Дредноут (линеен кораб, 1906)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
„Дредноут“
HMS Dreadnought
HMS Dreadnought 1906 H61017.jpg
Линкора „Дредноут“ през 1906 г.
Флаг Великобритания Великобритания
Клас и тип Линеен кораб
Производител Portsmouth Dockyard в Портсмът, Великобритания.
Живот
Поръчан 22 февруари 1905 г.
Заложен 2 октомври 1905 г.
Спуснат на вода 10 февруари 1906 г.
Влиза в строй 3 октомври 1906 г.
Изведен от
експлоатация
утилизиран през 1923 г.
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 160,74 m
Ширина 25,01 m
Газене 9,5 m
Задвижване 4 парни турбини Parsons;
18 парни водотръбни котли Babcock & Wilcox;
4 гребни винта;
23 000 к.с. (разчетна)
26 350 к.с. на изпитанията
Скорост 21,6 възела
(39 km/h)
Водоизместимост 18 412 t (нормална)
21 067 t (пълна)
Броня главен пояс: 179 – 279 mm;
траверси: 203 mm;
палуба: 35 – 76 mm;
барбети: 279 – 203 – 102 mm;
кули ГК: 305 – 279 – 76 mm;
бойна рубка: 279 mm
Екипаж 685 – 692 души (1905 г.)
732 човека (1909 г.)
810 човека (1916 г.)
Далечина на
плаване
6 620 морски мили при 10 възела ход
Въоръжение
Артилерия 5x2 305 mm;
27x1 76 mm;
1x1 76 mm десантно оръдие;
5x1 картечници Максим обр. 1909 г.
Торпеда 5 x 456 mm ТА
„Дредноут“ в Общомедия

Дредноут (на английски: HMS Dreadnought, „неустрашим“) е британски линеен кораб (линкор), който извършва революция във военноморското дело, родоначалник на нов подклас линейни кораби „дредноутен тип“, наречени така в негова чест. Шестият кораб на Кралския флот, който носи това име.

„Дредноут“ става първият в света кораб, при построяването на който е реализиран т. нар. принцип „all-big-gun“ („само големи оръдия“) – в състава на неговото въоръжение има десет 305-мм оръдия и липсват оръдия от средния калибър. „Дредноут“ също става и първият в света линкор с паротурбинна силова установка, осигуряваща му много високата за онези времена скорост от 21 възела. За сметка на преимуществото си по скорост новият линкор може да избира изгодна му дистанция на бой и благодарение на големият брой 305-мм оръдия има неоспорими тактически преимущества пред броненосците от онова време. Заедно с това броневата защита на „Дредноут“ на места е по-слаба, отколкото при заложените преди него броненосци от типа „Лорд Нелсън“.

Строителството на „Дредноут“ става значително събитие в корабостроенето. След появата на „Дредноут“ всички водещи морски държави в света започват да строят линейни кораби, подобни му и имащи основно въоръжение от еднокалибрени оръдия. По името на своя прародител тези кораби получават нарицателното име „дредноути“. Гонката в морските въоръжения преди Първата световна война води до появата на „свръхдредноутите“ с въоръжение от 343-мм и 381-мм оръдия. На техния фон „Дредноут“ изглежда вече откровено слаб, за това в Ютландското сражение – най-голямото през Първата световна война – прародителя на класа се намира във „втората линия“ и не взема участие в боя.

Единственото бойно достижение на „Дредноут“ става успешното тараниране на германската подводница „U-29“, която е командвана от аса-подводничар Ото Вединген, в началото на войната, който за един ден потопява три британски броненосни крайцера: „Абукир“, „Креси“, „Хог“. След завършването на войната остарелият „Дредноут“ е изваден в резерва и скоро е разкомплектован за метал.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Създаването на линейният кораб „Дредноут“ е тясно свързано с името на Джон Фишър. От 13 годишен той служи във флота, изминавайки пътя от низините до върха на британската военноморска йерархия. От януари 1862 до март 1863 г. Фишър служи като артилерийски инструктор на „Екселенте“ – главният артилерийски учебен кораб на британския флот. От 1867 г. той служи като артилерийски офицер по корабите на британския флот, занимавайки се със усъвършенстването на минно-торпедното въоръжение, разработвайки различни устройства и ръководства за тяхното използване[1].

Предложената от Фишър и Уотс схема за четирикуполен броненосец, 1880-те г.

Започвайки от 1876 г. Фишър командва ред кораби на Кралския флот. През януари 1881 г. той влиза в командването на гордостта на британския флот – най-новият броненосец „HMS Inflexible“. Проектираният от главния строител на флота, Натаниел Барнаби, кораба страда от силно люлеене. За отстраняването на този недостатък е прието решението да се постави успокоител на люлеенето, действащ за сметка на преместването на големи маси вода в специални цистерни от борд на борд в противофаза с люлеенето. Работите по това ръководи младият корабен инженер Филип Уотс[1].

Уотс и Фишър бързо намират общ език и, обсъждайки перспективите за флота, издигат идеята за създаване на броненосец, въоръжен с четири двуоръдейни кули с 406-мм оръдия (по това време най-мощните кораби имат две двуоръдейни кули). Разположението на кулите е резултат от синтез на схемите за разположение на кулите при „Девастейшън“ и „Инфлексибъл“ – по една кула е разположена в краищата, както при „Девастейшън“, и още две – диагонално по бордовете, както е на „Инфлексибъл“. Разчетната водоизместимост на кораба трябва да състави 16000 т[1].

Главният конструктор на флота Натаниел Барнаби разкритикува проекта, коментирайки, че толкова гигантски кораб ще е прекомерно скъп за построяване, а неговите осем оръдия могат да стрелят само в тесен 20-градусов сектор по траверса. Според представите от онова време, залагащи на тарана, кораба трябва да има възможност да води силен носов огън. По краищата, в проекта на Фишър – Уотс, могат да действат само от четири до шест оръдия. Освен това, скорострелността на оръдията по това време прави самата идея за създаване на такъв свръхскъп кораб безсмислена. Времето за създаването на голям броненосен кораб, въоръжен с голям брой еднородни голямокалибрени оръдия, още не е дошло[1].

През 1891 г. Фишър става контраадмирал, след това началник на морската артилерия, след това – трети морски лорд – главен инспектор на флота и командващ флота в Източна Индия. Той се отличава с кипяща енергия, ум, решителност, настойчивост, самодисциплина. Той печели приятели и съмишленици, сред тях са Чарлз Мейдън, Реджиналд Бейкън, Пърси Скот, Джон Джелико, Александър Грейси, Филип Уотс, Артър Уилсън. Стремителната кариера и прямотата му способстват и за появата на лагер от противници, най-влиятелен сред които е лорд Чарлз Бересфорд – адмирал-аристократ. През 1899 г. Фишър е назначен на престижния пост командващ на Средиземноморския флот[1].

Родоначалниците на британския „броненосен стандарт“

Типичният британски броненосец през 1890-те години има въоръжение от четири 305-мм и дванадесет 152-мм оръдия. В същото време очакваната дистанция на стрелба по време на бой съставлява 2000 ярда (1800 м), тъй като няма отработена система за управление на стрелбата, а оптичните прицели са неефективни. Бързото развитие на торпедното оръжие води до необходимостта да се увеличава дистанцията на артилерийския бой между броненосните кораби на противниците – броненосеца трябва да има възможността чрез артилерийски огън да попречи на излизането за торпедна атака на вражеските миноносци. От 1898 г. Средиземноморският флот започва да практикува стрелба на големи дистанции. Работите в тази посока са продължени по време на командването на Средиземноморския флот от адмирал Фишър в периода 1899 – 1902 г[2]. Под негово ръководство средиземноморският флот отработва стрелба на дистанции от 25 – 30 кбт (4600 – 5500 м)[1]. Значителен принос в развитието на артилерийската стрелба има и Пърси Скот. Под неговото командване крайцера от 2-ри ранг на Средиземноморския флот „Сцила“ достига на стрелбите резултат от 80% попадения вместо обичайните 20%. През 1902 г. той повтаря своя успех на крайцера „Терибъл“[3]. През 1903 г. Пърси Скот е назначен за командващ Артилерийската школа на остров Уейл и се опитва на научна основа да разработи способи за водене на огън на големи дистанции[4].

От 1901 г. практиката за стрелба на далечни дистанции става постоянна, и към 1903 г. очакваната дистанция на стрелба нараства до 3000 ярда (2700 м). По време на експериментални стрелби в Средиземно море на дистанция 5000 – 6000 ярда (4500 – 5400 м) е изработена методика за насочване по плясъците от попаденията във водата на снарядите. С помощта на далекомер се определя началната дистанция до целта и се поставят първоначалните ъгли на насочване на оръдията. Осъществява се изстрела. Наблюдател следи плисъка от падащия снаряд и внася поправки в ъглите на вертикално и хоризонтално насочване на оръдията. Наблюдателя трябва да се намира колкото е възможно по-високо – отначало се разполага на самия връх на надстройката, а след това на фор-марса. Изисква се и предаване на данните от коректировчика към оръдията, за това без специално разработена система огъня се води достатъчно бавно[2]. През септември 1903 г. Съвета на Адмиралтейството санкционира експериментални стрелби, проведени от броненосците „HMS Venerable (1899)“ на Средиземноморския флот и „HMS Victorious (1895)“ от флота на Канала. Съвместният доклад на двете комисии е предоставен през май 1904 г[5]. Комисиите по ред въпроси не успяват да достигнат до общо мнение, но са на едно мнение, че при коригиране на огъня по плясъците и наличие на съответна система за управление на стрелбата ефективна стрелба може да се води на дистанции до 8000 ярда (7200 м)[5]. Комисията на „Венерабъл“ достига до извода за това, че насочването е възможно само при централизирано водене на огъня. Всички оръдия трябва да се насочват и да произведат изстрел едновременно, а не индивидуално, както досега[4].

Еднозначен извод е и това, че на далечна дистанция 152-мм оръдия стават неефективни, тъй като не могат да пробият бронята на броненосеца на противника. Също така те създават смущения при коригиране на огъня, тъй като плисъците от 152-мм снаряди се смесват с тези на снарядите от главния калибър. Първоначалното решение е да се увеличи калибъра на спомагателната артилерия. Най-радикалното решение изглежда отказа от спомагателната артилерия в полза на единен главен калибър. При проектирането на броненосците от типа „Лорд Нелсън“ са разглеждани ред варианти с единно въоръжение от дванадесет и даже шестнадесет 254-мм оръдия. Конструктора Нарбет предлага за сметка на неголямо увеличение на водоизместимостта да се поставят на новия кораб дванадесет 305-мм оръдия. Но за така е не се решават да поставян единен калибър на новия броненосец, и на „Лорд Нелсън“ се ограничават с увеличение на калибъра на спомагателната артилерия до 234-мм[5].

Към началото на XX век основната тактика за използване на броненосците се счита линейният бой. Броненосците се построяват в линия и се движат на паралелен курс относително линията на броненосците на противника, обстрелвайки корабите, намиращи се срещу тях. За важно тактическо преимущество ред флотоводци считат възможността да се „постави чертичката над Т-то“ – да се изпревари колоната на противника и се излезе на неин пресичащ курс. При това пълният бордов огън на собствените кораби ще бъде концентриран по главния кораб на противника, който може да отговаря на него само с огъня на своите носови оръдия. Тъй като на главния кораб, като правило, се намира и командващият на ескадрата, бързото му изваждане от строя може да доведе останалите кораби до объркване и да осигури спечелването на битката. При ръст на дистанциите на стрелба осъществяването на тази тактика е по-сложно, тъй като по-бавната ескадра може да се отклони встрани. Въпреки това, Фишър продължава да смята преимуществото по скорост за важно, тъй като високата скорост позволява да се поддържа изгодна дистанция на бой, при която да се реализира преимуществото на залповата стрелба с главния калибър, когато противника няма възможност да използва своята спомагателна артилерия[5].

Схемата на идеалния линкор за ВМС на Великобритания, предложена от Виторио Куниберти през 1903 г.

Междувременно идеи за построяване на еднокалибрен линкор се изказват и в други флотове по света. Главният конструктор на италианския флот Виторио Куниберти предлага да се построи линкор с единно въоръжение от 305-мм оръдия. Тъй като в италианския флот неговите идеи не са подкрепени, той публикува в британския сборник „Бойните кораби“ на Ф. Джейнс за 1903 г. статията „Идеалният кораб на британския флот“. В нея той предлага да се построи кораб с водоизместимост 17 000 т със скорост 24 възела и главен броневи пояс с дебелина 305 мм. Въоръжението е съставено от дванадесет 305-мм оръдия. Две двуоръдейни кули са разположени по краищата, и още две – по бордовете. Останалите оръдия се разполагат в бордови еднооръдейни кули. Статията предизвиква бурна дискусия сред британските офицери. Но независимо от това, че проекта въплъщава идеите на Фишър за бързоходен и добре въоръжен кораб, той е признат за прекалено екстравагантен, а неговата критика, възможно, повлича след себе си и отказа на Адмиралтейството от използването на единен калибър за „Лорд Нелсън“[5].

В САЩ още през март 1902 г. в журнала на военноморския институт „Proceedings“ е публикуван проекта на лейтенанта Мат Х. Сигнора. В него се предлага въоръжение от две триоръдейни 305-мм кули и две бордови триоръдейни 254-мм. При обсъжданията на проекта експерта на флота по артилерия, професор П. Р. Елджер, предлага вместо триоръдейни кули с разнороден калибър да се използват четири двуоръдейни 305-мм кули, което става едно от първите предложения за кораб с „all big gun“ (на български: само големи оръдия)[6]. Голяма роля в развитието на флота играе американският президент Рузвелт. На ежегодната конференция в Нюпорт, през лятото на 1903 г., е разгледан проекта на лейтенант-командера Х. С. Поундстоун с хексагонално разположение на шест двуоръдейни 280-мм кули. На проведените военноморски игри този кораб има превъзходство над три броненосеца от съществуващ тип[7]. На конференцията е направен извод за необходимостта да се построи кораб с единен главен калибър, но не е определен самия калибър – 280-мм или 305-мм. В крайна сметка, при поддръжката на ентусиаста в артилерийското дело лейтенант-командира У. С. Симс, американския президент Рузвелт е убеден да избере за новия проект на американски линкор, типа „Саут Каролайна“, единен калибър от 305-мм оръдия. Но работите по него вървят бавно, и, макар проектирането да започва още през септември 1904 г., залагането на новия кораб е осъществено едва през 1906 г[7].

