Павликянство в България

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Павликянството в България води началото си от принудителни преселвания от властите на Източната Римска империя на павликяни от Мала Азия и източните области на империята в Северна Тракия през VIII–X век. Първоначално съсредоточени около Пловдив, те образуват обособена група, споменавана многократно през следващите столетия. През XVII век последните павликянски общности приемат католицизма.

Първоначални заселвания[редактиране | редактиране на кода]

Началото на заселването на павликяни на Балканите е поставено през 756 година от император Константин V, който започва продължителна кампания за реколонизация на обезлюдената и демилитаризирана през предходните десетилетия област по границата с България в Тракия. През 756 година големи групи арменци и павликяни са заселени в редица тракийски крепости – конкретни писмени и археологически данни кои са те няма, но сред сочените като възможни от съвременните изследователи са Филипопол, Берое, Маркели, Изворово. Тази политика е продължена и от следващите императори иконоборци, които смятат павликяните за свои съюзници и създават техни военни колонии в различни гранични области, а и в столицата Константинопол.[1]

Последното голямо преселване е през 970 година, когато по искане на антиохийския патриарх император Йоан I Цимиски изселва от Сирия в района на Филипопол 200 000[2] „манихеи“, които вероятно са павликяни или свързваните с тях тондракити.[3]

Извън данните за няколко преселвания, няма преки свидетелства от IX–XI век за павликяните на Балканите. Някои автори свързват с тях живелия по това време Михаил Воин, но няма категорични данни за идентифицирането му като павликянин.[4]

През XI–XIV век[редактиране | редактиране на кода]

Повече сведения за павликяните се появяват от края на XI век. Сред множеството групи, мобилизирани от император Алексий I за защитата на Драч през 1081 година, са споменати и 2500 „манихеи“, смятани от повечето съвременни изследователи за павликяни от района на Филипопол. Цялата павликянска част дезертира и се връща по родните си места, което предизвиква наказателна акция на императора при завръщането му след края на войната. Той залавя в Мосинопол множество павликянски първенци със семействата им, подлага ги на разпити, след което изселва някои по егейските острови, а останалите освобождава, след като принуждава част от тях да приемат православието.[5]

В отговор на репресиите на Алексий I, започва павликянски бунт в Тракия, оглавен от неговия личен приближен Травъл. Бунтовниците се установяват в крепостта Белятово (вероятно край днешното село Розовец), откъдето извършват набези чак до „своя град Филипопол“ и поддържат съюзни отношения с печенегите в Паристрион. През 1086 година, заедно с множество печенеги, опитват да превземат Филипопол, но се оттеглят от Тракия без да влязат в бой.[6]

През 1115 година император Алексий I прекарва месеци във Филипопол в богословски спорове с видни павликяни, като има само частичен успех. Той заселва много павликяни в новооснования град Алексиопол (може би при днешния град Раковски). Във връзка с тази дейност Евтимий Зигавин съставя мащабния наръчник срещу ересите „Догматическо всеоръжие“, важно място в който е отделено на павликянството. За широкото разпространение на павликянството в средата на XII век свидетелстват репресиите срещу него на епископ Иларион в Мъглен, западна Македония.[7]

Източниците, свързани с Четвъртия кръстоносен поход, многократно споменават „попеликани“, обикновено идентифицирани с павликяните, които към 1204 – 1205 година имат голямо влияние във Филипопол. Първоначално съюзници на кръстоносците, впоследствие те преминават на страната на цар Калоян и му съдействат за превземането на града.[8]

Според Григорий Цамблак[9] в Родопите е била распространена павликянската ерес. Гръцката изследователка на Родопите Катрин Асдраша[10] смята, че павликянското присъствие в Родопите е най-вероятно от времето на Григорий Бакуриани. Според езиковеда проф. Стойко Стойков: „Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори.“[11] Заселване на павликяни в Родопите[12] имаме и след въстанието им в Пловдивско[13] (1084 г. – 1086 г.). По времето на Калоян павликяни се заселват в района на днешния резерват „Тъмръш“[14] в Родопите.[15]

