Сиенска школа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Диетисалви ди Спеме. „Мадона дел вото“ (Мадонна с дарове). 1260 – 67 г., Сиена, Музей на катедралата
Нерочо ди Ланди. „Женски портрет“, 1485 г. Вашингтон, Национална галерия

Сиенската школа е направление в италианската живопис, развиващо се в град Сиена през XIII-XVI век.

Особености[редактиране | редактиране на кода]

Тази школа се отличава с особено, присъщо само на нея смесване на византийски, готически и ренесансови елементи.

Някои художници, работещи в сиенски маниер, дълго време не се оценяват от изкуствоведческата наука, което е свързано на първо място с традицията, наложена от Джорджо Вазари, мнението на който за византийската живопис като извор на сиенската школа носи повърхностен характер. Сиена постоянно се конкурира с Флоренция за хегемония в Тоскана, а сиенските художници се конкурират с флорентинските. Счита се, от съвременна гледна точка, че през XIII-XIV век сиенската школа се развива преди флорентинската, а през XV—XVI век ѝ отстъпва първенството.

За определяне на съществуването на художествена школа са необходими като минимум два параметра: 1. наличие на приемственост на художествените прийоми и навици; 2. наличие на художествени династии. При сиенската школа освен изброеното има нещо различно – свой особен светоглед, както и религиозна идеология, която формира този светоглед.

Сиенският художник не иска и не може да бъде флорентински, защото вече е сиенски, чрез своя сиенски патриотизъм, вярност на традицията, и своеобразно разбиране за красота. Вероятно, сиенският художник е по-близо до „божествения свят“, отколкото до земния, затова той следва тези художествени прийоми, които от неговата гледна точка могат реално да придадат религиозната идея, отколкото така наречения реализъм.

Начало[редактиране | редактиране на кода]

Гуидо ди Грациано. „Св. Франциск и сцени от неговия живот“. 1270 г. Сиена, Пинакотека

Източниците на сиенската живописна традиция следва да се търсят във втората половина на XIII век. Именно към този период се отнася творчеството на първите художници, предшественици на Дучо ди Буонинсеня, които започват да трансформират разпространилата се в Тоскана византийска живопис в съответствие със своите представи и вкусове. Разпространението на византийските маниери е свързано с общото мнение, че византийските икони по-достоверно предават ликовете на Христос и останалите евангелски персонажи, и притежават чудодейна сила. Готическите импулси, проникващи в Тоскана от север, внасят корективи и възпитават вкус към експериментиране.

От една страна, цялата тосканска живопис от това време, и сиенската в частност, може да се разглежда само като провинциален вариант на византийската живопис, наравно с живописта на гърците, сърбите или българите. От друга страна, сиенските художници създават разнообразни вариации на византийските теми. Те все повече се отделят от византийската неподвижност и застиналост, създавайки уникална сплав от достигналите до тях различни художествени стилове.

ХIII век – Дуеченто (ит. duecento – 1200-те години)[редактиране | редактиране на кода]

От средата на XIII век в сиенската живопис се забелязва завладяващо оживление. Положителна роля в развитието на сиенската школа изиграва появата в Сиена на Копо ди Марковалдо. Сиенските художници от втората половина на XIII век – Гвидо да Сиена, Диетисалви ди Спеме, Гуидо ди Грациано и др., със своите разнообразни корекции на византийското изкуство подготвят почвата за качествения скок в сиенската живопис. Нужен е обаче талант, който да издигне сиенското изкуство на това ново ниво. Този художник се оказва именно Дучо ди Буонинсеня.

След битката при Монтаперти (1260 г.), в която сиенците с вяра в това, че ги покровителства Богородица, побеждават флорентинците, Сиена става център на култа към Мадоната. През 1260 – 1300 г. повечето икони на Мадоната за църквите на Тоскана се рисуват в художествените работилници на Сиена. Именно затова в сиенската живопис, достигнала до нас от тези времена, има така много изображения на Богородица. Нейният култ в Сиена толкова дълбоко се вкоренява, че освен в църквите, сиенци смятат за нужно да поставят нейния „портрет“ и на стената на Палацо Публико, за да може да „присъства“ на всички заседания на Градския съвет (фреската е на Симоне Мартини „Маеста“ 1315 г.)

Художници – 1200 – 1250[редактиране | редактиране на кода]

Художници – 1251 – 1300[редактиране | редактиране на кода]

XIV век – Тречѐнто (ит. trecento – 1300-те години)[редактиране | редактиране на кода]

„Маеста“ на Дучо ди Буонинсеня
Маеста в Палацо Публико от Симоне Мартини
Дучо. Маеста, предел: „Неверието на Тома“. 1308 – 11 г. Сиенска катедрала-музей
Симоне Мартини. „Отричане на Св. Мартин от оръжието“, фреска, детайл. 1312 – 17 г. църква Сан Франческо в Асизи.
Пиетро Лоренцети. „Тайната вечеря“, фреска. 1320 г. Долната църква Сан Франческо в Асизи

С изключение на крупната политико-нравствена манифестация, каквато са фресковите алегории на Амброджо Лоренцети в Палацо Публико, практически цялата сиенска живопис на XIV век тематично е свързана с Библията или с жизнеописанието на светците, респ. тя е изцяло религиозна.

