Католицизъм в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Изглед от интериора на катедралата „Свети Павел от Кръста“ в Русе

Католицизмът е четвъртото по численост (48 945) вероизповедание в България след православното християнство (4 374 135), исляма (577 139) и протестантството (евангелското християнство) – 64 476.[1]

Организация и статистика[редактиране | редактиране на кода]

Католически енории в България
Карта на католическите енории в България
  Софийско-пловдивска епархия
  Никополска епархия
  Софийска екзархия (източен обред)

Католическата църква в България има два обреда:

Общите проблеми на вярата и на Българската католическа църква се решават от Епископска конференция, в която участват епископите, а неин председател е епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх. В България конференцията носи името Междуритуална епископска конференция в България и има седалище в София, на улица „Оборище“ 5.

В България към 2004 г. според „Annuario Pontificio 2005“ има:

  • епископи: 3
  • епархии: 2
  • апостолическа екзархия: 1
  • католици: 79 000 (Според преброяване на НСИ през 2011 г. – 48 945)
  • свещеници: 52
    • мирски: 17
    • йеромонаси /т.е. свещеници-монаси/: 35
  • монаси: 43 (в това число йеромонасите)
  • монахини: 87

История[редактиране | редактиране на кода]

През вековете интересите на много религии са се сблъсквали на българските земи. Едната от тях е католицизмът. Тези интереси са били използвани умело от видни български водачи за постигане на национални казуси – независимост, защита на българската идентичност и територии.

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

През 864 година България приема като държавна религия християнството от Константинополската патриаршия. Запазена е и обширна кореспонденция на българския покръстител княз Борис I и с папа Николай I. По това време между източното и западното християнство има вече сериозни догматични разногласия, но разделението между Рим и Константинопол ще стане факт близо два века по-късно с Велика схизма от 1054 г.

През 1204 г. цар Калоян сключва уния с Римската църква и папа Инокентий III изпраща палиум (знак за пълномощията на духовния им сан) до българските архиепископи и епископи. Всички български епископии стават диоцез на Римокатолическата църква. През 1235 г. на всеправославния събор в Лампсак при царуването на Иван Асен II унията с папата е разтурена и Българската църква се завръща в лоното на православието, а папските епископии остават да действат формално като титулярни.

През 1366 година Унгария за кратко завладява Видинско и през следващите години се прави опит за масово налагане на католицизма в региона, но след оттеглянето на унгарците през 1369 година местните църкви се връщат към православието. Запазва се католическата общност в Чипровци, вероятно съществувала и преди това, поради присъствието там на немскоезични специалисти в минното дело. Активна роля през този период играят францисканци от Босна, които развиват мисионерска дейност и във Влашко, като около 1380 година е създадена Българска кустодия, отговорна за областите от двете страни на Дунав, център на чиято дейност става Чипровци.[2]

Османски период[редактиране | редактиране на кода]

Дейността на Католическата църква в България се активизира слез 1565 година, когато на обиколка в страната е изпратен архиепископ Амброзий. През 1601 година босненският францисканец Петър Солинат става първи софийски епископ, като фактическото му седалище е в Чипровци. С неговите усилия през 1620 година е възстановена прекъсналата дейността си Българска кустодия, първоначално оглавена от Григорий Визич. През 1621 година на обиколка в България е изпратен папския пратеник Петър Мазреку, по чиято инициатива в Чипровци е създадено католическо средно училище.[3]

Според Никола Милев мисионерската работа на францисканците, дошли постоянно действаща мисия в България, съгласно общите постановления за разпространението на вярата от Тридентския събор (1545 – 1563) е насочена главно към „три вероизповедни елемента“:

  • Католиците от Северозападна България в Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура, наследници на саксонски колонисти – рудари, както и тия от дубровнишките колонии по големите градове из българските владения на Османската империя
  • Павликяните по течението на река Осъм от Дунава до Стара планина и от двете страни на река Стряма в Пловдивско.
  • Едва накрая православното множество, тъй като според мнението на ранните мисионери православните са по-големи врагове на католиците и от мюсюлманите, а пък спрямо последните дори опитът за обръщането им в католицизма носел смъртна опасност

Обръщането на павликяните от Северна България в католицизма започва малко преди 1610 г., а на тези от Южна България от 1623 г. и завършва за около 50 години и за едните, и за другите. В докладите на католическото духовенство в България от този период (1618 – 1680) се споменават поименно около 40 селища (включително и големите градове), имащи отношение към католицизма.