Предварителни проекти[редактиране | редактиране на кода]

През август 1903 г. Фишър става командващ Флота на метрополията и пристига в Портсмът. Тук той поканва от Малта Хард, който става главен конструктор на Портсмътската корабостроителница. Фишър заръчва на Хард да разработи проекти за линейния кораб „Untakeable“ („Непристъпен“) и за броненосния крайцер – „Unapproachable“ („Недосегаем“). Водоизместимостта и на двата кораба е еднаква – 15 900 т. Линейният кораб, въоръжен със шестнадесет 254-мм оръдия, трябва да развива скорост от 21 възела. Броненосният крайцер със шестнадесет 234-мм оръдия трябва да развива скорост 25,5 възела[8]. 254-мм оръдия са избрани от Фишър на основа аргументите на А. Нобъл, представени от него през 1902 г. Новите 254-мм оръдия обладават добра бронепробиваемост и отлична скорострелност, при това бидейки и по-леки от 305-мм оръдия. За това те могат да бъдат разположени или на кораби с по-малка водоизместимост, или при същата водоизместимост, увеличавайки броя оръдия по сравнение с броя на 305-мм оръдия[9].

Проекти за HMS „Untakeable“, октомври 1904 г[10].
Вариант „A“ Вариант „B“
Водоизместимост, дълги тонове 16 000 16 000
Скорост, възела 21 21
Мощност на паромашинната установка, к.с. 30 000 30 000
Въоръжение 8 × 2 – 254-мм 4 × 2 – 305 мм
Брониране, мм
главен пояс 254 305
горен пояс 178 228,6
барбети 254 305
палуби 25,4 – 51 25,4 – 51

Eскизните проекти са предадени на хората от най-близкото обкръжение на Фишър. Най-голяма критика предизвиква избора на главния калибър. Бейкън, Мейдън и Джонсън се изказват в полза на 305-мм оръдия за двата кораба. Аргументите на Бейкън се свеждат към това, че на голяма далечина скорострелността не играе важна роля, тъй като за коригиране на стрелбата по плясъците пак трябва да се чака падането на снаряда. Така, решаващата роля играе не скорострелността, а могъществото на снарядите, което при 305-мм снаряд е по-голямо за сметка на по-голямата им маса[11]. Под давлението на тези аргументи Фишър се замисля избор на 305-мм оръдия, след което поръчва на Хард да изработи алтернативен вариант „B“ с 305-мм оръдия. През октомври 1904 г., при встъпването на Фишър в длъжността на Първи лорд на Адмиралтейството, той представя на кабинета на министрите обширна програма за реформиране на флота и проектите за броненосен крайцер и линкор „A“ и „B“. Двата варианта на линкора носят въоръжението си в двуоръдейни кули. По една кула има в носовата и кърмовата части, останалите са побордно[10].

Главният препъни камък на този етап е избора на оръдията за главния калибър. Фишър и Уотс първоначално се скланят към избор на 254-мм оръдия. В крайна сметка на заседание на Съвета на флота, през декември 1904 г., е прието решението за избор на калибъра 305 мм и за линкора, и за крайцера. Отчитайки старата идея на Фишър, заключаваща се в това, че бързоходният добре въоръжен крайцер ще измести от флота бъдещите линкори, поставянето на крайцера на унифицирани с линкорните оръдия, възможно, е решаващ за него аргумент[12]. Освен това, важна роля изиграват крайните резултатите от боя в Жълто море. Според тях стрелбата с 254-мм оръдия на далечна дистанция е призната за недостатъчно ефективна[13][14].

По заповед на Фишър на Отдела на главния строител, през октомври 1904 г., е поръчано да разработи ред проекти за линкори с 305-мм оръдия. Точно тактико-техническо задание няма, за това са направени общи разчети за четири варианта с въоръжение от осем и дванадесет 305-мм оръдия, с бутални машини и 20—21-възлова скорост. В края на ноември отговорният за разчетите помощник на главния строител, Джон Нарбет, ги представя на Фишър с коментара, че ефективността на силовата установка е необходимо да се повиши с 10%. За това следващите три проекта, всичките с осем и дванадесет 305-мм оръдия, са разгледани във варианти с бутални и турбинни установки[10].

Варианти за бързоходен линкор, 26 ноември 1904 г[15].
А В С
Дължина × ширина, м 140,2 × 24,8 130 × 25,1 125 × 25,3
Водоизместимост, дълги тона
с парна машина 16 500 15 750 15 000
с турбини 16 000 15 350 14 700
Скорост, възела 21 20 19
Въоръжение 4 × 2 – 305-мм
Схема Предполагаемият външен вид на вариант А Предполагаемият външен вид на вариант В Предполагаемият външен вид на вариант С

Комитета по проектиране и проекта на „Дредноут“[редактиране | редактиране на кода]

С помощ от Фишър и за облекчаване на прокарването на неговата идея Съвета на Адмиралтейството на 6 декември 1904 г. учредява особен комитет по проектиране (на английски: Committee on Designs). Според замисъла на Фишър, колегиалното решение на поканените в комитета авторитетни специалисти трябва да намали неизбежната буря от критика и трудности по прокарването на проектите за новите кораби. Въпреки това, за облекчаването на задачата Фишър се постарава да включи в състава на комитета свои поддръжници и съмишленици[15]. Към 22 декември 1904 г. е утвърден състава на комитета, в който влизат:

  • Джон Фишър, председател;
  • контраадмирал Луи Батенберг (началник на разузнаването на флота);
  • контраадмирал-инженер Джон Дарнстън (главен инженер-механик на флота);
  • контраадмирал Алфред Уинслоу (началник на торпедните сили на флота);
  • кептън Хенри Джексън (инспектор на флота);
  • кептън Джон Джелико (главен артилерист на флота[Коментари 1]);
  • кептън Чарлз Мейдън (заместник на инспектора);
  • кептън Реджиналд Бейкън (помощник на първия морски лорд);
  • Филип Уотс (главен строител на флота);
  • лорд Келвин;
  • професор Байлс (учен-корабостроител, Глазгоуски университет);
  • Джон Торникрофт, директор и собственик на едноименната корабостроителна фирма;
  • Александър Грейси (директор на корабостроителната компания „Ферфилд“);
  • Едмунд Фруд (началник на експерименталната база на Адмиралтейството);
  • Уилям Хард (главен конструктор);
  • Уилфри Хендерсън (секретар на комитета);
  • Хенри Митчъл (помощник на конструктора и на секретаря на комитета)[16].

По мнение на историка Парсънс, Джон Фишър, изпълнявайки ролята на председател, официално не влиза в състава на комитета[17]. Джон Нарбет формално не влиза в комитета, но се занимава с разработката на ескизните проекти[18]. В задачите на комитета влиза изработката на тактико-техническите задания за новите кораби – линкори, крайцери, разрушители и подводни лодки. Формално решенията на комитета имат препоръчителен характер, и за проекта официално отговаря главният строител на флота Филип Уотс. Всъщност мнението на комитета, формирано под управлението на Фишър, се възприема от главния строител като ръководство за действие[19].

Първото заседание на комитета се състои на 3 януари 1905 г. Фишър огласява решението на Съвета на флота, в което се казва, че бъдещият линкор трябва да има 21-възлова скорост и въоръжение от 305-мм оръдия[17][19]. Броя на оръдията на главния и противоминния калибри трябва да е максимално голям. Линкора трябва свободно да се помества в доковете на основните бази на флота – Портсмът, Девънпорт, Гибралтар и Малта[19].

Ескизни проекти на „Дредноут“[18]
Проект E F G D D1 D2
Дата на проекта 4 януари 1905 г.
Дължина (между перпендикулярите)
× ширина × газене, м
167,6 × 25,9 × 8,2 161,5 × 25 × 7,9 167,6 × 25,9 × 8,2 158,4 × 25,6 × 8,2 152,4 × 25,3 × 8,2 152,4 × 25,3 × 8,2
Тип и мощност на ЕУ, к.с. ПМ 27 500 ПМ 25 000 ПМ 27 500 ПМ 23 500 ПТ 23 000 ПТ 23 000
Максимална скорост, възела 21
Брониране Като на „Лорд Нелсън“ – пояс, кули и барбети 305 мм
Въоръжение, ГК 12 × 305 мм 10 × 305 мм 12 × 305 мм 12 × 305 мм 12 × 305 мм 12 × 305 мм
Спомагателен калибър 16 × 102 мм 16 × 102 мм 16 × 102 мм 35 × (76 мм и 47 мм) 35 × (76 мм и 47 мм) 35 × (76 мм и 47 мм)
Торпедни апарати 6 6 6 5 5 5
Разпределение на теглото, дълги тона
Корпус 6540 6100 6540 6450 6250 6250
Оборудване 600 600 600 600 575 575
Въоръжение 3860 3280 3860 3775 3775 3775
Енергитична установка 2500 2300 2500 2200 1700 1700
Брониране 6400 5620 6400 4875 4700 4700
Въглища 900 900 900 900 900 900
Запас водоизместимост 200 200 200 200 100 100
Проектна водоизместимост 21 000 19 000 21 000 19 000 18 000 18 000
Схема HMS Dreadnought 1906 design E.svg HMS Dreadnought 1906 design F.svg HMS Dreadnought 1906 design G.svg HMS Dreadnought 1906 design D.svg HMS Dreadnought 1906 design D1.svg HMS Dreadnought 1906 design D2.svg

На съвещанието са разгледани вариантите „E“ и „F“ на Фишър и Хард с линейно-терасовидно разположение на кулите по краищата. Във варианта „E“ по три кули има на носа и кърмата, във варианта „F“ – три на носа и две на кърмата. Проектите най-пълно удовлетворяват изискванията на Фишър и адмирал Артур Уилсън – максимален бордов и силен надлъжен огън. Проектите срещат възражението на Джон Джелико, който предполага, че работоспособността на долните кули ще е под въпрос поради възможното влияние на дулните газове от издигнатите кули при изстрел. Към това е изказано опасението, че в резултат на едно успешно попадение могат да бъдат извадени от строя направо 2 – 3 кули, и проектите са отхвърлени[18].

На следващия ден е разгледан още един проект, представен от Фишър и Хард, – под литерата „G“. В него шест двуоръдейни кули са разположени на две групи на носа и кърмата. Кулите са разположени на едно ниво, една отпред и две близо към центъра на кораба побордно. Проекта също не предизвиква ентузиазъм, тъй като, освен риска за изваждане от строя на цялата група кули с един снаряд, за разполагането на погребите за боеприпаси на бордовите кули линкора трябва да има прекалено пълни обводи по носа и кърмата[18].

Следващ е разгледан ред варианти под общата литера „D“, разработени от Нарбет на основата на неговото предложение от 1903 г. по проекта на „Лорд Нелсън“. Във всичките варианти въоръжението се състои от шест двуоръдейни кули с 305-мм оръдия. Варианта „D“ е с бутални машини. По една кула се намират на носа и кърмата. И две двойки кули са разположени побордно в средата на корпуса. Варианта „D2“ представлява вариант на „D“ с турбинна установка. Варианта „D1“ е аналогичен на варианта „D2“, но бордовите кули в него са разположени близо до центъра на кораба. Всички варианти осигуряват бордова стрелба от осем оръдия и надлъжна от шест[20].

Вариантите като цяло получават положителна оценка, но за икономия на тегло е предложено да се замени кърмовата двойка бордови кули с една по диаметралната плоскост, с разполагането ѝ между машинните и котелните отделения. Проекта получава литера „H“ и е разгледан на 13 януари 1905 г. Разположението на кулите на главния калибър е одобрено, и комитета се съсредоточава в избора на енергитичната установка. На 18 януари са разгледани разчетите по двата варианта на проекта „H“ – с бутална и турбинна машинна установка. Към този момент в британския флот все още няма опит от използването на турбинната установка на голям кораб, за това, независимо от икономията на около 1100 т водоизместимост[21] не се решават да изберат турбинната установка. Едва след уверенията на изобретателя на турбините сър Чарлз Парсънс[22][23] за това, че той ще помага при разработката на детайлния технически проект за силовата установка, за проекта на линкора окончателно за избрани турбините. Според данни на Виноградов, турбините са избрани едва на съвещанието от 25 януари[23].

Варианти на проект „H“, разгледани на 18 януари 1905 г[21].
с турбини с парни машини
Дължина (между перпендикулярите) × ширина, м 149,4 × 25,3 152,4 × 25,6
Силова установка, к.с. ПТ 23 000 ПМ 23 500
Скорост, възела 21 21
Въоръжение ГК 10 × 305-мм 10 × 305-мм
Спомагателен калибър 14 × 102-мм 14 × 102-мм
Брониране, мм
Главен пояс 305
Траверси 203
Барбети 305
Кули стени/покрив 305 / 76
Бойна рубка 305
Разпределение на теглото, дълги тона
Корпус 6150 6350
Въоръжение 3300 3300
ЕУ 1700 2400
Брониране 5000 5200
Запаси 600 600
Въглища 900 900
Запас водоизместимост 100 100
Проектна нормална водоизместимост 17 750 18 850
Схема HMS Dreadnought 1906 design H.svg

На заседанията от 25 януари до 21 февруари се разглеждат детайлите на проекта. Така например, избора и разположението на елементите на енергитичната установка, избора на броя винтове[21]. Предлагат се варианти с три-, четири-, пет- и даже шествинтов, но се спират на четиривинтовия[23].

