Дуранкулашко езеро

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дуранкулашко езеро
Изглед към Дуранкулашкото езеро, зад него се вижда Черно море
Изглед към Дуранкулашкото езеро, зад него се вижда Черно море
Местоположение Област Добрич,
Община Шабла
Вид крайбрежена лагуна
Притоци Ваклиновски дол
Дуранкулашки дол
Дължина 4 km
Ширина 0,37 – 1,1 km
Площ 3,4 km2
Дълбочина 4 m
Воден обем 4,9 млн. m3
Надм. височина 0 m

Дуранкулашкото езеро или Дуранкулашко блато (от 29 юни 1942 г. до 2 юли 1965 г. Блатнишко блато)[1] е езеро, разположено югоизточно от едноименното село в североизточната част на България в Приморска Добруджа. То е защитена местност с площ 446,54 ха, населявана от множество редки биологични видове и археологически парк.

География[редактиране | редактиране на кода]

Езерото е разположено в най-североизточната част на България, на около 6 км от българо-румънската граница и на 15 км северно от град Шабла, между селата Дуранкулак на северозапад, Крапец на юг и Ваклино на югозапад. Има форма на латинската буква „Y“, обърната с горния си край на запад. Езерото има две „опашки“, северозападната започва при моста в село Дуранкулак и в нея се влива Дуранкулашкия дол, а в югозападната – Ваклиновски дол. Самото езеро се простира в югоизточна посока до морския браг. Представлява крайбрежно езеро-лагуна с площ от 3,4 км² и с приблизителни размери – 4 km дължина и 0,37 – 1,1 km ширина. В западната му част са разположени два острова (съответно 20.0 и 5.3 дка). По-големият в зависимост от нивото на езерото периодично се превръща от остров в полуостров и на него се намира Археологическият резерват „Дуранкулак“. Езерото е свързано посредством изкуствено изграден канал с разположеното северно Карталийското блато при нос Карталбурун. Максималната му дълбочина достига до 4 m, обемът му е 4,9 млн. m3, а солеността до 4‰. основното му подхранване е от карстови извори.

През 50-те и 60-те години е изградена преградна стена, която предпазва отливането на водите на езерото в Черно море. Северно от Дуранкулашкото езеро и Карталийското блато се намира къмпинг Космос.

Природа[редактиране | редактиране на кода]

Земеродно рибарче заснето в района на езерото.

Дуранкулашкото езеро е сред най-значимите и най-добре запазените крайбрежни влажни зони в България, с международно значение за опазването на повече от 260 вида редки и застрашени от изчезване растения и животни. Находището на триръбестия камъш е най-представителното за България.

Разположена на миграционния път Via Pontica, влажната зона осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици. Дуранкулашкото езеро е с международно значение за опазването на малкия воден бик, както и от особена важност в национален мащаб за гнезденето на белооката потапница, немия лебед, тръстиковия блатар, индийското шаварче. В околните ронливи брегове може да се срещне да гнезди изключително красивият с многоцветното си оперение Пчелояд. Тук зимуват популациите на три вида водолюбиви птици – голяма белочела гъска, червеногуша гъска и зеленоглава патица, има големи популации на малък корморан и розов пеликан.

Езерото е и единственото в България доказано находище на див шаран.

Археология[редактиране | редактиране на кода]

Големият остров – Дуранкулак, известен сред специалистите като „Европейската Троя“ и „Езерният град“, е първият палеоисторически музей на открито в България. На това знаково за световната и европейската история място са открити:
- находки от палеолита (над 100 века пр. Хр.),
- селищата на първото най-древно културно, уседнало, земеделско и занаятчийско население в Европа (54 век пр. Хр.),
- първите каменни градежи в Европа (51 век пр. Хр.),
- най-старото обработено злато в света (50 век пр. Хр.),
- първи наченки на писмени знаци в човешката история (50 – 48 век пр. Хр.) предвестник на праисторическата Дунавска протописменост,
- най-ранните форми на парично-разменни ценности (50 – 48 век пр. Хр.),
- тук е идентифицирана е най-стара фаза (начало 55 – 54 век пр. Хр.), наречена Блатница, по древното име на днешното село Дуранкулак, на европейската неолитна култура Хаманджия.

Находките от Дуранкулак се считат за аргумент в полза на една хипотеза за „Потопът в Черно море“.[2] Преливането и пробивът на покачилите нивото си води след стопяването на полярни ледове от Средиземно море през Босфора в затвореното като езеро дотогава Черно море, представляват колосално наводнение, макар то да не е станало като връхлитащо цунами, а водата, настъпвайки с 15 – 20 см дневно, е потопила от 2 – 3 до 90 км. суша навътре от предишния бряг до дълбочини около 120 м . От този катаклизъм тежко е пострадала тукашната културна човешка общност, чиито наследници явно се явяват носителите на културите Дуранкулак и Варна.

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Промени в наименованията на физикогеографските обекти в България 1878 – 2014 г. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2015. ISBN 978-954-398-401-5. с. 77 – 78.
  2. Димитров П., Д. Димитров. 2003. Черно море, Потопът и древните митове., Варна: „Славена“,ISBN 954-579-278-7

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]