В края на XIII век Дучо радикално трансформира византийския маниер, създавайки това, което вече може отчасти да се счита за разновидност на готическата живопис. Около него възниква цяла група ученици: Маестро ди Бадия а Изола, Уголино ди Нерио, Сеня ди Бонавентура и неговия син Николо ди Сеня, както и така наречения Маестро ди Чита ди Кастело. Дучо е фундаментът на сиенската школа.

Следващата крупна фигура е Симоне Мартини. Той е вече запознат с живописния рационализъм на Джото, но го преработва в готически дух, като създава изискано художествено съчетание. Негови ученици са Липо Меми и някои художници, работещи в Авиньон, например Матео Джованети.

Големи художници от първата половина на XIV век са братята Пиетро и Амброджо Лоренцети. Пиетро смело включва в своето творчество някои иновации на Джото. Той повлиява на Николо ди Сер Соцо и Бартоломео Булгарини. Амброджо Лоренцети, който през 1321 г. е във Флоренция, и в своето творчество използва опита на флорентинските художници.

Епидемията от чума през 1348 г. внася своите корективи. Общият упадък застига страната и художествения процес, като някои от художниците просто умират от чума. След тази катастрофа, по сметка на специалистите, производството на художествени продукции в Тоскана се съкращава примерно около пет пъти.

Художниците от втората половина на XIV век – Лука ди Томе, Липо Вани, Якопо ди Мино дел Пеличайо и др., в своето творчество се опират на постиженията на сиенската школа от първата половина на века, създавайки изискано религиозно изкуство.

Художници – 1301 – 1350[редактиране | редактиране на кода]

  • Мемо ди Филипучо – (итал. Memmo di Filippuccio; ок. 1260 – 1265 – след 1324);
  • Липо Меми – (итал. Lippo Memmi, работи от 1317 до 1350, Сиена), син на Мемо ди Филипучо;
  • Симоне Мартини – (итал. Simone Martini; ок. 1284, Сиена – 1344, Авиньон), зет на Мемо ди Филипучо;
  • Амброджо Лоренцети – (итал. Ambrogio Lorenzetti, ок. 1290, Сиена – 9 юни 1348, Сиена), брат на Пиетро
  • Пиетро Лоренцети – (итал. Pietro Lorenzetti; ок. 1280, Сиена – 1348, Сиена), брат на Амброджо
  • Уголино Лоренцети – (итал. Ugolino Lorenzetti; измислено име от изкуствовед, всъщност картините принадлежат на четката на Бартоломео Булгарини
  • Бартоломео Булгарини – (итал. Bartolomeo Bulgarini; 1300 (или 1310), Сиена, Тоскана – 1378, Сиена)
  • Надо Чекарели – (итал. Naddo Ceccarelli; работи в Сиена 1330 – 1360 години)

Художници – 1351 – 1400[редактиране | редактиране на кода]

Портретен жанр[редактиране | редактиране на кода]

За влиянието на сиенската школа на създаване на портретния жанр виж Портретът в италианския Ренесанс.

ХV век – Куатроченто (итал. „quattrocento“ – 1400-те години)[редактиране | редактиране на кода]

Сано ди Пиетро „Проповед на Св. Бернардин на площада на Сиена“. 1445 г. Сиена, Музей на катедралата

Ако „идеен мотор“ на флорентинската живопис на XV век са представите на хуманистите и научните знания, то идеен стълб на художниците от Сиена през XV век е отново религиозната нравственост. Това положение учените обясняват с влиянието, което има нравственият пример на Св. Екатерина Сиенска, а така също проповедите на църковния деятел (живял в Сиена в нач. XV век) Св. Бернардин, който със своите речи довежда тълпата до изстъпление. Възвишената религиозна духовност изисква съответен художествен език, във връзка с който живописните прийоми на международната готика се оказват по-близко до сиенските художници, отколкото прийомите наа флорентинската школа. Разбира се, сиенските майстори виждат творбите на флорентинците, но се отнасят към тях с известно отчуждение. Възможно е причината да е дългият антагонизъм между Сиена и Флоренция. Така или иначе, ако сравним живописта на Флоренция и живописта на Сиена през XV век, се забелязва консервативността на последната. Този консерватизъм не отменя особената поетичност и изисканост, присъщи на сиенската школа в цялост.

ХV век е „сребърният век“ на сиенската живопис. През този период новият разцвет на сиенската школа не е така ярък като разцвета във Флоренция, но е не по-малко интересен.