Също на заседания на ред подкомитети са уточнени другите изисквания[21]. Руско-японската война показва важността на противоторпедната защита[24], за това е предложено за сметка на намаляването на дебелината на пояса от 305 до 279 мм да се поставят в подводната част на корпуса в района на погребите противоторпедни екрани. В подкомитета с участието на Джексън, Джелико и Мейдън е предложено да се постави тринога мачта и тя да се използва като опора за лодъчния кран-дерик. В резултат мачтата е разположена зад комина, което впоследствие води до задимяването на разположения на фор-марса коректировъчен пост[21].

На 23 януари е утвърдено делението на корпуса в подводната му част на колкото е възможно по-голям брой водонепроницаеми отсека. При това са изключени надлъжните преходи под главната бронева палуба и са минимизирани отворите в напречните прегради за паропроводите и кабелите. Всеки сформиран водонепроницаем отсек трябва да има собствена система за вентилация и водоотливни помпи[21].

На 23 януари е направен избора в полза на 76-мм оръдия, за който настоява Адмиралтейството. По сравнение със 102-мм оръдия те могат да бъдат повече на брой, и са по-скорострелни[21]. Всички предварителни проекти, освен „H“, имат клиперна форма на носовата част. Но по настояване на Фишър финалният проект получава носова част със щевен, външно напомнящ таран[24][21].

Комитета препоръчва да се замени в проекта „Лорд Нелсън“ 234-мм оръдия с 305-мм и да се построит „Дредноут“ в максимално кратки срокове, за да се направят възможно по-бързо неговите изпитания. До завършването на изпитанията на „Дредноут“ и потвърждаването на ефективността на нововъведенията в него се препоръчва да не се пристъпва към строителството на нови линкори[25].

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

HMS Dreadnought (1911) profile drawing.png

Корпус[редактиране | редактиране на кода]

Надлъжен разрез на линкора „Дредноут“
ОП – отсек на парокондензаторите и спомагателното оборудване; МО – машинно отделение; КО – котелно отделение; ВП – водонепроницаема преграда; ВШ – водонепроницаем шпангоут
1 – кърмово шпилево устройство; 2,4 – погреби за бойните части на торпедата; 3 – кубрици за матросите; 5 – кърмови артилерийски коректировъчен пост; 6 – шахти на системата за вентилация на машинното отделение; 7 – шахти на системата за вентилация на котелното отделение; 8 – кърмова бойна рубка; 9 – адмиралска рубка; 10 – носов артилерийски коректировъчен пост; 11 – щурманска рубка; 12 – ходова рубка; 13 – носова бойна рубка; 14 – каюти за офицерите; 15 – спасителен проход; 16 – вентилационни шахти; 17 – носов шпил; 18 – диферентна цистерна; 19 – задвижване на носовия шпил; 20 – отсек на носовите траверсни ТА; 21 – заряден погреб за ГК; 22 – снаряден погреб за ГК; 23 – система за изхвърляне на шлаката от котелните отделения; 24 – запас прясна вода за котлите; 25 – въглищен бункер; 26 – шлюзове за подаване на въглища от въглищните ями; 27 – асансьор; 28 – запас нефт; 29 – запас резервна вода; 30 – кърмови траверсни ТА; 31 – запас питейна вода; 32 – кърмови ТА
Разпределение на теглото при нормална водоизместимост[26]
проектно
12 май 1905
фактическо
август 1906
фактическо
юни 1907
фактическо
ноември 1907
Корпус 6100 6215 6400 6400
Оборудване и запаси 650 641 648,7 671,2
Въоръжение 3100 3140 3102 3105
Енергетична установка 1990 2035 1980 2147
Инженерни запаси 60 60
Брониране 5000 5129 5160 5160
Въглища 900 900 900 900
Запас водоизместимост 100
ВСИЧКО 17 900 18 120 18 190,7 18 383,2

За достигането на високата за линкор скорост от 21 възела корпуса на „Дредноут“ има принципно нова форма. Обводите в носа са силно стеснени, а мидъла има практически правоъгълна форма и е изместен към кърмата. Развала на долните части на кърмовите шпангоути осигурява безвихровото обтичане на насрещния поток. Тази форма на корпуса е разработена под ръководството на Дж. Норбет. В опитен басейн е изпитан модел, показващ, че за достигането на 21 възела ще бъде достатъчна мощност от 23 000 к.с. Въпреки това, директора на опитния басейн на Адмиралтейството, Едмунд Фруд, не се доверявайки се на тези данни, организира изпитания на още пет модела с класическа форма. Изпитанията показват, че необходимата мощност съставлява 28 000 к.с. След опити на седми модел Фруд одобрява новата форма на корпуса, позволяваща да се икономисат 5000 к.с., след което в Адмиралтейството са изпратени кривите „скорост/мощност“. Тази икономия от мощност позволява да се откажат от единия ред котли, намалявайки така дължината на корпуса с 8 м, а водоизместимостта с 1500 т[27].

1 – ъгълче 89×76 мм
с дебелина 5 мм;
2 – ъгълче 102×102 мм
с дебелина 8,25 мм;
3 – ъгълче 89×89 мм
с дебелина 6,35 мм;
6 – бракета;
7 – ъгълче 229×89 мм
с дебелина 11,4 мм;
8 – покритие на горната
палуба, тик с дебелина 76 мм;
9 – Z-образен профил
152×89×76 мм
с дебелина 8,9 мм;
10 – горна палуба;
11 – основа за
поставянето на противо-
торпедната мрежа;
12бимс от
ъгълчето 229×89 мм
с дебелина 14,6 мм;
13 – главна палуба;
14 – външна обшивка;
15 – 203-мм бронева
плоча на
главния бронепояс;
16 – 279-мм бронева
плоча на
главния бронепояс,
с изтънчване в
подводната част
до 178 мм;
17 – тикова подложка
под бронята,
63,5 мм в
най-тънкото място;
18 – стоманен лист 8,9 мм;
19стрингер от стоманен
лист 7,62 мм;
20 – настилка на
бункера –
стоманен лист 8,9 мм;
21 – скос,
горен слой
бронева стомана
(нецементирана Круп) 25,4 мм;
22 – скос,
среден слой
стомана 19 мм;

23 – скос,
долен слой
стомана 25,4 мм;
Конструкцията на борда на „Дредноут“ в района на котелните отделения

Разработката на конструкцията на корпуса се води в режим на икономия на тегло. В крайна сметка масата на корпуса съставя 5000 т, толкова, колкото при броненосеца от 1894 г. „Маджестик“, с нормална водоизместимост от 3000 т по-малко. Също при проектирането на корпуса се въвежда унификация на конструктивните елементи. Това съкращава тяхната номенклатура и ускорява подготвителните работи по време на стапелния етап от строителството[27][28].

Изменена е формата на носовия край. Решено е да се откажат от таранния шпирон. За подобряване на мореходността линкора получава полубак, който увеличава височината на борда в носа до 8,54 м, а носовите шпангоути получават значителен развал навън. Благодарение на предприетите мерки „Дредноут“ има добра мореходност, а полубака практически не се залива при вълнение[29].

Няма деление на малки глухи отсеци в междудънното пространство под машинно-котелните отделения, тъй като то се използва за съхранение на нефт. Използвани са леки флори и бракети, което икономисва тегло на корпуса и олекотява достъпа в тези отсеци при почистване[29].

За увеличение на живучестта в боя е осигурена висока устойчивост, но поради увеличаването на метацентричната височина се увеличава бордовото люлеене. Положителна роля за неговото намаляване играе практически правоъгълния мидъл, обаче това е недостатъчно. Отказват се от използването на цистерни за активно успокояване на люлеенето, тъй като подобна система има значително тегло и се показва като неефективна при поставянето ѝ на броненосците „Инфлексибъл“ (HMS Inflexible (1876)) и „Колосус“. Поставени са скулови килове с голяма площ, заемащи почти половината от корпуса. Независимо от приетите мерки, люлеенето си остава значително[30].

Отказа от парни машини прави практически невъзможно маневрирането посредством включването на гребните винтове „разнопосочно“[Коментари 2]. Турбините имат максимално КПД при по-високи обороти, отколкото парните машини. За това в сравнение с броненосците на „Дредноут“ са използвани по-високооборотни винтове с по-малък диаметър. Допълнително турбините за заден ход имат по-малка мощност, отколкото турбините за преден ход. Поради това тяговите свойства на гребните винтове на малки скорости са по-лоши, отколкото при броненосците с парни машини. За смекчаване на тези отрицателни ефекти са поставени два паралелно балансирни руля с голяма площ в плоскостите на осите на вътрешните валове. Благодарение на рулите с голяма площ „Дредноут“ прекрасно се управлява на скорости над 10 възела. При преместване на руля с 15° диаметъра на тактическата циркулация съставя 185 – 190 м. Обаче на ниски скорости и при движение на заден ход „Дредноут“ лошо слуша руля и има склонност към неконтролируемо въртене[23].

На изпитанията от 10 октомври 1906 г. се проявява недостатъчната мощност на силовия механизъм. При преместване на руля с 35° на пълен ход рулите заклинват. Балерите на рулите се претоварват от напора на насрещния поток вода. В качеството на временна мярка са усилени бракетните рами на кърмовите шпангоути. Въпреки това, отказите при рулевата машина продължават, което в началото на 1907 г. едва не води до авария по време на движение на кораба в тесните води на залива Бонифацио при бреговете на Сицилия. В периода август – ноември 1907 г. рулевата машина е заменена с по-мощна, и проблемите от преместването на руля са отстранени[31].

Състава на катерите и лодките на „Дредноут“ в годините на служба значително се променя[30]. В началото на службата линкора носи два 14-метрови парни полубаркаса, един 11-метров парен полубаркас, един 13-метров гребен баркас, три 10-метрови гребни катера, четири 8-метрови велбота, по една 10- и 9-метрова гичка, един 5-метров ял[32].

Тясната и къса надстройка, а също опасното въздействие на дулните газове от главния калибър значително усложняват разполагането на всички предвидени за линкора катери и лодки. Фактически единственото подходящо място за тях е пространството около втория комин. Поради липса на място на палубата лодките са разположени на няколко нива. По двете страни от кърмовия комин са монтирани обширни ростри. За икономия на пространство гребните лодки се поставят една в друга. В 18-веселният баркас се поставя 14-веселния катер, а вече в него лекия 8-веселен ял[30].

За работа с тежките парни катери и лодки е предназначен прикрепеният за фокмачтата 13-метров дерик-кран. Фокмачтата поради това е преместена към кърмата. Две лодки са разположени по бордовете при крилата на мостика. За да се избегнат въздействията на дулните газове, опорните шарнири на шлюпбалките са закрепени върху срезове в бордовете. Тъй като основите на шлюпбалките не трябва да се намират в района на въздействието на дулните газове от бордовите кули, самите шлюпбалки са изпълнени с огромна дължина, и в походно положение спасителните лодки се повдигат на огромна височина – до нивото на ходовия мостик[30].

За защита на кораба по време на стоянка той е оборудван със стоманени противоторпедни мрежи. В разгънато положение мрежите заемат ¾ от дължината на кораба. Поставянето на мрежите отнема 3 – 4 минути. За бързото им поставяне и подем капитан Бейкън разработва специално устройство. Въжетата за подем на мрежите се крепят към краищата на изстрели, пропускат се под мрежата и идват обратно на изстрела. С помощта на това устройство може да се свие мрежата и тя на единно руло да се постави върху лавица на горната палуба[33].

При избора на схема за рангоута водещи са практичните съображения. На първо място е нужна надеждна конструкция за разполагането на командно-далекомерния пост за оръдията на главния калибър. Необходимо е също осигуряване на прокарването на сигналните фалове, белевите реи и поставянето на стенги за разтежките на радиоантените. За това за първи път от времето на броненосеца от 1889 г. „Трафалгар“ линкора получава само една мачта[34]. В състава на радиооборудването влизат една радиостанция Mk I и една радиостанция с близък радиус на действие[32].

Разпределение на теглото към 8 септември 1906 г[26]. дълги тона метрични тона
Празен кораб 17 012 17 284,2
Запаси 210 213,4
Въглища 900 914,4
Нормална водоизместимост 18 122 18 412,0
Запаси 186,4 189,4
Запаси прясна вода 248,5 252,5
Въглища 2100,8 2134,4
Заряди 31,3 31,8
Снаряди 35,1 35,7
Лодки 8,6 8,7
Екипаж 2,3 2,3
Пълна водоизместимост 20 735 21 066,8
Нефт 1120 1137,9
Гориво за механизмите 122 124,0
Максимална водоизместимост 21 977 22 328,6

За носенето на коректировъчния пост е използвана тринога конструкция, осигуряваща необходимите твърдост и здравина. Разположеният на нея командно-далекомерен пост е снабден с 2,7-метров далекомер „Бар и Струд“. Такъв далекомер стои и на резервния пост, разположен върху покрива на втората (малката) бойна рубка. Двата поста се съединяват с комуникационни тръби, телефони и електропроводи с двата централни поста, разположени под броневата палуба[34].

Макар линкора да е предназначен за залпова стрелба с главния калибър, към момента на влизането му в строй системата за централно насочване все още не съществува. Всяка кула води огън индивидуално според данните от централния артилерийски пост. В периода 1908 – 1909 г. е разработена системата за централизирано водене на огъня. В периода 1912 – 1913 г. в централния пост са монтирани специални изчислително-решаващи прибори, а командно-далекомерните постове са оборудвани със системи за централно насочване. В същото време крайните кули са оборудвани като резервни артилерийски командни пунктове[34].