През август 1641 година в Чипровци е проведен църковен събор на българските католици, по чието решение църквите на дубровнишките търговци в страната също са подчинени на Българската кустодия. През следващата година, по предложение на епископ Петър Богдан, Софийската епископия е издигната в ранг на архиепископия, а през 1643 година е създадена и нова Марцианополската архиепископия, обхващаща централната и източна част от Северна България и Молдова с постоянно седалище в Силистра, която първоначално е оглавена от Марко Бандулович. Като секретар и помощник на Бандулович за Молдова е назначен епископ Петър Парчевич. През 1648 година, по искане на ежегодния събор през предишната година, е създадена нова Никополска епископия, начело с Филип Станиславов, за нуждите на приелите католицизма павликяни в централна Северна България.[4] Никополската епархия също е обхващала земите във Влашко.

На 1 март 1677 г. отец Стефан Княжевич е ръкоположен за Софийски архиепископ. Поради жестокото потушаване на Чипровското въстание хиляди католици са прогонени от родните си места. В писмо от 8 май 1689 г., Княжев пише, че Чипровец в края на 1688 г. е бил напълно разорен. Католиците се преселват предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от въстаническите чети. Първият, през Стара планина на запад до Славония, изминали 600-те от дружината на Георги Пеячевич с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200 – 1800 човека. Вторият, на север, през река Дунав във Влашко начело с архиепископ Стефан Кнежевич и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека[5]. Последните се заселват в областта Банат.

В областта Македония по това време съществува Скопската епархия, обхващаща в диоцеза си още от средновековието саксонски колонисти и дубровничани; титуляри на тази епархия били назначавани много преди идването на Солинат в България. През 17 век обаче в нея не се виждат процесите на разширение на католицизма, наблюдавани в новоучредените епархии в Северна и Южна България. Църквата тук остава да се основава на паството, което съставя нейната общност и в предишните векове. В общия план на административните преобразования и разширението из българските земи на Католическата църква през 17 век, като става дума за Македония, трябва да се има предвид и учредяването към 1650 г. на Охридската католическа архиепископия начело с архиепископ Рафаил Левакович, родом от Хърватско. Тази архиепископия обаче не просъществува дълго. През 1661 г. земите на архиепископията са отдадени под управлението на скопския архиепископ; тогава и останалият без епархия архиепископ Франческо Соймирович е назначен за управляващ Марцианополската, а малко по-късно, на Никополската епархия.[6]

XVIII-XIX век[редактиране | редактиране на кода]

Никополската епархия през XVIII-XIX век[редактиране | редактиране на кода]

Чипровското разорение нанася тежък и трудно преодолим удар върху католическата църква по българските земи. След въстанието до края на века за Софийската епархия се споменават 14 духовници, а за Никополската - само двама. Едва през 1721 г. става възможно да бъде назначен дубровничанинът Марко Андрияши (Анреаши) за епископ на Никополската епархия. Поради назначението му за софийски архиепископ през 1725 г., на негово място е въздигнат в епископски сан през 1728 г. Никола Станиславович, братовчед на Филип Станиславов. Поради гонения от страна на турците през 1737 г. Станиславович (резиденцията на когото била в Крайова), заедно с 300 семейства от епархията (около 2000 католици-павликяни), побягват в Банат, където през 1739 г. е назначен за Чанадски католически епископ със седалище в Темишвар (Тимишоара).

През 1751 г. Рим провожда за глава на епархията епископ Никола Пулиези с трима мисионери от конгрегацията на баптистините, основана в Рим през 1750 г. в чест на Св. Йоан Кръстител. С това се поставя началото на ново опит за обновление дейността на католическите мисии в България. През 1767 г. епископ Пулиези е назначен за Дубровнишки епископ и на негово място идва Себастиан Канепа, от същия орден, ръкоположен за епископ в Цариград на 12 юни 1768 г., той не успява да управлява дълго; починал от простуда в с. Ореш през януари следващата 1769 г.

Седем години след смъртта му епископската катедра стои незаета. През 1776 г. за Никополски епископ е ръкоположен Павел Гайдаджийски, наричан още Дуванлията - един от първите българи, завършили висше образование и е един от най-образованите българи през ХVІІІ век. Първоначално епископът установява седалището си в Белене, после в Русе и поради преследването от турците в Букурещ.

С декрет на папа Пий VI от 1781 г. била закрита Българската францисканска провинция и Никополската епархия била поверена на конгрегацията на отците пасионисти. Един от първите монаси – пасионисти е отец Франциск Ферери, който е избран за епископ след смъртта на епископ Гайдаджийски. Едва през 1838 г. по време на епископ Йосиф Молайони местопребиваването на Никополския епископ се връща в България – в Белене.

