Хайдутин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Хайдут Велко – българин от зайчарско, най-изявен балкански хайдутин от първата половина на 19 век
Ильо войвода често е сочен като „последния хайдутин“, понеже давал ценни съвети при изграждането на ВМОРО

Хайду̀тин (на турски: haydùt) е балкански термин придобил разпространение откъм Кралство Унгария, откъдето преминава насетне и навсякъде другаде. С него се означават членовете на въоръжената местна и балканска народна съпротива срещу налаганата, и наложилата се, османска власт в Румелия (Европейската част от Османската империя) в периода от 15 до 19 век. Общоприето е в българската историография като „първи хайдутин“ да се означава Радич, а като „последен“ – Дядо Ильо войвода по аналогия с дядо Иван – първия руски цар Иван Грозни, който е пряк наследник на последния велбъждски деспот Константин Драгаш, който пък е дядо на последния римски император в историята Константин XI Палеолог (виж и писмо на запорожките казаци до турския султан).

Термин, понятие, етимология[редактиране | редактиране на кода]

виж също Орден на Дракона, Обсада на Белград (пояснение) и Битка при Мохач (1526)

Етимологията на термина е унгарска обозначаваща пограничните стражеви отряди. Османците, взаимствайки го от воювалите срещу тях маджари, запачват да назовавали първоначално с него въоръжените „разбойници“ воюващи срещу властта им. В Русия са означавали личната въоръжена охрана на болярите и аристократите участвала неизманно и в коронациите. Това показва, че в зависимост от влаганата оценка, смисълът му се мени.

Социалната оценка на хайдутите в историческа ретроспекция също се мени. До периода на разцвет на Османската империя при Сюлейман Великолепни тя е повече негативна, докато насетне, и особенно от времето на неговия син и внук – Селим II и Мурад III, тя е вече по-скоро позитивна. Именно по това време и империята търпи първия си по-сериозен разгром в битката при Лепанто, а в българските земи избухва първото организирано мощно народно недоволство срещу османската власт – Първото търновско въстание. Все по това време излиза и „Царството на славяните“, последвано от усилената католическа пропаганда по българските земи, продължила през целия XVII век.

От турската власт са наричани и хайрсъзи, хадамаци (хайти), арамии (харамии) и пр. На гръцки език на понятието хайдутин е идентично наименованието клефт. Клефтите също като хайдутите се предвождат от водачи, носещи титлатавойвода“, но специфичността на означението им се отнася до морското дело. В сърбо-хърватските поморски земи в Далмация, на понятието хайдутин, отговаря ускок – виж и бугарщици. Местни хайдути действат и в Армения.

Организираното хайдушко движение[редактиране | редактиране на кода]

От времето на Първото търновско въстание насетне, е прието да се говори за хайдушко движение.

Организираното съпротивително въоръжено движение по българските земи срещу централната османска власт е известно в българската историография като хайдутство. Смисълът на понятието се губи с навлизането на идеологията на организираните национално-освободителните движения в европейски и световен мащаб, и особенно от края на XVIII век с т.нар. кърджалийско време във връзка с френската революция и последвалите я Наполеонови войни. По това време, българските земи стават жертва на кърджалиите с кърджалийството като друго социално движение, и насетне през XIX век във връзка с новата терминология на национално-освободителни революции на балканските народи срещу османската власт, хайдутите с хайдутството като терминологично понятие се заместват от борците за национално освобождение, организирани в национално-освободителни движения, означавани и като революции.

В разговорния език и до днес хайдутин, преминало в диалектното айдук, хайдук, мн.ч. обикновенно хайдуци (не хайдути) продължава още да се употребява синонимно (в официалното си властово значение от османско враме) вместо крадец, разбойник.

Прочути хайдути[редактиране | редактиране на кода]

Армения[редактиране | редактиране на кода]

Арабо (Степанос Аракел Мхитарян) арменски хайдутин и най-виден революционер (1863–1893)

България[редактиране | редактиране на кода]

Баба Новак (1530–1601) български хайдутин, поборник и военен началник при влашкия княз Михаил Храбри

Влашко и Молдова[редактиране | редактиране на кода]

Словакия[редактиране | редактиране на кода]

Сърбия и Босна[редактиране | редактиране на кода]

Украйна[редактиране | редактиране на кода]

  • .

Унгария и Трансилвания[редактиране | редактиране на кода]

  • .

Pазвитие и хронология[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранната поява на хайдути се отвежда към началото на XV век. и особено след неуспешния край на похода под предводителството на Янош Хуняди и Владислав Варненчик, завършил трагично в битката при Варна в 1444 г.

