Горна баня

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Горна баня
— квартал —
Хотел „Горна Баня“
Хотел „Горна Баня“
Страна Флаг на България България
Област Област София
Част от София

Горна баня е квартал на София и част от административния район Овча купел на Столична община. Намира се в югозападния край на столицата. На юг граничи с кв. Княжево, на север и изток с кв. Овча купел. Известен е с минералните си води и най-чистия въздух в София, благодарение на уникалното взаимодействие между въздушни течения от Владайското дефиле, Бучинския проход и Сливнишкото поле, осигуряващи постоянно проветрение и препятстващи задържането на мъгли.

История[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват исторически сведения, че на мястото на квартала в Средновековието е имало друго населено място, което обаче е запустяло по неизяснени и до днес причини. Една от легендите разказва, че селището е възстановено, след като по време на лов, кучето на софийския валия се изцерило при къпането в мочурливата местност под днешния минерален извор. Името се е наложило като описание, различаващо го от близката „долна баня“, която е самата „овча купел“.

Общо 34-те кореняшки рода (Богровски, Антанасови, Петкови, Бистричански, Кържови, Божкови и др.) живеели през 18 – 19 век в селска община, като разпределили помежду си общите задължения. Богровските от създаването на селото се грижели за поддържането на минералния извор. Големият им двор започвал на изток от банята и площада пред нея, обхващал мястото на днешния хотел, на запад стигал до сегашната улица „Синьото езеро“, а от север и от юг бил ограден от днешните улици „Дон“ и „Гръстниче“. Божковите се грижели за общинската гора и пашата на добитъка и т.н. По време на османската власт в Горна баня не са живели турци. Турски бей пришълец купува през 50-те години на 19 в. имоти в района над днешната жп гара и създава чифлик, който след Освобождението е купен от княз Ал. Батенберг, а след детронацията му държавата го изкупува от неговите наследници.

През 1938 г. селото има население от 2300 души. На 11 април същата година Горна баня става квартал на София.

Минерална вода[редактиране | редактиране на кода]

„Булминвекс – ГБ“ ЕООД
"БК Горна Баня" ООД

Известна от векове, минералната вода от изворите в Горна Баня е изследвана за първи път в края на миналия век от А. Тегартен. Поради особената си известност, лечебни качества и използването ѝ във водоливната промишленост, минералната вода от Горна Баня е една от най-всестранно, дългогодишно и често проучваната в страната.

Тя е една от водите в България с най-малко разтворени минерални вещества, на местоизвора е хомотермална. Сондажният водоизточник има температура 38 градуса.

Към 2016 г. от изворите в Горна Баня бутилират две компании – „БК Горна Баня“ ООД и „Булминвекс – ГБ“ ЕООД.

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Кварталът е застроен предимно с еднофамилни и многофамилни къщи и вили. През последните години започва все повече да се застроява и с нискоетажни тухлени кооперации. Горна баня остава един от малкото райони на София, в който напълно липсват панелни блокове. Цените на къщите и парцелите в квартала поддържат високи нива. Вилната зона на квартала е застроена с луксозни еднофамилни къщи и вили.

В Горна баня се намира Италианският лицей, ЧОУ и ЧДГ „д-р Мария Монтесори“, ЧОУ и ЧПГ „Дойче шуле“, 53 ОУ „Николай Хрелков“, ЦДГ „Зорница“, бутилираща компания „Горна баня“, дипломатически клуб „Глория Палас“, СБАЛ по ортопедия и др.

Иконостасът на храма „Свети Николай“ е дело на дебърски майстори от рода Филипови.[1]

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Към 2016 г. транспортната връзка на квартала с останалата част на града са автобуси №260 и №103. Линията на първият минава от бул. Никола Петков през бул. Цар Борис III и бул. Прага. Освен градският транспорт в Горна баня има и ЖП гара от линията Перник – София, чрез която се осъществява директна връзка до Централна гара.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 250.