По време на управлението на епископ Анджело Парси (след 1848 г.) католиците добиват право да строят църкви и в годините между 1852 и 1860 са въздигнати храмовете в павликянските села Лъджене, Ореш и Белене, осветени от него самия. По силата на предписанията за религиозните свободи на Хатихумаюна от 1856 г. в Букурещ биват поръчани и първите камбани в епархията – две за село Белене и по една за Трънчовица и Лъджене. През 1857 г. епископът поръчва още две във Виена, които подарява на село Ореш.

На 19 октомври 1863 г. епископ Антон-Йосиф Плуим, е представител на Никополската епархия на Първия Ватикански събор в Рим. На 20 август 1870 г. за Никополски епископ в Рим е ръкоположен Игнат Феликс Паоли. Неговото управлението е свързано с важни преобразования в структурата на Католическата църква след Освобождението на България.

Софийската епархия през XVIII-XIX век[редактиране | редактиране на кода]

През 1647 г., южнобългарските павликяни окончателно са приобщени към Католическата църква. Макар и да не вземат участие в Чипровското въстание, те също търпят неговите последици. В края на XVII в. в докладите за Софийската архиепископия конкретно се упоменават като католически едва 8 селища, из които се срещали (и то не постоянно) 14 свещеници и монаси. Поради затруднените условия за мисионерска дейност през 1699 г. Софийската архиепископия е превърната в епископия от папа Инокентий XII, чиито наместници са със седалище в Пловдив близо до компактната група вярващи. Едва през 1742 г. положението в епархията започва да се нормализира, когато за епископ е избран Никола Анджелли Радовани от Шкодра, Албания.

През 1759 г. настъпва промяна в статута на Южната епархия – тя добива статут на епископски викариат. За дълбочината на промяната и лошите времена за католиците от Южната епархия през XVIII в. може да се съди и по изнасянето на наместническото средище извън града Пловдив. Според избора на епископ то се установява в някое от околните католически села, най-често в Даваджово. Свидетелство за последователно ограничаваните позиции на Църквата от тия трудни времена е фактът, че за център на епархията от началото на 19 век се утвърдило село Калъчлий (Генерал Николаево). През 1837 г. чумна епидемия е покосила 300 павликяни в Пловдивско.[7] От чума умира и епископ Андрея Тунов.

С грижа за промяна на това положение през 1835 г. Рим поверява управлението на Южната епархия на отците лигуористи (или редемптористи от конгрегацията на Св. Алфонс Лигуори). Като знак за промените към добро през времето на пребиваването на събратята лигуористи (18361840) трябва да се приема и възвръщането на седалище на епархията в Пловдив. Под ръководството на отец Птачек започнала голямата реформа по въвеждането на грегорианския календар, на мястото на юлианския, който дотогава бил в употребление сред католическата общност в епархията. Ревностният управител успял да наложи да не се работи по празниците, въвел публичните религиозни шествия за големите църковни дни, подел упорита борба срещу лихварството, като лихварите заплашвал с тежки църковни наказания, непримирим бил срещу пиянството и мн. др.

През 1840 г. Светият престол решава в Пловдив да бъде настанена капуцинска мисия. Първите отци капуцини пристигат в Пловдив на 21 март 1841 г. На 15 юли 1843 г. за епископ е ръкоположен мисионерът Андреа Канова. За сполучливото му управление способствали освен неговите личностни качества и сравнително дългият срок на последователна работа в епархията, още и промяната в правната основа на отношението към вероизповеданията в Турция след Хатихумаюна от 1856 г. По негово време били въздигнати пловдивската катедрала „Св. Лудвик“, църквите в павликянските села Балтаджи, Даваджово, Селджиково, Хамбарли и Калъчли. Епископ Канова става и основоположник на католическото просветно дело в епархията. Също епископът откупува местата, съседни на католическата църква в Пловдив и ги отстъпва на католиците да си построят жилища и впоследствие те се разплащат с църквата. Така за кратко време около църквата се формира католически квартал. Той също попечителства купуване на имоти от католиците в селата Коматево и Белозем, където се създават нови енории.[8] По негова инициатива било уредено пребиваването на вицеконсули на Австрия, Франция, Великобритания и Русия в Пловдив; откриването на вицеконсулства на католическите велики сили тук довело престижът на католиците в района очевидно да нарасне.