В 1408–1409 г. войводата Новак Кралюк шетащ от ихтиманско през пиротско до Овче поле в Македония става повода изтъкнат от султан  Баязид I за похода му в западните български земи, турците превземат там крепостта Темско, но по-късно лагерът на султана и войските му е нападнат и разграбен от войводата при Овче поле.

Бертрандон де ла Брокиер в 1433 г. пише, че Ихтиманските възвишения били свърталище на хайдути и там османците се чувствали много несигурно.

Някъде в годините между 1404 г. сочена от Едем Емин Саиди и 1474 г. сочена от Евлия Челеби, а най-вероятно веднага след битката при Варна в 1444 г. от турците е превзет окончателно Ловеч и последният началник на васалната дотогава на османците българска крепост Станко, възпят в епоса като Кусан войвода с 300 души дружина дълго броди из своя край и води борба със завоевателите. 

Още на следващата година след превземането на Константинопол (1454 г.) се съобщава за заловения в София от турската войска водена лично от султана пакостящ им войвода Радич, който условно се приема за първият хайдутин. Припискате е лаконична: „1454 [година]. В тази година Мехмед цар [султан Мехмед II] плени Радич, български войвода в София.”[1]

1573 г. – действия на хайдушка дружина начело с Толе войвода в Прилепско.

В 1594 г Баба Новак и Дели Марко с 800 конни хайдути и местни сили обсаждат Видин и Свищов, превземат крепостите Никопол и на запад Кладово при по-следващият им рейд в 1596 са превзет и Плевен, Враца и Мездра.[2]

B март 1595 г. водени от Чавдар войвода 2000 хайдути, включително дружината на Баба Новак, превземат София, по това време главен град на Румелия и седалище на румелийския бейлербей. Масови действия на хайдушки дружини и в Македония.[3]

През 1615 г. в Софийско действува хайдушката дружина начело с Кьосоглу Вълко, а в Софийско и Златишко – дружината на Бързак войвода.

1618 г. – Хайдутски дружини начело с Бързак войвода и Пейо Иванов от Кремиковци действат в Софийско. Акции на хайдути в Кривопаланско.

1637 г. Действия на хайдутска дружина от 200 души в Западна Македония.

1666 г. Хайдути нападат Битолския безистен.

През средата на XVII век голям брой габровци хайдутстват из Шипченската планина, за което и съобщава Евлия Челеби.

1686 г. Действия на 4 – 5 хайдушки чети от 200 души в Костурско, Воденско и Хрупишко.

В края на века в хода на Голямата турска война и избухналите Второ Търновско и Чипровско въстания, в българските земи е в ход сериозно хайдушко движение, 1689 е времето на известния Карпош войвода, който е обявен от императора на Свещената Римска империя за „крал на Куманово“. В същата 1689 г. действия на хайдутския воевода Страхил и на войнуците в Пловдивско и Пазарджишко.

В 1690 г. хайдутите на Страхил войвода, подкрепени от австрийска войска, превземат Кюстендил и нападат София. Същата 1690 г. действия на хайдутска дружина от 100 души начело със свещеника на с. Черна река, Видинско. 1698 г. Хайдути действат около Видин, Оряхово и Поломие.
Насетне, от битката при Зента с Карловацкия и Константинополския мир (1699 и 1700 г.), т.е. от началото на 18 век, вече има точни исторически сведения за някои хайдути – великия Дончо Ватаха от Копривщица, Кара Танас от Катунище, Ангел войвода от село Новаково, Хасковско, Стоян войвода, Гълъб войвода и други. В народните песни се пее за много войводи като Чавдар, байрактаря му Лало, Страхил, Мануш, Индже (първоначално известен кърджалийски главатар), жени като Рада, Еленка, Тодорка, Бояна и т.н. Хайдутите действуват най-вече в планинските райони, които са труднодостъпни и в които лесно могат да се укрият и да получат народна закрила. Хайдути има в Стара планина и Средна гора, но също така и в Пирин, Рила, Витоша – около София, в Родопите, в Югоизточна България и другаде.

1705 г. Действия на хайдутска дружина във Видинско начело с Чока. 1713 г. Действия на хайдутски дружини в района на Тетово, Скопие, Щип, Кавадарци, Битоля, Лерин и Охрид.

1717 г. Действия на хайдутска чета начело с Папазоглу в Оряховско. 1720 г. Отпор на родопски хайдути в Райково срещу опит за помохамеданчване.

1720 г. – отпор на родопски хайдути в Райково срещу опити за помохамеданчване.

