Население на Турция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Население на Турция
Динамика на населението (1961 - 2003)
Население (2010) 73 722 988 души
Естествен прираст (2006)
- Раждаемост
- Смъртност
(10.4 ‰)
(16.4 ‰)
(6.0 ‰)
Възрастова структура (2005)

Населението на Турция през 2010 година е 73 722 988 души.

Динамика[редактиране | edit source]

Динамика на населението
Година Население Година Население Година Население
1927 13 648 000 1955 24 064 763 1985 50 664 458
1930 14 448 000 1960 27 754 820 1990 56 473 033
1935 16 158 018 1965 31 391 421 2000 67 844 903
1940 17 820 950 1970 35 605 176 2008 70 586 256
1945 18 790 174 1975 40 347 719 2009 71 517 100
1950 20 947 188 1980 44 736 957 2010 73 722 988

Възрастов състав[редактиране | edit source]

(2000)

  • 0-14 години: 29% (жени: 9 722 217 / мъже: 9 375 920)
  • 15-64 години: 65% (жени: 21 671 638 / мъже: 20 966 110)
  • над 65 години: 6% (жени: 1 811 599 / мъже: 2 119 193)

(2006)

  • 0-14 години: 25.5% (жени: 9 133 226 / мъже: 8 800 070)
  • 15-64 години: 67.7% (жени: 24 218 277 / мъже: 23 456 761)
  • над 65 години: 6.8% (жени: 2 198 073 / мъже: 2 607 551)

(2010)

  • 0-14 години: 27.2% (жени: 10 701 631 / мъже: 10 223 260)
  • 15-64 години: 66.7% (жени: 25 896 326 / мъже: 25 327 403)
  • над 65 години: 6.1% (жени: 2 130 360 / мъже: 2 526 544)

Прираст на населението[редактиране | edit source]

Естествен прираст[редактиране | edit source]

Година Раждаемост Смъртност Естествен прираст
2005[1] (18.9 ‰) (6.2 ‰) (12.6 ‰)
2006 (16.4 ‰) (6.0 ‰) (10.4 ‰)

Коефициент на плодовитост

Етнически състав[редактиране | edit source]

Населението на Турция се отличава с голямо етническо многообразие. В Турция има два мегаполиса - Истанбул и столицата Анкара.

Историческата ретроспекция на територията на днешна Турция показва, че по-голямата ѝ част през непрекъснат и продължителен период от над 15 века се състои от провинции на Римската империя и Византия, като е наричана по тази си характеристика от самите „турци” Рум, т.е. на турски „земя на ромеите” или „римска земя”.

Република Турция, която претендира поне в културен план за правоприемник на Османската империя, наследява многообразие от народности на територията си. Османската империя е теокрация и в по-малка или по-голяма степен наследничка на Византия, даже и в чисто историко-географски план. Още във византийската армия са съществували корпуси от т.нар. туркополи, лека кавалерия, лоялна към кръстоносците, чийто произход би могъл да се търси в средите на стратиотите и акритите, формирали известните византийски банди. След завоюването на ислямските светини Мека и Медина, с изземването на плаща и знамето на пророка и останалите ислямски светини от Селим I (чиято майка е понтийска гъркиня от Трапезундската империя) от египетските мамелюци, османската династия се тотално поевропейчила. Всички валидета без изключение от 16 век насам били европейки. Известно е, че по времето на разцвета на Османската империя (16-17 век), до началото на 19 век, името "турчин" било изключително обидно в рамките на империята, както никога дотогава през старото византийско време. Освен това за мюсюлманите в Османската империя по това време бил забранен достъпа до държавното управление и военна служба (да са членове на дивана и на еничарския корпус). През 17 век с властта на османците се разпореждала Кьосем Султан, нещо нечувано в тюркския средноазиатски свят. Единственото зарегистрирано, и при това изкуствено, заселване на огузки племена в района на Мала Азия (на която племенна общност според пантюркистката концепция претендират да се наследници днешните турци), било предприето по време на управлението на султан Ахмед II.

В този контекст, до началото на 19 век, да се търси пантюркистка основа в Османската империя е non sens, още повече, че имперските ѝ амбиции са насочени към районите на Кавказ, Месопотамия, Арабския полуостров, Египет и Северна Африка, но не и към Средна Азия, като основните външнополитически съперници на Османците се явяват Хабсбургите и Сафавидите.