Негов наследник, също капуцин, e епископ Франческо Рейнауди (Франческо Доменико Рейнауди), ръкоположен през 1868 г. Управлението му съвпадна с най-драматичните в новата българска история събития: епископ Рейнауди е застъпник на въстаници пред властите през 1876 г.; през Руско-турската война организирал медицинска помощ на ранените руси, българи, турци и гърци. Той отказва да изпълни заповедта на Сюлейман Паша да напусне Пловдив заедно със свещениците си, защото градът ще бъде опожарен. Той остава със свещениците си и също насърчава своето папство да не напуска града. За човеколюбивата му дейност през войната бил награден от руския император с орден „Св. Ана“. С поемането на епархията основал семинария и голямо сиропиталище. След освобождението до него се допитвала Европейската комисия по изработването на Румелийския органически устав. Рейнауди е депутат „по право“ в Областното събрание на Източна Румелия и когато областното събрание започнало да работи, на три пъти бил избиран за негов почетен председател.[9]

Създаване на Униатската църква[редактиране | редактиране на кода]

В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през XIX в. пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградския патриаршия стигат до идеята за уния с Рим. Сред основните подбудители на това дело е видният общественик Драган Цанков. Католическата църква от източен обред в България е един от резултатите на борбата на българския народ през XIX век за самостоятелна църква, национална екзархия и културна еманципация от Цариградската патриаршия. Част от българската интелигенция не може да се примири и като най-радикално средство за разрешаване на църковно-народния въпрос вижда приемането на върховенството на католическата църква в Рим.

Така се стига до 18/30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици се срещат с папския представител в Цариград, монсеньор Паоло Брунони и му връчват молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство. Подписан е акт за присъединение към Ватикана, в който се формулират двете основни български искания – самостоятелна църковна йерархия и училища „според началата и системите на едно учение народно“. Към тях изрично се настоява и за запазване на съществуващия източен църковен обред. Това довежда до признаването на българите от Светия престол и Високата Порта за отделна религиозно-народна общност в рамките на Османската империя. След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски е ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи. Униатското движение започва да печели позиции и в други селища, главно в Македония и Тракия. Тези събития бележат началото на историята на Католическата църква от източен обред в България, чието развитие до средата на XX век може да бъде представено в три периода.

Първият обхваща времето от началото до средата на 60-те години на XIX век. Центърът на събитията от това време са усилията да се отстои избрания път. Скоро след ръкоположението си Йосиф Соколски се разкайва за отстъплението си от православието и отпътува за Одеса на 6 юни 1861 г. заедно с Петко Славейков. [10] Оттам той се оттегля в православен манастир – Киевско-Печорската лавра, където прекарва в уединение остатъка от живота си. Тези събития водят след себе си и първата тежка криза в историята на Католическата църква от източен обред в България, проявена в неудържимия отлив от унията на множеството от присъединилите се.

След поредица неуспешни опити да бъде въздигнат висш йерарх, с избора, и сетне с ръкополагането за епископ на 1 ноември 1865 г. на Рафаил Попов, кризата е преодоляна. За епископски център се определя Одрин, началото на управлението на монсеньор Попов може да бъде прието за втори период от историята на Католическата църква от източен обред, който продължава до войните – Балканските (1912 – 1913) и Първата световна война (1915 – 1918). В това време е постигнат разрив с мирските, политическите подбуди за присъединението на българите към Рим и се полагат същинските основи на Католическа църква от източен обред в България.

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Структурата на Католическата църква в България не съответства на новите политически граници след Освобождението на България. Между 1857 г. и 1883 г. за католическите общности във Варна и Бургас отговаря Трапезундският апостолически викариат на капуцините в Турция.

Към „три вероизповедни елемента“ на Никола Милев, за този период проф. Светлозар Елдъров[8] добавя следните нови корени на католицизма в България

  • чужденци, пребиваващи във връзка с индустриализацията и новото строителство; в много от случаите води до създаване на смесени бракове в градовете,
  • завръщане в България на компактни групи от наследници на католици-бегълци от Чипровци и от Свищовско,
  • преселване на компактни групи от чехи и немци в България.

Тези нови елементи водят до създаване на нови енории в градовете и новообразуваните католически села.

Никополската епархия след Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1883 г., по времето на папа Лъв XIII, Светия престол променя статута на Никополската епархия; отделя Влашко от юрисдикцията на Никополския епископ и формира самостоятелна архиепископия. За първи Букурещки архиепископ е назначен дотогавашният Никополски епископ Паоли, а духовен глава на вече побраната в политическите граници на княжеството Никополска епархия става епископ Иполит Луи Агосто. Той основава католическа семинария в Русе, с негова помощ са построени катедралата „Свети Павел от Кръста“ в Русе, църквата „Непорочно Зачатие на Дева Мария“ във Варна и храмове в новосъздадените католически села Драгомирово, Бърдарски геран, Гостиля и Асеново.