В Софийско в 1758 г. хайдушка дружина влиза в сражение с турска войска,

Във Воденско в 1762 г. хайдушка дружина начело с кап. Пройо влиза в сражение с турска войска .

По време на Руско-турската война 1768-1774 г. хайдушки дружини се сражават с турците – в Силистренско на Вичо, поп Марин и Недялко (1770-1771), между 1771 г. и 1776 г. в Русенско, Видинско и Врачанско тила на турците е атакуван от хайдушки дружини. Такива има и в Софийско, Дупнишко, Ихтиманско и други райони.

Най-известния български хайдутин от началото на 19 век е хайдут Велко, когото австрийските имперски власти, посредством сърбите, употребяват за реализирането на своите си външнополитически цели. Благодарение най-вече на изградената хайдушка организация от Велко по Църна река, Тимошко е присъединено към Княжество Сърбия през 1833 г. в изпълнение на Одринския мирен договор от 1829 г., с непосредствено предхождащата го Акерманска конвенция. В 1807 г. действия на отряда на хайдут Велко против кърджалиите. Още при избухването на Първото сръбско въстание хайдушки чети, като тази на Хайдут Велко, вземат активно участие в сраженията в Белградския пашалък.

Български хайдушки чети участват активно в Гръцката война за независимост, когато редица български хайдути участват на страната на гърците с четите си. Сред тях са Хаджи Христо Българин, Ангел Гацо, Индже войвода и други.

След Руско-турската война (1828-1829), броят на хайдутите продължава да се увеличава като район на действие имат „България, Румелия и Македония – с една дума, навсякъде, където живеят българи[4]..“.

1849 г. Бунт във Видинско начело с Пуйо войвода.

След неуспешната за Русия Кримска война, българското хайдутство е организирано в нови форми.

1861-1876 г. Действия на четата на Петко войвода в Беломорска Тракия.

1863 – 1865 г. Преминаване от Румъния в България на четите на Стоян войвода и Герго Капитански, на П. Хитов и Ст. Люцканов, на Христо Македонски и П. Стоянов, и други.

1867 г. – Четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски преминава р. Дунав при Тутракан. Четата на Филип Тотю преминава р. Дунав при Свищов. Чета начело с Иван Кулин, Еремия П. Бъчваров и Найден Пешов преминава от Зайчар през Връшка чука в България. 1868 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава р. Дунав при с. Вадим, Свищовско.

1876 г. – Четата на Таньо Стоянов преминава р. Дунав източно от Тутракан. Четата на Христо Ботев преминава р. Дунав при Козлодуй. Четата на Сидер Грънчаров преминава от Сърбия в България.

Ильо войвода (известен и като последния хайдутин) от село Берово, Малашевско, заедно с Георги Раковски е водач на Първата българска легия в Белград. Ильо е извънредно ценен със съветите си които дава при изграждането на ВМОРО.

След освобождението на България, хайдутството е погълнато от движението за национално обединение на българските земи. Към него са вливат известни войводи като Иванчо Карасулията, Апостол войвода – Ениджевардарското слънце и пр.

Отражение върху фолкрора[редактиране | редактиране на кода]

В отношението си към хайдушкото движение, българският народ изгражда неповторими и митологизирани образи и на тези народни закрилници (подобно на юнаците от Крали Марко насетне), които образи са пресъздадени най-вече в народните песни и фолклора, и което явление е присъщо и на другите народи намирали се под властта на по-ниско културен и цивилизован завоевател. Хайдушките песни възникват в отражение на хайдутството, като народно и социално движение, което по историко-географски причини, се развива у южните славяни, и което през 19 век прераства в своеобразна форма на националноосвободително движение. Социална база за хайдутството дават онези, които са най-вече засегнати от поробителя по отношение на свещените си човешки права и свободи. Оскърбени, те са принудени да избягат в горите и планините и да отстояват своите потъпкани лични и естествени права.

Организираното хайдушко движение има социален и народен смисъл – срещу „изедниците“, т.е. срещу местната османска власт и администрация и срещу османския поробител в лицето на държавния глава – султана, а от 1517 г. и халиф на „правоверните“ мюсюлмани.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Спонтанни бунтове. Хайдутство, Знам БГ
  2. Рубева А. Ф., Антиосмански движения и освободителни процеси в България, Шумен 2007 г.
  3. Анти-османска съпротива на българите (15-17 век), История БГ
  4. Колектив, Македония. Сборник от документи и материали, БАН, 1978 г., стр.143. „вестник „Српске народне новине" от 6. IV. 1844“

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Портал
Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България.
Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.