Хайдутин

Хайдут Велко – българин от зайчарско, най-изявен балкански хайдутин от първата половина на 19 век

Ильо войвода често е сочен като „последния хайдутин“, понеже давал ценни съвети при изграждането на ВМОРО

Хайду̀тин (Шаблон:Lang-tr) е балкански термин придобил разпространение откъм Кралство Унгария, откъдето преминава насетне и навсякъде другаде. С него се означават членовете на въоръжената местна и балканска народна съпротива срещу налаганата, и наложилата се, османска власт в Румелия (Европейската част от Османската империя) в периода от 15 до 19 век. Общоприето е в българската историография като „първи хайдутин“ да се означава Радич, а като „последен“ – Дядо Ильо войвода по аналогия с дядо Иван – първия руски цар Иван Грозни, който е пряк наследник на последния велбъждски деспот Константин Драгаш, който пък е дядо на последния римски император в историята Константин XI Палеолог (виж и писмо на запорожките казаци до турския султан).

Термин, понятие, етимология

виж също Орден на Дракона, Обсада на Белград (пояснение) и Битка при Мохач (1526)

Етимологията на термина е унгарска обозначаваща пограничните стражеви отряди. Османците, взаимствайки го от воювалите срещу тях маджари, запачват да назовавали първоначално с него въоръжените „разбойници“ воюващи срещу властта им. В Русия са означавали личната въоръжена охрана на болярите и аристократите участвала неизманно и в коронациите. Това показва, че в зависимост от влаганата оценка, смисълът му се мени.

Социалната оценка на хайдутите в историческа ретроспекция също се мени. До периода на разцвет на Османската империя при Сюлейман Великолепни тя е повече негативна, докато насетне, и особенно от времето на неговия син и внук – Селим II и Мурад III, тя е вече по-скоро позитивна. Именно по това време и империята търпи първия си по-сериозен разгром в битката при Лепанто, а в българските земи избухва първото организирано мощно народно недоволство срещу османската власт – Първото търновско въстание. Все по това време излиза и „Царството на славяните“, последвано от усилената католическа пропаганда по българските земи, продължила през целия XVII век.

От турската власт са наричани и хайрсъзи, хадамаци (хайти), арамии (харамии) и пр. На гръцки език на понятието хайдутин е идентично наименованието клефт. Клефтите също като хайдутите се предвождат от водачи, носещи титлата „войвода“, но специфичността на означението им се отнася до морското дело. В сърбо-хърватските поморски земи в Далмация, на понятието хайдутин, отговаря ускок – виж и бугарщици. Местни хайдути действат и в Армения.

Организираното хайдушко движение

От времето на Първото търновско въстание насетне, е прието да се говори за хайдушко движение.

Организираното съпротивително въоръжено движение по българските земи срещу централната османска власт е известно в българската историография като хайдутство. Смисълът на понятието се губи с навлизането на идеологията на организираните национално-освободителните движения в европейски и световен мащаб, и особенно от края на XVIII век с т.нар. кърджалийско време във връзка с френската революция и последвалите я Наполеонови войни. По това време, българските земи стават жертва на кърджалиите с кърджалийството като друго социално движение, и насетне през XIX век във връзка с новата терминология на национално-освободителни революции на балканските народи срещу османската власт, хайдутите с хайдутството като терминологично понятие се заместват от борците за национално освобождение, организирани в национално-освободителни движения, означавани и като революции.

В разговорния език и до днес хайдутин, преминало в диалектното айдук, хайдук, мн.ч. обикновенно хайдуци (не хайдути) продължава още да се употребява синонимно (в официалното си властово значение от османско враме) вместо крадец, разбойник.

Прочути хайдути

Армения

Арабо (Степанос Аракел Мхитарян) арменски хайдутин и най-виден революционер (1863–1893)

• Андраник
• Арабо
• Карекин Нъждех
• Монте Коняр

България

Баба Новак (1530–1601) български хайдутин, поборник и военен началник при влашкия княз Михаил Храбри

• Каралюк
• Кусан (Станко) войвода
• Радич
• Баба Новак
• Чавдар войвода
• Дельо войвода
• Индже Войвода
• Желю войвода
• Чакър войвода
• Ангел войвода
• Вълчан войвода
• Ильо войвода
• Капитан Петко войвода
• Панайот Хитов
• Филип Тотю
• Хаджи Димитър
• Стефан Караджа
• Капитан дядо Никола
• Ради Иванов
• Петър Муткуров
• Никола Крушкин-Чолака
• Кочо Муструка
• Иванчо Карасулията
• Апостол войвода

Влашко и Молдова

• Янку Жиану
• Раду Шепчя

Словакия

• Януш

Украйна

• .

