Добромирово евангелие

Добромирово евангелие
	Добромирово евангелие
Създаден	12 век
Вид	ръкопис
	Добромирово евангелие в Общомедия

Добромирово евангелие (на латински: Evangelium Dobromiri) е един от най-старите среднобългарски писмени паметници, възникнал през 12 век в югозападните български краища.

Сведения за ръкописа

По съдържение представлява четвероевангелие и се смята за едно от най-старите кирилски такива. Преписано е от няколко души. Името на един от тях, поп Добромир, е запазено в следната приписка: „О благодѣти Г(оспод)нѣ комоу сѧ даси рѫкописание Добромира попа грѣшника еже прѣписа и не доконьча мало.“^[1] Украсата на книгата е скромна.

Ръкописът е странствал много. Към средата на 16 век български поклонници го занасят на Синай. През 1899 г. по-голямата част от него (183 листа) стига до Санкт-Петербург, където се пази сега в Руската национална библиотека (сигнатура Q.п.I.55).^[2] Други 23 листа остават в манастира „Света Екатерина“ в Синай (Sinait. Slav. 43), а 2 листа са попаднали в Националната библиотека в Париж (Paris. Slav. 65, fols. 3 – 4).^[3]

Езикови особености

Езикът е доста архаичен и се намира в тясна връзка със старобългарския канон, предхождайки засегналата среднобългарските ръкописи реформа на правилата за писане на буквите за носови гласни. Евангелието е публикувано едва през 70-те години на 20 век, но е изследвано подробно от Ватрослав Ягич.

От двете ерови гласни се употребява само ь.
Силно проявено изясняване на еровете в силна позиция (ъ > о, ь > е): ложь, сотникь, възопи, во, возъ, со, оть пьчель соть, дверникь, кресть, вьскресь, тресть, оумерши.
Правилна употреба на буквите за носови гласни в коренни срички.
Много рядка употреба на лабиално /л/: корабь, прославѫ, любеше.
Изобилстват старинни форми за прост аорист и супин.
Буквата ѫ заменя ѧ в глаголните форми за 3 л. мн. ч.: слышѫть, творѫть.
Относителното местоимение еже се употребява като безродова форма.
Забелязват се някои нови форми: ны вместо мы.
Проличава началото на разпадането на именното склонение в старобългарския език – липса на съгласуване на прилагателни и причастия с рода и падежа на съществителните имена, които определят, факт, забелязан още от В. Ягич.

Образец от текста

Притча за блудния син
(Лука, XV: 11 - 32)^[4]

лист 89а. – лист 91а.

Бележки

↑ Б. Христова, Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х-ХVIII век. Т.1. С., 2003, № 7.
↑ Христова, Б. и др., Славянски ръкописи от български произход в Руската национална библиотека, Санкт-Петербург. С., 2009, № 5.
↑ Станчев, К. Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. – Старобългаристика, 5, 1981, кн. 3, 85 – 91.
↑ Текстът е по: Тончева, Христина (2006). Христоматия по историческа лингвистика. Второ допълнено издание. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, ISBN 9544232338

Литература

Jagić, V. Evangelium Dobromiri: ein altmacedonisches Denkmal der kirchenslavischen Sprache des XII. Jahrhunderts. – Sitzungsberichte der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien, Philosophisch-historische Classe, 138, 1898, Abh. 2; 140, 1899, Abh. 3
Алтбауер, М. Добромирово евангелие: кирилски споменик од XII в. Скопје, 1973 (фототипно издание)
Велчева, Б. Добромирово евангелие: български паметник от началото на XII в. София, 1975.
Велчева, Б. Новооткритата част на Добромировото евангелие в Синайския манастир „Св. Екатерина“. – Годишник на Софийския университет, 82, 1988, 125 – 137
Добрев, И. Текстът на Добромировото евангелие и втората редакция на старобългарските богослужебни книги – Български език, 29, 1979, 1, 9 – 21.
Угринова-Скаловска, Р. и др. Добромирово евангелие: кирилски споменик од ХІІ век. Т.2. Скопjе, 1992
Иванова-Мавродинова, В., Мавродинова, Л. Украсата на старобългарските ръкописи до края на XI век. – Кирило-Методиевски студии, 12, 1999, 56 – 60
Турилов, А. А. Добромирово евангелие. – В: Православная энциклопедия, Т.15. Москва, 2010, 489

Външни препратки

[1] Б. Христова, Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х-ХVIII век. Т.1. С., 2003, № 7.

[2] Христова, Б. и др., Славянски ръкописи от български произход в Руската национална библиотека, Санкт-Петербург. С., 2009, № 5.

[3] Станчев, К. Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. – Старобългаристика, 5, 1981, кн. 3, 85 – 91.

[4] Текстът е по: Тончева, Христина (2006). Христоматия по историческа лингвистика. Второ допълнено издание. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, ISBN 9544232338

[1]

[2]

[3]

[4]