Анри Бекерел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Анри Бекерел
Antoine Henri Becquerel
френски физик

Роден
Починал
25 август 1908 г. (55 г.)
Националност Флаг на Франция Франция
Научна дейност
Област Физика
Образование Политехническо училище, Париж
Работил в Консерваторията за изкуства и занаяти,
Политехническото училище,
Музеят за национална природна история
Видни студенти Мария Кюри Nobel prize medal.svg
Известен с откриване на естествената радиоактивност
Награди Nobel prize medal.svg Нобелова награда за физика (1903)
Подпис Henri Becquerel signature.svg
Анри Бекерел в Общомедия
Nobel prize medal.svg

Антоан Анри Бекерел (на френски: Antoine Henri Becquerel) е френски физик, носител на Нобелова награда за физика за 1903 година, откривател на естествената радиоактивност. Член е на Френската АН, на Френското физично дружество, на Италианската национална АН, на Кралската АН в Берлин, на Американската национална АН, на Кралския институт в Лондон.[1]

Дядо му, баща му, и по-късно синът му са физици, което прави общо 4 поколения учени. Завършва политехническото училище в Париж (École Polytechnique), където по-късно става професор. Научната му дейност се заключава предимно в изследвания в областта на магнитооптиката, фосфоресценцията и радиоактивността.[1]

Откритието на радиоактивността става случайно. Бекерел изучава фосфоресценцията на уранови соли. Според легендата, един ден той поставя върху завитата с черна хартия плака уранил калиев сулфат (уранова сол), оставя я в едно от чекмеджетата в кабинета си и забравя за това. След няколко дни се сеща и решава да провери платката. На нея, с голямо учудване, открива неясно изображение. Достига до извода, че урановите соли излъчват спонтанно силно лъчение. Така Анри Бекерел открива естествената радиоактивност.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Френският физик Антоан Анри Бекерел е роден на 15 декември 1852 г. в Париж. Дядо му и баща му са известни учени, професори по физика в Музея за естествена история в Париж и членове на Френската академия на науките. От 1872 Бекерел е студент в Политехническото училище в Париж, през 1874 се прехвърля в Училището за мостове и пътища, където учи инженерство, преподава и прави самостоятелни изследвания. От 1875 започва да изучава линейната поляризация на светлината.[1]

От 1876 преподава и в Политехническото училище, а през следващата година е назначен в Националното управление на мостовете и пътищата. От 1878 Бекерел е асистент на баща си в Музея за естествена история. През 1882 завършва изследванията си върху линейната поляризация на светлината и продължава работата на баща си върху луминесценцията. През 1888 година защитава докторат в Парижкия университет върху абсорбцията на светлината в кристали. През 1892, една година след смъртта на баща си, Бекерел заема неговото професорско място в Музея за естествена история, след 2 години става главен инженер в Националното управление на мостовете и пътищата, а през 1895 поема катедрата по физика в Политехническото училище.[1]

Антоан Анри Бекерел умира на 25 август 1908 г. в Льо Кроази.[1]

Откриване на естествената радиоактивност[редактиране | редактиране на кода]

През 1895 Вилхелм Рьонтген открива високоенергийно и проникващо лъчение, първоначално наречено Х-лъчи, а по-късно – рентгенови). Заинтересован от откритието му, Бекерел решава да провери дали луминесцентни вещества, облъчени със светлина, излъчват рентгенови лъчи. Той излага за няколко часа на слънчева светлина фотографска плака, обвита в дебела черна хартия, поставена до луминесцентен материал, за който ползва ураниева сол. Установява, че плаката е просветлена, т.е. ураниевата сол, облъчена със слънчева светлина, излъчва лъчение, което преминава през черната хартия и въздейства върху плаката. За изненада на Бекерел същото се случва и когато плаката и ураниевата сол са на тъмно. Бекерел стига до извода, че е наблюдавал нов тип проникващо лъчение, което се проявява без външно въздействие върху източника. През следващите няколко месеца Бекерел повтаря експеримента си с други луминесцентни материали и установява, че само при ураниевите смеси се наблюдава спонтанното лъчение, което е открил. Нещо повече, нелуминесцентни ураниеви смеси произвеждат същия ефект. Следователно новооткритото лъчение не е свързано с луминесценцията. През май 1896 Бекерел експериментира с чист уран и констатира от 3 до 5 пъти по–интензивно излъчване, отколкото от ураниевата сол. Това лъчение, явно свързано с вътрешните свойства на урана, е наречено лъчение на Бекерел. По–нататъшните изследвания на Бекерел и на негови колеги показват, че интензитетът на лъчението не намалява с времето.[1]

През 1900 година Мария Кюри открива, че торият също излъчва откритото от Бекерел лъчение и го нарича радиоактивност.[1]

През 1903 Бекерел получава половината от Нобеловата награда за физика „за изключителните му заслуги за откриването на естествената радиоактивност". Другата половина от наградата получават Мария и Пиер Кюри за изучаването на естествената радиоактивност.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з ((bg)) Нобелови лауреати, еднотомна енциклопедия/изд. БАН, Фондация „Отворено общество“/1994/ISBN 954-8104-03-2/стр.54

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]