Унгария и Трансилвания

• .

Pазвитие и хронология

Най-ранната поява на хайдути се отвежда към началото на XV век. и особено след неуспешния край на похода под предводителството на Янош Хуняди и Владислав Варненчик, завършил трагично в битката при Варна в 1444 г.

В 1408–1409 г. войводата Новак Кралюк шетащ от ихтиманско през пиротско до Овче поле в Македония става повода изтъкнат от султан  Баязид I за похода му в западните български земи, турците превземат там крепостта Темско, но по-късно лагерът на султана и войските му е нападнат и разграбен от войводата при Овче поле.

Бертрандон де ла Брокиер в 1433 г. пише, че Ихтиманските възвишения били свърталище на хайдути и там османците се чувствали много несигурно.

Някъде в годините между 1404 г. сочена от Едем Емин Саиди и 1474 г. сочена от Евлия Челеби, а най-вероятно веднага след битката при Варна в 1444 г. от турците е превзет окончателно Ловеч и последният началник на васалната дотогава на османците българска крепост Станко, възпят в епоса като Кусан войвода с 300 души дружина дълго броди из своя край и води борба със завоевателите. 

Още на следващата година след превземането на Константинопол (1454 г.) се съобщава за заловения в София от турската войска водена лично от султана пакостящ им войвода Радич, който условно се приема за първият хайдутин. Припискате е лаконична: „1454 [година]. В тази година Мехмед цар [султан Мехмед II] плени Радич, български войвода в София.”

1573 г. – действия на хайдушка дружина начело с Толе войвода в Прилепско.

В 1594 г Баба Новак и Дели Марко с 800 конни хайдути и местни сили обсаждат Видин и Свищов, превземат крепостите Никопол и на запад Кладово при по-следващият им рейд в 1596 са превзет и Плевен, Враца и Мездра.

B март 1595 г. водени от Чавдар войвода 2000 хайдути, включително дружината на Баба Новак, превземат София, по това време главен град на Румелия и седалище на румелийския бейлербей. Масови действия на хайдушки дружини и в Македония.

През 1615 г. в Софийско действува хайдушката дружина начело с Кьосоглу Вълко, а в Софийско и Златишко – дружината на Бързак войвода.

1618 г. – Хайдутски дружини начело с Бързак войвода и Пейо Иванов от Кремиковци действат в Софийско. Акции на хайдути в Кривопаланско.

1637 г. Действия на хайдутска дружина от 200 души в Западна Македония.

1666 г. Хайдути нападат Битолския безистен.

През средата на XVII век голям брой габровци хайдутстват из Шипченската планина, за което и съобщава Евлия Челеби.

1686 г. Действия на 4 – 5 хайдушки чети от 200 души в Костурско, Воденско и Хрупишко.

В края на века в хода на Голямата турска война и избухналите Второ Търновско и Чипровско въстания, в българските земи е в ход сериозно хайдушко движение, 1689 е времето на известния Карпош войвода, който е обявен от императора на Свещената Римска империя за „крал на Куманово“. В същата 1689 г. действия на хайдутския воевода Страхил и на войнуците в Пловдивско и Пазарджишко.

В 1690 г. хайдутите на Страхил войвода, подкрепени от австрийска войска, превземат Кюстендил и нападат София. Същата 1690 г. действия на хайдутска дружина от 100 души начело със свещеника на с. Черна река, Видинско. 1698 г. Хайдути действат около Видин, Оряхово и Поломие.
Насетне, от битката при Зента с Карловацкия и Константинополския мир (1699 и 1700 г.), т.е. от началото на 18 век, вече има точни исторически сведения за някои хайдути – великия Дончо Ватаха от Копривщица, Кара Танас от Катунище, Ангел войвода от село Новаково, Хасковско, Стоян войвода, Гълъб войвода и други. В народните песни се пее за много войводи като Чавдар, байрактаря му Лало, Страхил, Мануш, Индже (първоначално известен кърджалийски главатар), жени като Рада, Еленка, Тодорка, Бояна и т.н. Хайдутите действуват най-вече в планинските райони, които са труднодостъпни и в които лесно могат да се укрият и да получат народна закрила. Хайдути има в Стара планина и Средна гора, но също така и в Пирин, Рила, Витоша – около София, в Родопите, в Югоизточна България и другаде.

1705 г. Действия на хайдутска дружина във Видинско начело с Чока. 1713 г. Действия на хайдутски дружини в района на Тетово, Скопие, Щип, Кавадарци, Битоля, Лерин и Охрид.

