Крайцери проект 1134

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ракетни крайцери
(големи противолодъчни кораби)
проект 1134
(тип „Адмирал Зозуля“)
Vitse-admiralDrozd1986a.jpg
Ракетният крайцер „Вицеадмирал Дрозд“, 1986 г.
Флаг Съюз на Съветските Социалистически Републики СССР
Военноморски флот на Русия Русия
Клас и тип Ракетни крайцери
(големи противолодъчни кораби) от проекта 1134
Производител КСЗ №190 „А. А. Жданов“ в Ленинград, СССР.
Живот
Заложен 26 юли 1964 г.
Спуснат на вода 17 октомври 1965 г.
Влиза в строй 8 октомври 1967 г.
Изведен от
експлоатация
утилизирани
Характеристика
Дължина 156,2 m
(148 m по водолинията)
Ширина 16,8 m
(16,2 m по водолинията)
Газене 6,3 m
Задвижване 2 парни турбини ТВ-12;
4 парни котела КВН 98/64
2 гребни винта;
90 000 к.с.
Скорост 34,3 възела
(63 km/h)
Водоизместимост 5335 t (стандартна)
7 125 t (пълна)
Екипаж 312 души
(в т.ч. 30 офицера)
Далечина на
плаване
5000 мили на ход 18 възела
Радиолокационна
станция (РЛС)
РЛС за откриване на ВЦ „Ангара-А (МР-310А)“ +
„Кливер“ (МР-500)
Хидроакустическа
система (ХАС)
ХАС МГ-312, „Титан-1“;
ХАС МГ-311 „Вычегда“;
ХАС за опознаване и звукоподводна свръзка МГ-26.
Апаратура за търсене на ПЛ по топлинната следа: – МИ-110К – с контактен подкилен датчик за температурата на водата;
 – МИ-110Р – с въздушен датчик за измерване на температурни аномалии във водата по инфрачервено излъчване.
Радиоелектронно
оборудване
БИУС „Планшет-1134“
САС „Гурзуф А“ (МП150)
и „Гурзуф Б“ (МР-152)

станция за РТР „Залив“
МРП 11 – 14, МРП 15 – 16
Въоръжение
Артилерия 2x2 57 mm
(боезапас – 4400 изстрела)
Радиолокационна станция за управление на огъня МР-103 „Барс“
Зенитна артилерия:
4×6 ЗАУ АК-630 (12 000 изстрела);
Радиолокационна станция за управление на огъня ЗА МР-104 „Рысь“
Ракети 2x2 ПУ за ПКР П-35 (боезапас 4 ПРК „П-35“)
Радиолокационна система за управление на насочването „Бином“. Радиолокационна система за приемане на целеуказания от отдалечени изсточници (предаване на радиолокационната картина) – МРСЦ-1 „Успех“
Зенитно-ракетно въоръжение:
2 ПУ за ЗРК „Волна-М“ (64 ЗУР В-601);
Хеликоптери 2 Ка-25РЦ или 2 Ка-25ПЛ, палубен хангар
Торпеда 2x5 533 mm ПТА-53-1134
(10 торпеда СЕТ-65)
Други Противолодъчно въоръжение:
2x12 РБУ-6000 „Смерч-2“
(боезапас – 144 РГБ-60);
2x6 РБУ-1000 (боезапас – 48 РГБ-10)
Ракетни крайцери
(големи противолодъчни кораби)
проект 1134
(тип „Адмирал Зозуля“)
в Общомедия

Ракетни крайцери проект 1134 (шифър Беркут, главен кораб на проекта – „Адмирал Зозуля“, обозначение на НАТО: Kresta I class) са тип ракетни крайцери на Военноморския флот на СССР. До 1966 г. се класифицират като кораби за ПВО-ПЛО[1], от 1966 до 1977 г. всичките четири построени крайцера от проекта според съветската военноморска класификация се отнасят към подкласа на големите противолодъчни кораби, по-късно всички те са преведени в подкласа на ракетните крайцери. Всички ракетни крайцери от серията са изключени от състава на ВМФ в периода 1989 – 1994 г.

