ЮНЕСКО
|
||||
 |
||||
| Тип | специализирана агенция | |||
| Акроними | ЮНЕСКО | |||
| Ръководител |  Ирина Бокова |
|||
| Официални езици | английски, френски | |||
| Правно положение | активно | |||
| Основана | 16 ноември 1945 | |||
| Седалище | Париж, Франция | |||
| Сайт | www.unesco.org | |||
| Организация- майка | ООН | |||
| Цел на организацията е изграждане на мира в умовете на хората чрез образованието, науката, културата и комуникациите | ||||
|---|---|---|---|---|
Организацията на обединените нации за образование, наука и култура, ЮНЕСКО (на английски: United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, UNESCO; на френски: Organisation des Nations unies pour l’éducation, la science et la culture), е специална организация на ООН, учредена на 16 ноември 1945 г., за да насърчава сътрудничеството между нациите в областта на образованието, науката, културата и комуникациите. Чрез такива кооперативни усилия, ЮНЕСКО се надява да насърчи универсалното зачитане на справедливостта, законите, човешките права и основните свободи. Мотото на организацията гласи, че „мирът e създаден, не за да се нарушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на човечеството“. Целта на организацията е да изгради мира в умовете на хората чрез образованието, науката, културата и комуникациите.
Уставът ѝ е приет на Лондонската конференция през ноември 1945 г. и влиза в сила на 4 ноември 1946 г. след подписването му от 20 държави - Великобритания, Нова Зеландия, Саудитска Арабия, Република Южна Африка, Австралия, Индия, Мексико, Франция, Доминиканска република, Турция, Египет, Норвегия, Канада, Китай, Дания, Съединени американски щати, Чехословакия, Бразилия, Ливан, Гърция. В момента членове на организацията са 193 държави. Главният щаб се намира в Париж, ръководи различни образователни, научни и културни програми. Над 60 клона в световен мащаб си обменят информация. Това са офиси и няколко института и центрове, като Статистическият институт в Монреал или Международното бюро по въпросите на образованието в Женева. Предшественик на ЮНЕСКО е Международната комисия за интелектуално сътрудничество, учредена през 1921 г. в рамките на предшественика на ООН — Общността на нациите. В комисията са участвали известни личности като Алберт Айнщайн, Мария Кюри, Анри Бергсон, Томас Ман и Бела Барток. Проектите, които са спонсорирани от ЮНЕСКО, включват международни научни програми; технически, тренировъчни и научнообразователни програми за учители, както и програми за повишаване на грамотността; районни и културни проекти по история и международни споразумения за сътрудничество в опазването на културното и природното наследство на света и на човешките права.
България се присъединява към ЮНЕСКО на 17 май 1956 г. През 2007 г. страната стана член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО. Член е на два междуправителствени комитета: Програма МОСТ и Международна хидроложка програма. Страната е подписала Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство, Конвенцията за опазване на подводното наследство, Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване. В Списъка на световното наследство са 9 културни и природни паметници от България, имащи изключителна световна стойност: Мадарският конник, Боянската църква, Казанлъшката гробница, Старият град на Несебър, Рилският манастир, Скална църква в Иваново, Тракийската гробница в Свещари, Национален парк Пирин и Резерватът Сребърна.
[редактиране] Устройство на ЮНЕСКО
Организацията има 193 члена. Върховният орган на ЮНЕСКО е Генералната конференция, която се свиква на всеки две години. Състои се от по един представител за всяка държава-членка. Изпълнителният комитет се състои от 58 члена, които се избират за четиригодишен период и секретариат, оглавен от генерален директор. Те съвместно осъществяват програмите на организацията. След изменения в Устава на ЮНЕСКО от 1993 г., в ИС се избират държави, а не отделни личности — представители на съответните страни. Националните комисии и съдействащите групи от държавите членки, действат като връзки между ЮНЕСКО и националните образователни, научни и културни организации. ЮНЕСКО се опитва да подпомогне световния мир, като насърчава свободната размяна на идеи, културни и научни постижения и подобрява образованието.