Триногата мачта се показва като надеждно и удачно решение и се използва при всички последващи типове линейни кораби и крайцери. Сериозен недостатък е разположението на мачтата зад носовия комин. Това е необходимо, за да се спестят 60 – 80 т тегло при използването на мачтата като опора за лодъчния кран, обаче води до практически постоянното задимяване на командно-далекомерния пост. Допълнително нагорещените газове така нагряват мачтата, че качването на марса или спускането по преминаващата вътре в опорите скоб-трап е практически невъзможно. В кърмата е поставена неголяма тринога, на която се намира прожекторния мостик и са разположени ноковете на стрелите за товарене на въглища[34].

„Дредноут“ има дванадесет бойни 36-дюймови (914-мм) прожектори. Два се намират на мостика, четири на носовата надстройка, четири на средната надстройка и два на кърмовата. За предаването на сигнали се използва 24-дюймова (610-мм) лампа, разположена на платформа под фор-марса[32].

В състава на котвеното устройство влизат три 6,35-т (125 cwt) безщокови главни котви, един 2,3-т (42 cwt) стоп-анкер и един 760-кг (15 cwt) верп[32].

Разположението на каютите на екипажа на „Дредноут“ е променено. Адмиралските апартаменти, салона, каюткомпанията и всички офицерски каюти са пренесени от кърмата на полубака. А каютите за старшините и матросите, обратно – са пренесени в кърмата. Това приближава каютите на офицерите към основните бойни постове, а каютите на матросите към котелно-машинните отделения, където е заета по-голямата част от екипажа. Счита се, че това ще позволи на всички по-бързо да заемат своите постове по време на бойна тревога. Но новостта е възприета неодобрително, и след няколко серии линкори при типа „Кинг Джордж V“ се връщат към предишното разположение на каютите[35].

Брониране[редактиране | редактиране на кода]

Схема на бронирането на линкора „Дредноут“. Вертикалната броня е показана в червено, хоризонталното – със синьо. КС – круповска цементирана броня, KNC – круповска нецементирана, без допълнение – корабостроителна стомана. За многослойната броня в скобите с използване на „+“ е дадена дебелината на слоевете. В скобките, отначало е вътрешният слой за вертикалната броня или долния при хоризонталната. Всички дебелини са представени в мм със закръгленията от дюймове. За многослойната броня закръгленията са по слоеве. Например, скоса с дебелина 2,75 дюйма което е 69,85 мм, и е закръглено до 70 мм. Но поради трите слоя, то 1″+1″+0,75″ = 25 + 25 + 19 = 69 мм. С оглед на това, че реално това са теглови дебелини, и 1 дюйм всъщност е = 40 фунта/дюйм²=25,13 мм, дебелина, получаваните при такава схема на закръгления повече съответстват на реалните.

Адмирал Фишър в заданието към разработчиците задава директива за това, че „бронирането на бъдещият линкор трябва да бъде адекватно“. С оглед ограниченията по водоизместимост пред Филип Уотс стои проблема за икономия на тегло, и разхода на тегло за броневата защита върви според остатъчния принцип. В резултат на това защитата на „Дредноут“ на места отстъпва на предходната серия британски броненосци[36].

Възел на закрепване на бронята с болт. 1 – бронева плоча; 2 – подложка от тик; 3 – външна обшивка; 4 – гумена подложка; 5 – кръгла резба; 6 – броневи болт; 7 – шайба; 8 – шестъгълна шапка на бронеболта

Вертикалният брониран пояс с височина 4,06 м се набира от плочи цементирана круповска броня, простирайки се по цялата дължина на корпуса. Горният край на пояса се намира на нивото на средната палуба, а долният край при нормална водоизместимост влиза под водата на 1,52 м. Главният броневи пояс закрива машинно-котелната установка и погребите за главния калибър, заемайки 60% от дължината на водолинията. Той се състои от две нива плочи: долното е от 279-мм[Коментари 3][Коментари 4] плочи, а най-горната от плочите е с 203-мм дебелина. Това е по-малко в сравнение с 305-мм главен броневи пояс на „Лорд Нелсън“. Още повече, че при пълно натоварване газенето нараства от 8,08 м до 9,22 м, и 279-мм пояс напълно потъва под водата[36]. В подводната си част главният пояс се стеснява клиновидно до 178 мм. В района на носовата кула на главния калибър пояс изтънява до 229 мм[37], а след това продължава към носа до самия форщевен чрез пояс със 152-мм дебелина. В кърмата до ахтерхщевена върви 102-мм пояс[36]. Закрепването на пояса към обшивката се осъществява с помощта на броневи болтове[38]. За икономия на тегло се налага да се откажат също и от горния пояс. На това място се намира само обшивката от 13-мм корабостроителна стомана. Вертикалната броня се допълва от кърмова 203-мм траверса. Тя върви от барбета на кърмовата къла под наклон към главния броневи пояс[36].

Хоризонталното брониране е изпълнено по традиционната за британските броненосци схема. Горната бронирана палуба, преминаваща на нивото на средната палуба, се простира от форщевена до кърмовата траверса. По цялата си дължина тя е направена от 18-мм мека корабостроителна стомана. Между кърмовия и носовия барбети на нивото на долната палуба върви главната бронева палуба. Тя се състои от два слоя – 25 + 18 мм мека бронирана стомана. Централният участък на тази палуба е хоризонтален. Приблизително на 3 м от външния борд тази палуба се спуска със скосове към долния край на главния броневи пояс. По скосовете дебелината на бронята е увеличена до 68 мм за сметка на добавянето на допълнителен слой 25-мм круповска нецементирана броня[39].

В носовия край от барбета на носовата кула на ГК до форщевена върви 38-мм палуба, състояща се от два слоя мека стомана по 19 мм. В кърмата има 51-мм палуба, състояща се от два слоя по 25,4 мм. Над рулевите механизми тази палуба има подем на хоризонталния участък и 76-мм скосове[39].

Барбетите на главния калибър имат различна дебелина според височината и разположението на кулите. Над главната палуба външните страни на барбетите на крайните кули и външните страни на бордовите кули в сектора 180° имат дебелина 279 мм. Вътрешните части на барбетите имат дебелина 203 мм. Барбета на средната кула от всички страни има дебелина 203 мм. Между горната и долната палуби дебелината на барбетите е 102 мм. Кулите имат челни и странични стени с 279-мм дебелина, 76-мм покрив и 330-мм тил. За ускоряване на работите за „Дредноут“ са използвани кулите на „Лорд Нелсън“ и „Агамемнон“, поради което дебелината на плочите е намалявана от 305 до 279 мм[39].

Носовата бойна рубка има покрив с дебелина 51 мм, стени с 279-мм дебелина и комуникационна тръба със стени дебели 127 мм. Кърмовата е защищена по-слабо – стени 203 мм и комуникационна тръба 102 мм, при същата дебелина на покрива от 51 мм. Централните постове над бойните рубки по бордовете са със зашитата на 51-мм плочи, покрива, предните и задните стени – 25,4-мм[39].

Конструктивна подводна защита[редактиране | редактиране на кода]

По настояване на главния строител Филип Уотс подводната защита е разчетена за противодействие на две попадения на стандартните към този момент 457-мм торпеда със заряд от 70 кг тринитротолуол. Непрекъсната противоторпедна преграда няма. Погребите за главния калибър са защитени чрез броневи екрани с дебелина 51 мм. Екраните се простират от долната бронева палуба до вътрешното дъно[40].

За локализиране на действието на подводния взрив подводното пространство на корпуса е разделено от надлъжни и напречни прегради на значителен брой отсеци. Жизнено важните части на кораба се защитават от две надлъжни прегради, пространството между които се използва за съхранение на въглища. Вътрешната преграда при това отстои от борда на 5 м. Единствените водонепроницаеми са шестте надлъжни прегради. В тях до височината на средната палуба няма никакви отвори, люкове и т.н. Всеки голям вътрешен отсек има своя система за вентилация и осушаване. За ликвидация на крена при повредите на кораба е предвидена система за контранаводняване на отсеците под горната палуба[41].

Eнергетична установка[редактиране | редактиране на кода]

Трето котелно отделение:
1 – главен паропровод;
2 – подаване на парата в машинното отделение;
3 – колектор;
4 – тръбички за сбор на пара;
5 – тънки тръбички;
6 – топлоизолация;
7 – система за подем на шлаката;
8 – решетка на огнището;
9 – огнеупорна облицовка;
10 – кухина за събиране на шлаката;
11 – дебели тръбички;
12 – врати на огнището;
13 – запас прясна вода за котлите;
14 – шлюз за подаване на въглища от въглищните бункери през надлъжната водонепроницаема преграда;
15 – преградка за завъртане на горещите газове;
16 – люкчета за достъп до тръбичките;
17 – технически люк;
18 – вода в колектора;
19 – система за събиране на замърсяващи вещества (нефт) от повърхността на водата;
20 – пластина по повърхността на водата за намаляване на нейното разплискване при люлеене;
21 – дюзи за попълване на нивото на водата в колектора.

Парата за енергитичната установка на „Дредноут“ се осигурява от 18 котела „Бабкок и Уилкокс“ с номинално налягане на парата 250 psi (17,58 атм). Налягането на входа в турбините при това се понижава до 185 psi (13 атм). Всеки котел има шест инжектора за впръскване на нефт с максимална производителност 960 фунта на час при налягане от 150 psi (10,54 атм)[42]. Сумарната повърхност на нагряване е 5146,8 м², а сумарната площ на решетките на огнищата е 148,55 м²[32]. Конструктивно котелът има тръбички с различен диаметър. Основните нагревателни елементи са тръбичките с малък диаметър, а над и под тях са разположени тръбички с голям диаметър. Котлите са обединени със страните си в секции с по шест котела във всяка. Секциите са разположени напречно на кораба, поради което крайните котли имат малко по-малка площ на решетките им. Във всяко от трите котелни отделения се намират по две секции котли, с огнищата една срещу друга[43].

За осигуряването на изискванията за висока максимална скорост на „Дредноут“ са поставени два комплекта турбини Парсънс с пряко задвижване на четирите вала. Машинната установка е разположена в два отсека, разделени от надлъжна преграда в диаметралната плоскост. Във всеки отсек има един комплект турбини, в който влизат турбини за високо налягане и турбини за ниско налягане. Турбините за ниско налягане въртят вътрешната двойка валове, а за високото – външната. На всеки вал се намират по две турбини – за заден и преден ход. Сумарната мощност на турбините за преден ход съставлява 23 000 к.с., което осигурява теоретичната максимална скорост от 21 възела[44].

Машинното отделение по левия борд
1 – външен вал;
2 – тръба за подаване на пара от ТВН за заден ход към ТНН за заден ход;
3 – ТВН за заден ход;
4 – дъмис (неподвижен пръстен, компенсиращ осевото натоварване на парата върху ротора на турбината);
5 – опорен лагер;
6 – ТВН за преден ход;
7 – вътрешен вал;
8 – подаване на пара към ТВН за преден ход;
9 – блок на опорния лагер;
10 – подаване на пара към ТВН за преден ход;
11 – основна магистрала за подаване на пара от котелните отделения;
12 – вентил за управление на подаването на пара за заден ход;
13 – вентил за управление на подаването на пара за преден ход;
14 – вентил за управление на подаването на пара към крейсерската турбина;
15 – тръба за подаване на пара към крейсерската турбина;
16 – главен парокондензатор;
17 – тръба за подаване на пара от ТНД към парокондензатора;
18 – ТНН за заден ход;
19 – ТНН за преден ход;
20 – тръба за подаване на пара от ТВН към ТНН за преден ход;
21 – тръба за подаване на пара от крейсерската турбина към ТВН за преден ход;
22 – крейсерска турбина.

Недостатък на правотоковите турбини е това, че те са оптимални само при един режим, и за такъв се избира режима на пълен ход. Това води до повишен разход на гориво на крайцерски ход. За компенсиране на този ефект на вътрешните валове са монтирани турбини за крайцерски ход със сумарна мощност 6000 к.с., което осигурява икономична скорост от 14 възела. Парата отначало се подава към крайцерските турбини, а след това към турбините за високо налягане, след което се насочва към турбините за ниско налягане и накрая в парокондензатора[23].

Обаче, на практика използването на крайцерските турбини води до неочаквани проблеми. Тези турбини се използват само при крайцерски ход и се изключват на пълен ход. Неравномерното натоварване на тези турбини поради постоянното нагряване/изстиване води до разрушаването на лопатките на турбините на втората и третатата стъпка. Впоследствие корпусът на турбината също дава пукнатина, и при движение на полен ход поради загубата на херметичност в крайцерските турбини има загуба на пара. В крайна сметка става ясно, че за сметка на подбор на режимите на силовата установка разхода на гориво без използването на тези турбини се намира на приемливо ниво. За това се отказват от използването на крайцерските турбини, и излючените от валовете турбини до края на кариерата на кораба се возят като „мъртво тегло“[45].

Конкурсът за доставка на главните механизми е обявен на 18 май 1905 г., а на 24 юни е спечелен от фирмата „Викерс“. Контрактната стойност на турбините съставя 252 533 фунта стерлинги. При това фирмата „Викерс“, опасявайки се от сложностите на малкоизучените механизми, ги преотдава за производство към фирмата на Чарлз Парсънс. И турбините са произведени в завода им в Уолсенд. По конструкция те са сходни с тези на разрушителите „Вайпър“, „Кобра“, „Идън“ и крайцера „Аметист“. Основните разлики са по-добрия достъп за обслужване и твърдото съединяване на турбините с валовете, без разглобяващи се муфи[23].

Според разчетите, 21-възловата скорост се достига при 23 000 к.с. на 320 об/мин. На изпитанията при остров Уайт на 6 октомври 1906 г. по време на 6-часови изпитания е достигната средна скорост от 21,05 възела при мощност от 24 712 к.с. и 328 об/мин. На два участъка е фиксирана скорост от 21,78 възела при 26 728 к.с./334 об/мин и 27 899 к.с./336 об/мин[23].

