Свещена Римска империя

от Уикипедия, свободната енциклопедия

(пренасочване от Свещена римска империя)

Направо към: навигация, търсене

История на Германия

Германски племена

Свещена Римска империя

Германски съюз

Северногермански съюз

Короната на Императорите

Територия на Свещенната римска империя

Свещената Римска империя (на немски Heiliges Römisches Reich; на италиански Sacro Romano Imperio; на латински Sacrum Romanum Imperium) е официалното название на средновековната германска държавност, окончателно утвърдено и наложено след възкачването на Хабсбургската династия на германския престол.

[редактиране] Наименование

Определението „свещена“ отразява дълготрайната идея за Германия като естествен хегемон на християнския свят и най-могъщ светски защитник на папския престол и християнската църква от иноверски посегателства и заплахи, а съчетанието „Римска империя“ съдържа представата за реставрация и обновление на единната универсална империя на цивилизованите народи, получила своя завършен вид през епохата на античната Римска империя.

[редактиране] История

Първият владетел в средновековна Европа, който се сдобива с короната на древните римски императори, е Карл Велики.^[1]

Предводител и крал на франките съобразно изконните германски военно-племенни традиции, Карл утвърждава и превръща в най-голямата сила в Европа първата единна, централизирана и християнска държава върху отломъците на някогашната римска цивилизация. В знак на признателност за неговите лични заслуги около превръщането на християнската църква в най-голямата обществена сила сред германските племена и гало-романското население, през 800 г. папа Лъв III го дарява с императорска титла.

Така Карл Велики започва да се титулова освен с титлата „Крал на Франките“ (Rex Francorum) и с най- високата държавна титла от късната Античност - „Император на Римляните“ (Imperator Romanorum). Остава в паметта на своите съвременници и на следващите поколения не само като обединител на западните народности; защитник и покровител на римската църква, но и като голям покровител на културата. В резултат на неговата неотклонно преследвана политика по унифициране на западния свят, от една войнолюбива и предприемчива германска племенна общност франките израстват до позицията на основоположници на универсална средновековна държавност, приближаваща се по обхват до границите на разпространение на християнската религия в Западна и Централна Европа. Самото коронясване на франкския крал в Рим отзнаменува символната и духовна реставрация и обновление на християнизираната късно-римска империя като процеси от висш порядък, които се подчиняват на политическата теория за така наречения преход на върховната власт от една империя в друга (translatio imperii). Но създадената от Карл Велики франкска империя с оглед на блестящото германско бъдеще на неговите правоприемници е само един несъвършен прототип на възникналата няколко века по-късно „Свещена римска империя“, и в този смисъл е съвсем погрешно да се слага знак на историческа идентичност между двете империи - франкската и германо-римската.

Разделението на Франкското Кралство след смъртта на Крал Велики 843

След смъртта на големия франкски владетел и обединител на западноевропейското пространство настъпва бърз упадък на държавното единство, продължил над едно столетие (9-ти, докъм средата на 10-ти век). Франкската държава, на теория - реставрираната римска империя, се разпада на три части- Източно франкско кралство (Германия), Западно франкско кралство (бъдещата Франция), и Лотарингия (земята на Лотар, внук и наследник на Карл Велики), но основната ос на пълзящо напрежение и раздор се дължи на растящото отчуждение между източните и западни франки. По зла ирония мисията на франките да бъдат държавно-творчески народ намира продължение в постепенното романизиране и тотално асимилиране на западните франки от завареното гало-романско население, а създадената с меч франкска държава губи германския си облик в тези предели, за да бъде обсебена и на свой ред- докрай романизирана в основите на бъдещото кралство Франция.

Делбата на наследството на Карл Велики оставя дълбока следа в германската и общоевропейска история, като прекроява съдбата на многолюдни племенни общности с иначе еднаква кръв, език и нрави, за да ги превърне във вечни съперници и врагове. Своеобразен завършек на кризата в държавната идея за всеобща християнска империя слагат владетелите на Източно-франкското кралство, които единствени бранят ревниво древните германски родови традиции, нрави и език, без при това да отвръщат поглед от културното очарование на Вечния град с неговото наследство.

Свещенната Римска Империя през 10 век

Към средата на 10 век на една изконно германска династия - Саксонската, е предопределено да възвърне блясъка на римската корона и духовния престиж на признат от всички християни общоевропейски хегемон. След разпиляването на неколцина преходни амбиции и претенции за посвещаване в императорско достойнство, второто по същество религиозно посвещаване в титулатурата „Imperator et augustus“ се постига от най-блестящия представител на саксонската династия, Ото Велики, (р.912-973г), син на Хенрик I. Ото I., съвсем справедливо наречен Велики, в ред отношения може да се сравнява с фигурата на самия Карл Велики. Забележителният саксонец приема имперската корона от ръцете на Папата през 962 г. и разширява пределите на източно-франкското кралство (Германия) до невиждани дотогава размери, опрян както на произтичащото от високата титла право на върховен суверенитет върху всички християнски народи, така и върху силата на германското оръжие. Неговата родина - Саксония, е разположена в сърцето на германската народностна общност, и дори само по силата на този факт „Империята на Римляните“ мислено се превръща в германска власт, а властта над германците - в приемственост на римските държавно-творчески традиции.

