствата се сменят не в негова полза. И когато Първият лорд на адмиралтейството, адмирал Маккена поисква поставянето на новите линкори на 152-мм оръдия, Уотс е принуден да се съгласи с това.

Всички кораби от програмата за 1911 г. – четирите линкора от типа „Айрън Дюк“ и линейният крайцер „Тайгър“ получават на въоръжение 152-мм оръдия. Строителството на всеки от супердредноутите трябва да струва на хазната 2 милиона фунта стерлинги.

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Линейните кораби от типа „Айрън Дюк“ . Схема.

Линкорите от типа „Айрън Дюк“, също както и линкорите предходния тип „Кинг Джордж V“, имат въоръжение от десет 343-мм оръдия, разположени по линейно-терасовидната схема в пет двуоръдейни кули. Основните разлики спрямо предходния тип са следните:

  • 1) Нормалната водоизместимост се увеличава с 2000 т при увеличаване на дължината на корпуса с 7,6 – 7,9 м и на проектното газене с 0,15 м;
  • 2) 16 102-мм оръдия са заменени с 12 152-мм;
  • 3) Количеството на торпедните апарати е увеличено от три до четири;
  • 4) Преразпределено и малко е разширено бронирането на борда и палубите, каземата на противоминната артилерия получава защита от 152-мм плочи, вместо 89 мм;
  • 5) Проектната скорост е снижена с 0,5 възела;
  • 6) Увеличени са обема на горивото и радиуса на действие[1].

Корпус[редактиране | редактиране на кода]

Корпуса на кораба има полубак, заемащ едва ли не половината от дължината на корпуса. Обводите са подобрени с малко, а височината на надводната част на борда е малко по-малка, отколкото при „Кинг Джордж V“. Корпуса е разделен от водонепроницаеми прегради на 24 основни отсека. Корпуса е нитован, със смесена система на набора. Двойно дъно има на 75% от дължината на кораба.

Проектната метацентрична височина съставлява 1,524 м. Фактически при нормална водоизместимост метацентричната височина е 1,494 м, а при пълна – 1,83 м.

Противоминните 152 мм оръдия са поместени в два каземата. В района на носовата надстройка на нивото на горната палуба се разполага каземат с 5 оръдия по всеки борд. Над него, на палубата на полубака, са разположени още по едно оръдие на всеки борд. Както и на предходните типове, оръдията, разположени на горната палуба, на пълен ход и особено при свежо време са заливани от водата. Това води до снижаване на ефективността от тяхното използване. Положението е подобрено с поставянето на двойни каучукови маншони на вратите и амбразурите и с поставянето на система за централизирано управление на огъня на противоминните оръдия. Системата на фирмата „Викерс“ e окомплектована s прибори „следи за стрелката“ (follow the pointer). Това позволява да се осъществява наводка от поста за управление, разположен на крилата на горния мостик, без използването на наводчик. При такъв способ за управление опръскването на каземата не пречи на процеса на насочване[1].

Силова установка[редактиране | редактиране на кода]

Главната енергетична установка включва в себе си 2 комплекта турбини на Парсънс, работещи на 4 вала, и 18 водотръбни котела Бабкок („Айрън Дюк“ и „Бенбоу“), или Яроу („Марлборо“ и „Емперър оф Индия“), разположени в три котелни отделения (по 6 котела във всяко). Всеки котел е оборудван с три инжектора за разпръскване на нефт непосредствено върху горящите въглища.

Турбините за високо налягане за преден и заден ход, разположени в крайните бордови отсека на машинното отделение, въртят външните валове (1-ви и 4-ти), турбините ниско налягане за преден и заден ход са заключени в единен корпус и въртят вътрешните валове (2-ри и 3-ти). Всички турбини са от реактивен тип.

Проектната мощност на турбините се оценява на 29000 к.с.

Турбините Парсънс за „Айрън Дюк“ са построени от фирмата „Леирд“, за „Марлборо“ – „Хоторн“, за „Бенбоу“ – „Беардмор“, за „Емперър оф Индия“ – от фирмата „Яроу“.

Запас гориво: 3250 дълги тона (3302 т) въглища; нефт 1050 д. тона (1067 т).

Брониране[редактиране | редактиране на кода]

Вертикалното брониране на борда на корабите от типа „Айрън Дюк“ се състои от горен (203 мм) и главен (305 мм долен и 229 мм горен) броневи пояси и прикрива борда на кораба по височина от нивото на горната палуба до 1,36 м под водолинията при нормална водоизместимост. Броневите плочи са с различна дебелина и са направени от цементирана броня на Круп.