История на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Тактико-техническо задание[редактиране | редактиране на кода]

На прага на 1950-те – 1960-те години главната задача на съветския флот е прекъсването на океанските и морските комуникации на противника. Според вижданията на военно-политическото ръководство на СССР, успеха в тази борба може да се постигне с действия на подводни лодки и морска ракетна авиация, които са определени като главни сили на Военноморския флот на СССР. Действията на бойните надводни кораби трябва да подсигуряват само главните сили в океанската и морската зони. През втората половина на 1950-те години за противостояние над леките сили на противника, създаващи заплаха за разгърнатите на комуникациите на противника съветски подводни лодки, започва строителството на ракетните кораби от проекта 58 (по-късно преведени в подкласа на ракетните крайцери). Като главно въоръжение тези кораби получават противокорабни ракети. Малко по-късно от корабите на проекта 58 започва строителството на първите в света серийни кораби с газотурбинна установка – големите противолодъчни кораби от проекта 61, предназначението на които е осигуряване на ПВО и ПЛО. Скоро се появява идеята за съвместяване в един корпус на достойнствата на ракетния крайцер от проекта 58 и на големия противолодъчен кораб от проекта 61. Към разработката на такъв универсален кораб ЦКБ-53 пристъпва още преди да е дошла поръчката на ВМФ. Към 1961 г. е изпълнена проектната предварителна работа – проекта 61К. През декември на същата година от Главното управление по корабостроене на ВМФ постъпва тактико-техническо задание за създаване на кораб за следните цели[1]:

  1. Осигуряване на бойните действия на подводните лодки;
  2. Защита на собствените морски комуникации от въздушните, надводните и подводните сили на противника;
  3. Осигуряване на корабите с ПЛО, действащи в отдалечените райони на Световния океан.

Макар че през 1960 г. на първото си бойно патрулиране да излиза първата американска ПЛАРБ със стратегическо ядрено оръжие – балистичните ракетиПоларис“ – на борда, тактико-техническото задание не предвижда все още борба с американските ПЛАРБ, а за главна заплаха по морските направления, както и преди, се смятат самолетоносачите. Възможността да действат против самолетоносачите на противника и неговите сили от съпровождането, е една от бойните задачи на новия кораб. Друга задача е защитата на морските комуникации на СССР, по които даже в мирно време съветските морски съдове понякога са били пленявани от морските сили на неприятелски държави. Всички тези условия предопределят номенклатурата на въоръженията на новия проект, обозначаваща многоцелевата употреба на кораба[1].

Технически проект[редактиране | редактиране на кода]

На 30 декември 1961 г. ЦК на КПСС и Съвета на Министрите на СССР приемат постановление №1180 – 510, станало основата за разработката на новия проект – 1134 в конструкторското бюро ЦКБ-53. Главен конструктор е В. Ф. Аникиев. Заместници на главния конструктор са Ю. А. Бабич, М. С. Натус и В. Д. Рубцов, главен наблюдаващ от страна на ВМФ е капитан 2-ри ранг А. А. Майоров, по-късно сменен от капитан 2 ранг О. Т. Сафронов[1].

Разработката на новия проект за кораб за ПВО-ПЛО е поръчано от Главното управление по корабостроене направо от етапа на техническия проект, без ескизен проект. За основа техническия проект е взет корпуса на ракетния крайцер от проекта 58. Но в процеса на проектирането става ясно, че конструкторите няма да успеят да се вместят в габаритите на корпуса на ракетния крайцер поради рязкото увеличаване в теглото и заеманите обеми от новите комплекси въоръжение, а също и поради изискваното от тактико-техническото задание по увеличаване на далечината на плаване до 5000 морски мили. В крайна сметка конструкторите правят мащабно увеличаване на размерите на корпуса на „Беркут“ при съхраняване на теоретическия чертеж и обводите на проекта 58. Главните размери на кораба при това са ограничени от размерите на закрития елинг на ленинградския корабостроителен завод №190 „А. А. Жданов“, на който се планира да се води строителството на серията. В процеса на проектирането е определена още една задача за кораба: охрана на строящите се противолодъчни крайцери от проекта 1123 („Москва“, „Ленинград“), но тези планове не са осъществени[1].