1717 г. Действия на хайдутска чета начело с Папазоглу в Оряховско. 1720 г. Отпор на родопски хайдути в Райково срещу опит за помохамеданчване.

1720 г. – отпор на родопски хайдути в Райково срещу опити за помохамеданчване.

В Софийско в 1758 г. хайдушка дружина влиза в сражение с турска войска,

Във Воденско в 1762 г. хайдушка дружина начело с кап. Пройо влиза в сражение с турска войска .

По време на Руско-турската война 1768-1774 г. хайдушки дружини се сражават с турците – в Силистренско на Вичо, поп Марин и Недялко (1770-1771), между 1771 г. и 1776 г. в Русенско, Видинско и Врачанско тила на турците е атакуван от хайдушки дружини. Такива има и в Софийско, Дупнишко, Ихтиманско и други райони.

Най-известния български хайдутин от началото на 19 век е хайдут Велко, когото австрийските имперски власти, посредством сърбите, употребяват за реализирането на своите си външнополитически цели. Благодарение най-вече на изградената хайдушка организация от Велко по Църна река, Тимошко е присъединено към Княжество Сърбия през 1833 г. в изпълнение на Одринския мирен договор от 1829 г., с непосредствено предхождащата го Акерманска конвенция. В 1807 г. действия на отряда на хайдут Велко против кърджалиите. Още при избухването на Първото сръбско въстание хайдушки чети, като тази на Хайдут Велко, вземат активно участие в сраженията в Белградския пашалък.

Български хайдушки чети участват активно в Гръцката война за независимост, когато редица български хайдути участват на страната на гърците с четите си. Сред тях са Хаджи Христо Българин, Ангел Гацо, Индже войвода и други.

След Руско-турската война (1828-1829), броят на хайдутите продължава да се увеличава като район на действие имат „България, Румелия и Македония – с една дума, навсякъде, където живеят българи..“.

1849 г. Бунт във Видинско начело с Пуйо войвода.

След неуспешната за Русия Кримска война, българското хайдутство е организирано в нови форми.

1861-1876 г. Действия на четата на Петко войвода в Беломорска Тракия.

1863 – 1865 г. Преминаване от Румъния в България на четите на Стоян войвода и Герго Капитански, на П. Хитов и Ст. Люцканов, на Христо Македонски и П. Стоянов, и други.

1867 г. – Четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски преминава р. Дунав при Тутракан. Четата на Филип Тотю преминава р. Дунав при Свищов. Чета начело с Иван Кулин, Еремия П. Бъчваров и Найден Пешов преминава от Зайчар през Връшка чука в България. 1868 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава р. Дунав при с. Вадим, Свищовско.

1876 г. – Четата на Таньо Стоянов преминава р. Дунав източно от Тутракан. Четата на Христо Ботев преминава р. Дунав при Козлодуй. Четата на Сидер Грънчаров преминава от Сърбия в България.

Ильо войвода (известен и като последния хайдутин) от село Берово, Малашевско, заедно с Георги Раковски е водач на Първата българска легия в Белград. Ильо е извънредно ценен със съветите си които дава при изграждането на ВМОРО.

След освобождението на България, хайдутството е погълнато от движението за национално обединение на българските земи. Към него са вливат известни войводи като Иванчо Карасулията, Апостол войвода – Ениджевардарското слънце и пр.

Отражение върху фолклора

В отношението си към хайдушкото движение, българският народ изгражда неповторими и митологизирани образи и на тези народни закрилници (подобно на юнаците от Крали Марко насетне), които образи са пресъздадени най-вече в народните песни и фолклора, и което явление е присъщо и на другите народи намирали се под властта на по-ниско културен и цивилизован завоевател. Хайдушките песни възникват в отражение на хайдутството, като народно и социално движение, което по историко-географски причини, се развива у южните славяни, и което през 19 век прераства в своеобразна форма на националноосвободително движение. Социална база за хайдутството дават онези, които са най-вече засегнати от поробителя по отношение на свещените си човешки права и свободи. Оскърбени, те са принудени да избягат в горите и планините и да отстояват своите потъпкани лични и естествени права.

Организираното хайдушко движение има социален и народен смисъл – срещу „изедниците“, т.е. срещу местната османска власт и администрация и срещу османския поробител в лицето на държавния глава – султана, а от 1517 г. и халиф на „правоверните“ мюсюлмани.

Вижте също

• Бугарщици
• Юнашки песни
• Хайдушки песни

Външни препратки

• Шаблон:Bg икона Сърбия и нашето освободително движение
• Шаблон:Bg икона Петър Петров, Пет века под ятагана и корана 1396–1878,

• Портал „Военна история на България“