Почти няма преки свидетелства за заселването на павликяни в Северна България. Въз основа на косвени данни се правят предположения за такива преселвания в резултат на военни конфликти в Тракия, например след бунта на Травъл и войните на цар Калоян. По неясна причина Бориловият синодик пропуска голяма част от анатемите срещу павликяните, обичайни за византийските му първоизточници – единствената препратка към павликянството в него е споменаването на няколко от предполагаемите му водачи – Павел Самосатски, Тит и Тихик. Единственото писмено споменаване на павликяни в Северна България в предосманския период е във връзка с насилствено покатоличване на „манихеи, павликяни и патарени“ от унгарците, след като те завладяват Видин през 1365 година.[16]

Османски период[редактиране | редактиране на кода]

От османските регистри от XV – XVII век в българските земи са известни 16 селища с топонимна съставка „павликян“, като 3/4 от тях са в Централна Северна България.[17] Наред с тях има и други селища, за които е известно, че имат павликянско население – така по течението на река Осъм такива са Калаброво, Хаджиево, Ново село и Караманово (по течението на река Стряма),[18] в които има павликяни до XVII век.

По данни на М. Йовков първите сведения за павликянски селища от XVI век в католическите архиви са на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в Силистра, които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в Цариград, че между Никопол и Русе има 12 селища на „павлини“ (павликяни), като посочват имената на четири от тях: Ореш, Петокладенци, Маринополци и Белене. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от Никопол и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: Петокладенци, Трънчовица, Брестовац, Белене, Ореш, Кочатово, Барносово (тогавашно име на село Деляновци), Варена, Долно Лъжане (днешно Малчика), Скравена, Капитанци, Горно Лъжане, Тележане, Бъсцево, Калугерица и Маринополци, а в 8 селища съвместно съжителстват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: Деков, Сокиево, Татари, Стежерово, Търново, Ловеч, Свищов, Провадия. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и православни: Чипровци, Железна, Клисура и Славоно, 2 селища във Влашко: Катанево и Орехово, 4 в Южна България: Калаброво, Павликян, Давуджево (дн. кв. Миромир на гр. Хисаря) и Хаджиево.

През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец-Подолск (Подолие) – част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), преселват тамошни павликяни в Родопите[19].

Покатоличени павликяни от Северна България се изселват по време на турското владичество в историческата област Банат.

Ислямизирани павликяни след Руско-турската война от 1877/8 г.[20] и през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на XX век многократно са били подлагани на опити за асимилиране в българската нация – насилствени покръствания, смяна на имена, забрана на носии, принудителни преселвания, както и на репресии,[21][22] се изселват предимно в Турция.

Названия и самоназвания[редактиране | редактиране на кода]

В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:

В някои османски документи от XV–XVI век изписват павликяните с „павличканин“, „бавлижан“, а също и „павличкан“ – име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив).

В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат „южноунгарски българи“, а самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“, „паулкене“, „палченци“, „палчене“ и „палученци“. След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича „баначани“. Жителите на бившите павликянски села – днес католици, твърдят, че са „от яката вяра“, т.е. че са потомци на павликяните[23]. Ислямизираните павликяни околното население нарича „помаци“ или „торбеши“[24].