На 21 май 1915 г. за Никополски епископ е ръкоположен в Рим Дамян Теелен, останал титуляр на Никополската епархия до смъртта си на 6 август 1946 г. и неговото управление е едно от най-плодотворните в историята на епархията. По време на Първата световна война, епископ Дамян Теелен се противопоставя на българските власти да българизира изцяло клира в епархията[8]. Противоречията по въпроса за свещениците се запазват и след войната. Така в средите на местното католическо население се формират две течение: „национални дейци“, които се борят за български свещеници и „доминисти“, заставащи зад епископа. Първото течение е водено от отец Карл Раев със силно развито националистическо чувство. Тези противоречия продължават с години и забавят развитието на епархията в сравнение това на южната. Има много опити на епископ Винкенти Пеев и новоназначения Апостолически визитатор в България Анджело Джузепе Ронкали да посредничат в разрешаване на конфликта.[11]

След смъртта на епископ Теелен за епископ е избран д-р Евгений Босилков. Той е избран за епископ на 27 август 1947 г. и от управлението на епископ Дуванлийски в края на XVIII и началото на XIX в. той е първият българин духовен глава на епархията. На 11 ноември 1952 г. епископ Босилков бил разстрелян по обвинение от комунистическата власт за участие в „шпионска католическа организация в България“. На 15 март 1998 г. Католическата църква по съществуващия ред в нея провъзгласява монсеньор Босилков за блажен, прекланяйки се така пред мъченичеството му за вярата.

Софийската епархия след Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението Софийско-пловдивския викарият покрива земи в Княжеството и автономната област Източна Румелия. През 1880 г. отец Роберто Менини е обявен за помощник на епископ Франческо Рейнауди в Пловдив. Успява да овладее български език. През 1885 г., след смъртта на Рейналди, Менини е повишен в сан архиепископ на Гангрийската архиепископия и става Софийско-Пловдивски викарий. През 1896 г. е построена нова сграда на католическата болница в Пловдив. През 1889 г. е довършена и църквата „Света Йосиф“ в София, а през 1891 г. е открита Клементинската болница в София.[12]. През 1910 г. Менини закупува терени в София за построяване на сиропиталище и училище „Санта Мария“.

Католическите мисионери в България - ръководителят на колежа „Свети АвгустинЖерве Кенар и колегата му Херман Гислер - извършват истински подвиг за България след края на Първата световна война. Без тяхната намеса България е щяла да остане с граница до Стара планина. Цялата южна част на страната e щяла да станат гръцка. Заради техния принос в полза на България цар Борис III след години ги нарича „забравените защитници на България“[13]. Духовниците съдействат за намаляване на репарациите на България от 12 на 2,5 милиарда франка, чрез организиране на мощна пробългарска кампания в навечерието и по време на подписването на Ньойския мирен договор.

През 1916 г. за епископ на викарията е избран българин. Епископ Пеев е въведен в епископски сан на 2 март 1913 г. Той е духовно израстнал в традициите на обществото на отците капуцини. По негово време представители на католическата интелигенция в България се събират на конгрес в София и решават да издават католически орган. На 8 май 1924 година е издаден първият брой на вестник „Истина” на български език.[14]. Католическият печат по време на неговото управление изживява своя разцвет. Безспорна заслуга за това има издателството „Добър печат“ ръководено от на отец д-р Дамян Гюлов. Изданията му - седмичника „Истина“, годишния календар „Св. Св. Кирил и Методи“ и десетки книги се ползват с много добър прием сред католическото население. С мисъл за бъдещето, отец Козма Гюлов прави постъпки в началото на 40-те години с присъединяването на Южна Добруджа към България. Той предлага правителството да уреди землища за заселване на нови католически села там, поради прекомерното разрастване на католическите села около град Пловдив.

Чирпанското земетресение поразява жестоко и католиците в пловдивските села. Църквите, училищните сгради, болниците в Генерал Николаево и Пловдив и много частни домове са изцяло или частично разрушени. Със средства отпуснати от Ватикана като помощ за пострадалото от земетресението католическо население в Пловдив и селата наоколо арх. Камен Петков проектира нови църкви в селата Генерал Николаево, Секирово, Белозем, Парчевич и Борец.