Разработката на техническия проект се води от декември 1961 до средата на 1962 г. В процеса на разработката му се предполага да се въоръжат корабите от проекта с перспективния универсален зенитно-ракетен комплекс М-11 „Шторм“ разработка на ВНИИ „Алтаир“ (Министерство на корабостроителната промишленост), МКБ „Факел“ (Министерство на авиационната промишленост) и конструкторското бюро на завод „Болшевик“ (Министерство на отбранителната промишленост). ЗРК трябва да е готов към 1965 г[1]. Утвърждаването на техническия проект се състои през януари 1963 г., като при това състава на въоръжението е изменен по следния образ. В състава на противолодъчното въоръжение ХАС „Титан“ е заменена с по-съвършената ХАС „Титан-2“, но поради задържане на нейната готовност, на корабите е поставена ХАС „Титан“. Поради неготовността на ЗРК М-11 „Шторм“ (приемането му на въоръжение се състои едва през 1969 г.) проекта е преработен за вече намиращият се в серийно въоръжение – ЗРК „Волна“. Замяната на ЗРК не води до нарастване на ефективността на ПВО на кораба, макар при това боекомплекта ЗУР В-600 да е увеличен до 64 (16 при проекта 58, 32 при проекта 61). Ударният противокорабен комплекс се състои от две сдвоени неподвижни пускови установки КТ-35 с четири ракети 4К-44, без резервен боекомплект. Сравнението на противолодъчното въоръжение с аналогичното въоръжение на предходния тип ГПК – проекта 61 – позволява да се отбележи, че при еднакъв състав на хидроакустичните средства и бомбометните установки, проекта 1134 има по-силно торпедно въоръжение (два петтръбни торпедни апарата вместо един): в противолодъчно отношение проекта 1134 е малко по-силен от предшественика, за сметка на това обладава двойно по-силно ПВО и ударен противокорабен комплекс, а освен това за първи път в съветското военно корабостроене получава и корабен вертолет с постоянно базиране заедно с пълноценни средства за авиационно-техническо обслужване[2].

История на строителството[редактиране | редактиране на кода]

Строителство[редактиране | редактиране на кода]

Строителството на корабите от проекта 1134 е разгърнато на корабостроителния завод „А. А. Жданов“ в Ленинград от 1964 до 1969 г. Главни строители на кораба са Д. Б. Афанасиев, Г. В. Филатов. Отговорни по предаването – М. И. Шрамко, А. Г. Булгаков, Ю. А. Болшаков, В. И. Чупрунов. Началник на групата техническа поддръжка от страна на ЦКБ-53 е В. Б. Иродов[3].

Технологията за построяването на корабите от проекта 1134 повтаря технологията за постройка на корабите от проекта 58. Корпуса на кораба е изцяло заварен и е разбит на големи пръстеновидни блокове, състоящи се от секции. Заваръчните и газорезните работи са опростени и автоматизирани. Във връзка с нарасналата водоизместимост на кораба, корпуса се спуска на вода в по-малка степен на готовност и цяла поредица от монтажни работи са усложнени поради необходимостта от провеждането им на вода. Увеличението на дебелината на листовете от обшивката и размерите на профилите в редица конструкции води до намаляване на размерите на секциите и увеличава стойността и продължителността на сглобяването им. Разчетната стойност на главния кораб съставлява около 32 млн. руби, на третия – около 26 млн. рубли[3].

Всичко са планирани за построяване десет големи противолодъчни кораба от проекта 1134, но в крайна сметка поръчителя – флота – се ограничава до четири единици с едновременното преработване на проекта в първия специализиран проект за голям противолодъчен кораб, получил обозначение ГПК проект 1134-А. През 1968 г. главният строител на главния кораб, Г. В. Филатов и отговорника по предаването на ГЕУ (механик по предаването) И. М. Прудов, са удостоени с Държавната премия на СССР.[3].

История на построяването и службата на крайцерите от проекта 1134[3]
Име заводски номер Зачислен в списъците Заложен Спуснат на вода Въведен в строй Изключен
Адмирал Зозуля С-791 26.07.1964 17.10.1965 05.10.1967 08.10.1967 05.07.1994
Владивосток С-792 24.12.1964 1.08.1966 1.08.1968 01.08.1969 1 януари 1991
Вицеадмирал Дрозд С-793 16.06.1965 26.10.1965 18.11.1966 27.12.1968 01.07.1990
Севастопол С-794 8.06.1966 28.04.1967 25.09.1969 25.09.1969 15.12.1989

Изпитания[редактиране | редактиране на кода]

Изпитанията на главния кораб на серията – „Адмирал Зозуля“ започват в Балтийско море през февруари 1967 г. За периода на изпитанията, завършили още през октомври 1968 г. в Бяло море кораба изминава 15 615 морски мили за 995 ходови часа. На изпитанията се проверяват ходовите качества на кораба, непотопимостта и живучестта. Провеждат се стрелби със ЗРК „Волна-М“ по парашутни мишени, по голям корабен щит и по имитиращи цели, артилерийски стрелби по въздушен конус (на дистанция 2000 м) и по буксируем морски щит (на дистанция 3000 м). Торпедното оръжие се проверява с единична стрелба (едно торпедо) по подводна лодка от проекта 613, плаваща на скорост шест възела на дистанция 20 кабелтови (3,7 км). Стрелби от реактивно-бомбовите установки РБУ-1000 и РБУ-6000 се провеждат с пълни залпове по щит с хидроакустичен отражател. Програмата на изпитанията на корабния вертолет се отличава с мащабност: полетите се провеждат и денем, и нощем, излитанията и кацанията се осъществяват на стоп и на ход, в спокойна вода и при люлеене, при различни курсови ъгли. Вертолета отработва торпедо- и бомбомятане, поставяне на радиохидроакустични буеве, провежда се проверка на системите за свръзка и проводниците, авиатехническото оборудване и системите за обезпечение на базирането на вертолета. Стрелби с противокорабните ракети П-35 се провеждат в полигоните за бойна подготовка в Бяло море на максималната (198,2 км) и на минималната (29,8 км) далечини с единични ракети (в телеметричен вариант) и в двуракетни залпове от установките по двата борда по мишени. Всичко според резултатите на изпитанията на главния кораб, са приети на въоръжение 20 главни образци въоръжение, механизми и оборудване. Самите изпитания са оценени като успешни. Сходни изпитания преминават и другите кораби[3].