Изследването на проф. Евг. Иванова от 2011 г. сочи, че помаците в България се самоопределят като българи, турци и 69% като етнически различни (от които различни, половината се определят като помаци).[25]

Смяна на религията[редактиране | редактиране на кода]

През XVII–XVIII век една част от павликяните приемат католичеството. Първоначално католическата пропаганда предизвиква съпротива. Така в началото на XVII век павликяните от Брестовец се оплакват пред османските власти от мисионера Петър Солинат, който идвал в селото да проповядва идолопоклонство.[26] Дори когато приемат номинално католицизма, в много случаи павликяните се връщат към старата си религия малко след заминаването на ползващите се с протекции от централните османски власти мисионери, като първият известен такъв случай е в Ореш още към 1604 година.[27] Към средата на XVII век много павликянски общности в Северна България приемат поне номинално католицизма, често запазвайки дотогавашните си свещеници, като обикновено решаващ аргумент за това е заплахата да бъдат обложени със събираните от Православната църква данъци.[28]

По подобни съображения през следващите десетилетия цели нови католически общности приемат исляма.[29][30] Още в началото на XVII век католическите мисионери отбелязват присъствието в павликянските села на „еничари“, като не е добре изяснено дали става дума за същински еничари, оттеглили се от активна служба, или за приели исляма, които изпълняват определени служби.[31] И в двата случая те са сред най-заможните и влиятелни жители на съответното село, изрично разграничавани от останалите мюсюлмани, наричани „турци“, като тези ядра от влиятелни мюсюлмани често стават причина други техни съселяни и дори цели села да приемат исляма.[32] Процесът продължава с десетилетия, като е известен крайният пример с католически свещеник в Белене, който, критикуван за пиянството си от епископ Антон Стефанов, открито го заплашва, че ще стане турчин.[33] Така в Бъсцево почти всички доскорошни павликяни стават мюсюлмани, а малкото останали католици се изселват към Пловдивско.[34] Бивши павликяни масово приемат исляма и в други села, като Маринополци, Калугерица, Ореш,[34] Петокладенци, Брестовец, Козаково, Долно Лъжене.

В няколко отделни периода през XVII век павликяните в Северна България предприемат масови изселвания – едни към Влашко и Банат, а други към вътрешността на страната и към Тракия. Така много семейства от Белене отиват в Козар Белене, Беленци и Калъчли (днес част от Раковски), като в някои случаи неколкократно заминават и се връщат. В резултат на миграциите от този период изглежда възникват редица павликянски села в Пловдивско – Житница, Дуванлии, Калояново, Секирово и Генерал Николаево (днес част от Раковски), Белозем, Миромир.[35]

В средата на XVIII век приелите католицизма павликяни продължават упорито да се идентифицират с това име и да се придържат към много от старите си религиозни практики, въпреки усилията на свещениците да ги премахнат. Особено устойчив е обичаят на отбелязване на големи празници с ритуална трапеза, като свещениците срещат големи трудности да прекратят яденето и пиенето в църквите. Освен това павликяните не посещават неделните литургии, отхвърлят кръщението и изповедта, отнасят се критично към почитането на кръста и иконите, използват свой празничен календар, включително отдавайки много по-голямо значение на празниците Възнесение и Богоявление, отколкото на Великден.[36]

Някои от покатоличените павликяни, като тези от с. Яна (Софийска област), впоследствие приемат православието.[37] Павликяните от с. Горно Павликене след XVIII век постепенно приели православната вяра под въздействието на манастира, намиращ се в земите на селото.

Днес потомци на павликяни живеят основно в Пловдивско и Никополско, както и в Банат. На местната павликянска общност е наречен град Павликени и с. Горно Павликене и Долно Павликене, Ловешко. Територията между Пловдив и Карлово (т.е. по поречието на р. Стряма), независимо от настъпилите верски различия сред бившите павликяни, до Освобождението се е наричала Павликянска кааза (област) и е дала много видни и будни синове на България. По време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. по-голямата част от приелите исляма потомци на павликяни се изселват трайно в териториите на днешните Турция и Северна Македония.

