Анри Бекерел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Анри Бекерел
Antoine Henri Becquerel
френски физик

Роден
Починал
25 август 1908 г. (55 г.)
Националност Флаг на Франция Франция
Научна дейност
Област Физика
Образование Политехническо училище, Париж
Работил в Консерваторията за изкуства и занаяти,
Политехническото училище,
Музеят за национална природна история
Видни студенти Мария Кюри Nobel prize medal.svg
Известен с откриване на естествената радиоактивност
Награди Nobel prize medal.svg Нобелова награда за физика (1903)
Подпис Henri Becquerel signature.svg
Анри Бекерел в Общомедия
Nobel prize medal.svg

Антоан Анри Бекерел (на френски: Antoine Henri Becquerel) е френски физик, откривател на естествената радиоактивност и носител на Нобелова награда за физика за 1903 година. Научната му дейност се заключава предимно в изследвания в областта на магнитооптиката, фосфоресценцията и радиоактивността.[1]. На негово име е наречена единицата за радиоактивност в системата СИбекерел.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Френският физик Антоан Анри Бекерел е роден на 15 декември 1852 г. в Париж. Дядо му Антоан и баща му Александър са известни учени, професори по физика в Националния Музей по естествена история в Париж и членове на Френската академия на науките. По-късно и неговият син Жан става физик, което прави общо 4 поколения учени.

От 1872 Бекерел е студент в Политехническото училище (École Polytechnique) в Париж, през 1874 се прехвърля в Училището за мостове и пътища, където учи инженерство, преподава и прави самостоятелни изследвания. От 1875 започва да изучава линейната поляризация на светлината.[1]

От 1876 преподава в Политехническото училище, а през следващата година е назначен в Националното управление на мостовете и пътищата. От 1878 Бекерел е асистент на баща си в Националния Музей по естествена история. През 1882 завършва изследванията си върху линейната поляризация на светлината и продължава работата на баща си върху фосфоресценцията. През 1888 година защитава докторат в Парижкия университет върху абсорбцията на светлината в кристали. През 1892, една година след смъртта на баща му, Бекерел заема неговото професорско място, като оглавява катедрата по физика в Националния Музей по естествена история в Париж, като така става трети поред от едно и също семейство на поста.

През 1894 г. става главен инженер в Националното управление на мостовете и пътищата, а през 1895 поема катедрата по физика в Политехническото училище.[1]

Антоан Анри Бекерел умира на 25 август 1908 г. в Льо Кроази.[1]

Откриване на радиоактивността[редактиране | редактиране на кода]

През 1895 Вилхелм Рьонтген открива високоенергийно и проникващо лъчение, първоначално наречено Х-лъчи, а по-късно – рентгенови). Заинтересован от откритието му, през 1896 г. Бекерел решава да провери дали флуоресцентни вещества, облъчени със силна светлина, ще излъчват рентгенови лъчи. Той завива в дебела черна хартия уранова сол (калиев уранил сулфат, ), която е флуоресцентен материал, за да я подготви за експеримент, при който ще я изложи на слънчева светлина. При това материалът се оказва в съседство с фотографската плака, приготвена за експеримента. Преди да пристъпи към опита обаче Бекерел установява, че плаката е вече осветена, т.е. урановата сол има лъчение, което преминава през черната хартия и въздейства върху плаката.

Изображение на осветената фотоплака на Бекерел (вижда се сянката на метален малтийски кръст, оказал се между плаката и урановата сол

Бекерел стига до извода, че е наблюдавал нов тип проникващо лъчение, което се проявява без външно въздействие върху източника. През следващите няколко месеца Бекерел повтаря експеримента си с други фосфоресциращи материали и установява, че спонтанното лъчение се наблюдава само при урановите соли. Нещо повече, нефосфоресциращи уранови соли произвеждат същия ефект, следователно новооткритото лъчение не е свързано с фосфоресенцията. През май 1896 Бекерел експериментира с чист уран и констатира от 3 до 5 пъти по–интензивно излъчване, отколкото от урановата сол. Това лъчение, явно свързано с вътрешните свойства на урана, е наречено лъчение на Бекерел. По–нататъшните изследвания на Бекерел и на негови колеги показват, че интензитетът на лъчението не намалява с времето.[1]

През 1900 година Мария Кюри открива, че торият също излъчва откритото от Бекерел лъчение и го нарича радиоактивност.[1]

През 1903 Бекерел получава половината от Нобеловата награда за физика „за изключителните му заслуги за откриването на естествената радиоактивност". Другата половина от наградата получават Мария и Пиер Кюри за изучаването на естествената радиоактивност.[1]

Други награди и звания[редактиране | редактиране на кода]

Бекерел е избран за член на Френската академия на науките през 1889 г. В 1908 г. (годината на смъртта му) заема поста пожизнен секретар на академията след смъртта на Марселен Бертло. Същата година става чуждестранен член на Кралското дружество в Лондон.

Член е на Френското физично дружество, на Италианската национална АН, на Кралската АН в Берлин, на Американската национална АН.[1]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

В негова чест името му носят:

  • Единицата за радиоактивност в системата СИ – бекерел (Bq).
  • Кратер на Луната.
  • Кратер на Марс.

Името му е включено в списъка със 72 имена на най-великите учени на Франция на първия етаж на Айфеловата кула.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з ((bg)) Нобелови лауреати, еднотомна енциклопедия/изд. БАН, Фондация „Отворено общество“/1994/ISBN 954-8104-03-2/стр.54

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]