Художници – 1401 – 1450[редактиране | редактиране на кода]

Доменико ди Бартоло. „Мадона Умиление“. 1443 г. Сиена, Пинакотека

Сиенската живопис от втората половина на XV век е недостатъчно добре изучена. Сега вече става ясно, че сиенският Ренесанс не е бледа сянка на Ренесанса във Флоренция, а притежава самостоятелно развитие от средата на XV век. Голяма роля в постепенното преобразяване на сиенската 200-годишна традиция изиграва Еней Силвий Пиколомини, който под името Пий II е избран за папа. Този изтъкнат хуманист и литератор покровителства Сиена във времето на своя понтификат, опекунства изкуството, и е проводник на нов светоглед. Сиенските художници все повече се включват в кръговрата на тосканските художествени идеи, а постиженията на сиенските живописци предизвикват възхищение у флорентинските художници, склонни към поетически светоглед, напр. Ботичели.

Флорентинско влияние имат работите на един от водещите художници на Сиена от XV век – Сасета. През 1427 и 1457 – 59 години в Сиена идва Донатело. Създадените от него в Сиена произведения усилват влиянието на флорентинските художествени идеи, които намират отражение в творчеството на Векиета и Доменико ди Бартоло. Тези идеи отчасти присъстват в творчеството на сиенските художници от 2-рата половина на XV век - Матео ди ДжованиНерочо де ЛандиФранческо ди ДжорджоБенвенуто ди Джовани, трактувани от тях в чисто сиенски, приказно-поетически, готически дух.

Художници – 1451 – 1500[редактиране | редактиране на кода]

Бернардино Фунгаи. „Св. Климент получава вода от скалата“. 1498 – 1501 г. Градска художествена галерия, Йорк)

XVI век – Чинкуечѐнто (итал. cinquecento – 1500-те години)[редактиране | редактиране на кода]

Големите сиенски художници на XVI век – Содома и Доменико Бекафуми, работят вече в съвсем друг стил, който се определя като маниеризъм.

Важни събития настъпват с пристигането от Пиемонт в града на художника Джовани Антонио Бази, известен като Содома, който пренася новия стил, който е видял в Милано и е заимстван от Леонардо. На базата на този стил Доменико Бекафуми създава експериментален стил на базата на ефектите на светлината, цвят и изразителност. В своите творби, като например „Света Екатерина, получаваща стигмата“, има вдъхновение от традицията на петнадесетия век (като Перуджино ), но с пространствена величествена чувствителност, издължени фигури и сложно проявени и абсорбирани от много лична чувствителност към светлината и цвета. Бекафуми умира, след като работи в продължение на четиридесет години в родния си град, през 1551. Само две години по-късно, през 1553 г., Сиена е кърваво завладяна от Козимо I Медичи, губи своята светска независимост, и на практика – дори и своята роля като художествена столица.

Художници – 1501 – 1550[редактиране | редактиране на кода]

В средата на XVI век Сиенската република престава да съществува. С падането на републиката тихо изчезва и Сиенската школа. Този целенасочен, проникнат с висока религиозност дух, който обединява сиенското изкуство, отстъпва място на нов, по-трезв, научен възглед за света, а сиенските художници се отказват от местната традиция, заимствайки идеи от най-различни художници. Сред последните сиенски художници, в чиято живопис се забелязва връзка с местната традиция, може да се споменат Бернардино Фунгаи, неговите ученици Джакомо Пакияроти и Джироламо дел Пакия.

Художници – маниеристи – 1550 – 1600[редактиране | редактиране на кода]

XVII век – Сичѐнто (итал. seicento, 1600-години)[редактиране | редактиране на кода]

Сиченто – ознаменува залеза на епохата на Ренесанса в Италия и началото на контрареформацията и епохата на маниеризма и барока.

Барокови художници за периода 1601 – 1650[редактиране | редактиране на кода]

Подобни[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Лазарев В. Н. Происхождение итальянского Возрождения. Т.2 Искусство Треченто. М. Академия наук СССР. 1959.
  • Смирнова И. А. Искусство Италии конца XIII—XV веков. М. Искусство.1987.
  • Искусство итальянского Ренессанса. Под редакцией Рольфа Томана. Konemann. 2000.
  • Мария Прокопп. Итальянская живопись XIV века. Будапешт. Корвина. 1988.
  • Иоахим Пешке. Монументальная живопись эпохи Джотто в Италии. 1280 – 1400. М. Белый город. 2003.
  • Enzo Carli. Sienese Painting. Century Hutchinson. 1983.
  • Giulietta Dini. Five Centuries Of Sienese Painting (From Duccio to the Birth of the Baroque). Thames & Hudson. 1998.
  • Diana Norman. Painting in Late Medieval and Renaissance Siena (1260 – 1555). Yale University Press. 2003.
  • Judith B. Steinhoff. Sienese Painting after the Black Death: Artistic Pluralism, Politics, and the New Market. Cambridge University Press. 2007,
  • Diana Norman. Siena and the Virgin. Art and Politics in a Late Medieval City State. Yale University Press. 1999.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Сиенская школа живописи“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.