Атанас Буров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Атанас Димитров Буров)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Атанас Буров
Atanas Burov.JPG
Министър на външните работи и изповеданията в Царство България
Мандат 4 януари 1926 г. – 29 юни 1931 г.
Назначен от 21 Обикновено НС
Министър-председател
Андрей Ляпчев
Монарх цар Борис III
Министър на търговията, промишлеността и труда в Царство България
Мандат 6 октомври 1919 г. – 16 април 1920 г.
Назначен от 18 Обикновено НС
Министър-председател
Александър Стамболийски
Монарх цар Борис III
Министър на търговията, промишлеността и труда в Царство България
Мандат 14 юни 1913 г. – 17 юли 1913 г.
Министър-председател
Стоян Данев
Монарх цар Фердинанд I
Лични данни
Роден
Починал
15 май 1954 г. (79 г.)
Националност българин
Религия православен християнин
Съпруга Смарайда Стефанова Бурова, род. Салабашева,
(1895–след 1954)
Деца инж. Стефан Буров
(1915 – 1980)
Недялка Велева–Бурова (1917 – 1991)
Полит. партия Народна партия (до 1923)
Демократически сговор
(от 1923)
Университет Парижки университет
Професия икономист и финансист
Народен представител в:
X ОНС   XI ОНС   V ВНС   XV ОНС   XVII ОНС   XVIII ОНС   XIX ОНС   XX ОНС   XXII ОНС   XXIII ОНС   
Портал Портална икона Политика
Атанас Буров в Общомедия

Атанас Димитров Буров (12 февруари 1875 – 15 май 1954) е български финансист, дипломат и политик от Народната партия, а по-късно на умереното крило на Демократическия сговор. Той е министър на търговията, промишлеността и труда (1913, 1919 – 1920) и на външните работи и изповеданията (1926 – 1931).

Считан е за една от най-влиятелните фигури в българския политически живот през първата половина на 20 век, а заради политическите си речи и въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва е наричан „идеолог на българската буржоазия“[1].

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Бъдещият политик се ражда като второ дете в семейството на Димитър Атанасов Буров и съпругата му Кинка, по баща Поптодорова. Майката на баща му, Стана Бурова, по баща Михайловска, е сестра на изтъкнатия възрожденски деец, борец за църковна независимост и Търновски митрополит Иларион Макариополски, чийто род произхожда от преселенеца Андроник от Грузия. Негов близък родственик, братовчед на баща му, е известният български писател и общественик Стоян Михайловски. [1]

По-голям брат на Атанас е видният банкер и един от първите археолози в България Иван Буров.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Атанас Буров е роден в Горна Оряховица на 12 февруари (31 януари стар стил) 1875.

Учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово, откъдето е изключен, заради организирана от социалистите стачка.[2] Взема изпитите си за матура като частен ученик с много добри оценки, което му позволява да продължи по-нататъшното си образование в престижни висши учебни заведения в чужбина.[1] Завършва политически и финансови науки в Сорбоната в Париж.[2]

Акция на Акционерно дружество „Бяло море“.

След завръщането си в България ръководи строителството на железопътната линия София – Кюстендил и участва в управлението на редица предприятия – минното Българско акционерно дружество „Бъдеще“, Българска търговска банка, Застрахователно дружество „България“, Акционерно дружество „Бяло море“ и други.[2]

Атанас Буров получава титлата професор в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС), а за заслугите си за развитието на университета по-късно е обявен и за “Почетен деятел на Свободния университет"[3].

Още в ранна възраст Буров се включва в дейността на Народната партия и от 1899 година многократно е избиран за народен представител, а в периода 1911 – 1912 година е подпредседател на Народното събрание.[2]

След обявяването на Балканската война през 1912 г. крупният предприемач и банкер ускорено завършва Школата за запасни офицери и е единственият действащ депутат, записал се доброволец за фронта. При Чаталджа поручик Буров повежда атака „на нож“ и на косъм се разминава с фаталния случай, когато един турски куршум се забива в металната му запалка в горния джоб. Впоследствие награден с Орден за храброст. През декември се уволнява и отново поема функциите си на депутат и подпреседател на НС. [1] [4]

През 1913 година е назначен за министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стоян Данев. През 1919 – 1920 година оглавява същото министерство в кабинета на Александър Стамболийски.[2]

След Деветоюнския преврат през 1923 година Буров се включва в Демократическия сговор и, наред с Андрей Ляпчев, оглавява неговото умерено крило. Той е министър на външните работи и изповеданията в трите правителства на Ляпчев (1926 – 1931).[2]

По време на Втората световна война Атанас Буров е противник на съюза с Германия и на 2 септември 1944 година става министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев, образувано като последен опит да се предотврати нападението на Съветския съюз срещу България.[2]