На „Дредноут“ има четири динамо-машини „Сименс“ със сумарна мощност от 410 кВт, изработващи постоянен ток 1000 А. Задвижването на два от генераторите се осъществява от спомагателни парни машини. Другите два, смятани за резервни, се въртят от дизелови двигатели „Мирлиз“[30].

Болшинството спомагателни механизми се задвижват от електромотори, с изключение на котвения шпил с хидравлично задвижване. Основната бордова мрежа е с напрежение от 100 В. Всичките четири генератора са съединени към централното разпределително табло, и вече от него излиза една магистрала с разклоненията. Предвидени са и отделни разпределителни табла с малка мощност. За телефонната мрежа вместо ампулни батерии се използват преобразуватели към 15 В. Освен прочеето оборудване електричеството се използва за работата на 13 прожектора, 1342 нажежаеми лампи с мощност от 16 до 50 свещи, 77 вентилатора, 7 трюмни и 8 санитарни помпи, 5 асансьора, 8 лебедки за товарене на въглища, кърмовия шпил, подемниците за боеприпаси и шлака, двигателите за работилниците, хлебопекарната, машината за лед и хладилната машина, системите за управление на огъня, компаситеСпери[30].

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Главен калибър[редактиране | редактиране на кода]

Кърмовите кули на главния калибър

„Дредноут“ е въоръжен с десет 305-мм 45-калибрени оръдия Mk X в пет двуоръдейни кули. Оръдията и установките са разработени за броненосците от типа „Лорд Нелсън“. Главният артилерист на флота Джон Джелико предлага за ускоряването на строежа на „Дредноут“ да се използват оръдейните установки и стволовете от основния и резервния комплект на „Нелсъните“, строящи се от януари 1905 г. Контракта си поделят двете най-големи британски оръжейни фирми. Фирмата „Викерс“ получава контракт за производството на кърмовата и средната куполни установки на цена 69 860 ф. стерлинга за всяка. Фирмата „Армстронг“ получава поръчката за носовата и бордовите кули по цена 70 092 ф. стерлинга[29].

Теглото на оръдието Mk X със затвора съставлява 58 т. Над вътрешната нарезна тръба има втора (външна) тръба. Двете тръби са направени от легирана никелова стомана. Традиционно за британския флота ствола е скрепен с намотка от тел. Над външната тръба, от дулния до среза на казенника, се наматва тел от високоякостна стомана със здравина на скъсване 150 кг/мм²[46].

Зареждането е картузно. Метателният заряд се състои от два картуза[46] с кордит марка MD45 с обща маса 117 кг. Затвора е бутален, система Уелин. На 386-кг бронебоен снаряд се съобщава начална скорост от 830 м/с. Установката осигурява максимален ъгъл на подем на оръдията от 13,5°, което дава максимална далечина на стрелбата от 15 040 м. Първоначално в боезапаса влизат само бронебойните APC Mark VI и фугасните HE Mark IIa снаряди с балистичен наконечник с оживало от два диаметъра. В периода 1915 – 1916 г. в боекомплекта влизат бронебойните APC Mark VIa и полубронебойните Mark VIIa снаряди с оживало от 4 диаметра, а от 1918 г. се използват и бронебойните снаряди Mark VIIa (Greenboy). При стрелба с новите снаряди максималната далечина нараства до 17 236 м[47].

Кулите на „Дредноут“ се отличават с малко от тези на „Нелсъните“. За олекотяване на разположението на бордовите кули в корпуса е намален диаметъра на въртящата се част от кулата. Инженерите на фирма „Викерс“ подобряват общата компоновка на бойното отделение на кулите и намаляват диаметър на въртящата се основа на установката. Благодарение на това е намален диаметъра на опорния барабан и барбета. За сметка на намаляването на диаметъра на барбета е увеличена дебелината на бронята в този район. Такава конструкция на кулите е използвана и от фирмата „Армстронг“[48].

Боезапас от погребите по централен въртящ се щублер се подава в претоваръчното отделение, разположено непосредствено под бойното отделение. След това снаряда и двата полузаряда се преместват във въжения зарядник. По специални направляващи от ъглов профил зарядника се качва в бойното отделение. При зареждането зарядника се закрепва от казенната част на оръдието. Боеприпасите от зарядника се търкулват на подвижни улеи, съвместени с оста на оръдието и верижен прибойник, закрепен на люлеещата се част на оръдието, за да се натикат в камерата. При затварянето на затвора зарядника се разсъединява с люлеещата част на оръдието и отива надолу. Такава схема позволява да се провежда зареждането при произволен ъгъл на подем на оръдията[49].

„Дредноут“ може да води бордови огън от осем оръдия. В кърмовия сектор на теория може да води огън със шест оръдия, в носовия – с четири. На основа на предварителни разчети са изказани опасения, че при стрелба с бордовите кули близо към диаметралната плоскост на надстройките и горната палуба ще се нанасят значителни разрушения, обаче сведения за това, са ли тези опасения проверени на практика няма. Също опасения предизвикват значителните натоварвания върху корпуса при бордова стрелба от осем оръдия. Усилени са конструкции, крепящи стационарните барабани на куполните установки. Опасенията са разсеяни от резултатите от изпитанията на главната артилерия, от 18 октомври 1906 г. при остров Уайт. В крайна сметка, след многолетната експлоатация, главният калибър на „Дредноут“ се проявява като изключително надежден – за цялото време няма нито един сериозен отказ или повреда[49].

Противоминна артилерия[редактиране | редактиране на кода]

76-мм оръдия, поставени на кърмовите кули на главния калибър

Противоминната артилерия на „Дредноут“ се състои от 27 76-мм оръдия 18 cwt QF Mark I в установки Mark PIV, също разработвани за „Лорд Нелсън“. Оръдието има дължина на ствола от 50 калибра и тежи 915 кг. Снаряда с тегло 5,5 кг получава скорост от 800 м/с. Избора на 76-мм оръдия единодушно е подложен на рязка критика. Такова оръдие е явно недостатъчно за поражение на съвременните разрушители, и в най-добрия случай може да се разчита на срив на техния заход на рубеж за атака[49][50][51].

Откровенно неудачно е и разположението на оръдията. Те не могат да се поместят всичките в тясната надстройка. И комитета се стреми да получи колкото е възможно по-големи сектори на обстрел и да се разпределят оръдията на колкото е възможно по-голяма площ, за да се намали риска от тяхното едновременно излизане от строй. Дванадесет оръдия са разположени в надстройката. Седем оръдия са поставени на покривите на кулите – по две на бордовите и по едно на останалите. Останалите осем се намират на подвижни лафети на палубата на полубака и юта. Установките на кулите се използват и като тренировъчни при провеждането на учебни стрелби с главния калибър[51][52].

Палубните установки са разположени в района на действие на дулните газове. Щатно те се съхраняват в разглобен вид и се поставят само преди използване. За това в процеса на експлоатация тези оръдия рядко се намират на своите места. Още в началото на службата три оръдия от полубака са пренесени на покривите на кулите, намиращи се по диаметралната плоскост. През декември 1907 г. последното останало на носа оръдие и две кърмови въобще са свалени, намалалявайки общото им число до 24. При последващата експлоатация броя на 76-мм оръдия е намален още повече[44].

Зенитно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

През 1915 г. на юта са поставени две зенитни 6-фунтови 57-мм оръдия Mk 1C. Но през 1916 г. те са заменени с две зенитни 76-мм оръдия. По описания, в края на войната на „Дредноут“ стоят четири 12-фунтови зенитни оръдия, повидимо, става дума за 76-мм зенитни оръдия[51].

Оръдие 12″/45 Mark X[53] 3″/45 QF Mark I[54] 3″/45 20cwt QF HA Mark I[55] 57-мм Хочкис QF Mark I[56]
Година на разработване 1904 ? 1910 1884
Калибър, мм 305 76 76 47
Дължина на ствола, калибри 45 50 45 40
Маса на оръдието, кг 58 626 1000 1020 240
Скорострелност, изстрела/минута 1,5 15 12 – 14 20
Установка BVIII, BIX, BX PIV ? ?
Ъгли на насочване −3°/+13,5° −10°/+20° −10°/+90° /+60°?
Тип зареждане картузно разделно-
гилзово
унитарно
Тип на снаряда полубронебоен
Mark VI (2crh)
полубронебоен
Mark VIa (4crh)
фугасен фугасен фугасен
Тегло на снаряда, кг 386 389,8 5,67 5,67 2,72
Тегло и тип на метателния заряд 117 кг MD45 1,25 кг MD11[57] 0,96 кг MD 0,11 кг CT
Начална скорост, м/с 831 831 792 762 538
Максимална далечина, м 15 040 17 236 8500 11 810 7955
Досегаемост по височина, максимална, м 7680 3050
Ефективна, м 4790 1100

Торпедно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

„Дредноут“ е въоръжен с пет подводни 457-мм торпедни апарата[32]. На „Дредноут“ за първи път са поставени апаратите модел „B“. Шиша, който се вади от апарата при изстрел и препятства заклинването на торпедото при стрелба на ход, има електрическо задвижване вместо хидравлично. Кърмовия торпеден апарат, бе такъв шиш, е демонтиран през 1917 г. Кърмовият отсек за съхраняване на бойните части на торпедата е преправен на погреб за зенитните оръдия, а през 1918 г. целия кърмов торпеден отсек е използван за съхранение на зенитните изстрели[51].

Авиационно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

През 1918 г., по примера на останалите линейни кораби, е планирано да се поставят на кулите „A“ и „Y“ платформи за пуск на колесни самолети[Коментари 5], но поради края на войната планираната модернизация е отменена[58].

Система за управление на огъня[редактиране | редактиране на кода]

„Дредноут“ се създава за воденето на залпова стрелба с главния калибър, обаче при строителството си така и не получава централизирана система за управление на стрелбата. Системата за управление се намира в разработка и е доведена до работоспособно състояние едва през 1914 г. В тези условия приборите за управление на стрелбата на „Дредноут“ постоянно се усъвършенстват и се допълват с нови[51]. В общия случай задачата на системата за управление на стрелбата се явява изработването на ъглите за насочване на оръдията. Вертикалният ъгъл на насочване (прицел) зависи от далечината на стрелба, а хоризонталния ъгъл за насочване (целик) съответства на пеленга на целта. Тъй като целта е подвижна, за времето на полет на снаряда на големи дистанции е необходимо да се отчете временно́то изменение на разстоянието (ВИР) и временно́то изменение на пеленга (ВИП). С оглед ВИР и ВИП прицелването се осъществява в точка на изпреварване.

Фотография от статията „Дреднаут“
(„Военна енциклопедия на Ситин“)

В първия вариант на системата за управление на стрелбата на „Дредноут“ пеленга на целта се задава с визьор, разположен в коректировъчния пост на фор-марса, предварителната далечина до целта се определя от далекомерния пост на покрива на сигналната рубка. Далечината се уточнява от артилерийския офицер чрез пристрелка. Данните по далечина и пеленг се дават на централния (разположен на средната палуба) и резервния артилерийски постове. В артилерийския пост далечините според таблиците за стрелба се преобразувт в ъгъла на вертикално насочване. За предаването на този сигнал в кулите има прибори на фирмата „Викерс“. В т.нар. задаващи прибори се внасят ъглите на вертикално и хоризонтално насоичване. Тези данни се предават към приемащите прибори в кулите. В кулите има стрелки, показващи текущите ъгли на завъртане на кулите и на вертикалното отклонение на оръдията. Задачата на наводчика е да съвмести стрелките. След като всички оръдия на кораба получават еднакви ъгли на насочване, се осъществява залпа[51].

На далекомерния пост стои 9-футов далекомер (база 2,74 м). Главния и резервния постове се намират на средната палуба, над главния пояс. В периода 1908 – 1909 г., по предложение на командира на „Дредноут“ Бейкън, централния пост е пренесен с палуба по-долу, под защитата на бронята[51]. Първоначално за да има възможност да се води групова стрелба на топовете на мачтите стоят указатели за дистанцията до целта за съседните кораби, обаче те са демонтирани към 1910 – 1911 г. В течение на 1912 – 1913 г. кулите са оборудвани за възможност да водят индивидуална стрелба, а кулите „A“ и „Y“ са оборудвани като за резервни постове за управление на стрелбата. Приблизително по това време в кула „A“ и на компасния пост са поставени 9-футови далекомери, а в коректировъчния пост на фор-марса е поставен жиростабилизиран далекомер Арго[59].

Към момента на внедряването във флота на приборите за управление на централизирана стрелба „Дредноут“ вече се отнася към старите кораби, поставянето на които с тази техника е на последен ред. Директор за централизирано управление на стрелбата на фор-марса и „масичка на Дрейер“ модел Mark 1 в централния си пост за управление „Дредноут“ получава едва към май 1916 г[59]. От директора в централния пост постъпва информация за пеленга, дистанцията до целта и нейния курс, данни за грешките при прицелване. От навигационния пост постъпва информация за собствения курс и скорост. Също се отчитат данните за направлението и скоростта на вятъра. Масичката на Дрейер представлява аналог на механичен компютър, с помощта на който се правят изчисленията за необходимите ъгли на вертикално и хоризонтално насочване[60]. През 1918 г. е поставена системата на Хендерсън[59]. Тази система представлява прибор с жироскоп. Наводчика затваря веригата за стрелба. Когато кораба при люлеене се намира във вертикално положение, прибора автоматично сработва, и се произвежда залп[61].

76-мм оръдия са разделени на няколко групи. Стрелбата на всяка група се управлява от офицер, намиращ се на единия от постовете на топовете на мачтите. По телефон той предава данните за ъглите на насочване непосредствено към оръдията. Системата е простой и се показва като достатъчно ефективна[59].

Основни модификации[редактиране | редактиране на кода]

1908 – 1909

Централният артилерийски пост е пренесен от средната на долната палуба. На негово място е поставен щурманският пост[62].