Така вследствие способностите и енергията на германските племенни предводители средновековната германска държавност се превръща в нещо повече от обикновено варварско кралство, възникнало върху руините на римската империя, и на Германия, а не на Франция, предстои да извърши едно великолепно продължение на римското държавно и политическо наследство. Ритуалът на помазание на Карл Велики е подет и превърнат от Ото Велики в своеобразна културна норма и държавно-правна традиция. Посвещаването на германските крале в имперско достойнство се състои от: тържествена литургия в папската базилика Св.Петър, помазание в присъствието на висши духовни и светски сановници, както и коронясване с короната на римските императори от ръцете на римския първосвещеник - единственият законен пазител на символите на Вечния град и Римската империя. От този миг нататък благословията на Римския престол - най-високата и авторитетна духовна институция сред християните, по един незрим и дълбоко символичен начин преобразява краля на германците от владетел на един отделен народ в законен наследник и правоприемник на „световната“ Римска империя, и поне на теория- във върховен светски повелител и покровител на всички християнски народи. Този ритуал на практика отзнаменува единението на светската и духовната власт в постигането на мир на земята като предпоставка за спасение на душите. Чрез римския папа в качеството му на „наместник на Христос на земята и приемник на ап. Петър“ германският крал получава своеобразна „небесна“ санкция да покровителства, брани и воюва в името на християнската религия, като невинаги изречените, но винаги мислените очаквания на римския първосвещеник към него са: „това, което църквата не може да завоюва със силата на едното свято слово, ти трябва да постигнеш със силата на своя меч!“. В светлината на тази претенция тържествената литургия, ритуала на миропомазание и посвещаване в императорско достойнство имат своята цена, и тя носи не само и не непременно оптимистични перспективи. Базиликата Св. Петър е прекалено комплицирана институция, за да предполага еднозначни въпроси и отговори на отношенията между светската и духовната власт. С други думи, от ритуала произтичат не само суверенни права, но и тежки задължения за новия Римски император. В замяна на един авторитет, нерядко оспорван от този, който го е осветил, т.е. самият римски понтификат, германският владетел се сдобива с бремето да брани със собствени ресурси папския престол и Вечния град от външни и вътрешни противници, каквито впрочем никога не липсват. Това задължение не само го превръща в заложник на дълбоко чужди на германската народност интереси и интриги; не само го „дарява“ с унижението да бъде определян като „слуга на Църквата“, но най- вече отвлича почти цялото му държавническо внимание, енергия и сили от решаването на съществени и нетърпящи отлагане германски дела, за да го вкара във водовъртежа на италианския политически и социален хаос през Средновековието.

Герб на Свещената Римска империя

От друга страна, типичният за средновековната християнска цивилизация аргумент - както е един Бог на небето, така е един и императорът на земята, се явява непредсказуем откъм дипломатически усложнения и дълбоко противоречив източник на легитимация на римо-германската имперска власт поради безспорното наличие на още един християнски император - византийският Василевс, при това в качеството му на пряк наследник на древната римска и имперска традиция. Императорите се оказват двама, и това обстоятелство постоянно трови отношенията между Византия и Свещената римска империя, а династичните бракове и размяна на посолства никога не успяват да загладят неприязненото отношение на Константинопол към германската имперска титулатура като към акт на узурпация. Но въпреки всичко имперската титла на германските владетели и названието Свещена римска империя демонстрират удивителна жизненост и оцеляват чак до началото на 19 век, като далече надживяват както Византийската империя, така и превратностите и въртопите на прехода от Средновековие към модерни времена. Това се дължи не само на указаната религиозно-сакрална легитимация на германската корона вследствие на симбиозата с папския престол, колкото и отчаяната и перманентна потребност на Ватикана от военна закрила да корумпира като конюнктурна и безпринципна подобна политико-идеологическа комбинация. Свещената римска империя като Първи германски Райх дължи своята хилядолетна устойчивост най-вече на удивителната и неукротима енергия на германската нация във всички сфери на материалния и духовен живот, както и на непоколебимата и яростно отстоявана вяра на германците в своята изключителност - качество, забелязано още от римския историк Тацит. Плодовете на тази неудържима народностна енергия и мистична вяра в собствените качества се изразяват с извоюването на лидерска позиция в Европа и сдобиването с редица първокласни материални и културни постижения.