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Корпус, надстройки и общо разположение[редактиране | редактиране на кода]

Общо разположение[редактиране | редактиране на кода]

Архитектурният тип на кораба е дългопалубен, полубачен, с неголям подем на палубата към форщевена, с развита централна надстройка и с полетна площадка за вертолета и хангар на кърмата[4]. С цел обезпечение на благоприятни ъгли на обзор и обстрел на оръжията и въоръжението на димо-изпускателните устройства на двете машинно-котелни отделения конструкторите свеждат в един кулоподобен мачта-комин, на който са поместени основните антенни постове на радиоелектронното въоръжение[5]. Силуета на кораба е намален спрямо прототипа, тъй като димоходите и част от надстройките са обединени в една кулоподобна фокмачта, благодарение на това той не изглежда грамаден[4]. Фокмачтата заема доминиращо положение в силуета на кораба[6].

Корабостроителни елементи[редактиране | редактиране на кода]

Основните корабостроителни елементи са:

Корпус[редактиране | редактиране на кода]

Корабите на проекта имат мореходен корпус, обводите на който по много повтарят корпуса на ескадрените миноносци от проект 56 и копират успешният корпус на ракетните крайцери от проекта 58 с увеличени размери. Корпуса се състои от 300 шпангоута и се набира по надлъжната система с практическа шпация, по цялата дължина, от 500 мм, той е изцяло заварен, от безникелови стомани марки М-35 и М-40 с дебелина на обшивката 8 – 14 мм. Петнадесет главни водонепроницаеми прегради разделят корпуса на шестнадесет водонепроницаеми отсека. На кораба има три палуби (горна, палуба на бака, долна) и три платформи (I, II и III, номерация отгоре надолу). По цялата дължина на кораба върви двойно дъно с отвор за подемно-спускателното устройство ПОУ-16 за хидроакустичната станция МГ-312 „Титан-1“ (между 76 и 88 шпангоут)[4].

На горната палуба са поместени общ флагмански команден пункт, главен команден пункт и боен информационен пост, оборудван със системата за първична обработка на информацията „Планшет-1134“ и система за взаимен обмен на информацията „Море-У“. На 1-та платформа се намира носовото машинно-котелно отделение (МКО) с два котела и главния турбозъбчат агрегат (ГТЗА) на дясната валолиния, отделението на спомагателния котел и успокоителите на люлеенето, кърмовото МКО с два котела и ГТЗА на лявата валолиния (114 – 198 шпангоут). В района на форщевена са поместени датчиците на станцията за откриване на подводници по топлинна следа МИ-110К (контактна подкилна) и МИ-110Р (въздушна). В носовата част на кораба, перпендикулярно на диаметралната плоскост и паралелно една на друга се намира двойка установки РБУ-6000, разделени със специален екран за осигуряване на взаимната им защита от пламъка на стартиращите реактивни бомби. Носовата пускова установка ЗИФ-102 за ЗРК „Волна“ се намира назад към кърмата пред ходовата рубка[4].

Маса на натоварването, %[7]
(при стандартна водоизместимост – 5340 т)
Корпус Полезно натоварване Механичесна установка Електрооборудване Системи Течни товари Снабдяване и екипаж Гориво, вода, масло
(от пълната водоизместимост)
52,2 16,7 15,2 4,2 5,5 2,4 3,8 33,4

Надстройка[редактиране | редактиране на кода]

Надстройката е направена от алуминиево-магнезиеви сплави[4].

Под носовата пускова установка за ЗРК „Волна“ се намира погреб за зенитните управляеми ракети. На ходовия мостик се намират ходовата рубка, рубката на сигналчика и походната каюта на командира, над тях е носовият антенен пост на радиолокационната станция „Ятаган“. Под крилата на ходовия мостик, побордно от надстройката, се намират сдвоените пускови установки КТ-35 за противокорабните ракети П-35[6].