След Деветосептемврийския преврат Буров е осъден на една година затвор от т.нар. Народен съд. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 година. Помилван и освободен в навечерието на изборите през 1945 година,[5] той се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 година се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков. На 25 октомври е интерниран в Дряново,[6] през 1949 година е изпратен в концентрационния лагер край Дулово. През 1950 година е арестуван и на 13 ноември 1952 година е осъден на 20 години затвор,[6] след като е признат за виновен по три обвинения – че е работил за „събарянето и отслабването“ на правителството, че през 1946 година е обещавал създаването на чужда военна база във Варна и че е подбуждал „други държави и обществени групи в чужбина“ към враждебни действия срещу България.[7] Излежава присъдата си в Шумен и Пазарджик.

Атанас Буров умира на 15 май 1954 година в затвора в Пазарджик.

Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г., в Пазарджишкия затвор. Когато получават известието, жена му и дъщеря му заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че в края на арменските гробища са погребани затворници. Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден отиват да си вземат сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща, когото цял живот ще носи в сърцето си. Намират мястото изравнено с булдозер и трамбовано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат сили дори да заплачат.

—  из „Атанас Буров. Живот за България“, книга написана от Жоро Цветков по документи и спомени на роднини,
изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х, с.193 – 194

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

През 1912 г., на прием в двореца по повод честването на 18-годишнината на престолонаследника Борис, Атанас Буров се среща за пръв път със 17-годишната Смарайда Салабашева, дъщеря на полк. Стефан Салабашев и Венка Карагьозова – Салабашева и внучка на търновския фабрикант Стефан Карагьозов. Няколко месеца по-късно се сгодява за нея, а през 1913 г. сключват брак. През 1915 г. се ражда синът му Стефан (1915 – 1980), а през 1917 г. и дъщеря му Недялка (1917 – 1991) г.[1]

Съдбата на децата през годините: През 60-те години на 20 век децата му успяват да напуснат страната с помощта на френския премиер Жан-Жак Делмаз, съратник на генерал дьо Гол и един от ръководителите на френската съпротива срещу фашистката окупация на Франция. Самият Делмаз е бил преследван от Гестапо и намерил укритие във вилата на Атанас Буров във Варна.[4]

През 1983 година, когато арменските гробища край Пазарджик са закрити, дъщеря му Недялка пренася това, което е останало от тленните му останки, в София и ги погребва в гроба на майка си.[8][9]

  • Стефан и съпругата му Цветанка имат дъщеря Елена Бурова – Младжова, която живее в Сан Франциско.[8][9].
  • Недялка се омъжва първоначално за Иван Михайлов, но впоследствие се развежда и се омъжва повторно за Димитър Велев. Има дъщеря, Магдалена Каблешкова, омъжена за потомък на един от родствениците на Тодор Каблешков[8] [9] [10] [11] и живее в Шотландия.[8][9].

Памет[редактиране | редактиране на кода]

През 2000 г. Буров е обявен за почетен гражданин на Горна Оряховица.

В края на 2011 г. в градинката пред Народния театър „Иван Вазов“ официално е открит паметник на Буров.[12] Той е изграден с лични средства на банкера Цветан Василев.[13] Паметникът е дело на скулптора проф. Емил Попов и архитекта Петър Стрясков. Създаден е по инициатива на председателя на фондация „Достойни българи“ – Илия Георгиев.[14]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Атанас Буров в нашите сродни проекти:

Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
  1. а б в г д е Жоро Цветков, „Атанас Буров. Живот за България“, изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х
  2. а б в г д е ж Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 70 – 72.
  3. Топалов, М. Срещи с Буров. "Интерпрес 67". София. 1990 г.
  4. а б Буров останал верен на жена си, в. „Преса“, брой 5 (711 от 6 януари 2014), от 2015 г. в „Епицентър“.
  5. Недев 2007, с. 691.
  6. а б Недев 2007, с. 769.
  7. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 287.
  8. а б в г Атанас Буров до Смарайда...
  9. а б в г Атанас Буров до Смарайда...
  10. Geni: Стефан Буров
  11. Geni: Недялка Велева–Бурова
  12. „Навръх Деня на Банкера откриха паметник на Атанас Буров“, в. Монитор, 7 декември 2011 г.
  13. Строител на съвременна България, TV7, 6 декември 2011 г.
  14. Издигнаха паметник на Буров в градинката до БНБ, news.bg, 6 декември 2011 г.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Христо Тодоров министър на търговията, промишлеността и труда
(14 юни 1913 – 17 юли 1913)
Жечо Бакалов
Янко Сакъзов министър на търговията, промишлеността и труда
(6 октомври 1919 – 16 април 1920)
Недялко Атанасов