Гюнтерова полевка
| Гюнтерова полевка | ||||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||||
| Природозащитен статут | ||||||||||||||||||||
 Незастрашен[1] | ||||||||||||||||||||
| Червена книга на България | ||||||||||||||||||||
 Почти застрашен[2] | ||||||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||||||
| Гюнтерова полевка в Общомедия | ||||||||||||||||||||
| [ редактиране ] |
Гюнтеровата полевка (Microtus guentheri), е вид бозайник, гризач от семейство Хомякови (Cricetidae). Разпространен е около Средиземно море, включително и в България.
Физически характеристики[редактиране | редактиране на кода]
Дължината на тялото ѝ е ок. 14 см, а на опашката – 4 см[3]. На външен вид е много близка до обикновената полевка, но е по-едра от нея[3]. Отгоре тялото ѝ е сиво-кафяво с жълтеникав оттенък, а коремът ѝ е сиво-жълтеникав[3].
Разпространение[редактиране | редактиране на кода]
Среща се около източната част на Средиземно море, в Мала Азия, Северна Африка и на Балканския полуостров, в т. ч. и Югоизточна България[3].
Местообитание[редактиране | редактиране на кода]
Заселва на колонии в сухи тревисти участъци по открити планински терени[3]. Живее в дълбоки 20 – 30 см подземни дупки с много входове[3]. Гнездото ѝ има 1 – 2 камери[3].
Хранене[редактиране | редактиране на кода]
Храни се със зелените части на растения и техните семена[3]. През сухи периоди и недостатъчно зелена храна мигрира в житни и люцернови посеви[3]. Активна е основно през нощта, а при благоприятни климатични условия и през деня[3].
Размножаване и развитие[редактиране | редактиране на кода]
Ражда до 9 малки между 3 и 5 пъти в годината[3].
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Microtus guentheri. // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 22 декември 2021 г. (на английски)
- ↑ Червена книга на Република България. Гюнтерова полевка. Посетен на 2022-03-28
- ↑ а б в г д е ж з и к л Марков, Георги. Бозайници. 2. осн. прер. изд. София, Наука и изкуство, 1988, с. 175-176