Конструкцията на фокмачтата (пирамидална, четиригранна) е избрана с цел поместването на нея на голям брой радиолокационни антени и големи масогабаритни антенни постове, а вътре нея – на високочестотните блокове на системите за управление на КР, което позволява максималното приближаване на тези блоково до антените и осигуряването на честотата на вибрациите и ъгловите премествания на фундаментите на антените. На предната повърхност на фокмачтата са монтирани антените на РЛС за СПУРС „Бином-1134“, на върха (топа) на мачтата се намира антената на РЛС за общ контрол на обстановката МР-310 „Ангара“, съвместена с РЛС за запитващата система за национално опознаване „Никель-КМ“. Фокмачтата е стикована с комина. На върха на комина е поместена антената за РЛС МР-500, също съвместена с РЛС „Никель-КМ“. Вътре в мачто-комина, на палубата на надстройката, се намира каюткомпанията на офицерите, побордно от нея са разположени: отляво – работния катер, отдясно – командирският. На 1-я и 2-я етаж – каютите за офицерите. Горните нива са предназначени за бойните постове на РЛС с различно предназначение. В надстройката на палубата на полубака около погреба за ЗУР (50 – 70 шпангоут) са разположени битовите помещения за екипажа, носовия химически пост, поста на носовата аварийна партия, корабната лавка, поста за управление на ЗИФ-121. Нататък към кърмата са офицерски каюти, секретната канцелария, радиоприемният пост, вентилаторните, поста на радиоразузнаването и радиосмущенията. По левия борд се намират каюткомпанията на главните старшини, по десни – каютите за главните старшини. Рубката на дежурния по кораб се намира в надстройката по десния борд между 214 и 218 шпангоут (на някои от корабите рубката на дежурния е разширена за сметка на склада на БЧ-5)[6].

Зад комина, по бордовете от надстройките на палубата на полубака са поместени торпедните апарати ПТА-53-1134, а на задната част на комина на специален мостик на 2-я етаж, побордно се намират антенните постове за РЛС МР-103 „Барс“ за управление на огъня на 57-мм АУ АК-725. Близо към кърмата се разполагат и самите 57-мм автомати, побордно от кърмовата надстройка са монтирани РЛС „Ятаган“, антенният пост на който се намира непосредствено на кърмовата надстройка. Нататък по кърмата на палубата на надстройката се намира кърмовата пускова установка на ЗРК „Волна“ с погреб (212 – 232 шпангоут), зад нея е вертолетния хангар и стартовия команден пункт на вертолета, долепен за лявата преграда на хангара. В района на вертолетния хангар, побордно, са монтирани двете установки на РБУ-1000. В кърмата на кораба, на горната палуба, се намира оборудваната полетна площадка за вертолета Ка-25[6].

Енергетична установка[редактиране | редактиране на кода]

Главна енергетична установка[редактиране | редактиране на кода]

Главната енергетична установка (ГЕУ) на корабите проект 1134 е котлотурбинна, с маса 936 т, с четири високонапорни главни котли КВН 98/64 вертикално-водотръбен тип с естествена циркулация на водата, еднопосочен проток на газовете, вертикален триходов двуколекторен паропрегревател и воден серпентинен гладкотръбен Икономайзер. Подаването на въздуха в котела се осъществява непосредствено в огнището от турбокомпресорен агрегат ТНА-3. Конструкцията на котлоагрегатите съответства на използваната в котлите на ракетните крайцери от проекта 58, но с други турбокомпресорни агрегат и по-висока паропроизводителност[8].

В състава на котлотурбинната установка влизат двата двукорпусни главни турбозъбчати агрегата ТВ-12 с турбини за ниско и високо налягане. В корпуса на турбините за ниско налягане е разположена турбината за заден ход. На пълен ход парата от турбините високо налягане през ресивер поступва в турбината ниско налягане и после се отвежда в главния кондензатор. В състава на главния турбозъбчат агрегат влиза двуступенен редуктор, предаващ въртящият момент от двете турбини към валолиниите. Мощността на установката е 90 000 к.с. ГЕУ е разположена в две машинно-котелни отделения, с по два котлотурбинни агрегата, един главен турбозъбчат агрегат във всяко. Управлението на всеки от ешелоните на ГЕУ се осигурява от автоматичната система „Рион“[8].