1912 – 1913

Офицерските постове в кулите на ГК са оборудвани с късовълнови приемо-предаватели. Кулите „A“ и „Y“ са оборудвани като резервни постове за управление на огъня[62].

30 април 1913 г.

В кула „A“ е поставен 9-футов далекомер с предаване на сигнала към системата за управление. 9-футов далекомер F.Q. 2 е поставен на компасната платформа[58].

2 април 1914 г.

На фор-марса е поставена система за сигнални светлини (на английски: Evershed Bearing Indicator)[58].

7 юни 1915 г.

Фор-марс е преправен за поставянето на директора за управление на артилерийския огън. На фокмачтата е поставена платформа за 36-дюймови прожектори. 9-футовите далекомери F.T. 8 са поставени в кули „P“, „Q“, „X“ и „Y“, на всички кули на ГК са поставени визьори. Премахнати са крилата на мостика. Започва поставянето на системата за отдалечено управление на бойните прожектори. 76-мм оръдия са свалени от покрива на кула „A“ и са поставени на квартердека. На юта са поставени две 57-мм зенитни оръдия. Свален е кърмовия пост за управление, разполагащ се на покрива на сигналната рубка[58].

Средата на 1916 г. (по време на ремонтите от 24 април до 25 май 1916 г.)

Свалени са противоторпедните мрежи. На фор-марса е поставен директор за управление на стрелбата с главния калибър, в централния артилерийски пост е поставена масичка на Дрейер модел Mark I[58].

Края на 1916 г.

57-мм зенитни оръдия са заменени с две 76-мм зенитни оръдия[58].

27 януари 1917 г.

Над 25-мм броня на средната палуба над погребите е настлан допълнителен 19-мм слой броня[58].

19 август 1917 г.

Във вратите на погребите са поставени пламенепроницаеми люкове. Четирите 36-дюймови прожектора са пренесени на площадка на върха на кърмовата мачта, под нея е устроен пост за управление. Свален е кърмовия торпеден апарат. Горният погреб за 76-мм оръдия е преправен в пост за управление. Установките на двете 76-мм оръдия на юта са преправени в зенитни. Индикатори за пеленг са поставени на 76-мм зенитни оръдия. Започва подготовката за монтиране на системата за управление на стрелбата на Хендерсън и жирокомпасите Спери[58].

1917

Скали за ъглите на завъртане са нанесени на барбетите на кулите „A“ и „Y“[58].

1917 – 1918

От мостика е премахнат семафора[58].

31 декември 1918 г.

Започнати са, но не са завършени следните работи. Поставяне на екрани против вятъра на директора за управление на стрелбата. Поставяне на отворени наблюдателни люкове на кулите. Замяна в кула „A“ на далекомера F.T. 8 с 9-футов F.T. 24. Завършване на поставянето на системата за управление на стрелбата на Хендерсън и жироскопите Спери. Преместване на далекомера Арго в задния край на площадката на фор-марса. Създаване на пространство за свободно завъртане на платформите за излитане на колесни самолети на кулите „A“ и „Y“. Поставяне на нови 36-дюймови прожектори[58].

Строителство[редактиране | редактиране на кода]

Построяването на „Дредноут“ е поръчано на Кралската корабостроителница в Портсмът, която строи корабите по-бързо от другите кралски корабостроителници. По това време кралските корабостроителници строят по-бързо и с по-добро съблюдаване на тегловата дисциплина, отколкото частните корабостроителници[63]. На 23 декември 1904 г. за главен конструктор на корабостроителницата, на смяна на Хард, е назначен Митчъл, впоследствие допринесъл за ускоряването на построяването на „Дредноут“[64]. Общата контрактна стойност на строежа на кораба съставя 1 672 483 фунта стерлинги, на оръдията – 113 200 фунта стерлинги[32].

4 октомври 1905 г., 2 дена след залагането. Почти всички долни части на шпангоутите са по своите места, частично са закрепени с нитове
7 октомври 1905 г., 5 дена след залагането. Всички шпангоути и бимсове за поставянето на броневата палуба са на своите места
36 дена след залагането. Поставени са почти всички броневи плочи на скосовете и на хоризонталната част на броневата палуба и по-голямата част от бимсовете под главната палуба

Официално „Дредноут“ е заложен на 2 октомври 1905 г. Фактически подготвителните работи започват в първите дни на май 1905 г. Към момента на залагането огромна част от разкроения листов материал се намира на стапела. Под непосредственото ръководство на Фишър са предприети организационни мерки, позволяващи да се постигне много висок темп на работа. Към официалната дата на залагането за строителството вече работят 1100 човека. Трудовата седмица на работниците продължава шест дни, от 6 сутринта до 6 вечерта. Организирана е своевременната доставка на материали. На 2 октомври 1905 г. на стапела, обкръжен от гори и напълно въртящи се кранове, вече стои остова на бъдещия кораб – кутиевидната килева греда, части от външната обшивка, дънните и скуловите стрингери, извадени са флорните и бракетните шпангоути до нивото на долния шелфа на броневия пояс – около 7,5 м. В кърмовата част са поставени две вътрешни напречни прегради[65][63][64].

След официалната дата на залагането числото на работещите е доведено до 3 хил. души. Фишър настоява за организирането на втора смяна, но в такъв случай това означава на стапела да се съберат 6 хил. души от 8 хил. работници на корабостроителницата. Това би довело да се спре всички други строителни и ремонтни работи, и за това идеята не е осъществена. За опростяване на подготвителните операции още на етапа подготовка на работните чертежи е значително намален броя на типовите размери на стоманените профили. Броя дебелини на стоманените листове също е сведен до минимум. Предприетите мерки се оказват достатъчно, за да постави не бит и до днешен ден рекорд за построяване на голям кораб[66][63][64]. На 10 февруари 1906 г. „Дредноут“ е спуснат на вода. Церемонията провежда крал Едуард VII[67]. А още на 3 октомври 1906 г. кораба влиза в строй. Така, официално срока за неговото построяване съставя една година и един ден[66][63].

Ако се брои от датата за залагане на първия лист на стапела – от май 1905 г. – до декември 1906 г., когато е завършена подготовката на „Дредноут“ за атлантически поход, се получават 20 месеца. А ако се брои до датата на влизането му в строй като бойна единица, то всичко това са 23 месеца. Но даже този срок се явява впечатляващ резултат, отчитайки броя на използваните на кораба принципно нови решения[68].

Изпитателен поход[редактиране | редактиране на кода]

Още на 2 юли 1906 г. на кораба е назначен неговият командир – кептън Реджиналд Бейкън, по-рано член на комитета по създаването на новия линкор. В периода октомври – ноември 1906 г. „Дредноут“ преминава изпитания за работата на машините, за мореходност и управляемост. Кораба започва да се подготвя за голям поход в Атлантика, главната цел на който е проверка на основните качеств на паротурбинния боен кораб. През декември 1906 г. завършват довършителните работи и набран пълния щат на екипажа. В навечерието на Новата година „Дредноут“ преминава докуване[68].

На 5 януари 1907 г., след натоварване на всички припаси, кораба отплава от Портсмът. Неговият курс е към Ерозабей в Испания. След това линкора се насочва към Гибралтар, където попълва запасите си, след което излиза в Средиземно море. Заобикаля Сардиния, „Дредноут“ после минава Гибралтар и се насочва към Тринидад. 3430 мили от Гибралтар до Тринидад линкора изминава със средна скорост 17 възела, пристигайки на място на 5 февруари 1907 г[69].

Разположения на Тринидад огромен закрит залив е избран за провеждането на изпитания за скоростните и маневрените качества на линкора и провеждането на артилерийска стрелба. Базирайки се в Порт оф Спейн, „Дредноут“ има шест седмици непрекъснати изпитания и учения. Освен различните маневри, тренировки на оръдейните разчети и провеждането на стрелби, са проведени прожекторни учения, занятия по поставяне и вдигане на противоторпедните мрежи и много друго. Обратният преход към Англия преминава от 18 до 23 март, преодолени са 3980 мили със средна скорост от 17 възела. При това скоростта е принудително ограничена поради повреждането на левия рул[69].

След похода Бейкън представя доклад на Адмиралтейството. Предложени са ред усъвършенствания, в т.ч. монтиране на по-мощни мотори на въглищните лебедки, но като цяло той охарактеризира „Дредноут“ като изключително успешен проект. Турбинната установка без сериозни повреди издържа поход от 10 000 мили. Традиционната установка с бутални машини ако и да издържи подобен поход, то след това би искала пълна проверка на механизмите[70].

През пролетта на 1907 г. Фишър представя най-новия линкор на членовете на парламента, на делегации на обществени организации и пресата. Това е звездният час на „Дредноут“ – всички вестници са пълни с хвалебствени отзиви, а от желаещите да посетят кораба няма откачане[71].

Командири на кораба[редактиране | редактиране на кода]

Служба[редактиране | редактиране на кода]

След завръщането си от изпитателния поход „Дредноут“ е включен в наскоро формирания Флот на метрополита. Ставайки флагман на Морската дивизия, „Дредноут“ остава такъв до 1911 г., след което се числи като редови кораб в първа дивизия линкори. По-голямата част от службата на линкора протича във водите на Англия. Изключения са няколко големи маневри на флота при атлантическото крайбрежие на Испания и къси походи в Средиземно море през 1907 и 1913 г[76].

HMS Dreadnought през 1906 г.

В края на 1914 г., след реорганизацията на флота, „Дредноут“ става флагман на 4-та линейна ескадра. Периода от август 1914 до юли 1916 г. той провежда в състава на тази ескадра. В годините на войната службата на линкора не изобилства от бойни епизоди. Единственият случай да се отличи линкора получава на 18 март 1915 г. След отработване на съвместно маневриране с Гранд Флийт „Дредноут“ се връща към резервната база в Кромарти. В 12:28, когато „Дредноут“ вече е доста далеч от основните сили на Гранд Флийт, лейтенант Пирси забелязва на разстояние около 8 кбт перископ на подводна лодка. Линкора се обръща към лодката и увеличава скоростта до 17,5 възела. На субмарината, явно, „Дредноут“ не е забелязан. От разстояние 3 кбт по лодката е открит огън от 76-мм оръдия, но безуспешно. В 12:35 лодката все още плава на предишния си курс, и „Дредноут“ решава да я таранира. Удара на форщевена на „Дредноут“ попада в кърмата на лодката по десния бортд. За мигновение носовата част на лодката се показва от водата, и англичаните успяват да видят нейния номер – „U-29“. За успешната маневра линкора получава благодарност от командващия Гранд Флийт, адмирал Джелико. Подводната лодка „U-29“ потъва с целия си екипаж. Нейн командир е аса-подводничар Ото Ведиген, преди това командващ подлодката „U-9“, която в началото на войната потопява за един ден три британски броненосни крайцера – „Абукир“ (HMS Aboukir (1900)), „Хог“ (HMS Hogue (1900)), „Креси“ (HMS Cressy (1899))[76], също на 15 октомври 1914 г. „U-9“ под командването на Ведиген потопява и четвърти британски крайцер – „Хоук“ (HMS Hawke (1891)).

През май 1916 г., по време на Ютландското сражение, „Дредноут“ се намира в ремонт и за това се лишава от шанс да открие огън по врага. През юли 1916 г. „Дредноут“ е изпратен на юг за усилване на 3-та линейна ескадра, базираща се в Ширнес. През май 1918 г. линкора се връща в Скапа флоу, в своята ескадра. В края на 1918 г. „Дредноут“ се намира в ремонт. На него, както и на останалите британски линкори, е планирано да се поставят на крайните кули платформи за излитане на самолети, обаче поради приключване на войната всички работи са прекратени[77].

На 12 януари 1919 г. „Дредноут“ е изваден в резерва, след което се намира в Розайт. От 25 февруари се използва като тендер при линкора „Херкулес“. На 31 март 1920 г. е включен в списъка на корабите за продажба и е преведен в корабостроителницата. На 9 май 1921 г. е продаден за скрап на фирмата „T. W. Ward“ за 447 500 фунта стерлинги. На 2 януари 1923 г. е преведен в Инверкитинг, където и е разкомплектова за метал[78].

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

При проектирането на „Дредноут“ корабостроителите са обвързани с жестоки ограничения към ръста на водоизместимост. Лорд Фишър, желаейки да продемонстрира преимуществата на неговата концепция за линеен кораб, се стреми да попокаже, че тези преимущества са основани не на просто увеличаване на размерите на кораба, но на качествено нов подход към проектирането. Поради това ръста в стойността и водоизместимостта на „Дредноут“ се вписват в рамките на наблюдаващия се типичен ръст на тези параметри при по-рано построените серии британски броненосци. Така например, корабите от типа „Кинг Едуард VII“ имат водоизместимост 16 350 т и стойност 1 475 075 £, „Лорд Нелсън“ – 16 500 т (ръст 1,5%) и 1 651 339 £ (ръст 12%), а „Дредноут“ – 17 900 т (ръст 8%) и 1 783 883 £ (ръст 8%)[79]. Линейният кораб като такъв представлява резултат от баланс на въоръженията, защитата и скоростта. Поради ограниченията за водоизместимост на конструкторите на „Дредноута“ се налага, най-напред, да усилят въоръжението и да повишат скоростта, пожертвайки ръста на защитата[36].

HMS Dreadnought през 1907 г.

Принципиалното отличие на проекта на „Дредноут“ от предходните проекти броненосци става артилерията. На кораба, напълно сравним по водоизместимостта си с класическите ескадрени броненосци, са поставени десет 305-мм оръдия. В същото време броненосците на Великобритания и другите страни носят само четири тежки оръдия и оръдия с междинен калибър. Сами по себе си оръдията на „Дредноут“ не представляват нещо впечатляващо. Това са си все същите 45-калибрени оръдия, които има и на последните британски броненосци от типа „Лорд Нелсън“. Главното е това, че в бордовия залп на „Дредноут“ участват 8 оръдия – два пъти повече, отколкото при „Лорд Нелсън“[29].