Следващият апостолически наместник на Софийско-Пловдивския викариат е епископ Иван Романов - дългогодишен капелан на цар цар Фердинанд. Неговото архиерейско служене съвпада с един от на най-трудните периоди на Софийско-Пловдивската католическа общност - разрушаването на църквата „Свети Йосиф“ и сградите на католическите колежи в София от бомбардировките над София през Втора световна война,[15] отчуждаването на католическите имоти от новата народна власт, изолацията на католическата църква и съдебните процеси срещу католически свещеници в България. През декември 1952 г. 74 годишният епископ е осъден на 12 години затвор от новата комунистическа власт и умира в затвора два месеца след това.

Униатството след Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Берлинският договор (1878) не засяга източно-католическото население, останало в своята цялост главно в етническите земи на българите в границите на Турция. Но ръководството на духовните дела от един център вече е неефективно поради разстоянията и несигурните пътища в империята. Налага се през 1883 г. Македония и Тракия да бъдат разделени на две отделни в административното си управление църковни области с отделни епархии - Македонски български апостолически викариат и Тракийски български апостолически викариат, а за представителството на Католическа църква от източен обред в Цариград Рим предвижда и архиепископ на новообразуваната Цариградска българска архиепархия. За архиепископ със седалище в Цариград е назначен наследилият епископския престол на монсеньор Попов, монсеньор Нил Изворов. За Тракия и България, със седалище в Одрин, като титулярен Хевронски епископ и апостолически наместник е назначен монсеньор Михаил Петков, а за апостолически наместник на Македония – монсеньор Лазар Младенов със седалище в Солун. Назначените епископи на Тракия и Македония са първите католически владици с католическо богословско образование и възпитание.

Войните и непосредствено следвоенните години са време на тежки изпитания и затова те бележат началото на трети период от историята на Католическата църква от източен обред, който свършва с края на Втората световна война и установяването на комунистическия режим в България. Източно-католическата църква е изправена пред ново устрояване, което променя изцяло насоките на дотогавашното ѝ развитие.

Кризата в Католическата църква от източен обред идва като следствие на войните – бежанците българокатолици от Тракия и Македония се разпръсват сред православното население в България. Тежки затруднения възникнат от уреждането на юридическия статут на Католическата църква от източен обред в пределите и според законите на българската държава, уреждането на пространството на нейния диоцез, статутът на нейното духовенство и българското му поданство, законоположенията за въздигане на източно-католическите храмове и пр.

Основна заслуга за стабилизирането и устрояването на църквата в пределите на българската държава и преодоляването на кризата имат усилията на българското източнокатолическо духовенство, както и помощта на Рим. През 1921 г. като пратеник на Източната конгрегация архиепископ Исая Пападопулос подпомага подетото административно преустройство в новите условия, според което трите епархии от Турция – Цариградска, Одринска и Солунска – се закриват и се образува една със седалище в София. С негова помощ и с помощта на папа Бенедикт XV през 1922 г. започва изграждането на софийската източно-католическа църква „Успение Богородично“ и енорийския дом като интеграционен център на униатите в България.

На 25 април 1925 г., десет дни след атентата в църквата „Св. Неделя“, като апостолически делегат в България пристига монсеньор Джузепе Анджело Ронкали, бъдещият „български“ папа Йоан XXIII – личност, с чието име, усилия и дейност се свързва преодоляването на тежката криза, най-вече с помощта по избора на авторитетен и обединяващ католиците от източен обред духовен глава.

Начело на униатската църква е възведен монсеньор Кирил Куртев, едно от най-ярките имена в нейната история за времето на цялостното ѝ съществуване. Епископ Куртев е роден на 18 юли 1891 г. в с. Дрипчево, (Свиленградско). На 5 декември 1926 г. в Рим той е ръкоположен за титулярен Бриулитански епископ и апостолически екзарх на католиците от източен обред в България. Много важно за разбиране на неговото място в тази история и новия етап от историята на униатската църква е първото му епископско послание от април 1927 г.

Конференция на католиците от източен обред се провежда на 29 май 1929 г. в Ямбол. В нея вземат участие делегати от енориите в 16 селища. Работата на конференцията е открита от архиепископ Ронкали. Основният резултат от конференцията е очертаването на организационните принципи за сдружаване на католиците от източен обред в България.[8]

След Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

До завършване на преговорите на Парижката мирна конференция новите власти в България използват връзки на Католическата църква в България за постигане на изгодни условия. Архиепископ Ронкали оказва подкрепа на българската делегация за преговорите на конференцията. През есента на 1946 г. Кимон Георгиев, Васил Коларов и мисионерът Озон Дампера го посещават в Апостолическата нунциатура в Париж. Същевременно той използва връзки си и своето влияние да неутрализира антибългарската пропаганда и апетитите на Гърция.[16]

След това се започва кампания за затваряне на католическите болници, сиропиталища и колежи и очуждаване на имотите на църквата. На 23 февруари 1949 г. българското правителство, в лицето на министъра на външните работи Васил Коларов, обявява дипломатическите отношения между Народна република България и Ватикана за несъществуващи.