Тактико-технически характеристики на ГЕУ на кораб от проекта 1134[8]
Мощност на пълен преден ход, к.с. Честота на въртене на гребния вал на пълен ход, об/мин Паропроизводителност, т/ч Параметри на парата Специфичен разход на гориво, кг/к.с./ч Разход на гориво на пълен ход /на оперативно-икономичен ход, кг/морска миля Скорост максимална/икономична, възела Далечина на плаване на пълен / икономичен ход, морски мили
2×45 000 300 98 64 кг/см², 470°C 0,360 915 – 990 / 289 34,3 / 17,8 – 18,0 1676 – 2400 / 5000 – 5747

Двигателно-рулеви комплекс[редактиране | редактиране на кода]

На корабите има един полубалансирен рул, рулева машина РЕГ-8-3, апаратура за авторулевия „Албатрос-22-11“. Има два подвижни руля (активни успокоители на люлеенето) УК-134 с апаратура за управление на бордовите рули „Руль-63“. Движителният комплекс се състои от две линии на гребните валове със звукоизолиращи муфи, главни и спомагателни опорни лагери и два малошумни гребни четирилопастни бронзови винта[6].

Електроенергетична установка[редактиране | редактиране на кода]

Електроенергетичната установка се състои от два агрегата марка ТД-750 (ресурс за работа 25 000 ч) и четири агрегата АСДГ-500/1В със собствен двигател М-845 (моторесурс – 6000 ч). Отделни стояночни електрогенератори не са предвидени, обезпечението на кораба с електроенергия става от един ТД-750 ползващ пара от спомагателния котел. В корабната мрежа се използва трифазен променлив ток с напрежение 380 В с честота 50 Хц[8][9].

Котвено устройство[редактиране | редактиране на кода]

Котвеното устройство се състои от две четиритонни котви на Хол, две котвени вериги калибър 46 мм с обща дължина по 300 м (12 парчета по 25 м) и тегло 14,25 т, а също две електрически котвено-швартовни шпила ШЭ-29. Максималната дълбочина на пускане на котвата е 100 м[6].

Спомагателни системи и оборудване[редактиране | редактиране на кода]

С цел обезпечаване на кораба с пара на стоянка и подготвяне на ГЕУ за поход на кораба има спомагателна котелна установка КВВ-7,5/28 с паропроизводителност 7,5 т/ч. Възстановяването на утечките на захранващата вода и приготвянето на питейна и битова вода на кораба става чрез две опреснителни установки с производителност по 60 т на денонощие. Системите за климатизация имат четири машини със студопроизводителност 300 000 Ккал/ч[8].

Корабни технически средства[редактиране | редактиране на кода]

Средства за свръзка[редактиране | редактиране на кода]

Комплекса за радиосвръзка на корабите проект 1134 се състои от средновълнов радиопредавател Р653, четири радиопредавателя Р-652 и Р-654, един средновълнов радиоприемник Р-677 и единадесет късовълнови радиоприемника (седем Р-675К;, четири Р-678-Н) и девет приемо-предавателя от различни типове-770, Р-401КБ; апаратура за автоматично засекретяване, свръхбързодействие и апаратура за автоматична връзка[7].

На корабите от проекта има светосигнални прибори и прожектори: два МСНП-250М, два МСНП-125, два МСЛ-Л45/2. Също корабите са оборудвани с командирски и навигационни бинокулярни перископически визьори: два ВПБ-454 и два ВПБ-451М[7].

Химическо въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Противохимическата защита на корабите от проекта 1134 се достига чрез конструктивни и организационни мероприятия.

Конструктивните мероприятия се състоят от оборудване на кораба със средства за радиационен и химически контрол, средства за специална обработка и аерозолна маскировка, система за колективна противохимическа защита (КПХЗ), осигуряване на личния състав със средства за индивидуална защита[7].

В състава на апаратурата за радиационен контрол влизат[7]:

  1. Стационарни корабни дозиметрични установки КДУ-1Э (в периода на провеждането на средните ремонти са заменени с КДУ-4А и КДУ-5), осигуряващи засичането и измерването на нивата на радиация, определяне на ориентировъчното направление на външните източници на радиоактивно излъчване;
  2. Преносими корабни бета-гама радиометри КРБГ-1 (по-късно – КДГ-1) в количество седем комплекта, с помощта на които се осъществява радиационното наблюдение и провеждането на радиационно разузнаване;
  3. Корабни измерители на дозата КИД-6Г за контрол на радиоактивното облъчвне на личния състав (четири комплекта). Химическото наблюдение, разузнаване и контрол се осъществява с използването на автоматичния газоанализатор за фосфорорганични ОВ – АГФ-1М, войскови прибори за химическо разузнаване (ВПХР) и прибора за определяне на пълнотата на дегазация ППД-58.