Отношение на православните към павликяните[редактиране | редактиране на кода]

Още в средновековието павликяните са рязко отграничени от православното мнозинство, сред което има силно негативно отношение към тях. То се запазва и в ново време, пренасяйки се към приелите католицизма някогашни павликяни. Така през 1841 година Михаил Чайковски отбелязва, че според българите и в резултат на вредната дейност на католическите мисионери „павликяните стоят много по-долу от православните българи и по благосъстояние, и в умствено отношение“.[38]

Български автори стигат до откровено расистки разсъждения. Според Иван Богоров в резултат на малочислеността на павликянската общност, която той смята за причина за често кръвосмешение, много павликяни „имат челюстите издадени навън и джуните дебели навън, т.е. тий начуват да ся упростяват и да дохождат по-близо до дивото състояние на първобитния човек“.[39] Константин Иречек и Марин Дринов приписват на павликяните особен антропологичен тип, който свързват с предполагаемия им арменски произход. Така според Иречек „те са хора дребни, лицата им са обикновено тесни, с дълги носове, почти всички чернобради и чернокоси“.[38]

По-късните български учени отхвърлят тези възгледи, като не установяват някакви расови различия между павликяните и заобикалящото ги православно население.[38] Сред тях е Любомир Милетич, който изхожда от личните си наблюдения при посещения на някои павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликяните[40] с говорите на Родопите и потвърждава историческия факт, че католиците и помаците имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него диалектът им стои много по-близо до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество.

Павликянски топоними на Балканите[редактиране | редактиране на кода]

Преселниците павликяни са оставили трайни следи в топонимията на българското и съседните му землища:

Подробно вж. М. Йовков и Г. Пашев.

Павликянски фолклор[редактиране | редактиране на кода]

Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някои от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес – в началото на XXI век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: „Palućenska muma“, „Palućensći biulčeta“, „Palćensku vesélji“, „Nema para“ и др. „Неделинският двуглас“ е едно специфично пеене, което се пее в с. Неделино, Смолянско.

Павликянска диалектна група[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Павликянски говор

Приелите католицизма павликянски общности, както в Северна, така и в Южна България, говорят на обособен диалект, наричан павликянски говор.[42][43][44] Според езиковеда Нено Неделчев съществува не един павликянски говор, а цяла павликянска диалектна група, която има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население.[45] Павликянският говор се класифицира към родопските говори, говорени от помаци и православни българи в голяма част от Родопите.