Католически процеси[редактиране | редактиране на кода]

Комунистическият режим поставя рязка граница в историята на католическата църква в България. През 1952 г. срещу повече от 40 души, сред които висшето духовенство и свещеничеството на католиците от двата обреда, са оганизирани съдебени процеси по обвинение в участие в „шпионска и заговорническа католическа организация“. Процесът завършва с четири смъртни и множество други присъди с големи срокове затвор и с пълна конфискация на имуществото на католическата църква с Указ № 88 на президиума на нс от 1953 г.

По време на тоталитаризма[редактиране | редактиране на кода]

Чуждестраните мисионери са изгонени от България. Малкото останали български свещеници след репресиите от 50-те г. са застаряващи. Църквата има нужда от нови, млади кадри. Официалните връзки с Ватикана са прекратени, останалите църковни сгради и църкви имат нужда от ремонт. Всичко, което е направено през този труден период е в резултат на усилията на енорийските свещеници по места, с активната помощ на местното население.[17] Официалната власт се опитва да се намеси в избора на нови епископи. След смъртта на Иван Гаруфалов през 1951 г. епископ Кирил заема отново поста Aпостолически екзарх на българите католици от източен обреди. След процесите срещу Католическата църква Кирил Куртев остава единственият висш католически йерарх в България. Той се грижи не само за униатската общност, но и за католиците от западен обред в Никополската и Софийско-Пловдивската епархия. Ръкополага Симеон Коков за епископ на Софийско-Пловдивската епархия през декември 1960 г.[8] Епископ Кирил Куртев участва в работата на Втория ватикански събор.

След 1975 г. настъпва известно разведряване в отношенията между Католическата църква и официалната власт в България. На 25 юни 1975 г. официална бълграска делегация е приета от папа Павел-VІ. От 22 до 29 октомври 1975 г. в България пребивава секретарят на Конгрегацията за източните църкви Марио Брини в състава на делегация във връзка с възстановяването на епископските права на Богдан Добранов и назначаването му за администратор на Софийско-Пловдивската епархия. На 26 октомври 1975 г. архиепископ Марио Брини ръкополага отец Васко Сейреков за Никополски епископ в катедралата „Свети Лудовик“ в Пловдив.[8]

От 3 до 10 ноември 1976 г. на посещение в България е кардинал Агостино Казароли, за да се запознае с положението на католическите общности. Той посещава и трите епархии. В състава на делегация е включен и отец Георги Елдъров. Като резултат от затоплянето на отношенията, на някои новоръкоположени свещеници им е разрешено да продължат образованието си в Рим.[8]

През 1979 г. папа Йоан Павел II реорганизира Католическата църква в България и основава Софийско-Пловдивска епархия на мястото на викариата.

По време на прехода[редактиране | редактиране на кода]

След падането на комунистическия режим на 10 ноември 1989 г. част от недвижимо имущество на католическата църква в България е възстановено със специален Закон за възстановяване собствеността върху конфискуваните с Указ № 88 на президиума на нс от 1953 г. (необнародван) недвижими и движими имоти, принадлежащи на католическата черква в пределите на Народна република България. Собственността на сградите на католическите колежи и болници не е възстановена. През декември 1991 г. започва да излиза продължителят на идеите на в-к „Истина“ – вестник „Истина-Veritas”.

По време на апостолическото поклонничество на папа Йоан Павел II в България в периода 23 - 26 май 2002 г. той полага основния камък на нова катедрала „Свети Йосиф“ в София на същото място, където е била старата и освещава статуята на свети папа Йоан XXIII. Папата също посещава катедралата „Успение Богородично“ в София, където се срещна с представители на духовенството и миряните от екзархията. Тук папата короняса иконата на „Света Богородица Ченстоховска“, която от близо 100 години е изложена за молитвено почитание в епархийното светилище на екзархията в Малко Търново.[18] На следващия ден на централния площад в град Пловдив папата отслужи тържествена света литургия, на която обяви за блажени отците успенци Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков, след това се срещна с млади българи в катедралния храм „Свети Лудвиг“.

В България действа Междуобредна епископска конференция - църковна институция, състояща се от епископите на католически епархии и включващс в състава си епархиите с латински и източен обреди. В резултат индустриализацията и урбанизацията в България много от българските католици мигрират в големите градове. В края на XX и началото на XXI в. се създават нови и възстановяват преди това съществуващи католически енории в големите български градове – Видин, Враца, Плевен, Габрово, Шумен, Левски, Хисаря и Стара Загора.