Системата на колективната противохимична защита се състои от осем газозащитени контура, оборудвани с филтровентилационни установки с филтри ФП-200-57 (заменени по време на ремонтите с филтри ФПУ-200М), ПАФ-ГО и контролно-измерителни прибори – тягонапоромери. В системата на КПХЗ влизат всички основни командни пунктове, бойните постове, амбулаторията и лазарета[7].

За специална обработка на кораба представителите на проекта са оборудвани с универсална система за водна защита (УСВЗ) и ранцеви корабни дегазационни прибори РКДП (12 комплекта). Специалната обработка на заразените дрехи се осъществява в санитарно-химическия блок, където са поставени: дегазационно-дезинфекционната камера и пералните машини ССМ-25 и ССМ-50, които обикновено се използват за пране на спалното бельо и работните дрехи на личния състав в открито море[7].

Към средствата за аерозолна маскировка, предназначени за скриване на кораба от визуално-оптичното и оптикоелектронното наблюдение на противника, се отнасят морските димни шашки МДШ и МДШ-М (24 броя)[7].

Катери, лодки, спасителни средства[редактиране | редактиране на кода]

Корабите от проекта са укомплектовани с: командирски катер от проекта 1390, работен катер от проекта 338ПК, шествеслов ял ЯЛП-6 и 25 спасителни сала ПСН-10[7].

Корабни запаси[редактиране | редактиране на кода]

Пълният запас гориво за главните механизми съставлява 1690 т. Пълният запас питейна вода – 51,5 т, битова вода – 59,0 т, котелна вода – 40,0 т. Пълният запас керосин за ракетите – 5,0 т, запаса керосин за вертолета – 9,4 т[6].

Екипаж и условия на обитаемост[редактиране | редактиране на кода]

Екипажа на кораба се състои от 312 (по други данни от 360) човека, в т.ч. 30 офицера[6].

Мореходност и маневрени характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Корабите проект 1134 обладават неограничена мореходност. Използването на оръжията е възможно при вълнение на морето до пет бала без успокоителите на люлеене и до шест бала с включени успокоители. Началната напречна метацентрична височина при пълна водоизместимост съставлява 1,76 м. Непотопимостта на кораба гарантирано е осигурена при наводняване на три произволни съседни отсека[6].

Времето за пълното спиране на кораба от момента на подаване на команда „стоп“ на пълен преден ход съставлява 735 с, а иминаваното за това време разстояние е 18 дължини на кораба. Времето до пълното спиране от момента на команда „стоп“ на пълен заден ход съставлява 780 с, разстоянието е девет дължини на кораба. Времето за изпълнение на командата „полен заден ход“ на пълен преден ход съставлява 90 с, а изминатото за това време разстояние е две дължини на кораба. Диаметъра на циркулация на пълен преден ход при ъгъл на преместване на руля от 35° съставлява 4,6 дължини на кораба, при това максималният ъгъл на крена съставлява 9°[6].

История на службата[редактиране | редактиране на кода]

От 11 септември 1969 до 10 февруари 1980 г. 3 ракетни крайцера от проекта носят службата си в Северния флот и 1 – в Тихоокеанския. Към момента на утилизация на първия кораб от проекта 2 ракетни крайцера носят служба в Тихоокеанския флот и по един в Северния и Балтийския флотове.

В хода на третата индо-пакистанска война група кораби на тихоокеанския флот на СССР, в състава на която влиза и БПК „Владивосток“ под командването на капитан 1-ви ранг А. Мамончиков, осигурява ненамесата на корабите на ВМС на САЩ в конфликта на страната на Пакистан.[10]