Политическото и конституционно кристализиране на идеята за „Свещена Римска империя на германската нация“, както гласи приетото през хабсбургската епоха пълно название на Средновековна Германия, се намира в тясна връзка с разбирането за историческата мисия на германската нация да служи като форпост на западната християнска цивилизация срещу нашествия и движения на езически и нехристиянски народи от Изток и Юг през различните исторически периоди - на маджари и славяни от Изток и на араби откъм италианския юг през 9 и 10-ти век, както и на османски турци през 15-ти, 16-ти и 17-ти век. Тази представа на свой ред е неделима от идеята за призванието на германската нация да разпространява християнската доктрина и нравствени ценности извън своите собствени териториални предели. (Виж Тевтонски орден)

Териториалният обхват на Свещената Римска империя първоначално включва в основни линии етническото пространство на германските племена, но прекомерната самостоятелност на германските князе и относителна слабост на централната имперска власт, вътрешните раздори и религиозни войни, както и възникването на силни градски съюзи през 13-ти и особено през 14 век, довеждат до избуяване на сепаратизма и постепенно отделяне на някои региони от германската народностна общност. Това са: Съюз на свободните кантони - Швейцария; Обединени Провинции - Холандия; Дофине - предложено от бездетен херцог, подвластен на германския император, в наследствен дар на френската корона в замяна на пожизнени привилегии и издръжка; Бургундия (вследствие на редица превратности анексирана от Франция), Елзас и Лотарингия (също анексирани от Франция). Така привидно обширната средновековна германска империя, устроена по римски образец, в действителност никога не постига пълно обхващане и включване на всички германци в пределите на една държава.

[редактиране] Списък на владетелите

Каролинги:

Карл Велики 800-814
Луи Благочестиви - 814-840
Лотар I - 840-855
Лудвиг Немски - 843-876
Лудвиг Млади - 876-882
Карломан Баварски - 876-879 (наследен от Лудвиг Млади)
Карл ІІІ Дебели - 876-888
Арнулф - 887 крал, 896-899 император
Лудвиг ІІІ Детето - 899-911 крал
Конрад І - 911-918 крал

Саксонска династия или династия на Ото:

Хайнрих І Птицелов - 919-936 крал
Ото I Велики - 936 крал, 962-973 император
Ото II - 973-983 император
Ото III - 983 крал, 996-1002 император
Хайнрих II - 1002 крал, 1014-1024 император

Франконска (салическа) династия:

Конрад ІІ - 1024 крал, 1027-1039 император
Хайнрих III - 1039 крал, 1046-1056 император
Хайнрих IV - 1056 крал, 1084-1105 император
Хайнрих V - 1098-1105 крал, 1111-1125 император
Лотар III Суплингбургски - 1125-1137 крал, 1133-1137 император

Династия Хохенщауфен:

Конрад ІІІ - 1138-1152 крал
Фридрих І Барбароса - 1152 крал, 1155-1190 император
Хайнрих VІ, 1191–1197
Отон IV Брауншвайг, 1209–1215
Фридрих II, 1211–1250

Династия Люксембург

Хайнрих VII, 1312–1313

Династия Вителбах

Лудвиг IV Баварски, 1328–1347

Династия Люксембург

Карл IV, 1355–1378
Сигизмунд, 1433–1437

Династия Хабсбург

Фридрих III, 1452–1493
Максимилиан I, 1508–1519
Карл V, 1519–1556
Фердинанд I Хабсбург, 1558-1564
Максимилиан II, 1564–1576
Рудолф II, 1576–1612 (Рудолф I Хабсбург (1273-1291) е бил германски крал, не император на Свещената Римска империя)
Матиас Хабсбург, 1612–1619
Фердинанд II Хабсбург, 1619–1637
Фердинанд III Хабсбург, 1637–1657
Леополд I Хабсбург, 1658–1705
Йозеф I Хабсбург, 1705–1711
Карл VI Хабсбург, 1711–1740

Династия Вителбах

Карл VII Алберт, 1742–1745

Династия Хабсбург

[редактиране] Литература източници

Брайс Дж. Священная Римская империя. Москва, 1891;
Вызинский Г. Папство и Священная Римская империя в XIV и XV столетии (до Базельского собора). Москва, 1857;
Колесницкий Н. Ф. «Священная Римская империя»: притязания и действительность. М., 1977
Петр де Andlo («De imperio Romano»),
Landolfo Colonna («De translatione imp. Rom.»),
Dante («De monarchia»),
Engelbert («De ortu et Fine imp. Romani»),
Marsilius Patavinus («De translatione imp. R.»),
Aeneas Sylvius Piccolomini («De ortu et Authoritate imperii R.»),
Zoannetus(«De imp. Rom. atque eius jurisdictione»),
Alciatus («De formula imp. Romani»),
Conringius («De imp. Rom. Germanico»);
Goldast, «Collection of imperial Constitutions»;
Moser, «Römische Kayser»;
Pütter, «Dissertationes de institutione imperii Romani»;
Savigny, «Geschichte d. röm. Rechts im Mittelalter».