Католическа книжнина в България[редактиране | редактиране на кода]

Католическата книжнина в България е част от българската литература. Към тази литература се отнасят религиозни литературни произведения и литературни произведения на светски теми, написани от българския католически клир. В нейната основа стои католическата пропаганда, но значителна част от литературните творби я надхвърлят и заемат достойно място в българската национална литература.

Католически училища по българските земи[редактиране | редактиране на кода]

Първите католически училища са създадени в Чипровци и Трънчовица през XVII в. През втората половина на XIX и първата половина на XX век в България възникват католически училища покриващи всички степени на обучение от детска градина до гимназия. Католическите училища в България са закрити през 1948 г.

Обучение на католическия клир[редактиране | редактиране на кода]

Първите български католически свещеници получават образованието си в „Илирийския колеж“ в Лорето и в „Климентския колеж“ в Рим през XVII век. По това време в турските документи българите са били записвани със собственото име и с името на бащата (фамилното име не е съществувало). В колежа българите са били регистрирани с фамилия съставена от бащиното име с наставка „-ич“ (подобно на хърватите). По-късно българският католически клир е обучаван в други институции на Конгрегацията за пропаганда на вярата в Рим. През XIX век се създават и същестуват за кратко или за по-дълго католически семинарии в Пловдив, Сан-Стефано (днес квартал на Истанбул), Чопля (днес квартал на Букурещ), Русе, Свищов, Одрин, Солун, Ямбол и Цариград. В тях се обучава българското католическо свещеничество.

По-висока степен на образование монасите получават в Ориенталския капуцински институт в Буджа (днес квартал на Измир в Турция). След Първата световна война много от семинариите са затворени и обучението на католическия клир е основно в Италия и Франция.

Католически ордени по българските земи[редактиране | редактиране на кода]

Католическият клир в България се състои от мирско духовенство и мисионери от монашески католически ордени. Свещениците, който принадлежат на конкретната епархия или екзархия се наричат мирски свещеници. Монашеските католически ордени имат специфична насоченост - мисия заради която общността е създадена. Често мисията е отразена в девиза (мотото) на ордена. През вековете в България са действали над 20 католически ордена с различни мисии - образование, здравеопазване, социално подпомагане и др. Много български католици са духовно израснали в редиците на католически монашески ордени – епископ Петър Богдан е францисканец, епископ Пеев - капуцин, eпископ Босилков – пасионист и др.

По времето на тоталитаризма чужденците-членове на католическите ордени са изгонени от България. На българите-членове на ордените им е било забранено да приемат нови членове в своите редици. Не им е разрешавано да развиват дейности извън църквите и манастирите. С годините членовете на монашеските ордени в България намаляват.

След промените през 1989 г. много от традиционните за България католически ордени възобновяват своите мисии в българските католически общности.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. http://censusresults.nsi.bg/Reports/2/2/R10.aspx
  2. Чолов 2008, с. 67 – 69.
  3. Чолов 2008, с. 69 – 72.
  4. Чолов 2008, с. 74 – 76.
  5. Петър Чолаков, Чипровското въстание 1688 г.
  6. Еленков, Иван. Католическата църква от източен отряд в България: От времето на нейното учредяване с присъединението на част от българския народ към Рим през 1860 г. до средата на ХХ век. София, Католическа апостолическа екзархия, 2000. с. 9.
  7. д-р Любомир Милетич, Нашите павликяни, 1904 г.
  8. а б в г д е ж Елдъров С, Католиците в България (1878 – 1989). Историческо изследване. София, 2002 г.
  9. в.”Дума“ – Италиански следи в Пловдив
  10. Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово, печ. Художник, С. 1934 (Габрово, 1996), с. 637.
  11. Анджело Джузепе Ронкали, „Вълкът, мечката, ангето. Българска кореспонденция с дон Карл Раев и монс. Дамян Теелен“
  12. Международната католическа болница „Княгиня Клементина“
  13. С 300 000 злaтни лева pодният Рокфелер откупува Южна Бългаpия в Ньой
  14. Ваташки Р., „Епископ ВИКЕНТИ ПЕЕВ – възпитаник на Ориенталския капуцински институт” в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 277-291.
  15. Свети Йосиф, Стара София
  16. Българският папа
  17. БЪЛГАРИ-ЕПИСКОПИ В СОФИЙСКО-ПЛОВДИВСКАТА ЕПАРХИЯ
  18. Енория и катедарлен храм “Успение Богородично”
Цитирани източници

Вижте също така[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]