Главният брониран пояс има протежение 109,7 м и покрива 58% от дължината на корпуса на участъка от разположението на главните, жизненоважни части на кораба (енергетичната установка, снарядните и барутните погреби, постовете за управление). Той се дели по височина на два отделни пояса – водолинията е защитена от 305 мм плочи до нивото на средната палуба (долната част на главния броневи пояс), а над средната палуба, до нивото на главната палуба, дебелината на плочите съставлява 229 мм[2][3].

Вертикалните стени на всички кули на главния калибър имат дебелина 279 мм. Покрива има дебелина 102 мм. Броневия настил на пода има дебелина 76 мм[4].

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Артилерия на главния калибър[редактиране | редактиране на кода]

Десет 13,5" морски оръдия Mark V на фирмата „Викерс“, разположени в пет двуоръдейни кули на фирмата „Армстронг“. Кулите са разположени по линейно-терасовидната схема (кули „B“ и „X“ са издигнати).

Общият боекомплект е 1000 снаряда от всички типове (фугасни, бронебойни, полубронебойни, шрапнелни) или по 100 снаряда на ствол[4].

Противоминна артилерия[редактиране | редактиране на кода]

Дванадесет казематни 152-мм оръдия образец MK.VII с разделно зареждане, с дължина на канала на ствола 45 калибра (6840 мм) (на английски: 6"/45 BL Mk.VII), побордно в района на носовата надстройка.

Зенитно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

През 1915 г. в кърмовата част са поставени две 45-калибрени 76-мм зенитни оръдия образец QF Mk. I (на английски: QF 3 inch 20 cwt) с боекомплект по 150 изстрела на ствол, обаче поради липсата на кораба на прибор за управление на зенитния огън тези оръдия са практически безполезни в борбата срещу самолети и стават, може би, само за борба със сравнително бавните „цепелини“.

През 1918 г. са поставени далекомери с база 5,03 м за определяне на разстоянието до въздушните цели.

Торпедно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Четири 533-мм торпедни апарата:

  • 2 носови, разположени под водолинията (по един на всеки борд) в района на шпиловете;
  • 2 кърмови (по един на всеки борд) на нивото на траверса на барбета на оръдейната кула „Y“.[5]

Общият боезапас съставлява 20 торпеда образци Mk.I и Мк. II, по-късно – Мк. IV.

Авиационно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

През 1918 г. на всички линейни кораби от типа „Айрън Дюк“ на покривите на оръдейни кули „B“ и „Q“ са поставени полетни платформи за колесните самолети-бипланиSopwith Camel“ (или „Sopwith Pup“). Самолетите са предназначени за водене на въздушно разузнаване и коректировка на стрелбата.

През 1919 г. на всички линейни кораби полетните направляващи от авиационните платформи са свалени, макар самите платформи на кулите да са оставени.

История на серията[редактиране | редактиране на кода]

Всички кораби от този тип активно се използват в годините на Първата световна война.

В съответствие с решенията на Лондонската морска конференция от 1930 г. 3 от 4 кораба (освен главния) са снети от въоръжение в периода 1931 – 1932 г.

Главният, „Айрън Дюк“, е даден за скрап през март 1946 г[6][7].

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Название Корабостроителница Залагане Спускане на вода Приемане на
въоръжение
Съдба
Айрън Дюк
HMS Iron Duke
Кралска корабостроителница в Портсмът 15 януари 1912 г. 12 октомври 1912 г. 12 март 1914 г. От юни 1929 г. е учебен кораб. През март 1946 г. е продаден за скрап.
Марлборо
HMS Marlborough
Кралска корабостроителница в Девънпорт 25 януари 1912 г. 24 октомври 1912 г. 12 юни 1914 г. Отписан през май 1932 г. и на 25 юни 1932 г. пристига в Розайт за разкомплектоване за метал.
Бенбоу
HMS Benbow
Корабостроителница в Бредмор 30 май 1912 г. 12 ноември 1913 г. 13 октомври 1914 г. Отписан през март 1931 г.
Емперър оф Индия
HMS Emperor of India
Корабостроителница на „Викерс“ 31 май 1912 г. 28 ноември 1913 г. 13 ноември 1914 г. Засяда на плитчина, и на 11 юни 1931 г. е потопен с артилерийски огън.

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Линейните кораби от типа „Айрън Дюк“ обладават добри маневрени качества и са леки за управление.

Като цяло този тип линкори се оказва доста ефективен.