Някои автори разглеждат следи от арменско влияние в павликянската диалектна група.[46][47] Други съобщават за католическо богослужение на арменски в Пловдивско до средата на XIX век, но църковните книжа се поддържат на арменски от поканени лица от Пловдив, защото местните вече не владеят писмения арменски език.[48]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Радева 2015, с. 163 – 166.
  2. ↑ Jovan Cvijiċ. La Péninsule Balkanique. Librairie Armand Colin, Paris, 1918, p. 476
  3. ↑ Радева 2015, с. 190 – 192.
  4. ↑ Радева 2015, с. 182.
  5. ↑ Радева 2015, с. 201 – 203.
  6. ↑ Радева 2015, с. 203 – 207.
  7. ↑ Радева 2015, с. 220 – 225.
  8. ↑ Радева 2015, с. 229 – 232.
  9. ↑ Цитиран тук: Д-р В. Киселков. „Партиарх Евтимий“, БИБ, 1929 г., том III, с.171.,
  10. ↑ Catherine Asdracha. La région des Rhodopes aux XIIIe et XIVe siècles: étude de géographie historique, Athen: Verlag der Byzantinisch-Neugriechischen Jahrbücher, 1976, p.72.
  11. ↑ Ст. Стойков. Българска диалектология, с. 137.
  12. ↑ Едуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.]
  13. ↑ Пламен Павлов ТРАВЪЛ И ВЪСТАНИЕТО НА ПАВЛИКЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1084 – 1086 г.)
  14. ↑ Филипополското Херцогство
  15. ↑ Едуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.
  16. ↑ Радева 2015, с. 236 – 239.
  17. ↑ Радева 2015, с. 239.
  18. ↑ Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 151.
  19. ↑ Каролина Суходолска. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 10, 1894, с. 445
  20. ↑ Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 87, 140.
  21. ↑ Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-28-0291-4.
  22. ↑ Хюсеин Мехмед. ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ, София, 2007, с. 90.
  23. ↑ Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 81
  24. ↑ Selian, Edouard (2009). The Pomaks: an Islamized People of Europe. (Селян, Едуард. Помаците: един ислямизиран народ на Европа).
  25. ↑ Стойков, Съби. Все повече българи мюсюлмани се самоопределят като помаци // Балкан Медия, 6 май 2012. Посетен на 3 юни 2012.[неработеща препратка]
  26. ↑ Радева 2015, с. 341.
  27. ↑ Радева 2015, с. 342.
  28. ↑ Радева 2015, с. 348 – 349.
  29. ↑ Иванов 1970, с. 36.
  30. ↑ Радева 2015, с. 350.
  31. ↑ Радева 2015, с. 431 – 433.
  32. ↑ Радева 2015, с. 433 – 436.
  33. ↑ Радева 2015, с. 439.
  34. ↑ а б Радева 2015, с. 350 – 351.
  35. ↑ Радева 2015, с. 364 – 366.
  36. ↑ Радева 2015, с. 443 – 445.
  37. ↑ Edouard Selian: Le dialect Paulicien. In: The Proceedings of the Fifth International Conference on Armenian Linguistics, McGill University, Montreal, Quebec, Canada, 1995. Publisher: Caravan books, Delmar, New York, 1996, 408 pp.
  38. ↑ а б в Радева 2015, с. 472.
  39. ↑ Радева 2015, с. 473.
  40. ↑ Нено Неделчев. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, с.12
  41. ↑ Пашев, Г. От далечността. Изд. „Хр. Данов“, Пловдив, 1983, 278 (25,31) с.
  42. ↑ Стойков, Стойко. „Българска диалектология“
  43. ↑ Иванов, Й. Българска диалектология. Пловдивско Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 1994 г., с. 96
  44. ↑ Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, 321 с.
  45. ↑ Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, с.18
  46. ↑ Selian, Edouard: Le dialect Paulicien. In: The Proceedings of the Fifth International Conference on Armenian Linguistics, McGill University, Montreal, Quebec, Canada, 1995. Publisher: Caravan books, Delmar, New York, 1996, 408 pp.
  47. ↑ Голийски, П. Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието. Автореферат на докторска дисертация. СУ „Св. Климент Охридски“, ФКНФ, ЦИЕК, катедра „Класически Изток“, секция „Арменска филология“. София, 2005 г., 241 с.
  48. ↑ (на арменски език) Փէրտահճեան, Ե. Փ.ՊՈԼՍՈՅ ՀԱՅ ԳԱՂՈՒԹՒՆ ԾԱԳՈՒՄԸ ԵՒ ԱՆՈՐ ԵԿԵՂԵՑԻՆ, Փ.ՊՈԼԻՍ, 1929, էջ 39. (Пердахчян, Й. Възникването на пловдивската арменска колония и нейната църква, г. Пловдив, 1929, с. 39)
Цитирани източници

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991 – 193 с.
  • Ковачев, Н. П. Топонимията на Троянско. БАН, София, 1969.
  • Заимов, Ст. Васил Левски, дяконът. 1897 г., 193 с.
  • Пашев, Г. От далечността. Изд. „Хр. Данов“, Пловдив, 1983, 278 (31) с.
  • La „Relazione del Regno di Bulgaria“. Anonyme de la Bibliotheque Apostolique Vaticane (Codex Barberinianus Latinus 5305).
  • Ivánčov, Karol-Matej. Banátsći Balgarsći Folklor, Tom 1, Nárudni Pesmi, Pičetnica „Helicon“, Banát, Timišvár, 1993.
  • Ivanov, Ĵ. Bogomil Books and Legends. Paris, Maisonneuve et Larose, 1976.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Павликянство_в_България&oldid=12119107“.