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Сравнителни ТТХ на крайцери с управляемо ракетно оръжие построени в средата на 1960-те – 1970-те г.
Характеристики Flag of the United States.svgБелнап[11] [12] Flag of the United States.svgТрукстън[13][14] Flag of the United States.svgКалифорния[15][16] Flag of the United States.svgВирджиния[15] Flag of Italy.svgВиторио Венето[17][18] Flag of the United Kingdom.svgКаунти[19][20][21] Flag of the United Kingdom.svgБристъл[22][23][21]
Брой кораби в серията 9 1 2 4 1 8 1
Водоизместимост, стандартна/пълна, т 6570/7 890 или 7930 8200/8 927 или 9200 – /10 150 – /11 000 7500 или 8000/8 850 5200/6200 или 6800 5650/6750 или 7700
Главни размери, м (максимални) 166,7×16,7×8,7 171,9×17,7×9,4 181,7×18,6×6,3 178,3×19,2×6,4 179,6×19,4×5,2 158,7×16,5×6,1 154,5×16,8×6,9
Енергетична установка Паротурбинна,
85 000 к.с.
Ядрена,
60 000 к.с.
Ядрена,
60 000 к.с.
Ядрена,
60 000 к.с.
Паротурбинна,
73 000 к.с.
Паро/газотурбинна,
30 000 +30 000 к.с.
Паро/газотурбинна,
30 000 +44 000 к.с.
Максимална скорост, възела 34 30 30 30 32 30 30 – 32
Далечина на плаване (в морски мили) на скорост, възела 8000/20 400 000/20 Практически неограничена Практически неограничена 6000/20 3500/28 5000/18
Ракетно въоръжение, брой пускови установки × брой направляващи (брой ракети) ЗРК Terrier/ПЛРК ASROC – 1x2 (40/20) ЗРК Terrier/ПЛРК ASROC – 1x2 (40/20) ЗРК Tartar – 1x2 (40 Standart MR), ПЛРК ASROC – 1х8 (24) ЗРК Tartar/ПЛРК ASROC – 2x2 (66 Standart MR и ASROC) ЗРК Terrier/ ПЛРК ASROC – 1x2 (40/20) ЗРК Sea slug – 1x2 (30), ЗРК Seacat – 2х4 (32) ЗРК Sea Dart – 1x2 (40), ПЛРК Ikara – 1х1 (32)
Артилерийско въоръжение 1х1 – 127-мм/54, 2х1 – 76-мм/50 1х1 – 127-мм/54, 2х1 – 76-мм/50 2х1 – 127-мм/54 2х1 – 127-мм/54 8х1 – 76-мм/62 2х2 – 114-мм/45, 2 х1 – 20-мм 1х1 – 114-мм/55
Торпедно въоръжение 2х2 – 533-мм ТА, 2х3 – 324-мм ТА 2х2 – 533-мм ТА, 2х3 – 324-мм ТА 2х3 – 324-мм ТА 2х3 – 324-мм ТА 2х3 – 324-мм ТА Няма Няма, бомбомет Limbo
Авиационно въоръжение Няма Няма Само ПП 1 вертолет 6 – 9 вертолета 1 вертолет Няма
Екипаж 388 – 395 479 – 490) 533 – 550 519 550 440 – 471 407 – 433

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Аверин А. Б., 2007, с. 8
  2. Аверин А. Б., 2007, с. 9
  3. а б в г д Аверин А. Б., 2007, с. 23
  4. а б в г д е ж з и к л м н о Аверин А. Б., 2007, с. 10
  5. Аверин А. Б., 2007, с. 34
  6. а б в г д е ж з и к Аверин А. Б., 2007, с. 11
  7. а б в г д е ж з и Аверин А. Б., 2007, с. 22
  8. а б в г д Аверин А. Б., 2007, с. 14
  9. Аверин А. Б., 2007, с. 40
  10. Миссия советского флота в ходе войны между Индией и Пакистаном в 1971 г.
  11. Коваленко В. А., Остроумов М. Н., 1971, с. 287
  12. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995, 1996, с. 582
  13. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995, 1996, с. 583
  14. Коваленко В. А., Остроумов М. Н., 1971, с. 286
  15. а б Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995, 1996, с. 584
  16. Коваленко В. А., Остроумов М. Н., 1971, с. 285
  17. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995, 1996, с. 205
  18. Коваленко В. А., Остроумов М. Н., 1971, с. 160
  19. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995, 1996, с. 508
  20. Коваленко В. А., Остроумов М. Н., 1971, с. 46
  21. а б Janes Fighting Ships 1981 – 82, 1982, с. 563, 564
  22. Коваленко В. А., Остроумов М. Н., 1971, с. 45
  23. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995, 1996, с. 509

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Аверин А. Б.. Адмиралы и маршалы. Корабли проектов 1134 и 1134А. 80, 144 илл. с.. ISBN 978-5-902863-16-8.
  • Апальков Ю. В. Корабли ВМФ СССР:Справочник. В 4-х томах. Т. 2. Ударные корабли. Часть 1. Авианесущие корабли. Ракетно-артиллерийские корабли. – СПб.: Галея Принт, 2003. – 124 с.: ил. ISBN 5-8172-0080-5
  • Васильев А. М. и др.. СПКБ. 60 лет вместе с флотом. ISBN 5-903152-01-5.
  • Коваленко В. А., Остроумов М. Н.. Справочник по иностранным флотам.
  • Кузин В. П., Никольский В. И.. Военно-Морской флот СССР 1945 – 1991. 653 с..
  • Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995. ISBN 1557501327.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Крейсера проекта 1134“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.