Откровено неудачната страна на проекта е противоминния калибър. 76-мм оръдия са недостатъчни за нанасяне на съществени повреди на современите разрушители, и в най-добрия случай може да се разчита само на срив на излизането му в торпедна атака. Също неудачно е и разположението на оръдията. Поставените на палубата оръдия са свалени още на ранния период от службата[52]. Разположените върху покривите на кулите на главния калибър предизвикват също маса критика, за това в последващите проекти на британските линкори те са заменени със 102-мм и са поставени в надстройките[80].

Втората „черешка“ на проекта става високата скорост и използването на турбини. Турбината по сравнение с парната машина обладава по-ниска икономичност на крайцерските скорости, обаче освен това има и ред несъмнени преимущества. При равна мощност турбинната установка има по-малка маса, по-ниска стойност и изисква за обслужването си по-малък брой хора. Използването на турбини позволява да се икономисат 600 т от масата на машинната установка и 1000 т водоизместимост. Освен това, турбинната енергетична установка обладава по-голяма надеждност и е по-малко шумна[81][82]. В изпитателния поход турбинната установка напълно подтвърждава своята надеждност. Кораба с бутални машинами също може да издържи 7000-милен поход, обаче след него ще му е необходимо пълно преглеждане на механизмите[71].

В условият на ограничения на ръст във водоизместимост разхода на тегло за бронирането на „Дредноут“ е на остатъчния принцип[36]. И макар неговия конструктор Филип Уотс да доказва, че защитата на „Дредноут“ за сметка на преразпределянето на бронята е еквивалентна на защитата на „Лорд Нелсън“, на места тя е явно по-слаба[40]. Критикува се отказа от горния брониран пояс[39]. Частично това е оправдано с това, че на „Лорд Нелсън“ той защитава системата за подаване към кулите на междинния калибър. На „Дредноут“ кулите на главния калибър имат индивидуална защита, и необходимост от това няма. Но при това от защита са лишени и димоходите, което снижава бойната устойчивост на линкора[59]. На „Дредноут“ е усилена противоторпедната защита чрез поставянето на броневи екрани в района на погребите, но разплатата за това е снижението на дебелината на главния пояс от 305 до 279 мм. Към това главния броневи пояс по височина се състои от два слоя плочи, и горния слой плочи има дебелина 203 мм. При пълно натоварване 279-мм пояс влиза под водата, и, ако „Дредноут“ влезе в бой веднага след излизането си от базата, неговите бордове ще са прикрито само от 203 мм броня. Обаче обикновено британските линкори влизат в бой след съществен разход на въглища, когато за сметка на изпразването на въглищните бункери долния слой плочи излиза изпод водата[36]. От „Лорд Нелсън“ „Дредноут“ наследява достатъчно странната особеност в бронирането на района на погребите на главния калибър. В района на носовата кула на главния калибър главният пояс изтънява до 229 мм. А в района на кърмовата кула главният пояс завършва на средата на барбета, продължавайки нататък само с пояс от 102-мм дебелина. Това значително отслабва защитата на погребите на крайните кули, като това икономисва само 15 т броня и едва ли може да се обясни с това обстоятелство. Такова изтъняване на бронята на главния пояс в района на погребите също има на следващия проект, линкорите от типа „Белерофонт“ и на първите типове линейни крайцери, но след това вече не се повтаря[37].

„Дредноут“ е проектиран с оглед на все по-нарастващите дистанций на боя, обаче неговите конструктори не успяват да предвидят ръста на тези дистанции до 60 – 70 кбт[39]. Защитата на „Дредноут“ явно е разсчетена за настилните траектории на огъня[37][39]. На дистанциите от 60 – 70 кбт и нагоре, които стават обичайни по време на Първата световна война, траекторията на падане на снарядите става навесна[40]. Недостатъците в бронирането при такава ситуация стават намаляването на дебелината на барбетите зад броневия пояс[37], отсъствието на носова траверса и достатъчно тънките броневи палуби[40]. След Ютландското сражение палубите на британските линкори в района на погребите по спешност са усилени с допълнителен слой броня[37].

„Дредноут“ е построен за феноменално къс срок – „за една година и един ден“ съгласно официалната формулировка. Независимо от това, че този резултат е достигнат благодарение на това, че работите на стапела започват дълго преди официалното залагане, истинското време, отнело строителството, все пак е рекордно за такъв голям кораб[65].

Впечатляващата концепция и броя на внедрените на този кораб новости, особено единния главен калибър и 21-възловата скорост, правят „Дредноут“ епохален кораб. Неговата конструкция е качествено нова, а неговото име става нарицателно. Всички последващи линкори, построени според тази концепция, започват да се наричат „дредноути“[83].

Заедно с това самото строителство на „Дредноут“ е подложено на критика. Британия, придържаща се към „двудържавния стандарт“, има най-големия в света флот от броненосци. Появата на качествено новия кораб прави морално остарели всички построени до това броненосци, лишавайки Британия от нейното преимущество по море. В крайна сметка за Британия е необходимо да построи линейният си флот отново, което дава на флота на кайзерова Германия шанса да настигне британския флот по брой на линейните кораби[84]. През 1900-те години това положение води до бурна гонка в морските въоръжения. Всеки последващ линкор се стремят да построят по-силен от предходния, което преди началото на Първата световна война довежда до появата на „свръхдредноути“ с оръдия калибър 343 – 381 мм. Но, както правилно отбелязва лорд Фишър, идеята за линкора с еднокалибрена артилерия по това време вече витае във въздуха. Итализнеца Куниберти предлага свой проект за бързоходен линкор, а американците даже успяват да поръчат своите първи еднокалибрени линкори от типа „Мичиган“ по-рано от британците – през март 1905 г. Появата на корабите с такова въоръжение е само въпрос на време, а Фишър предвижда тези събития, позволявайки на Британия да стане лидер в гонката на морските въоръжения[85].

Сечение по мидъла на капитални кораби, заложени в периода 1905 – 1907 г.
HMS Lord Nelson 1906 midel section.svg HMS Dreadnought 1906 midel section.svg SMS Westfalen midel section.svg
броненосеца „Лорд Нелсън линкора „Дредноут“ линкора „Вестфален“ (SMS Westfalen (1908)) от типа „Насау“

Аналози[редактиране | редактиране на кода]

„Саут Каролина“[редактиране | редактиране на кода]

В САЩ линкора с единен калибър на артилерията се разработва по същото време, когато британците проектират „Дредноут“. Конгреса отделя средства за двата нови линкора „Саут Каролина“ и „Мичиган“ даже по-рано от Великобритания – на 3 март 1905 г. Но, за разлика от британския кораб, работите над новия американски проект се водят неспешно. Етапа на ескизното проектиране в САЩ е завършен на 26 юни 1905 г. Детайлната разработка се води от юли по ноември 1905 г., а чертежите са утвърдени на 23 ноември 1905 г. Средствата за строителство са отделени в рамките на 1906 финансова година, завършваща на 30 юни 1906 г., обаче залагането се състоява едва през декември 1906 г. Така, към времето за влизане в строй на двойката американски линкори във Великобритания вече са построени четири дредноута и три линейни крайцера.

Към момента на даването на средствата ВМС на САЩ не успяват да обосноват увеличаването на водоизместимостта, за това „Мичиганите“ се строят с действащия за броненосците лимит от 16 000 дълги т. Това обстоятелство и предопределя слабостта на проекта всравнение с „Дредноут“[86]. „Мичиган“ носи осем 305-мм оръдия против десет на „Дредноут“. Оръдията подобно на „британеца“ са разположени в двуоръдейни кули, обаче заради икономията на водоизместимост американският конструктор Вашингтон Кепс ги разполага по по-изгодната линейно-терасовидна схема – по две кули в носа и кърмата, една над друга. Тази схема, впоследствие се използва на линкорите, и позволява на американския кораб да има същите осем оръдия в бордовия залп, както и при „Дредноут“[87].

Също, както и на британския линкор, спомагателния калибръ е представен от 76-мм оръдия. Тяхната ефективност е явно недостатъчна, и всички последващи американски линкори получават спомагателна артилерия калибър 127 мм[88].

Ограничението по водоизместимост води до това, че на линкорите от типа „Саут Каролина“ в някои места дебелината на бронята е намалена в сравнение с броненосците „Кънектикът“. Въпреки това, дебелината на главния броневи пояс съставя същите 279 мм, увеличавайки се в района на погребите до 305 мм. Много внимание е отделено на конструктивната подводна защита. Самите американци считат, че по дълбочина и еднородност, за сметка на отказа от бордови кули, тя изглежда по-привлекателна, отколкото на европейските кораби[89].

Главният недостатък на американския проект е ниската скорост на хода. Американските конструктори, без да имат достатъчно опит в работата с турбини и поставени пред необходимостта да вмъкнат силовата установка в ограничен обем, избират за новия линкор парните машини и доста скромната скорост от 18 възела (33,3 км/ч). В светлината на тези обстоятелства проекта достатъчно скромно се оценява от европейските специалисти, а в годините на войната „Мичиганите“ действат съвместно със старите броненосци в домашни води и не са изпратени в Европа[90][91].

„Насау“[редактиране | редактиране на кода]

В Германия към проектирането на линкори с единен калибър пристъпват по-късно от британците и американците. Първият проект за линкор с единен калибър (осем 280-мм оръдия) датира от октомври 1905 г[92]. Отговор на британския „Дредноут“ стават четирите линкора от типа „Насау“ от програмата за 1906 г. По предварителни разчети новите германски кораби са значително по-големи от предходните броненосци от типа „Дойчланд“. За щастие на Императорския флот, Германия в началото на XX век провежда обширна програма за развитие на инфраструктурите – удълбочаване на портовете и каналите, разширяване на базите и корабостроителниците. За това към началото на „дредноутната треска“ производствените мощности са готови за строителството на по-големите кораби[93]. С усилията на военноморския министър Тирпиц значително нарастват фондовете, отделяни за строителство, – всеки линкор от типа „Насау“ струва на хазната 37 милиона рейхсмарки против 23 млн за типа „Дойчланд“[94]. Благодарение на тези обстоятелства немските конструктори не са сковани с ограничения във водоизместимостта, и първият немски дредноут се оказва по-голям от британския със 700 т нормална водоизместимост[95].

Независимо от това, че като оръдия на главния калибър се разглеждат и 305-мм оръдия, немските конструктори спират своя избор на 280-мм. Новите 45-калибрени оръдия с новия бронебоен снаряд имат бронепробиваемост при дулния срез от 889 мм стоманена плоча, което е преценено за достатъчно[96]. Отчитайки неудовлетворителното качество на британските снаряди и голямата дебелина на бронята при германските линкори, немските специалисти смятат 280-мм оръдия на „Насау“ за еквивалентни на 305-мм оръдия на „Дредноут“[97].

За сметка на по-малкото им тегло немскит инженери успяват да разположат на новия линкор дванадесет 280-мм оръдия в шест двуоръдейни кули. В същото време в германския флот се отчита възможността за „кучешки бой“, за това е поставено изискването за осигуряване на максимално възможен огън в различни направления. Също се смята, че е необходимо да се осигури „огневи резерв“ – възможност при излизане от строй на оръдията по единия борд да се използват неповредените оръдия на другия борд. За това е избрано хексагоналното разположение на кулите, признато по-късно за нерационално. В крайна сметка бордовия залп на германския линкор съставлява същите осем оръдия, които има и „Дредноут“[98].

На „Насау“ има противоминна артилерия от два калибра – 150 и 88 мм. И ако според опита на войната 88 мм оръдия са малкоефективни и представляват малкополезен товар, то 150-мм оръдия се оказват по-добре, отколкото 76-мм и 102-мм оръдия, приспособени за отразяването на торпедните атаки[99][100] и се използват след това на всички последващи дредноути на Германската империя[101].

Немците, както и американците, не рискуват да поставят на своите дредноути парните турбини, оставяйки парните машини. Важно обстоятелство, повлияващо върху този избор, става това, че използването на парните машини осигурява по-малка дължина на машинните отделения и по-голяма икономичност на силовата установка. Максималната проектна скорост е постановена на 19 възела, и по този показател немския дредноут отстъпеа на британския си опонент[102]. Основната зона за действие на немските линкори трябва да стане Северно море, за това изискванията за мореходност не са високи, височината на борда, а следователно и относителната маса на корпуса, са по-малки.

Започвайки от „Насау“ отличителната черта на германските линкори става силното брониране и добрата конструктивна подводна защита[101]. При „Насау“ главният пояс има дебелина 270 мм, а на последващите кораби от серията дебелината му е увеличена до 290 мм. При това бронирането се разпределя на по-голяма площ и има по-голяма дебелина[103]. Разбирайки опасността от торпедно-минното оръжие, германските корабостроители отделят много внимание на защитата от подводни взривове. Линкорите получават непрекъсната противоторпедна преграда от корабостроителна стомана с дебелина 30 мм по цялата дължина на машинно-котелните отделения и развита система за борба за живучест[104].

