Горна баня

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Горна баня
— квартал —
Хотел „Горна Баня“
Хотел „Горна Баня“
Страна Флаг на България България
Област Област София
Част от София

Горна баня е квартал на София и част от административния район Овча купел на Столична община. Намира се в югозападния край на столицата. На юг граничи с кв. Княжево, на север и изток с кв. Овча купел. Известен е с минералните си води и най-чистия въздух в София, благодарение на уникалното взаимодействие между въздушни течения от Владайското дефиле, Бучинския проход и Сливнишкото поле, осигуряващи постоянно проветрение и препятстващи задържането на мъгли.

История[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват исторически сведения, че на мястото на квартала в Средновековието е имало друго населено място, което обаче е запустяло по неизяснени и до днес причини. Една от легендите разказва, че селището е възстановено, след като по време на лов, кучето на софийския валия се изцерило при къпането в мочурливата местност под днешния минерален извор. Името се е наложило като описание, различаващо го от близката „долна баня“, която е самата „овча купел“.

В началото на ХVII век Горна баня е част от вакъфа на дъщерята на султан Селим II, Шах султан. През 40-те години на века християнските домакинства са 75, а през 60-те години - 50.[1]

Общо 34-те кореняшки рода (Сървански,Богровски, Антанасови, Петкови, Бистричански, Кятови, Кържови, Божкови и др.) живеели през 18 – 19 век в селска община, като разпределили помежду си общите задължения. Богровските от създаването на селото се грижели за поддържането на минералния извор. Големият им двор започвал на изток от банята и площада пред нея, обхващал мястото на днешния хотел, на запад стигал до сегашната улица „Синьото езеро“, а от север и от юг бил ограден от днешните улици „Дон“ и „Гръстниче“. Божковите се грижели за общинската гора и пашата на добитъка и т.н. По време на османската власт в Горна баня не са живели турци. Турски бей пришълец купува през 50-те години на 19 век имоти в района над днешната жп гара и създава чифлик, който след Освобождението е купен от княз Ал. Батенберг, а след детронацията му държавата го изкупува от неговите наследници.

През 1938 г. селото има население от 3100 души, като на 11 април същата година Горна баня става квартал на София.[2]

Минерална вода[редактиране | редактиране на кода]

„Булминвекс – ГБ“ ЕООД
"БК Горна Баня" ООД

Известна от векове, минералната вода от изворите в Горна Баня е изследвана за първи път в края на миналия век от А. Тегартен. Поради особената си известност, лечебни качества и използването ѝ във водоливната промишленост, минералната вода от Горна Баня е една от най-всестранно, дългогодишно и често проучваната в страната.

Тя е една от водите в България с най-малко разтворени минерални вещества, на местоизвора е хомотермална. Сондажният водоизточник има температура 38 градуса.

Към 2016 г. от изворите в Горна Баня бутилират две компании – „БК Горна Баня“ ООД и „Булминвекс – ГБ“ ЕООД.

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Кварталът е застроен предимно с еднофамилни и многофамилни къщи и вили. През последните години започва все повече да се застроява и с нискоетажни тухлени кооперации. Горна баня остава един от малкото райони на София, в който напълно липсват панелни блокове. Цените на къщите и парцелите в квартала поддържат високи нива. Вилната зона на квартала е застроена с луксозни еднофамилни къщи и вили.

В Горна баня се намира Италианският лицей, ЧОУ и ЧДГ „д-р Мария Монтесори“, ЧОУ и ЧПГ „Дойче шуле“, 53 ОУ „Николай Хрелков“, ЦДГ „Зорница“, бутилираща компания „Горна баня“, дипломатически клуб „Глория Палас“, СБАЛ по ортопедия и др.

Иконостасът на храма „Свети Николай“ е дело на дебърски майстори от рода Филипови.[3]

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Към 2016 г. транспортната връзка на квартала с останалата част на града са автобуси №260 и №103. Линията на първият минава от бул. Никола Петков през бул. Цар Борис III и бул. Прага. Освен градският транспорт в Горна баня има и ЖП гара от линията Перник – София, чрез която се осъществява директна връзка до Централна гара.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Грозданова, Елена и Стефан Андреев. Бежанци на родна земя, в: Контрасти и конфликти „зад кадър“ в българското общество през XV-XVIII век, София 2003, с. 406-407.
  2. http://stara-sofia.blogspot.bg/2012/04/blog-post_23.html
  3. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 250.