Анри Бекерел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Анри Бекерел
Antoine Henri Becquerel
френски физик

Роден
Починал
25 август 1908 г. (55 г.)
Националност Флаг на Франция Франция
Научна дейност
Област Физика
Образование Политехническо училище, Париж
Работил в Консерваторията за изкуства и занаяти,
Политехническото училище,
Музеят за национална природна история
Видни студенти Мария Кюри Nobel prize medal.svg
Известен с откриване на естествената радиоактивност
Награди Nobel prize medal.svg Нобелова награда за физика (1903)
Подпис Henri Becquerel signature.svg
Анри Бекерел в Общомедия
Nobel prize medal.svg

Антоан Анри Бекерел (на френски: Antoine Henri Becquerel) е френски физик, носител на Нобелова награда за физика за 1903 година, откривател на естествената радиоактивност. Член е на Френската АН, на Френското физично дружество, на Италианската национална АН, на Кралската АН в Берлин, на Американската национална АН, на Кралския институт в Лондон.[1]

Дядо му, баща му, и по-късно синът му са физици, което прави общо 4 поколения учени. Завършва политехническото училище в Париж (École Polytechnique), където по-късно става професор. Научната му дейност се заключава предимно в изследвания в областта на магнитооптиката, фосфоресценцията и радиоактивността.[1]

Откритието на радиоактивността става случайно. Бекерел изучава фосфоресценцията на уранови соли. Според легендата, един ден той поставя върху завитата с черна хартия плака уранил калиев сулфат (уранова сол), оставя я в едно от чекмеджетата в кабинета си и забравя за това. След няколко дни се сеща и решава да провери платката. На нея, с голямо учудване, открива неясно изображение. Достига до извода, че урановите соли излъчват спонтанно силно лъчение. Така Анри Бекерел открива естествената радиоактивност.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Френският физик Антоан Анри Бекерел е роден на 15 декември 1852 г. в Париж. Дядо му и баща му са известни учени, професори по физика в Музея за естествена история в Париж и членове на Френската академия на науките. От 1872 Бекерел е студент в Политехническото училище в Париж, през 1874 се прехвърля в Училището за мостове и пътища, където учи инженерство, преподава и прави самостоятелни изследвания. От 1875 започва да изучава линейната поляризация на светлината.[1]

От 1876 преподава и в Политехническото училище, а през следващата година е назначен в Националното управление на мостовете и пътищата. От 1878 Бекерел е асистент на баща си в Музея за естествена история. През 1882 завършва изследванията си върху линейната поляризация на светлината и продължава работата на баща си върху луминесценцията. През 1888 година защитава докторат в Парижкия университет върху абсорбцията на светлината в кристали. През 1892, една година след смъртта на баща си, Бекерел заема неговото професорско място в Музея за естествена история, след 2 години става главен инженер в Националното управление на мостовете и пътищата, а през 1895 поема катедрата по физика в Политехническото училище.[1]

Антоан Анри Бекерел умира на 25 август 1908 г. в Льо Кроази.[1]

Откриване на естествената радиоактивност[редактиране | редактиране на кода]

През 1895 Вилхелм Рьонтген открива високоенергийно и проникващо лъчение, първоначално наречено Х-лъчи, а по-късно – рентгенови). Заинтересован от откритието му, Бекерел решава да провери дали луминесцентни вещества, облъчени със светлина, излъчват рентгенови лъчи. Той излага за няколко часа на слънчева светлина фотографска плака, обвита в дебела черна хартия, поставена до луминесцентен материал, за който ползва ураниева сол. Установява, че плаката е просветлена, т.е. ураниевата сол, облъчена със слънчева светлина, излъчва лъчение, което преминава през черната хартия и въздейства върху плаката. За изненада на Бекерел същото се случва и когато плаката и ураниевата сол са на тъмно. Бекерел стига до извода, че е наблюдавал нов тип проникващо лъчение, което се проявява без външно въздействие върху източника. През следващите няколко месеца Бекерел повтаря експеримента си с други луминесцентни материали и установява, че само при ураниевите смеси се наблюдава спонтанното лъчение, което е открил. Нещо повече, нелуминесцентни ураниеви смеси произвеждат същия ефект. Следователно новооткритото лъчение не е свързано с луминесценцията. През май 1896 Бекерел експериментира с чист уран и констатира от 3 до 5 пъти по–интензивно излъчване, отколкото от ураниевата сол. Това лъчение, явно свързано с вътрешните свойства на урана, е наречено лъчение на Бекерел. По–нататъшните изследвания на Бекерел и на негови колеги показват, че интензитетът на лъчението не намалява с времето.[1]

През 1900 година Мария Кюри открива, че торият също излъчва откритото от Бекерел лъчение и го нарича радиоактивност.[1]

През 1903 Бекерел получава половината от Нобеловата награда за физика „за изключителните му заслуги за откриването на естествената радиоактивност". Другата половина от наградата получават Мария и Пиер Кюри за изучаването на естествената радиоактивност.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з ((bg)) Нобелови лауреати, еднотомна енциклопедия/изд. БАН, Фондация „Отворено общество“/1994/ISBN 954-8104-03-2/стр.54

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]