[редактиране] Проекти на организацията
След Втората световна война ЮНЕСКО работи за възстановяването на образователните системи на страните, опустошени от войната, попълвайки колекциите на библиотеки и музеи. От 1950 година организира проекти за развитие на основното образование в Латинска Америка, Азия и Африка, насърчава културния обмен между Изтока и Запада, инициира преводите на важни писания, текстове и исторически документи. Най-важната и широкообхватна програма на ЮНЕСКО засяга проблема с основното образование - учи хората да четат и пишат, да решават проблемите на околната среда. Основани са центрове, обучаващи учители, в Камбоджа, Индия, Южна Корея, Либерия, Тайланд и Турция, а центрове за основно образование — в Латинска Америка и в Близкия изток.
През 1959 година ЮНЕСКО създава международен комитет за запазване и възстановяване на световното културно наследство. Конкретният повод е необходимостта от запазване на египетските паметници, попадащи в района на строежа на Асуанската язовирна стена. За целта е основан и специален фонд, а впоследствие през 1972 г. се приема и международна Конвенция за опазване на световното културно и историческо наследство. Обектите от този списък са световно признати забележителности и експерти от цял свят организират усилията си за тяхното съхранение за следващите поколения. Един от примерите за това е успешното спасяване на важни паметници, например прочутите храмове Абу Симбел на Рамзес II.
[редактиране] Затруднения в организацията и реформиране
През 1970-те и 80-те, ЮНЕСКО изпада в затруднение заради обвинение на комунистическите и т.нар. необвързани страни срещу Новия световен информационен ред, според който информацията трябва да е обща и всеки да има равен достъп до нея. САЩ, Великобритания и Сингапур оттеглят своето членство през 1984, 1985 и 1986 г., обвинявайки ЮНЕСКО в бюджетно разточителство и прахосничество, както и в опит да се разруши свободата на пресата. Според тях ЮНЕСКО се е превърнала в платформа за пропаганда на комунизма и заедно с бившия Съветски блок и страните от Третия свят са се обединили срещу Запада.
Всичко това довежда до значителни последици за организацията. Намалени са отделяните средства, съкратени са повече от половината директори, и са премахнати много длъжности.
До средата на 90-те, въпреки това ЮНЕСКО помага на европейските журналисти да се адаптират към свободната преса. Великобритания се присъединява отново през 1997 г., а САЩ се връщат през 2003.
През 1956 г. Република Южна Африка решава, че ЮНЕСКО се намесва в "расовите проблеми" на страната и оттегля своето членство, като се връща в нея едва през 1994 г., когато на власт идва Нелсън Мандела.