Тези кораби са по-устойчиви оръдейни платформи, отколкото „Кинг Джордж V“, макар да страдат от заливане са склонни към зариване с носа при щормово море. Както и на корабите от другите типове, воденето на огън от оръдейните кули „Q“ и „Y“ е затруднително в лошо време, тъй като оръдейните разчети са заливани от вода.

Ню Йорк[8]
Съединени американски щати Съединени американски щати
Кинг Джордж V[9]
Великобритания Великобритания
Айрън Дюк[10]
Великобритания Великобритания
Дерфлингер[11]
Германия Германия
Кьониг[12]
Германия Германия
Севастопол[13]
Военноморски флот на Русия Руска империя
Година на залагане 1911 1911 1912 1912 1911 1909
Година на влизане в строй 1914 1912 1914 1914 1914 1914
Водоизместимост, нормална, т 27 432 23 368 26 100 26 600 25 390 23 288
Пълна, т[Коментари 1] 28 820 26 112 30 032 31 200 29 200 25 850
Тип СУ ПМ ПТ ПТ ПТ ПТ ПТ
Мощност, к.с. 28 100 31 000 29 000 63 000 31 000 42 000
Пълна скорост, въз. 21 21,7 21,25 26,5 21 23
Максимална скорост, въз. 21,13 22,1 – 22,4 21,5 – 21,8 25,5 – 26,5 21,2 – 21,3 24
Далечина, мили (на скорост, въз.) 7684 (12) 4060 (18,15)
6730 (10)[14]
4500 (20)
8100 (12)
5600 (14) 6800 (12) 4000 (13)
Брониране, мм
Пояс 305 305 305 300 350 225
Палуба 35 – 63 45 – 102 45 – 89 50 – 80 60 – 100 37+25
Кули 356 279 279 270 300 203
Барбети 254 254 254 260 300 150
Рубка 305 279 279 300 350 254
Схема на разполагане на въоръжението Orion class battleship main weapon.svg Orion class battleship main weapon.svg Orion class battleship main weapon.svg König class battleship main weapon.svg Gangut class main weapon.svg
Въоръжение 5×2×356/45
21×127/51
4 ТА
5×2×343/45
16×102/50
4×1 47
3 ТА
5×2×343/45
12×152-мм/45
4×1 47
4 ТА
4×2×305/50
12×150/45
4×1×88
4 ТА
5×2×305/50
14×150/45
10×1 88
5 ТА
4×3×305/52
16×120/50
4×1 47
4 ТА

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Коментари[редактиране | редактиране на кода]

  1. За британските и американските кораби в източниците водоизместимостта е давана в дълги тона, за това тук тя е преизчислена в метрични тонове

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

на руски език
  • А. А. Михайлов. Линейные корабли типа „Куин Элизабет“. СПб., 96 с..
  • Паркс О.. Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов. СПб., 116 с.. ISBN 978-5-8172-0132-1.
  • Козлов Б. В.. Линейные корабли типа „Орион“. СПб., 116 с.. ISBN 5-98830-017-0.
  • П. Ч. Смит. Пьедестал (Сборник „Решающие конвойные битвы“). 223 с.. ISBN 5-17-038536-6.
  • Кофман В. Л.. Флагманы британского флота. Линкоры типа „Кинг Джордж V“. М., 160 с.. ISBN 978-5-699-79828-5.
на английски език
  • Staff, Gary. German Battlecruisers: 1914 – 1918. – Oxford: Osprey Books, 2006. – 48 p. – ISBN 1846030099.
  • Burt R. A. British Battleships of World War One. – London: Arms and armor press, 1986. – 344 p. – ISBN 0-85368-771-4.
  • All the World's Battleships: 1906 to the present. издание 1996. Лондон. ISBN 0-85177-691-4.
  • Conway's All The Worlds Fighting Ships, 1906 – 1921 / Gray, Randal (ed.). – London: Conway Maritime Press, 1985. – 439 p. – ISBN 0-85177-245-5.
  • All the World's Battleships: 1906 to the present. издание 1996. Лондон, 190 с.. ISBN 0-85177-691-4.
на немски език
  • Groner, Erich. Die deutschen Kriegsschiffe 1815 – 1945. Band 1: Panzerschiffe, Linienschiffe, Schlachschiffe, Flugzeugtrager, Kreuzer, Kanonenboote. – Bernard & Graefe Verlag, 1982. – 180 p. – ISBN 978-3763748006.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Линейные корабли типа „Айрон Дюк““ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.