Добромирово евангелие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Добромирово евангелие

Добромирово евангелие (лат. Evangelium Dobromiri) е един от най-старите среднобългарски писмени паметници, възникнал през 12 век в югозападните български краища.

Сведения за ръкописа[редактиране | редактиране на кода]

По съдържение представлява четвероевангелие и се смята за едно от най-старите кирилски такива. Преписано е от няколко души. Името на един от тях, поп Добромир, е запазено в следната приписка: "О благодѣти Г(оспод)нѣ комоу сѧ даси рѫкописание Добромира попа грѣшника еже прѣписа и не доконьча мало."[1] Украсата на книгата е скромна.

Ръкописът е странствал е много. Към средата на 16 век български поклонници го занасят на Синай. През 1899 г. по-голямата част от него (183 листа) стига до Санкт-Петербург, където се пази сега в Руската национална библиотека (сигнатура Q.п.I.55).[2] Други 23 листа остават в манастира „Света Екатерина“ (Sinait. Slav. 43), а 2 листа са попаднали в Националната библиотека в Париж (Paris. Slav. 65, fols. 3-4).[3]

Езикови особености[редактиране | редактиране на кода]

Езикът на паметника е доста архаичен и се намира в тясна връзка с езика на паметниците от старобългарския канон. В сравнение със среднобългарските ръкописи ръкописът предхожда реформата на правилата за писане на буквите за носови гласни, реформа, която е засегнала среднобългарските ръкописи. Паметникът е публикуван едва през 70-те години на 20 век, но е изследван подробно от Ватрослав Ягич.

  • От двете ерови гласни се употребява само ь.
  • Силно проявено изясняване на еровете в силна позиция (ъ > о, ь > е): ложь, сотникь, възопи, во, возъ, со, оть пьчель соть, дверникь, кресть, вьскресь, тресть, оумерши.
  • Правилна употреба на буквите за носови гласни в коренни срички.
  • Много рядка употреба на лабиално /л/: корабь, прославѫ, любеше.
  • Изобилстват старинни форми за прост аорист и супин.
  • Буквата ѫ заменя ѧ в глаголните форми за 3 л. мн. ч.: слышѫть, творѫть.
  • Относителното местоимение еже се употребява като безродова форма.
  • Забелязват се някои нови форми: ны вместо мы.
  • Проличава началото на разпадането на именното склонение в старобългарския език – липса на съгласуване на прилагателни и причастия с рода и падежа на съществителните имена, които определят, факт, забелязан още от В. Ягич.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Б. Христова, Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х-ХVIII век. Т.1. С., 2003, № 7.
  2. Христова, Б. и др., Славянски ръкописи от български произход в Руската национална библиотека, Санкт-Петербург. С., 2009, № 5.
  3. Станчев, К. Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. – Старобългаристика, 5, 1981, кн. 3, 85-91.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Jagić, V. Evangelium Dobromiri: ein altmacedonisches Denkmal der kirchenslavischen Sprache des XII. Jahrhunderts. – Sitzungsberichte der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien, Philosophisch-historische Classe, 138, 1898, Abh. 2; 140, 1899, Abh. 3
  • Алтбауер, М. Добромирово евангелие: кирилски споменик од XII в. Скопје, 1973 (фототипно издание)
  • Велчева, Б. Добромирово евангелие: български паметник от началото на XII в. София, 1975.
  • Велчева, Б. Новооткритата част на Добромировото евангелие в Синайския манастир “Св. Екатерина”. – Годишник на Софийския университет, 82, 1988, 125-137
  • Добрев, И. Текстът на Добромировото евангелие и втората редакция на старобългарските богослужебни книги - Български език, 29, 1979, 1, 9-21.
  • Угринова-Скаловска, Р. и др. Добромирово евангелие: кирилски споменик од ХІІ век. Т.2. Скопjе, 1992
  • Иванова-Мавродинова, В., Мавродинова, Л. Украсата на старобългарските ръкописи до края на XI век. – Кирило-Методиевски студии, 12, 1999, 56-60
  • Турилов, А. А. Добромирово евангелие. – В: Православная энциклопедия, Т.15. Москва, 2010, 489

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]