[редактиране] Конвенции и споразумения, приети под егидата на ЮНЕСКО
|
|||||
[редактиране] Декларации, приети от Генералната конференция на ЮНЕСКО
- Всеобщата декларация за биоетиката и човешките права - 19-ти октомври 2005
- Декларация относно умишленото унищожаване на културното наследство - 17-ти октомври, 2003
- Международната декларация за правата на генетични данни - 16-ти Октомври 2003
- Харта за опазване на дигиталното наследство - 15-ти Октомври 2003
- Всеобщата декларация на ЮНЕСКО за културното многообразие - 2-ри ноември 2001
- Всеобщата декларация за човешкия геном и правата на човека - 11-ти ноември 1997
- Декларация относно отговорностите на настоящите поколения към бъдещите поколения - 12-ти ноември 1997
- Декларацията за принципите на толерантността - 16-ти Ноември 1995
- Международна харта на физическото възпитание и спорта - 21-ви ноември 1978
- Декларация за раса и расови предразсъдъци - 27-ми ноември, 1978
- Декларация за основните принципи относно приноса на средствата за масово осведомяване за укрепване на мира и международно сътрудничество, за насърчаване на правата на човека и противодействие на расизъм, апартейд и подбуждането към война - 28-ми ноември 1978
- Декларация на Ръководните принципи за използване на спътниковото излъчване за свободния поток на информация, разпространяването на образованието и Велика културен обмен - 15-ти ноември 1972
- Декларацията за принципите на международното културно сътрудничество - 4-ти ноември 1966
[редактиране] Препоръки, приети от Генералната конференция на ЮНЕСКО
|
|||||
[редактиране] Генерални директори
- Джулиън Хъксли,
Великобритания (1946–1948) - Хайме Торес Бодет,
Мексико (1948–1952) - Джон Уилкинсън Тейлър,
САЩ (1952–1953) - Лутър Евънс, САЩ (1953–1958)
- Виторино Веронезе,
Италия (1958–1961) - Рене Мею,
Франция (1961–1974) - Амаду-Махтар М'Боу,
Сенегал (1974–1987) - Федерико Майор,
Испания (1987–1999) - Коичиро Мацура,
Япония (1999–2009) - Ирина Бокова,
България (2009–)
.svg){kind=small}
[редактиране] Последни новини
Единственият български град–паметник в списъците на световното културно-историческо наследство – Несебър ще се кандидатира за домакин на XII-ия световен конгрес на ЮНЕСКО за защитените градове-паметници.
ЮНЕСКО ще реши в скоро време дали Белоградчишките скали да получат статут на европейски геопарк и да бъдат включени в глобалната мрежа на ЮНЕСКО от геопаркове. Според дефиницията на ЮНЕСКО геопаркът е територия, състояща се от един или повече обекти с научно значение от геоложка, археологическа, екологична и културна стойност. Геопаркът трябва да има план за управление, така че да стимулира устойчив социално-икономически растеж, свързан основно с геотуризма. Той трябва да демонстрира методи за опазване и популяризиране на геоложкото наследство и да предоставя възможност за изучаване на геоложки и други природни науки. До момента в 13 страни в Европа има 34 геопарка, като четири от тях са на Балканския полуостров — два в Гърция и по един в Румъния и Хърватия. Геопарковете имат редица предимства. Те са територия, на която геоложкото наследство на Земята е защитено и се управлява по устойчив начин. Идеята на ЮНЕСКО е да създаде до 500 геопарка по света.
В края на октомври 2011 г. Палестина става член на ЮНЕСКО след гласуване в което 107 страни-членки гласуват „за“, 14 гласуват „против“ и 52 се въздържат от гласуване. Сред гласувалите против са Австралия, Канада, Германия, Израел, Швеция, САЩ и др., сред въздържалите се са България, Великобритания, Япония, Румъния и др. Сред гласувалите в подкрепа са Бразилия, Индия, Китай, Гърция, Франция, Русия, Сърбия, Испания, Турция и др.[1] Закон на САЩ, приет през 1990 г. с цел да се избегне такава ситуация, забраняват на страната да финансира организация на ООН която приеме не-държава като пълноправен член, в следствие на което САЩ не може да прави членските си вноски, които дават 22% от бюджета на организацията.[2] Отговорът на Израел е решение за строителство на 2000 нови домове за израелски преселници в палестинските територии, временно блокиране на средствата които събира за палестинското правителство и забрана на мисии на ЮНЕСКО в Израел.[3]
[редактиране] Бележки
- ↑ How Unesco countries voted on Palestinian membership. // guardian.co.uk. 2011-11-01. Посетен на 2011-11-02.
- ↑ Blomfield, Adrian. US withdraws Unesco funding after it accepts Palestinian membership. // The Telegraph, 2011-10-31. Посетен на 2011-11-02.
- ↑ Sherwood, Harriet. Israel rushes settlement growth after Unesco accepts Palestinians. // guardian.co.uk. 2011-11-01. Посетен на 2011-11-02.