Етимология на етнонима „турци“ в българския език и книжнина[редактиране | edit source]

Името на турците се появява в българската книжнина едва през втората половина на XVIII век. До тогава, за означение на мюсюлманите в империята от българите са използвани думите "агаряни" и "измаилтяни", което ще рече че османските мюсюлмани са алегорично чада на библейската Агар, робиня на Авраам, и техния син Исмаил, т.е. че те са рожби на кръвосмешение или верско престъпление[1]. В този книжовен и исторически контекст се поставя и въпроса за произхода на османците, т.е. не на членовете на управляваща империята османска династия, а на първите османски войни тръгнали от Сьогют. Антрополози и историци, изследователи по темата (Арнолд Тойнби, Стивън Рънсиман[2] , като терминът "тема" произхожда от означението на отделните малоазийски провинции на Византия) намират османските корени в окончателно отритнатата от Палеолозите и приела исляма като външна маскировка стара военно-поземлена византийска аристоркрация от Мала Азия (виж и иконоборство). До кърджалийското време, спрямо мюсюлманите в Османската империя са се използвали епитети като "варвари", "асирийци", "неверници", "езичници", "дяволи", "безбожници", "сарацини", "проклети", "зверове" или "сластолюбци". В апокрифната книжнина като техен символ е определяна змията, която в християнската митология е натоварена с много отрицателни внушения, включително и от времето на богомилството, което проповядвало, че от всички земни божии твари, единствено змията било позволено да се убива [2].

Първият опит за унифициране на турците като нация е на т.нар. младотурци, които "обявяват" съществуването на османска нация. След краха на Османската империя в Първата световна война, Мустафа Кемал Ататюрк като "баща на турците" полага основите на днешната турска държавност, която на практика наследява в Анатолия един "врящ котел от народности", обозначаван с етнонима "турци". Най-големия проблем при представяне на етническата картина на съвременна Турция идва от неуяснеността на етническо понятие "тюрки", под което твърде често неспециалисти вкарват народностни групи, които имат само епизодични сношения с огузките праотци, на които съвременните турци претендират да са потомци (виж Туран и тураниди).

По официални статистики на територията на Турция живеят приблизително 25 основни етнически групи [3], като сред малцинствата от 74 милионното население преобладават кюрдите. Немалък е броят на арабите, гърците и арменците. Етнографската статистика допълнително се усложнява от обстоятелството, че Османската империя е теократична държава и не отчита броя на населението по народностен признак, а по религиозен. Отделно от това, извършваните преброявания в империята са продиктувани от налагането на фиска, т.е. те не отчитат поради естеството си броя на жителите, а броя на домакинствата. През 19 и 20 век последователно османската държава губи балканските си територии, и това е така до Лондонския мирен договор. През този период, най-вече по религиозни подбуди, голям брой население напуска т.нар. румелийски територии на империята, като се установява в Истанбул и вътрешността. Процесът продължава и през втората половина на 20 век - виж възродителен процес, войни в бивша Югославия и т.н.

Според приблизителни данни от 2008 година, вариращи в твърде широки граници, етническият състав на населението в Турция е:

Произход[редактиране | edit source]

Развитието на генетиката в последните години спомага на ентографската наука да изясни произхода на съвременното население на Турция. Данните показват, че в по-голямата си част това население /някъде на около 60-70 %/ не е от т.нар. тюркски произход. Антропологическите измервания също показват, че на 60 % демографски „днешните турци” принадлежат към средиземноморския антропографски тип население, което не принадлежи към т.нар. тюркски народи свързани със Средна Азия (в Турция има установени също и други антропологически типове освен тюркските). Етнографските изследвания също показват, че „съвременните турци” са нееднородна компонентна смес от най-различни по произход и история етнически групи, което от своя страна превръща въпроса за произхода на турците в такъв за националната сигурност на Република Турция, особено в контекста на т.нар. "кюрдски въпрос". Етническата пъстрота на територията на съвременна Турция обяснява в голяма степен провежданата от турската държава вътрешна и външна политика.

Религия[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източник[редактиране | edit source]

  1. http://migrationinformation.org/charts/pop-table1-jun06.cfm
  2. Английският историк Стивън Рънсиман в известното си изследване "Падането на Константинопол" изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през еконимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя (носещ името на Мохамед) отпреди османската династия да се отдаде на валидета-европейки, съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед пък за да направи впечатление и да привлече към османската кауза гръцките си поданици, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за сулджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в стеблото му. В своя фундаментален труд "Изследване на историята", Арнолд Тойнби привключва османската империя и култура къмто византийската източноправославна цивилизация. ((bg)) Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, стр. 41-42. // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г..
  3. Балканите (политико-икономически справочник). Партиздат, София, 1982.