Кънектикът[105]
Съединени американски щати Съединени американски щати
Дойчланд[106]
Германия Германия
„Лорд Нелсън“
Великобритания Великобритания
„Дредноут“[107]
Великобритания Великобритания
Саут Каролина[108]
Съединени американски щати Съединени американски щати
Насау[109]
Германия Германия
Заложен 1903 1903 1905 1905 1906 1907
Влизане в строй 1906 1906 1908 1906 1910 1909
Водоизместимост, нормална, т 16 256,6 13 191 16 090 18 400,5 16 256,6 18 873
Пълна, т 17 983,9 14 218 17 820 22 195,4 17 983,9 20 535
Тип СУ ПМ ПМ ПМ ПТ ПМ ПМ
Проектна мощност, к.с.[Коментари 18] 16 500 16 000 16 750 23 000 16 500 22 000
Проектна максимална скорост, въз. 18 18 18 21 18,5 19
Далечина на плаване, мили (на скорост, въз.) 6620 (10) 4800 (10) ? 6620 (10) 5000 (10) 9400 (10)[110]
Брониране, мм[Коментари 19]
Пояс 279 225
(240)
305 279 279
305 в района на погребите
270
(290)
Горен пояс 179 – 152 160
(170)
203 160
Палуба 38 – 76 40 25 – 76 35 – 76 38 – 63 55 – 80
Кули 305 280 305 279 305 280
Барбети 254 280? 305 279 254 265
Рубка 229 300 305 279 305 400
Схема на разположението на въоръжението Dreadnought 1906 weapon.svg South Carolina class battleships main weapon.svg Nassau class main weapon.svg
Въоръжение 2×2 – 305-мм/45
4×2 – 203-мм/45
12×1 – 178-мм
20×1 – 76-мм
4 ТА
2×2 – 280-мм/40
14×1 – 170-мм/40
20×88-мм/35
6 ТА
2×2 – 305-мм/45
10×234-мм/50
24×76-мм
2×47-мм
5 ТА
5×2 – 305-мм/45
27×1 – 76-мм
5 ТА
4×2 – 305-мм/45
22×1 – 76-мм
2 ТА
6×2 – 280-мм/45
12×1 – 150-мм
14×1 – 88-мм
6 ТА

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Коментари[редактиране | редактиране на кода]

  1. Директор на департамента по морска артилерия и минно-торпедно въоръжение.
  2. При работа „разнопосочно“ винтовете по десния борд работят както е при преден ход, а по левия – както при заден (или наобратно). На малък ход такъв режим на работа позволява кораба с лекота да завива. Турбините, за разлика от парните машини, много дълго се превключват от преден на заден ход, и работата с тях „разнопосочно“ е практически невъзможно.
  3. В англоезичните източници всички дебелини са дадени в дюймове. Тук са приведени в милиметри, със закръгление.
  4. Листовият прокат и почти целия броневи прокат за „Дредноут“ е доставян маркиран в теглови величини. Това облекчава приемането на материала от корабостроителницата и съблюдаването на тегловата дисциплина, необходима за изключването на строителното претоварване. Номинално 1 дюйм броня съответства на величината 40 lbs/ft² (фунта на квадратен дюйм). На чертежите тази величина често се обозначава просто като XXX lbs, където XXX е тегловата дебелина. С коефициента 40 всички теглови дебелини са преведени в дюймове в англоезичните източници. Обаче фактически това е закръглена стойност, и на 1 дюйм съответства величината 40,42 lbs/ft². Бронята за главния пояс на „Дредноут“ е маркирана като 440 lbs/ft². За това реалната дебелина на пояс на „Дредноут“ не е 11 дюйма, а 10,89 дюйма, или 276,6 мм. Тази забележка е вярна за цялата хоризонтална броня и за част от вертикалната. Единственото изключение от това правило се явяват плочите на вертикалната броня с дебелина 6 дюйма (152 мм) и по-малко – този прокат се маркира в дюймове. Roberts, Dreadnought, 2001, p. 141.
  5. На платформата е разположен или едноместният колесен изтребител Sopwith Camel, или двуместния многоцелеви самолет Sopwith 1½ Strutter. Преди запуска на самолета кулата се завърта срещу движението на въздуха (с наслагване на векторите на движение на кораба и вятъра). Самолета може дамо да излети от кораба, като няма възможност да кацне. След изпълняване на задачите самолета трябва да кацне на летище. В случай на аварийно кацане на самолета във водата пилота може да бъде спасен с лодка. Самолетите трябва да се използват за борба с германските дирижабли или за разузнаване.
  6. Звание в британския флот. Съответства на званието капитан 1 ранг.
  7. Статья H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project с препратка към служебното досие на Бартоломео, ADM 196/43. f. 208.
  8. Времето на служба на „Дредноут“ според източника се пресича с времето на служба на кептън Мур. По повод Бартоломео стои само неформална бележка „временно назначен“. На 24 февруари 1909 г. Бартоломео е назначен за командир на крайцера „Дрейк“.
  9. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Ричмънд, ADM 196/43. f. 205.
  10. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Фремантъл, ADM 196/42. f. 473.
  11. По данни на The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Николсън, ADM 196/43. f. 239. – не от 19, а от 17 декември.
  12. По данни на The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Алдерсона, ADM 196/42. f. 455. – не 10 юни, а 1 юли.
  13. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Макклинток, ADM 196/43. f. 459.
  14. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Д’Ает, ADM 196/44. f. 50.
  15. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Уардъл, ADM 196/44. f. 245.
  16. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Фицморис, ADM 196/43. f. 289.
  17. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Коппингер, ADM 196/44. f. 313.
  18. За корабите с парни машини е дадена индикаторна мощност, за „Дредноут“ с парната турбина – мощност на валовете.
  19. При германските кораби първия кораб в серията има малко по-тънко брониране, отколкото останалите. Цифрата в скобките е дебелина на бронирането за последващите кораби от серията.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Виноградов. Дредноут, 1996, с. 3
  2. а б Roberts, Dreadnought, 2002, p. 7
  3. Паркс. Том VI, 2007, с. 4
  4. а б Паркс. Том VI, 2007, с. 5
  5. а б в г д Roberts, Dreadnought, 2002, p. 8
  6. Friedman, US Battleships, 1985, p. 51
  7. а б Friedman, US Battleships, 1985, p. 53
  8. Roberts_Battlecruisers, 17
  9. Паркс. Том VI, 2007, с. 19
  10. а б в Roberts, Dreadnought, 2002, p. 9
  11. Roberts_Battlecruisers, 17 – 18
  12. Roberts_Battlecruisers, 18
  13. Паркс. Том VI, 2007, с. 8
  14. Massie, Dreadnought, 1991, p. 471
  15. а б Roberts, Dreadnought, 2002, p. 10
  16. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 10 – 11
  17. а б Паркс. Том VI, 2007, с. 25
  18. а б в г Roberts, Dreadnought, 2002, p. 11
  19. а б в Виноградов. Дредноут, 1996, с. 5
  20. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 11 – 12
  21. а б в г д е ж з Roberts, Dreadnought, 2002, p. 12
  22. Паркс. Том VI, 2007, с. 28
  23. а б в г д е ж Виноградов. Дредноут, 1996, с. 12
  24. а б Паркс. Том VI, 2007, с. 29
  25. Паркс. Том VI, 2007, с. 30
  26. а б Roberts, Dreadnought, 2002, p. 14
  27. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 7
  28. Brown, Dreadnought, p. 51
  29. а б в г Виноградов. Дредноут, 1996, с. 8
  30. а б в г д е Виноградов. Дредноут, 1996, с. 19
  31. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 13
  32. а б в г д е ж Burt_British_Battleships_WW1, 29
  33. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 19 – 20
  34. а б в г Виноградов. Дредноут, 1996, с. 20
  35. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 20 – 21
  36. а б в г д е ж Виноградов. Дредноут, 1996, с. 14
  37. а б в г д Roberts, Dreadnought, 2002, p. 32
  38. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 146
  39. а б в г д е ж Виноградов. Дредноут, 1996, с. 15
  40. а б в г Виноградов. Дредноут, 1996, с. 18
  41. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 18 – 19
  42. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 24
  43. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 153
  44. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 11
  45. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 25
  46. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 9
  47. DiGiulian, Tony. Britain 12″/45 (30.5 cm) Mark X. // navweaps.com. Архив на оригинала от 2012-04-19. Посетен на 2015-09-10. (на английски)
  48. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 9 – 10
  49. а б в Виноградов. Дредноут, 1996, с. 10
  50. Burt_British_Battleships_WW1, 25 – 26
  51. а б в г д е ж Roberts, Dreadnought, 2002, p. 30
  52. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 10 – 11
  53. DiGiulian, Tony. Britain 12″/45 (30.5 cm) Mark X. // navweaps.com. Архив на оригинала от 2012-04-19. Посетен на 2011-09-24. (на английски)
  54. DiGiulian, Tony. Britain 12-pdr [3″/50 (7.62 cm) 18cwt QF Mark I]. // navweaps.com. Посетен на 2015-10-09. (на английски)
  55. DiGiulian, Tony. British 12-pdr [3″/45 (76.2 cm) 20cwt QF HA Marks I, II, III and IV]. // navweaps.com. Архив на оригинала от 2012-04-19. Посетен на 2011-09-24. (на английски)
  56. DiGiulian, Tony. Britain 6-pdr / 8cwt [2.244″/40 (57 mm) QF Marks I and II]. // navweaps.com. Посетен на 2015-10-09. (на английски)
  57. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 29
  58. а б в г д е ж з и к л Roberts, Dreadnought, 2002, p. 35
  59. а б в г д Roberts, Dreadnought, 2002, p. 31
  60. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 242
  61. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 241
  62. а б Roberts, Dreadnought, 2002, p. 34
  63. а б в г Brown, Dreadnought, p. 52
  64. а б в Roberts, Dreadnought, 2002, p. 13
  65. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 21
  66. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 21 – 22
  67. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 15
  68. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 22
  69. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 23
  70. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 23 – 24
  71. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 24
  72. а б Roberts, Dreadnought, 2002, p. 18
  73. Статия H.M.S. Dreadnought (1906) на сайта The Dreadnought Project, с препратка към служебното досие на Мур, ADM 196/42. f. 64.
  74. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 20
  75. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 21
  76. а б Виноградов. Дредноут, 1996, с. 28
  77. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 29
  78. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 23
  79. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 25 – 26
  80. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 30
  81. Roberts, Dreadnought, 2002, p. 24 – 25
  82. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 11 – 12
  83. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 32
  84. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 24 – 25
  85. Виноградов. Дредноут, 1996, с. 25
  86. Conway ATWFS 1906 – 1921, 112
  87. Мандель, Скопцов. Линкоры США, 2002, с. 8
  88. Мандель, Скопцов. Линкоры США, 2002, с. 10 – 11
  89. Мандель, Скопцов. Линкоры США, 2002, с. 96
  90. Friedman, US Battleships, 1985, p. 57
  91. Балакин. Дредноуты, 2004, с. 9
  92. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 12
  93. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 7
  94. Мужеников:Линейные корабли Германии 1, 4
  95. Мужеников:Линейные корабли Германии 1, 8
  96. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 21
  97. Мужеников:Линейные крейсера Германии, 21
  98. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 21 – 33
  99. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 26
  100. Паркс Линкоры 6, 81
  101. а б Морская коллекция:1996_03, 4
  102. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 31
  103. Мужеников:Линейные корабли Германии 1, 10
  104. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 30
  105. Friedman, US Battleships, 1985, p. 430
  106. Gröner_1_1982, 44
  107. Conway ATWFS 1906 – 1921, 21
  108. Friedman, US Battleships, 1985, pp. 431 – 432
  109. Gröner_1_1982, 46
  110. Печуконис. Дредноуты кайзера, 2005, с. 34

Литература[редактиране | редактиране на кода]

На руски език
  • Апальков Ю. В. ВМС Германии 1914 – 1918. Справочник по корабельному составу. – Приложение к журналу „Моделист-конструктор“. – М. – 32 с. – („Морская коллекция“ № 3(9)/1996)
  • Виноградов С. Е.. Линейный корабль Дредноут. М., 32 с..
  • Балакин С. А.. ВМС Великобритании 1914 – 1918 гг. М., 32 с..
  • Балакин С. В., Кофман В. Л.. Дредноуты. М.. ISBN 5-93848-008-6.
  • Мандель А. В., Скопцов В. В.. Линейные корабли Соединенных Штатов Америки. Часть I. Линкоры типов „South Carolina“, „Delaware“, „Florida“ и „Wyoming“. СПб..
  • Мужеников В. Б. Линейные крейсера Германии. – СПб., 1998. – 152 с. – (Боевые корабли мира)
  • Мужеников В. Б. Линейные корабли Германии. – СПб.: Издатель Р. Р. Муниров, 2005. – 92 с. – (Боевые корабли мира).
  • Паркс О.. Линкоры Британской империи. Ч. VI. Огневая мощь и скорость. СПб.. ISBN 978-5-8172-0112-3.
  • Печуконис, Н. И.. Дредноуты кайзера. Стальной кулак имперской политики. М.. ISBN 5-902863-02-3.
На английски език
  • Burt R. A. British Battleships of World War One. – London: Arms and armor press, 1986. – 344 p. – ISBN 0-85368-771-4.
  • David K Brown.. The Design and Construction of the Battleship Dreadnought. Warship Volume IV. Issue No 13. ISBN 978-0851772059.
  • Conway's All The Worlds Fighting Ships, 1906 – 1921 / Gray, Randal (ed.). – London: Conway Maritime Press, 1985. – 439 p. – ISBN 0-85177-245-5.
  • Friedman N.. U.S. Battleships: An Illustrated Design History. Annapolis, Maryland, U.S.A.. ISBN 0-087021-715-1.
  • Massie Robert. Dreadnought: Britain, Germany, and the Coming of the Great War. ISBN 0-394-52833-6.
  • Roberts. The Battleship Dreadnought. Anatomy of the Ship. London. ISBN 978-0851778952.
  • Roberts, John. Battlecruisers. – London: Chatham Publishing, 1997. – 128 p. – ISBN 1-86176-006-X.
На немски език
  • Gröner, Erich. Die deutschen Kriegsschiffe 1815 – 1945. Band 1: Panzerschiffe, Linienschiffe, Schlachschiffe, Flugzeugträger, Kreuzer, Kanonenboote. – Bernard & Graefe Verlag, 1982. – P. 46. – 180 p. – ISBN 978-3763748006

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „HMS Dreadnought (1906)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.